Черепният трон

Глава 29 Дама Горджа 334 г. СЗ, Зима

Бележката беше написана с едрия почерк на Дарси Кътър. Също като самата жена, посланията ѝ не губеха време и преминаваха направо към въпроса. Вместо дългите писма, които пишеха останалите, кореспонденцията с Дарси представляваше купчина кратки бележки, всяка представяща отделен проблем.

— Ядроните да ги вземат — каза Лийша.

Уонда, която лакираше лъка си, вдигна глава.

— Кое?

— Нещата в Хралупата се разпадат — отвърна Лийша и потърка наедрелия си корем. — И ако остана още дълго време тук, няма да мога да пътувам до там, докато не се роди детето.

— Как да си тръгнем без Роджър? — попита Уонда.

— Не можем — отвърна Лийша. — Но взех да губя търпение с безкрайните отлагания на Джансън. Какво от това, че Джейсън му е бил племенник. Той се опита да убие Роджър два пъти и сам си е виновен какво му се случи.

— Това едва ли ще повлияе на някого — каза Уонда.

— Ще им повлияе, когато Гаред се появи с няколко хиляди дървари, за да ни прибере и да ни отведе у дома — рече Лийша.

Уонда я погледна за миг, след което продължи да лакира лъка си.

— Смяташ ли, че ще се стигне дотам?

Лийша разтърка слепоочията си.

— Може би. Не знам. Надявам се, че не.

— Ако стане, ще се пролее много кръв — каза Уонда. — Тия двамата може и да си блъскат рогата понякога, но Гар приема Роджър като по-малък брат.

— С всички е така — съгласи се Лийша. — Но херцогът и братята му са упорити. Ако Гаред се появи с армия, може и да ни пуснат, но Хралупата ще трябва да разчита само на себе си.

Уонда сви рамене.

— Харесвам графа и херцогинята майка, но Хралупата ще се справи отлично и без тях. Те се нуждаят повече от нас, отколкото ние от тях.

— Може би — повтори Лийша, но не беше чак толкова сигурна.

На вратата се почука. Уонда отвори и видя една от прислужничките на херцогиня Мелни.

— Това е добър знак — каза Лийша на Мелни, — но е рано да се радваш.

— Демонски фъшкии — каза Арейн. — Момичето кърви всеки четвърти вториден, точна като изгрева на слънцето. Сега е петиден и няма нито капка. Не ми трябва престилка на билкарка, за да разбера какво означава това.

— Означава, че в мен расте бебе — каза Мелни.

— Да, не го отричам — каза Лийша и лицето на Мелни грейна. — Но аз не бих се разкрещяла от балкона. Толкова скоро при първа бременност има голяма вероятност да ти дойде.

— Няма! — настоя Мелни. — Усещам ръката на Създателя тук, дава ни дете, когато най-силно се нуждаем от него.

— Дори да е така, няма да боли, ако изчакаш малко, преди да кажеш на някого — рече Лийша. — Все още има време.

— Не толкова много, колкото си мислиш — каза Арейн.

На Лийша ѝ се наложи да ускори крачка, за да не изостава от Арейн, която я водеше през женското крило на двореца. Толкова беше свикнала с преструвките ѝ на стара изкуфяла жена, че сега като че ли виждаше съвсем друг човек.

„Нещо ужасно се е объркало“, осъзна тя, щом се бе наложило херцогинята майка да зареже представлението в коридора.

Надуши го веднага щом влезе в покоите ѝ. Арейн беше отворила прозорците и бе напълнила стаята със свежи цветя, но вонята не можеше да бъде сбъркана. Лявото ѝ око подскочи и тя разбра, че това бе началото на главоболие, което до края на деня щеше да я е вкарало плачеща в леглото.

Брайър чакаше в приемната; изглеждаше — и миришеше — по-зле от последния път. Имаше кръв по дрехите му, които все още бяха мокри от газенето през топящия се сняг. Онази част от кожата му, която се виждаше, бе покрита със синини и драскотини.

Лийша отиде при него, потискайки поривите за повръщане. Болката изригна зад окото ѝ и тя преглътна и нея, оглеждайки го за наранявания.

Момчето изглеждаше изтощено, сякаш не беше спало от седмица. Краката му бяха окървавени и покрити с пришки, но не се забелязваха инфекции. Останалите рани изглеждаха болезнени, но повърхностни.

— Какво се случи? — попита го тя.

Брайър погледна към Арейн и отговорът дойде от нея, докато Лийша продължаваше да обгрижва момчето.

— Тамос повел атаката за превземането на Пристан — каза херцогинята майка. — Съвместни усилия с лактънците и райзънската съпротива.

— Защо никой не ми каза за това? — попита Лийша.

— Защото не ти вярвам, когато става въпрос за красиянците — отвърна безизразно Арейн. — Ти щеше да си против нападението.

Лийша скръсти ръце.

— И какво постигна брилянтната военна стратегия на Ваша Светлост?

— Изгубихме — отвърна тихо Брайър и се разплака.

Лийша инстинктивно посегна към него, пое си дълбоко дъх през устата и прегърна момчето; сълзите му оставяха пътечки в калта и петната свинекоренов сок по лицето му. В нея се надигаха хиляди въпроси, но в момента само един имаше значение.

— Къде е Тамос? — попита тя.

Без да спира да плаче, Брайър поклати глава. Той бръкна в робата си и извади парче сгъната хартия, мръсна и покрита с петна.

— Каза ми да ти дам това.

— А? — рече Арейн.

Брайър очевидно беше пропуснал това в доклада си.

Лийша взе хартията с треперещи ръце. Думите, написани набързо, бяха замазани, но почеркът на Тамос ясно си личеше. Посланието беше кратко:

Лийша го прочете три пъти и буквите се размазаха пред очите ѝ, които се напълниха със сълзи. От гърдите ѝ се изтръгна ридание, тя изпусна хартията и покри с шепи лицето си. Брайър отиде до нея и я прегърна така, както бе направила тя.

Арейн се наведе, грабна хартията и изсумтя, докато я четеше.

— Ще ни върнат ли тялото му, за да го погребем? — попита Лийша.

Арейн се уви в шала си и отиде до прозореца, поглеждайки към сивото зимно небе.

— Очаквам красиянците скоро да изпратят емисар. Ако поискат пари, ще им ги дадем. Цената няма значение.

— Те не искат пари — каза Лийша. — Искат война.

Арейн се обърна и срещна погледа ѝ.

— И това ще им дадем, щом го искат. Цената няма значение.

Красиянският емисар пристигна две седмици по-късно, един дама, придружаван от двама дал’шаруми. Дворцовите стражи конфискуваха оръжията им, гледаха ги с открита враждебност, но красиянците излъчваха вбесяващата самоувереност на своя народ и невъоръжени и заобиколени от врагове, се държаха също толкова високомерно, както и на тяхна територия.

Лийша ги наблюдаваше от кралската ложа — редица седалки, разположени зад подиума на трона. Слънцето се беше спуснало ниско, под високите прозорци на тронната зала. Дневната светлина беше слаба и през защитените си очила тя смътно различаваше самодоволните им аури.

Заедно с нея в ложата седяха херцогинята майка, Уонда и принцеса Лорейн от Мливари. Месечният цикъл на Мелни все още не беше дошъл и Арейн ѝ беше забранила да присъства.

Лийша за пръв път виждаше мливарската принцеса, след като пристигнаха новините за красиянската победа. Лорейн също знаеше предварително за нападението. Лорд Самент би трябвало да е яздил редом с Тамос, докато кавалерията му е нападала, и оттогава не се беше чуло нищо за него.

Лорейн се беше скрила в посолството, охранявано от патрули на Планинските копия, докато не научи за пристигането на емисаря. Тя като че ли се беше състарила през последните няколко дни. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, които дори пудрата не можеше да скрие напълно, но погледът ѝ не бе изгубил остротата си.

Райнбек и братята му гледаха с омраза от подиумите си, но красиянците не се уплашиха. Даматът крачеше смело напред, следван от шарумите, които носеха голяма лакирана кутия.

Стражите спряха дамата, преди да е преполовил пътя към трона, и мъжът се поклони ниско.

— Аз съм дама Горджа. Нося съобщение от моя господар и говоря с неговия глас.

Той разгъна пергамента и започна да чете:

— „Поздрави на Райнбек Трети, херцог на Анжие, в годината на Еверам 3784… Заклевам се пред Еверам, че ти наруши дадената пред Създателя и Неговите деца за Ала дума, като ни нападна по време на свещеното Новолуние, когато всички мъже са братя. Според евджахския закон трябва да умреш.“

Разнесоха се гневни гласове в залата, но дама Горджа не им обърна внимание и продължи да чете:

— „Но милостта на Еверам е безкрайна и Неговата божествена справедливост няма да се простре върху твоя народ, с който винаги сме искали само братски, приятелски отношения. Уреди делата си и сам отнеми живота си заради това, че заповяда извършването на такава мерзост. В първия ден на пролетта наследникът ти ще ми достави главата ти и ще му бъде позволено да допре чело в килима пред нозете ми. Направи го и ще пощадя хората ти. Разочаровай ме и ще накараме Анжие да си плати, като стоварим безкрайната справедливост на Еверам върху всички вас. Очаквам отговора ти — Джаян асу Ахман ам’Джардир ам’Каджи, Шарум Ка на Красия, господар на Водохранилището на Еверам, първороден син и наследник на Ахман асу Хошкамин ам’Джардир ам’Каджи, познат още като Шар’Дама Ка, Избавителя.“

Когато даматът вдигна поглед от пергамента, лицето на Райнбек беше станало яркочервено.

— Очакваш от мен да се самоубия?

Дама Горджа се поклони.

— Ако обичате народа си и желаете да не бъде наказан заради престъплението ви. Но дори на юг се знае, че херцог Райнбек е дебел, развратен и безсеменен кхафит, който не заслужава трона си. Господарят ми очаква да откажете и да си навлечете божествения гняв на Еверам.

— Еверам няма думата тук, дама — каза Напътственик Питър.

Дама Горджа се поклони.

— Простете, Ваша Светлост, но Еверам има власт над всичко.

Райнбек изглеждаше така, сякаш се беше задавил с пилешка кост, лицето му беше придобило почти пурпурен цвят.

— Къде е тялото на брат ми? — тросна се той.

— А, да — рече дама Горджа и щракна с пръсти.

Двамата шаруми се приближиха към трона със своята лакирана кутия.

С приближаването на кутията Лийша почувства нарастващ ужас. Джансън и половин дузина Дървени войници ги спряха, преди да стигнат до стъпалата, и шарумите застанаха невъзмутимо, докато първият министър погледна вътре.

— Нощ! — изкрещя Джансън и се извърна ужасѐн настрани.

Измъкна една кърпичка от джоба си и задиша тежко в нея.

— Донесете я тук — нареди Райнбек и двама от стражите отнесоха кутията до трона.

Питър и Микаел станаха от троновете си и се приближиха, докато херцогът вдигна капака.

Микаел ахна, а Питър задиша тежко. Не беше толкова бърз като Джансън и повърна в ръката си и върху предницата на чистата си роба. Райнбек само погледна хладнокръвно съдържанието и махна с ръка да отнесат кутията.

— Искам да видя тази кутия, Уонда — каза Арейн.

— Да, майко — рече момичето и пресече пътя на стражите, насочвайки ги към кралската ложа.

Джансън отиде бързо при херцогинята майка.

— Ваша Светлост, не Ви съветвам…

Но Арейн не му обърна внимание и отвори кутията. Лийша бързо се изправи. Вече се беше досетила какво е съдържанието ѝ, но трябваше да го види със собствените си очи. Беше по-ужасно, отколкото си бе представяла.

Вътре имаше два големи запечатани буркана от защитено стъкло, пълни с нещо, което приличаше на камилска пикня. В единия плаваше главата на Тамос, в другия — на лорд Самент. Гениталиите на Тамос бяха отрязани и натъпкани в устата му. Устата на Самент беше пълна с фъшкии.

Гледката я преряза като нокти на демон, но тя се беше приготвила вътрешно и не показа болката си. В погледа на Лорейн също имаше повече ярост, отколкото ужас.

Същото не можеше да се каже за Арейн. Лийша рядко беше виждала жената да показва някакви емоции, но това беше твърде много. Силният ѝ дух се срина и след като се пресегна да вземе буркана с главата на Тамос и я притисна силно към гърдите си, тя заплака.

— Стражи! — извика Райнбек. — Завлечете тези пустинни плъхове в тъмницата!

При тези думи аурата на дама Горджа се промени, самодоволната му арогантност беше сменена от победен трепет. Той се беше надявал на подобна реакция. Дори я беше предизвикал.

Горджа се поклони ниско пред подиума.

— Благодаря Ви, Ваша Светлост. Бях готов просто да си тръгна, защото, както е написано в Евджаха, емисарят е като мъж в нощта, недосегаем. Дори във варварската ви култура това право е гарантирано на вестоносците ви. Като Ваш гост аз щях да изгубя честта си, ако Ви посегна. — Той се усмихна. — Но тъй като Вие избрахте да утежните престъплението си, имам пълното право да Ви убия със собствените си ръце.

Презрителното изпръхтяване на Райнбек заседна в гърлото му, защото Горджа се завъртя и заби пета в носа на най-близкостоящия страж. Изхрущя кост и парче от нея се заби в мозъка му. Лийша видя как аурата му помръкна и той се строполи мъртъв на пода.

Двамата шаруми също се развихриха, чупейки носове и огъвайки ставите в невъзможни посоки.

Дама Горджа изтича с изумителна бързина по стъпалата на подиума. Джансън измъкна нож отнякъде, но без да забавя ход, Горджа го хвана за китката, преметна го по гръб на твърдите стъпала и продължи напред.

Можеше да вземе ножа му, но Лийша знаеше, че на евджахските духовници им беше забранено да използват остриета. Във всеки случай на Горджа не му трябваше оръжие. Когато нападна, аурата му беше засияла ярко. Той използваше магия.

След миг даматът вече се намираше върху Райнбек и му нанасяше силни удари. Аурата на херцога вече беше угаснала, когато под инерцията на скока големият трон политна назад. Горджа не искаше да рискува и продължаваше да удря, а когато най-накрая тронът се стовари на земята, главата на Райнбек приличаше на диня, хвърлена от Южната кула.

Микаел скочи на крака. Принцът беше по-як от Райнбек, по-мощен от Горджа и с по-дълги ръце. Той сграбчи грубо дамата за раменете и се опита да го откъсне от брат си.

Горджа дори не погледна през рамо, когато удари Микаел с опакото на свитата си в юмрук ръка. Ударът не изглеждаше особено силен, но долната половина от лицето на принца избухна с трясък и фонтан от кръв, оставяйки кървава каша от зъби, кости и плът. Даматът рязко се надигна и се извъртя, като заби юмрук в гърдите на Микаел. Хрущенето на чупещите се ребра отекна в залата и принцът полетя от подиума към земята. Падна на двайсетина метра от него и аурата му загасна като свещ.

Напътственик Питър се опита да избяга, но даматът го улови за робата и с небрежно движение го хвърли обратно на мястото му.

— Остани, невернико, за да продължим да обсъждаме властта на Еверам.

Всичко се случи толкова бързо, че херцогът и принцът бяха мъртви, преди Лийша да е успяла да се изправи, но когато Горджа сграбчи робата на Напътственика и сви юмрука си, тя вдигна своя хора жезъл и изстреля струя магия, която откъсна дамата от жертвата му и го запрати в другия край на залата. Той се блъсна в стената и се свлече на пода, оставяйки след себе си напукани камъни и голяма вдлъбнатина.

Лийша почувства как магията потича по ръката ѝ и я изпълва със сила. Главата ѝ се замая, но в този момент бебето ритна силно в корема ѝ. Тя ахна и притисна корема си.

Шарумите вече бяха избили всички стражи, макар че един от тях, който бе получил рана от копие, хвърлено по време на битката, кървеше, но все още му бяха останали сили. Други войници се втурнаха към подиума, но нямаше да стигнат навреме, за да спасят Питър от шарумите, които вече тичаха по стъпалата, за да довършат делото на дамата и да сложат край на рода Райнбек.

— Ядроните да ви вземат!

Лийша изпитваше ужас от онова, което магията може би причиняваше на детето ѝ, но не можеше просто да стои и да гледа. Тя вдигна отново жезъла си и изстреля още две струи магия, които свалиха убийците един по един.

Бебето блъскаше по стените на корема ѝ като по тъпан, сякаш се опитваше да се измъкне навън месеци по-рано — и може би щеше да успее. Лийша плачеше, когато отново отпусна жезъла си и обгърна с ръцете си изпъкналия си корем.

— Господарке, внимавай! — извика Уонда.

Лийша вдигна глава и видя Горджа, обгорен и окървавен, но все така изпълнен с магия, да убива двама стражи и да се втурва към нея.

Една стрела прелетя над рамото ѝ, насочена право към сърцето на дамата, но Горджа просто я отблъсна настрани като досадна конска муха.

— Ядроните да го вземат! — изръмжа Уонда, пусна лъка си на земята и се хвърли пред Лийша, за да посрещне дамата.

Горджа мислеше да се шмугне покрай нея, както бе направил при другите, опитали се да го спрат, но бронята на Уонда беше подсилена с демонски кости. Тя можеше да черпи от тях сила и скорост, както очевидно правеше и самият дама. Момичето го сграбчи за ръката и я извъртя, за да го преметне.

Но Горджа не изгуби контрол и промени тактиката си. Подскочи във въздуха и се завъртя, изритвайки Уонда в лицето, след което се приземи на краката си и се подготви да преметне нея.

— Няма да стане! — каза момичето и се отпусна върху ръката му, стъпила стабилно на земята.

Даматът промени позицията си, но Уонда скочи срещу него и заби чело в носа му.

Най-накрая той изгуби равновесие и тя го повали на земята, но даматът се изви, сграбчи я за глезена и я повлече със себе си. Естествено, плати си за това, защото Уонда се озова върху него и го обсипа с поредица от мощни удари. След това блъсна главата му в каменния под.

Но докато го удряше, Горджа внезапно се измъкна изпод тялото ѝ и уви краката си около шията ѝ. Уонда се дръпна с пъшкане и политна назад, удряйки главата си в земята, а даматът затегна хватката си.

Уонда не можеше да го достигне и се вкопчи безпомощно в краката му, докато той я душеше безмилостно.

Тъй като бебето продължаваше да бушува в корема ѝ, Лийша не посмя отново да използва жезъла, но не можеше и да остави Уонда да умре. Тя трескаво се огледа за оръжие, но Лорейн я изпревари. Едрата жена сграбчи стола си за облегалката и замахна с всички сили.

Даматът отново промени позата си и вдигна ръка навреме, за да блокира удара. Столът се разби в нея, а Горджа сграбчи принцесата на роклята и също я събори на земята. Стисна я за гърлото със свивката на лакътя си и започна да я души, докато краката му продължаваха да изцеждат живота на Уонда.

Лийша се раздвижи несъзнателно, магията изпълни крайниците ѝ с нечовешка сила. Тя забрави за бебето, за Тамос, за собствената си клетва на билкарка. Целият ѝ свят се сви до една-единствена цел. Главата на дама Горджа.

Кракът ѝ го улучи в гърдите. Лийша почувства как гръбначният му стълб изхрущя и най-после даматът се свлече на земята.

В залата се чуваше единствено тежкото дишане на трите жени. Уонда и Лорейн поемаха въздух с пълни гърди, но дишането на Лийша беше плитко и учестено, като туптенето на сърцето ѝ. Тя просто стоеше там, наясно, че битката е приключила, и се опитваше да овладее смесицата от гняв, адреналин и магия, която заплашваше да я погълне. Искаше ѝ се да има още врагове, с които да се бие, сякаш магията щеше да я разкъса на части, ако не намереше къде да я изпусне. Нощ, така ли се чувстваха Уонда и останалите, когато се опияняваха от магията по време на битка? Беше ужасяващо.

Всички в стаята гледаха онемели от изумление. Дори Арейн беше вдигнала насълзените си очи от буркана в скута ѝ и зяпаше Лийша с отворена уста. Тя ясно виждаше страха в аурите им и не можеше да ги вини.

Притъмнялата стая бе изпълнена с магия, която се вихреше яростно във въздуха, привлечена от яростта. Лийша затвори очи, за да я блокира, и се насили да започне да диша по-дълбоко. Бебето продължаваше да рита и да се върти.

Погълната от магията, Лийша можеше да усети живота в себе си както никога досега. Той беше силен. Магията очевидно не му беше навредила, но това не означаваше, че не му е повлияла. Лийша беше виждала как деца бяха пораствали напълно под влияние на магията, преди да им е дошло времето. Дали бебето нямаше да поиска да излезе по-рано и да се наложи да го извадят с опасна операция? Дали притокът на енергия не беше предизвикал някаква друга промяна? Арлен се беше страхувал точно от това, когато отказа да бъде с нея, а сега тя се беше сблъскала със същия проблем.

Лийша тръсна глава, оставяйки решаването му за по-късно, отвори очи и помогна на Лорейн да се изправи. Уонда вече се беше надигнала на едно коляно и махна с ръка, отказвайки помощта ѝ.

— Не се притеснявай за мен, господарке. — Тя отново си пое дъх. — След минутка ще се оправя.

Лийша виждаше препускащата през тялото ѝ магия, привличана по естествен път към раните, и знаеше, че Уонда казва истината. Остави момичето с ненакърнено достойнство и се обърна към трупа на дама Горджа.

И сега не почувства нищо. Беше изпепелила двамата му бойци и му беше прекъснала гръбнака. Това не бяха демони, а човешки същества. И въпреки това липсваше чувството за вина. Тези мъже с радост щяха да избият всички в залата с лекотата, с която Лийша късаше билките в градината си.

Единият от юмруците на дамата все още беше здраво стиснат; тя разтвори пръстите му и откри сгърчено парче демонска кост с изчерпана сила. Духна го лекичко и то се разпадна на прах.

Най-накрая Джансън се съвзе и се изкачи със залитане по стъпалата на подиума. Погледна към тялото на Райнбек, потрепери и вдигна от кървавата купчина лакираната дървена диадема, която беше носил херцогът.

— Херцогът е мъртъв! — извика първият министър. Слезе едно стъпало надолу и помогна на Напътственик Питър да се изправи. — Да живее херцог Питър!

Напътственикът се обърна и го погледна, в аурата му си личаха объркване и страх.

— А?

От братята не бе останало достатъчно за нормално погребение, а дори за Бръшлянения трон три кралски погребения бяха твърде много. Седмица след нападението, във все още изолирания град за Тамос, Райнбек и Микаел бяха извършени ритуали в голямата катедрала на Анжие.

Самият Питър водеше службата, защото не виждаше причина да не може да запази поста си на Напътственик на пастирите на Създателя, макар че дървената корона вече беше поставена на главата му. След като се отърси от първоначалния шок, той нареди на занаятчиите да приготвят нови дрехи и церемониална броня, съответстващи на двойния му статут.

Лийша стоеше с изпънат гръб и каменно лице в редицата от опечалени. Беше оплакала Тамос насаме, но все още не беше готова да сподели мъката си. Беше приела съболезнованията на анжиерските благородници, чиито имена не знаеше, а и не я интересуваха, усмихваше се тъжно и машинално стискаше ръцете им, преди да насочи погледа си към следващия.

И въпреки това опашката изглеждаше безкрайна. Тя изпълни дълга си и издържа докрай, но вътре в себе си усещаше празнота.

Когато се върна в стаята си, тя се свлече на леглото само за да бъде вдигната миг по-късно от Уонда.

— Извинявай, че те притеснявам, господарке Лийша, но Майката иска да те види.

Лийша изморено се изправи, оправи си косата и изпъна гърба си, преди отново да излезе от стаята, без да издава чувствата си пред слугите и стражите в коридора. Те също скърбяха и трябваше да видят, че е силна.

Когато Лийша влезе в приемната, Лорейн седеше пред херцогинята майка. Мливарската принцеса я погледна и кимна, но погледът ѝ разкриваше повече. Между тях се беше появило нещо. Може би не приятелство, но доверие. И взаимно задължение.

Лорейн се обърна към Арейн и двете продължиха разговора си, сякаш Лийша не беше там.

— Ще се съгласи си ли Негова Светлост?

— Короната го направи още по-надменен, но той все пак иска да запази главата на раменете си. Питър може да предпочита да мушка момчета, облечени като момичета, но ако това ще накара баща ти да ни изпрати няколко хиляди Планински копия…

Лорейн кимна.

— И аз не копнея за докосването му, но ако така ще накажем пустинните плъхове за онова, което направиха със съпруга ми, няма да ми пука дори ако Питър води момченцата си в леглото ни.

Арейн изсумтя.

— Никога няма да получиш трона. Нито дори като регент, ако успееш да родиш син, който няма да е достатъчно голям при смъртта на Питър.

Лорейн кимна.

— Баща ми може да има претенции към трона ви, но не и аз. Ала никога няма да ме разделяте с момчето. И децата ми ще бъдат доведени тук и ще живеят в двореца като кралски особи.

— Разбира се — съгласи се Арейн. — Но титлите им ще бъдат почетни, без да получават анжиерски имоти или титли, които сами не си спечелят.

— Ще съобщя на Съвета на майките да внесат съответните промени в договора — каза Лорейн. — Утре сутринта ще бъде готов за подписване.

— Колкото по-скоро, толкова по-добре — съгласи се Арейн.

Лорейн се изправи и стисна рамото на Лийша, докато излизаше.

— Съвзе ли се, скъпа? — попита Арейн, давайки ѝ знак да седне.

Лийша се отпусна на стола.

— Достатъчно, Ваша Светлост.

— Когато сме насаме, ме наричай Арейн — каза херцогинята майка. — Спечели си това право, че и повече. Можеше да съм загубила четирима синове в онзи ден, а не трима. Утре сутринта Питър ще подпише и това — продължи Арейн, подавайки на Лийша един кралски декрет. Той правеше Лийша графиня на провинция Хралупата и член на кралското семейство, въпреки че двамата с Тамос не бяха женени. — Напълно логичен ход — каза Арейн, след като Лийша вдигна глава от пергамента. — Ти изпълняваше тази роля от месеци и смея да заявя, че хората ти не биха приели никой друг. Гаред е добро момче, но повече е подходящ за барон, отколкото за граф, особено сега, с тази негова скандална невеста.

— Очаквам, че ще изпита облекчение, като го научи — рече Лийша.

— Ще се върнеш веднага там — каза Арейн. — И ще вземеш Мелни със себе си.

— А?

— За момента всички са забравили за нея и аз искам нещата да си останат така. Мливари и Анжие трябва да се съюзят, и то веднага. Никой не знае, че това момиче носи детето на Райнбек, и ако се разчуе, това може да доведе до неочаквани усложнения. От онзи вид, който се разрешава с копия.

— Лорейн никога няма да убие неродено дете — каза Лийша.

— Никога не казвай никога — отвърна Арейн, — но аз всъщност си мислех за баща ѝ или че Истърли и Уордгуд ще го използват като повод да се обърнат срещу Мливари. Няма да се изненадам, ако се окаже, че някой от тях е отвлякъл горката Сиквах.

— Което ни връща към проблема с Роджър — каза Лийша. — Той тръгва с мен и всички обвинения срещу него отпадат.

Тонът ѝ накара Арейн да повдигне вежди, но херцогинята кимна.

— Дадено.

Лийша се изправи и тръгна към покоите си, за да започне приготовленията за пътуването. След два дни бяха готови, но тогава красиянската армия вече беше пред крепостните стени и градът беше обзет от паника.