Черепният трон

Глава 18 Шепотът на нощта 333 г. СЗ, Зима

Пликът беше от фина хартия, залепен с восък и запечатан с кръста на Арейн, но бележката имаше изненадващо официален тон, макар и написана лично от херцогинята майка. Докато я четеше, Лийша почти чуваше гласа на възрастната жена:

Уголемява. Думата тежеше като камък и притискаше хартията към масата. Арейн знаеше за бебето. Но какво знаеше? Какво ѝ беше казал Тамос?

Ала тонът на писмото беше ясен. Тамос и останалите щяха да останат за кратко в Анжие, но Лийша нямаше да се прибере скоро. Не и ако трябваше да осигури наследник на трона, преди красиянците да намерят начин да нанесат директен удар върху Лактън.

Завладееха ли езерния град, вече нищо нямаше да им пречи да насочат вниманието си на север. Но Юкор от Мливари, спокоен в своите планини, нямаше да обедини силите си с Анжие, докато смяташе, че може да използва заплахата, за да разреши собствените си проблеми.

Лийша подаде безмълвно листа на Джизел, която го прочете намръщено и поклати глава.

— Не можеш да отидеш. Те ще те задържат под ключ в двореца, докато не се роди детето.

— Не виждам какъв избор имам — отвърна Лийша.

— Твърде болна си, за да пътуваш — каза Джизел.

— Припаднах от изтощение и стрес преди седмица. Не съм инвалид.

Джизел сви рамене.

— Аз съм твоята билкарка и твърдя иначе. Изправи мен на твое място. И аз съм се обучавала при Бруна. Всичко, което можеш да направиш за херцога, мога да го направя и аз.

Лийша поклати глава.

— Тук не става дума само за умения, а за достъп. Райнбек дори няма да признае, че има проблем. Арейн се нуждае от някой, когото да може да скрие от погледите на другите в двореца. Ако се наложи да оперирам, кралската билкарка и някой определен член от семейството ще са единствените, на които ще позволят да използват нож върху херцога.

Предпочете да премълчи, че Джизел се беше допитвала много по-често до нея за разни усложнения при бременност, отколкото обратното.

Джизел повдигна вежди.

— Ще извадиш късмет, ако графът те запази като своя кралска билкарка, предвид обстоятелствата.

Лийша кимна и се ухапа от вътрешната страна на бузата, за да потисне чувствата, които възбудиха тези думи.

— Да, но Арейн може да не знае, че детето не е негово. Във всеки случай ще се постарае да запази тайната, докато не получи каквото иска от мен.

„Или поне така се надявам.“

— Съжалявам, Стела — каза Лийша. — Самият херцог ми нареди да замина за Анжие.

— Но, господарке, рисунките ще избледнеят само след няколко дни.

Паниката в очите на момичето беше притеснителна.

— Ще продължим с експериментите, след като се върна, обещавам — каза Лийша.

— Но някои ще запазят оръжията си, след като заминете — възрази Стела. — Те ще продължат да се бият. А останалите отново ще се превърнем в едно нищо.

— Ти не си нищо, Стела — отвърна Лийша, но момичето не я слушаше.

Стела пристъпяше от крак на крак и се чешеше по рисунките на защити върху кожата ѝ. Стоеше в сенките далеч от прозореца, опитвайки се да задържи енергията колкото се може по-дълго, но дори слабата светлина в стаята беше достатъчна, за да източи магията от нея.

Останалите, чиято кожа беше защитила Лийша, се държаха по същия начин. Бяха започнали да се обличат в обикновени роби, като онази, която Арлен носеше при първата им среща, с дълги широки ръкави и качулки, които скриваха защитите от светлината. Мнозина се криеха през деня в тъмните мазета и хамбарите, за да си откраднат по няколко часа възстановителен сън, вместо да се върнат към силата си на смъртни. Уонда ги изкарваше на светло, когато можеше, но нямаше как да бъде навсякъде.

Защитените деца създаваха и други проблеми. Засилваше се домашното насилие. Стефни ѝ беше разказала за един спор с обикновено кротката Стела, при който момичето беше ударило с юмрук по тежката маса и я бе разцепило надве. Ела Кътър беше ударила приятеля си, след като го беше видяла да разговаря с друго момиче, и му бе разбила ченето. Можеше да оправдае Джас Фишър, че е защитил майка си от своя баща побойник, но той едва не бе убил мъжа. Лийша беше принудена да използва ценните си хора, за да му спаси живота, и все още не беше съвсем сигурно дали мъжът изобщо ще може да ходи отново.

Може би беше най-добре да ги остави да охладят страстите за няколко седмици, преди да се е случило нещо ужасно.

— Може ли да дойда с вас? — попита Стела с надежда. — Да ви пазя по пътя на север?

Лийша поклати глава.

— Благодаря ти, дете, но ще бъда придружавана от дървари и Дървени войници, а с мен ще пътува и Уонда.

— Можете да татуирате… — започна Стела.

— Не — отвърна твърдо Лийша. — Не сме сигурни какво ще ти причини това.

— Разбира се, че знаем! — сопна ѝ се Стела. — Ще стана като Рена Бейлс, която отблъсна демоните, когато Избавителят падна.

— Абсолютно не — рече Лийша.

Стела сви юмруци и Лийша премести ръката си в джоба на престилката, където се намираше заслепяващият прах.

Уонда беше по-бърза; озова се между тях двете още преди Лийша да е разбрала, че се е раздвижила. Тя вдигна юмруци, два пъти по-големи от тези на Стела.

— Сега ще си отпуснеш ръцете, момиче, и ще се извиниш на господарката Лийша.

Погледите им се срещнаха и за миг Лийша се притесни, че Уонда само е влошила нещата. Магията засилваше желанието за бой, дори при минимални шансове, а Стела все още съдържаше в себе си достатъчно, че да представлява проблем.

Но момичето се опомни, отстъпи назад, отпусна ръцете си и се поклони.

— Простете ми, господарке. Аз просто…

— Разбирам — каза Лийша. — Магията превръща гневната искрица в пламък, а пламъка в демонски огън. Което е още по-добра причина ти и останалите да си вземете малко почивка.

— Ами ако мисловните демони се върнат по Новолуние, докато ви няма? — притисна я Стела. — Хралупата ще се нуждае от всяка ръка.

— Дотогава ще съм се върнала — излъга Лийша. — А при последното им нападение мисловните демони бяха разпръснати. Ще се върнат, но мисля, че няма да е скоро.

— Не може ли поне да ми нарисувате нови защити? — рече умоляващо Стела и протегна ръцете си; някога черните рисунки сега бяха избледнели до светлокафяво. — Тези ще издържат само още няколко дни.

Лийша поклати глава.

— Съжалявам, Стела. Нямам време. Просто ще трябва да изкараш една седмица без тях.

Момичето изглеждаше така, сякаш му бяха казали, че ще кара без ръце, но кимна тъжно и позволи на Уонда да го изведе.

— Стела е добро дете — каза след връщането си тя, макар двете да бяха на една и съща възраст. — Разбирам как се чувства. — Не може ли…?

— Не, Уонда — каза Лийша. — Започвам да се чудя дали целият този експеримент не беше грешка и няма да го оставя да продължи, докато ме няма.

На вратата се почука и Уонда отиде да отвори. Лийша разтърка лявото си слепоочие, опитвайки се да прогони главоболието. Имаше чайове, които щяха да притъпят болката, но те я замайваха и от тях не можеше да мисли ясно. Освен това се притесняваше как ли щяха да се отразят на бебето.

Единственият лек, който винаги помагаше, беше недостъпен. Тамос не я беше докосвал от седмици, а опитите ѝ да се погрижи сама за себе си не ѝ донесоха желаното облекчение. Налагаше се да свиква с болката.

Но тогава влезе майка ѝ и стана още по-зле.

— Каква е тая история с бала за Гаред, който организира херцогинята? — попита настоятелно Илона. — Всичките напъпили цветя на Анжие ще се изредят пред него, за да ги подуши и опипа?

— И аз се радвам да те видя, майко. — Лийша погледна към Уонда. — Скъпа, погрижи се, моля те, Стела и останалите защитени деца да застанат на слънце.

— Да, господарке.

Както повечето хора, и Уонда с радост бързаше да изчезне, щом се появеше Илона Пейпър.

Лийша наля чаша чай на майка си.

— От твоята уста звучи така, сякаш херцогиня Арейн ще го води в някой бордей.

— От моя гледна точка няма особена разлика — отвърна Илона, вземайки чашата.

— Доколкото си спомням, ти се опита да ме тласнеш в ръцете му — каза Лийша. — Сега за пръв път от десет години му се отваря добра възможност, а ти искаш да си остане завинаги ерген?

— Когато беше с теб, можех да го наглеждам. — Илона ѝ намигна. — И ако не се грижеше добре за него, бъди сигурна, че първа щях да се погрижа да изпразня семенните му торбички.

Болката в окото ѝ пламна и Лийша си помисли, че всеки момент ще повърне.

— Наистина си ужасен човек, майко.

Илона изсумтя.

— Не ми се прави на невинна, момиче. И ти си същата като мен.

— Не е вярно.

— Глупости. Погледни ме в очите и се закълни, че не си изпитала удоволствие, когато се заиграваше с пустинния зад гърба на Иневера.

Лийша примигна.

— Това е различно.

Илона се изкикоти.

— Не спирай да си го повтаряш, момиче. Няма да го направи истина.

Демонът опитваше със зъби и нокти да се измъкне от окото ѝ.

— Какво искаш, майко?

— Да дойда в Анжие — отвърна Илона.

Лийша поклати глава.

— Абсолютно невъзможно.

— Имаш нужда от мен.

Сега беше ред на Лийша да се изкикоти. Прозвуча смущаващо като майка си.

— Защо? Да не би вече да си дипломат?

— Херцогинята майка ще се опита да те омъжи за графа — рече Илона. — Нуждаеш се от някой, който да уговори брака.

— Това не са красиянци — каза Лийша. — Мога и сама да се оправя. Ти просто искаш последна възможност да се опиташ да запазиш Гаред за себе си и да съскаш като котка на всички дами в танцовия му списък.

Илона изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да се изплюе.

— И без това тези натруфени дворцови кокони няма да се справят с него. Кътъровото бебе ще разцепи някоя кралска трътка като пън, ако онова дърво в гащите на Гаред не е успяло да го направи, докато я е заплождал.

Лийша остави чашата си на масата и се изправи.

— Нямам време да слушам мръсотиите ти, майко. Няма да дойдеш. Знаеш къде е вратата.

— Трябва ли да ти напомням, че може би нося детето на Гаред? — попита Илона. — Не си личи колкото на теб, но шевовете ми вече се опъват.

— Още по-добра причина да го оставиш на мира — каза Лийша. — Каква е алтернативата? Да се разведеш с татко и да се ожениш за Гаред? Мислиш ли, че инквизиторът ще благослови този съюз? Графът? Херцогинята майка?

Илона нямаше готов отговор и Лийша продължи да я притиска.

— Мислиш ли, че Гаред ще продължи да те обича, ако заради теб изгуби титлата си? Нощ, да не би да мислиш, че и сега те обича? Единствената причина някога да те е докосвал е, защото приличаш на мен.

— Това не е… — започна Илона.

— Е — прекъсна я Лийша. — Сам ми го каза. Ти си просто един стар парцал, в който да се изпразва, докато си мисли за мен.

Илона се втренчи в нея с ококорени очи и Лийша разбра, че е отишла твърде далеч. Майка ѝ винаги успяваше да я накара да изкара наяве най-лошото у себе си.

За миг в стаята увисна напрегната тишина, след което Илона се изправи и отупа полата си.

— Казваш, че съм ужасна, момиче, но когато поискаш, можеш да си зла като демон.

Лийша гледаше тъжно през прозореца, докато каретата ѝ напускаше Хралупата. Знаеше, че е глупава мисъл, но имаше чувството, че я вижда за последен път.

Когато беше малка, Хралупата на дърваря беше малко градче с няколкостотин жители. Познаваше улиците и сградите му толкова добре, че сякаш бяха част от нея, и всички знаеха имената на другите. И работата им.

Сега от детския ѝ дом беше останало малко, само Светият дом, няколко къщи и дървета. И дори те носеха белезите от огън и демони.

Но от овъглените останки беше израснала провинция Хралупата, място, което скоро щеше да може да се мери със Свободните градове по брой на населението — и дори да ги надмине. За по-малко от две години десетки хиляди души се бяха стекли тук, бягайки от красиянците, или бяха дошли от север, привлечени от призива на Арлен за борба срещу ядроните.

Улиците на провинция Хралупата бяха покрити с пресен крит, но Лийша ги познаваше също толкова добре, колкото и старите пътеки. Стоеше до Арлен, докато той чертаеше великозащитата, която щеше да се разширява във все по-големи кръгове, докато Хралупата на дърваря не се превърнеше в център на един защитен свят.

Може би Гаред беше прав. Може би Арлен наистина беше Избавителят.

„И ти му позволи да ти се изплъзне.“ Макар и вече твърде далеч, Лийша продължаваше да чува гласа на майка си.

— Ще мине поне седмица, докато стигнем Анжие — каза Джизел. — През цялото време ли смятате да гледате през прозореца?

Лийша се сепна и се обърна към спътничките си Джизел и Вика. Джизел трябваше да се върне в лазарета си във форт Анжие, а Вика искаше да посети съпруга си — приятеля от детинство на Лийша Тендър Джона — който беше задържан от инквизицията. Лийша беше получила думата на херцогинята, че няма да бъде наранен, но въпреки това беше дошло времето той да се прибере у дома.

Още едно нещо, което трябваше да обсъди с херцогинята майка.

Също като Лийша, и Вика бе прекарала последните няколко часа, гледайки през прозореца, като гризеше кожичките край ноктите си, докато пръстите ѝ не се разкървавиха.

— Съжалявам — каза Лийша. — Мислите ми са на мили от тук.

— Да — съгласи се Вика.

— Ами върнете ги обратно — рече Джизел. — Кога беше последният път, когато трите седнахме да си поговорим спокойно, и то за цяла седмица? Трябва да се възползваме максимално от възможността.

— Да обсъдим ли работата ни?

Лицето на Лийша се проясни при тази мисъл. Работата щеше да я откъсне от мислите ѝ, да ѝ даде нещо, върху което да се концентрира и така да избяга от усещането за надвисналото зло.

— И до нея ще стигнем — отвърна Джизел, — но нямам намерение да мисля цяла седмица за работата. Защо не изиграем някоя игра?

— Каква игра? — попита Вика.

Джизел се усмихна.

— Наричаме я Пръчката на вещицата Бруна.

Лийша инстинктивно потърка опакото на дланта си. При мисълта за тази пръчка винаги я заболяваше. Беше достатъчно дебела, за да издържи тежестта ѝ, когато се отпуснеше върху нея, но същевременно бе лека и господарката ѝ я размахваше така умело, както Ахман се справяше с Копието на Каджи. Използваше я като бастун, за да разгонва настрани глупаците, пречещи ѝ да се занимава с пациентите си, но освен това беше и камшик, който изплющяваше през ръцете на момичетата. Никога не оставяше белези, но болката продължаваше няколко дълги минути.

Бруна не удряше Лийша често или без причина. Всеки път когато го правеше, бе за да ѝ предаде някакъв урок. Урок, който щеше да ѝ помага да спасява животи. Ударите ѝ пречеха да повтаря глупавите си грешки, напомняха ѝ за силата и отговорността да носи престилката на билкарка. Беше си записвала всеки от случаите в дневника и ги знаеше наизуст.

— Как ще играем? — попита Лийша.

— Ти започни — отвърна Джизел. — Кога Бруна те удари за пръв път и какво научи?

— Смесих сив корен със семена от овара, като си мислех, че това ще изцели главоболието на Мерем Бъчър — каза Лийша. Тя се усмихна, плесна с ръце и каза с писклив глас, имитирайки виковете на Бруна: — Глупаво момиче? Нима си мислиш, че да бъдеш сляп цяла седмица е по-добре от проклетото главоболие?

Всички се разсмяха, звук, който вече беше почти непознат за Лийша. За миг предчувствието за зло избледня.

— Сега съм аз! — извика Вика.

Роджър нямаше никакво желание да се упражнява с Кендъл и съпругите си, докато фургонът бавно се поклащаше по пътя. Не се интересуваше дори от по-приятни забавления. От години около врата му висеше примка, но сега той усещаше как тя се затяга. Просто седеше и настройваше цигулката си в търсене на онзи невъзможно идеален тон.

„Никога няма да го намериш — беше казал Арик, — но това не означава, че трябва да спреш да го търсиш.“

Жените усещаха настроението му и го оставиха насаме с мислите му, докато играеха красиянски настолни игри или четяха на Кендъл пасажи от Евджаха. От време на време се разнасяше смях и Роджър се радваше, че го чува, макар самият той да не участваше в него. Нямаше представа какво ги чака в Анжие. Дори Кендъл, с умението ѝ да омагьосва ядроните, щеше да привлече вниманието на херцога. Ако се опиташе да я задържи за себе си, това щеше да е още една причина никога да не си тръгнат от там.

Хралупата се беше разраснала дотолкова, че макар да пътуваха вече цял ден, още не бяха стигнали до границата ѝ. Но поне имаше една странноприемница. Следващите няколко нощи щяха да прекарат в палатки — нещо, което никога не беше допадало на Роджър. Палатката на Аманвах приличаше повече на павилион, с половин дузина слуги, които се грижеха за нуждите им, но когато станеше време за спане, Роджър беше готов да го смени с килер, стига стените му да бяха солидни и да заглушаваха звуците, издавани от ядроните.

Странноприемницата беше опразнена, в очакване на кралския керван, но графът вечеря в стаята си. Лийша не беше поканена да се присъедини към него, което породи много слухове.

Джейсън също липсваше в салона, макар че това не изненада никого. Той като че ли предпочиташе да избягва Роджър така, както Роджър избягваше него.

Аманвах също предпочиташе да се оттегли, но Роджър не ѝ позволи; той покани Лийша, Гаред и Уонда да се присъединят към тях в салона. Бързо научаваше красиянските закони, когато му отърваше — неговата дживах не можеше да отхвърли веднъж отправена покана. Сиквах обсеби кухнята, наплаши прислугата и накара дал’тингите от ескорта на Аманвах да сервират на масата им. Да не дава Създателят някоя кръчмарка да обидеше Нейна Светлост, като се поклонеше неправилно.

Джизел и Вика се настаниха на друга маса заедно с няколко от ученичките и всички бяха повече от доволни да бъдат обслужвани от хралупари. Колив стоеше до стената и наблюдаваше всички, неподвижен като пън. Роджър никога не го беше виждал да се храни.

— Разкажи ни за херцог Райнбек, съпруже — каза Аманвах, преди да им поднесат следващото ястие. — Ти го познаваш, нали?

— Да, малко — отвърна Роджър. — От времето, когато майстор Арик беше кралски вестител. Научих се да чета в дворцовата библиотека.

— Сигурно е било чудесно — въздъхна завистливо Лийша.

Роджър сви рамене.

— За теб вероятно, да. Аз лично чаках с нетърпение да се върна към свиренето. Но господарката Джеса настояваше да науча буквите и дори Арик се съгласи с нея.

— Господарката Джеса е била кралска билкарка? — попита Лийша.

— Не точно — отвърна Роджър.

Лийша присви очи.

— Плевичарка.

Роджър кимна.

— Какво е плевичарка? — попита Аманвах.

— Ще си допаднете. — Лийша се справи страхотно, добавяйки капка отрова в тона си. Наистина ѝ идваше отвътре. — Плевичарката е кралска отровителка.

Аманвах кимна.

— Висша чест за доверена служителка.

— Няма никаква чест в отровата — отвърна Лийша.

— Доста по-сложно е от това — отсече Роджър. После погледна Лийша в очите. — И няма да стоя и да те слушам как говориш за господарката Джеса по този начин. За мен тя беше най-близкото нещо до майка, след като моята умря. Създателят знае колко пъти съм си прехапвал езика заради Илона.

Лийша изсумтя.

— Вярното си е вярно.

— Виждал съм херцога из двореца — продължи Роджър, — обикновено отиваше или се връщаше от кралския бордей. С братята му имаха собствен тунел дотам, за да ходят незабелязани.

— Естествено, че са имали.

Лийша започна да реже стръвно месото в чинията си, сякаш ампутираше крайник.

— Това го има и в Красия — каза Аманвах. — Мъжете с власт трябва да имат много деца.

— Създателю, никакъв шанс — рече Роджър. — Всичките момичета на Джеса пиеха чай от пом. Не може кралските копелета да тичат из целия град.

Лийша го изгледа отровно и Роджър се задави.

— Те… — Аманвах се поколеба, както правеше, когато търсеше подходящата дума на тесански. — Тези дживах сен пият билки, за да не могат да имат деца?

— Отвратително — каза Сиквах. — Що за жена би направила от себе си кха’тинга?

— Те не са дживах сен — каза Лийша на Аманвах. — Те са хейсах.

Аманвах и Сиквах сближиха глави и си зашепнаха бързо на красиянски. Красиянската дума не беше позната на Роджър, но той лесно можеше да се досети за значението ѝ. С всяка секунда този разговор ставаше все по-смущаващ.

Аманвах се изпъна, изпълнена с достойнство.

— Няма да обсъждаме такива въпроси, докато разчупваме хляба в името на Еверам.

Роджър бързо се поклони.

— Права си, разбира се, дживах ка.

— Разкажи ми повече за клана на Райнбек — рече Аманвах. — Каква е кръвната им връзка с Каджи?

— Няма такава — отвърна Роджър.

— Тогава с някогашния крал на твоята Теса — махна нетърпеливо с ръка Аманвах. — Според нашите учени кръвната линия на краля трябва да тръгва от северните наследници на Избавителя, за да бъде законна.

— Може би — каза Роджър, — макар че не бих говорил такива неща в съда. В рода на Райнбек няма кой знае колко кралска кръв.

— Нима? — попита Лийша.

— Глупости — обади се Уонда. — Ако херцогиня Арейн не е с кралска кръв, значи, никой не е.

— О, Арейн е с кралско потекло — каза Роджър. — Тя се е омъжила за сина на Райнбек Първи, за да узакони преврата му. Но Райнбек Първи е бил първи министър, без капка кралска кръв. Той изобретил машината, която печата клатовете, и се говори, че запазил за себе си всяка пета произведена машина. Когато старият херцог умрял, без да остави наследник, той вече бил най-богатият мъж в Анжие и всички кралски родове, които можели да претендират за трона, му били длъжници.

Аманвах се усмихна.

— Твоят народ е различен от моя, съпруже, но не чак толкова.

— Това е проблем на Райнбек Трети — каза Роджър. — Ако той умре без наследник, има цял куп домове, които могат да оспорват претенциите на братята му към трона. Може да успеят да запазят властта, но ще им струва скъпо и Северът може да се намеси в правото на наследяване. Клатовете са стабилни, но Юкор може да напълни сандъците на враговете им със злато.

— И не само с него — обади се Лийша, без да уточнява.

На следващия ден излязоха от същинската Хралупа, но пътят продължаваше да е добре защитен и на равни интервали бяха разположени лагери за кервани. Продължиха да се движат и след залез-слънце, с намерението да стигнат по-бързо до гарнизона с Дървени войници, разположен в края на територията на Тамос.

Щом керванът спря, Роджър изскочи от каретата и се изпъна, разтягайки схванатите си мускули.

— Гръмна ли ти главата? — попита Гаред, като скочи от грамадния си анжиерски мустанг Лавина толкова леко, колкото и кавалеристите на Тамос.

— Трябваше да се поразкърша.

— Да. Предполагам, че е изморително по цял ден да се въргаляш в кожите с три жени.

Роджър се усмихна.

— Щом така си мислиш, значи, херцогинята наистина трябва да ти намери невеста колкото се може по-скоро.

Гаред се разсмя и Роджър ловко се наведе, за да избегне поредния приятелски удар по гърба от грамадния дървар.

Лавина се обърна към тях, но Гаред вече държеше в ръката си голяма ябълка. Животното я грабна със зъбите си, способни да отхапят главата на мъж, обърна се настрани и спокойно я задъвка, докато Гаред започна да разресва гривата му.

Роджър поклати глава.

— Гаред Кътър, когото срещнах преди една година, дори не можеше да различи главата от опашката на един кон.

— Така беше дори допреди един сезон — съгласи се Гаред. — Можех да се добера на кон от едно място до друго, но така и не можах да харесам тия изядрени същества. — Той погледна към коня, който стоеше гордо, сякаш му правеше услуга, като му позволяваше да го реши. — Но старата Лавина не може да търпи новаци на гърба си.

— Най-красивият екземпляр, който съм виждал — каза граф Тамос. — Простете ми, бароне, но всеки ден съжалявам, че не съм го видял пръв.

Роджър се обърна и видя, че Джейсън следваше графа като кученце, като внимаваше да не се приближава много.

— Предложението ми още важи, Ваше Височество — каза Гаред, стиснал с усмивка юздите. — Ако успеете да се задържите една пълна минута на седлото, можете да го вземете.

Лавина изпръхтя и Тамос се поклони през смях.

— Разпознавам подправените зарове, като ги видя, бароне. Стига ми, че яздите под мое командване.

— Да — отвърна Гаред, като се поколеба за миг.

След изчезването на Арлен той все повече зависеше от графа. Ако Защитеният не се върнеше повече, скоро щеше да е негов с цялото си сърце и душа.

— Пътят напред не е защитен — каза Тамос. — Командирът на гарнизона ми каза, че увеличеното движение привлича демоните на тълпи. Ще се забавим малко повече, но наистина не мисля, че трябва да продължаваме напред след залез-слънце.

— Глупости — каза Лийша, приближавайки се към тях. Тамос я стрелна с поглед и бързо извърна глава. — Имаме защитени оръжия и умели воини. Щом брат ти не е в състояние да защитава пътищата си и да ги държи чисти, Хралупата може да му предложи помощта си.

Тамос стисна зъби и най-после срещна погледа ѝ.

— Имаме воини, да. Освен това имаме и билкарки. Чуждоземски сановници. Жонгльори. Това не са хора, които са подготвени да пътуват през нощта.

Лийша изсумтя.

— Дори само Роджър е достатъчен, за да защити целия керван.

„Ей, не ме набърквай в това“, помисли си Роджър.

— Как смеете да говорите така на Негова Светлост, билкарке — каза Златния тон. — Принц Тамос е командир на Дървените войници. Не се нуждае от военни съвети от вас. Напоследък местата за спирка на керваните са запълнени с просяци. Трябва да изпращаме отряди напред, за да ги прогонват, преди да разположим лагера си, и несъмнено мръсните плъхове ще се върнат веднага щом си тръгнем.

Настъпи момент на слисано мълчание и всички се обърнаха към Джейсън, който се сви под изпълнените им с омраза погледи. Гаред стисна огромните си юмруци, а Уонда постави ръка върху лъка, който висеше от седлото ѝ.

Гласът на Тамос беше нисък и предвещаваше опасност.

— Нима ми казвате, вестителю, че докато сте пътували към Хралупата, всяка нощ сте прогонвали селяните от защитените им места?

Джейсън пребледня.

— Беше ми наредено да пристигна колкото се може по-бързо при вас…

Тамос се раздвижи по-бързо, отколкото Роджър бе предполагал, че е възможно да се движи облечен в броня човек, за миг се озова до Джейсън и с един удар го просна по гръб.

— Тези хора се намират под защитата на брат ми! — изрева графът. — Те са бежанци, прогонени от домовете си, а не просяци или бандити!

Джейсън прояви достатъчно разум да си остане на земята, а ритникът на Тамос го накара да се свие на кълбо.

— Така ли представяш короната? Като изпращаш на смърт онези, които са дошли да търсят помощ от нас?

Джейсън бързо се претърколи и застана на колене пред разгневения граф, стискайки умолително ръцете си като за молитва.

— Моля ви, Ваша Светлост. Самият херцог го заповяда.

Всички се бяха събрали да гледат или надничаха откъм каретите. Не само пътниците, а и Дървените войници от гарнизона, които бяха готови да скочат по заповед на Тамос. Всички бяха въоръжени със защитени оръжия и брони.

Графът се обърна към тях.

— Нима Дървените войници са толкова зле подготвени, че не могат да си правят собствени лагери? Нима трябва да прогонват беззащитните в нощта?

Капитанът на гарнизона пристъпи напред и падна на едно коляно пред Тамос.

— Не, Ваша Светлост, не сме. Но вестителят казва истината. Самият херцог Райнбек подписа декрет, че всички, които използват кралските места за спиране на кервани без разрешение, трябва да бъдат прогонвани.

Челюстта на Тамос отново се стегна и дълбоки линии набраздиха лицето му.

— Когато е осъждал селяните, брат ми не ги е гледал в очите. Но вие сте били там.

Капитанът наведе глава още повече.

— Да, сир. И Създателят ще ни съди за това.

— Вече не! — излая Тамос и повиши плавно глас, обръщайки се към всички войници. — Може би не съм бил достатъчно ясен, когато изразих очакванията си от хората ви. За което се извинявам. Но сега ме чуйте добре, за да не твърдите по-късно, че не сте разбрали. Вие сте отговорни за всеки човешки живот в Анжие и ваш дълг е да защитавате хората. Не да ги прогонвате от защитите им. Не да ги тормозите, мамите или да ги изнудвате за подкупи. Не да докосвате жените им. Ясен ли съм?

— Да, командире! — извикаха войниците в един глас.

— ЯСЕН ЛИ СЪМ! — извика отново Тамос.

— ДА, КОМАНДИРЕ! — прогърмяха мъжете.

Тамос кимна.

— Добре. Защото онези, които забравят това, ще бъдат обесени на Площада на предателя за назидание на останалите.

Роджър видя, че Лийша го гледа със сълзи в очите. Когато графът се обърна с гръб към тълпата, тя тръгна към него, но той бързо се отмести от пътя ѝ и се приближи до Гаред.

— Генерале, пригответе хората. Потегляме по залез-слънце, като по пътя ще отблъскваме демоните.

Гаред се удари с юмрук в гърдите.

— Ще ги косим като трева, Ваша Светлост.

Тамос се обърна към Роджър.

— Въпреки уверенията на господарката Лийша, аз нямам никакво желание да гледам как някой от пратениците на херцога се излага на риск. Ще използвате ли магията си, за да държите демоните по-далеч от каретите?

Роджър се поклони.

— Разбира се, Ваша Светлост.

— Сигурно се шегувате — обади се Джейсън. — Трябва да поверим живота си на този…?

Погледът, който му хвърли Тамос, показваше, че графът губи търпение.

— Този какво?

Какво удоволствие беше да гледа как Златния тон се сгърчи. Роджър започваше да си мисли, че може би все пак има някакъв шанс. Ако Гилдията на жонгльорите прошепнеше в подходящите уши за злосторничеството му…

Роджър не се сдържа и завъртя ножа в раната.

— Не се бой, Второгласни, демоните няма да се приближат до теб. — Той се усмихна подигравателно. — Освен ако сам не го поискам.

Роджър разбра, че прави грешка, още докато произнасяше думите, но внезапното пребледняване на Златния тон си струваше риска.

Лийша продължаваше да се движи насам-натам, опитвайки се да улови погледа на Тамос, но графът ѝ обърна гръб и се отдалечи. Дървените войници тръгнаха след него, преграждайки пътя ѝ. Тя застина за миг, след което се обърна и тръгна бързо към каретата си.

Лийша се взираше в тъмнината през прозореца и този път Джизел прояви достатъчно усет, за да я остави на мислите ѝ. Роджър и Кендъл стояха на покрива на шарената карета, стиснали цигулките си в ръце, а Аманвах и Сиквах седяха на пейката на кочияша и пееха в съзвучие.

През защитените си очила Лийша гледаше как ядроните се носят по ръба на създадената от тях бариера. Съществата виждаха кервана — беше твърде голям, за да може музиката на Роджър да го скрие — и го следваха неотстъпно, но всеки път когато се приближаваха, болката ги отблъскваше назад.

Лийша ги разбираше напълно. Звуците, които произвеждаше квартетът, бяха резки и нехармонични и ѝ причиняваха непоносимо главоболие, докато накрая не размекна малко восък и не си запуши ушите.

Но макар светът да заглъхна, тя все още чуваше писъци и викове, когато дърварите и Дървените войници посичаха онези ядрони, които бяха проявили глупостта да стъпят на пътя.

Квартетът на Роджър ги подкрепяше. Онези, които имаха нужда да си поемат дъх, отстъпваха назад в безопасната зона на музиката, а другите, които се биеха, се възползваха от това, че причиняващите болка звуци разстройваха враговете им.

Лийша гледаше тъжно към купчините демонски трупове покрай пътя, които чакаха слънцето. Само допреди миг те бяха врагове и всичко бе въпрос на това, дали ще убиеш, или ще бъдеш убит. Сега… сега бяха просто батерии, гориво за заклинанията ѝ. Искаше ѝ се да можеше да се раздели с някои от дърварите и да ги изпрати обратно в Хралупата, заредени с хора, но когато стигнеха Анжие, щяха да имат нужда от всички хралупари. Толкова много хора щяха да се похабят.

Няколко часа след като се стъмни, те стигнаха до първия лагер за кервани на херцога, за който беше споменал вестителят му. Той беше пълен с бежанци — райзънци, ако се съдеше по вида им — които се свиваха от страх при вида на кервана. Защитите им бяха наслагани както дойде, а онези, които бяха нарисувани по опърпаните каруци, бяха грамадни и недодялани, сякаш се надяваха да компенсират с размер липсващите им умения. Всички бяха облечени с опърпани кожи и бяха угасили огньовете си, за да не привличат повече демони, отколкото би могла да отблъсне калпавата им защитна мрежа. Мнозина бяха събрали вещите си, сякаш се канеха всеки момент да побегнат в нощта.

И тогава прогърмя силният глас на Тамос.

— Не се страхувайте, добри хора! Аз съм граф Тамос, принц на Анжие и лорд на провинция Хралупата. Намирате се под моя защита. Моля, останете зад защитите си. Никой няма да ви стори зло! Имаме храна и одеяла в излишък и преди да потеглим, ще подсилим защитите ви. Ако имате ранени, донесете ги при нашите билкарки, за да се погрижат за тях. Всички сте добре дошли в Хралупата, ако пожелаете да останете в нея.

Това накара хората да се разприказват. Някои от тях заликуваха, но повечето гледаха с недоверие, спомняйки си, несъмнено, преминаването на Джейсън. Лийша не можеше да ги вини.

Когато керванът спря, Лийша и останалите билкарки изскочиха навън още преди кочияшите да спуснат стълбичката. Видът на престилките им с много джобове подейства успокояващо на хората. Неколцина от тях, едни с превръзки, други накуцващи или кашлящи, пристъпиха напред с надежда в погледите.

— Трябва да огледам защитите — каза Лийша на Джизел.

— Разбира се — отвърна жената. — Аз и момичетата ми можем да се справим с няколко одрасквания и подсмърчания.

Но когато се приближиха, над каруците и под тях започнаха да се подават все повече глави. Мъже, жени и деца от всякакви възрасти. Малкият на вид лагер приютяваше повече от сто души, повече от целия керван.

Лийша се обърна към Уонда.

— Искам да патрулираш по периметъра с лъка си, докато не остана доволна от защитите.

— Извини ме, господарке, но трябва да остана с теб. Не познавам тези хора, а и сама каза, че защитите не стават.

Лийша я погледна търпеливо.

— Мога и сама да се погрижа за себе си за известно време, скъпа. Все още знам някой и друг номер.

— Да, ама…

Уонда пристъпи нервно от крак на крак.

Лийша положи ръка на рамото ѝ.

— Ще защитаваш мен, като защитаваш тях. — Тя посочи бежанците — окъсани, гладни, уплашени. — Тези хора не са се чувствали в безопасност от месеци, Уонда. Дай им я, моля те, заради мен.

— Да, господарке.

Уонда се поклони вдървено и се отдалечи, като разкопчаваше ръкавите на ризата си. После ги нави, разкривайки черните защити. Лийша знаеше от опит, че нищо нямаше да накара хората да се почувстват по-сигурни от това, да видят как защитникът им смачква демон с голи ръце.

Когато Лийша отиде до началото на кервана, Джейсън стоеше там заедно с граф Тамос.

— Как така искате да остана в каретата? Аз съм…

— На косъм да изгубя търпение — завърши Тамос вместо него. — Каретата ви е добре защитена — повече, отколкото тези хора. Веднъж вече ги прогонихте и сега ще съм ви благодарен, ако останете вътре, преди да сте нанесли още повече вреди на Бръшлянения трон.

Вестителят се шмугна в каретата си и за миг Тамос остана сам. Лийша копнееше да отиде при него, но сега не беше моментът за това. Дори не знаеше какво да му каже. Просто искаше той да я погледне отново.

Но ги чакаше много работа. Джизел и Вика накараха ученичките си да разпределят нуждаещите се от помощ, а Роджър вече се премяташе и правеше фокуси, докато събралите се хора подвикваха и го аплодираха. Той хвърляше малки фойерверки в краката на децата, които сигурно от месеци не бяха намирали повод да се усмихнат. Те отскачаха назад и пискаха от удоволствие.

Бегълците гледаха със страх към Аманвах и Сиквах, но триото бе водено от Кендъл, която отъпкваше пътя за красиянските принцеси. Скоро групата жени вече се упражняваше в песента за защита.

Лийша обходи периметъра, оглеждайки защитната мрежа. Беше точно такава, каквато очакваше. Защитниците в тази група не бяха напълно некомпетентни, но бяха използвали защитите, за да изградят овално парче земя. Защитите, които се използвала при елипса, имаха различна форма, която бе по силите само на най-умелите защитници. В мрежата нямаше големи дупки, но магията не се разпространяваше равномерно и оставяше слаби места, през които би могъл да проникне някой по-могъщ демон — или група от по-нисши ядрони, работещи в синхрон.

Тя се съсредоточи върху защитите и изтика назад в съзнанието си останалите си притеснения. Някои от защитните стълбове просто ги донагласи, като ги завъртя с няколко градуса. Взе четката си и дорисува други, като или поправяше защитите, или изцяло ги подменяше. Докато работеше, Лийша можеше да види как магическият поток се променя, както река, разчистена от наноси. Скоро цялата мрежа сияеше ярко пред защитените ѝ очи.

Вниманието ѝ беше привлечено от друго силно сияние, този път извън лагера. Лийша се взря по-напрегнато, очаквайки да зърне каменен демон, но вместо това видя Арлен Бейлс.

Тя примигна. Беше изморена и оставена на спокойствие, сама, за пръв път от много време. Дали не ѝ се беше привидяло?

Но не, наистина беше Арлен, който беше застанал до група дървета извън защитената светлина и ѝ махаше с ръка.

— Лийша!

Тя можеше да усети силата на магията, която беше вложил в думата, за да достигне само до нейните уши.

Лийша се огледа. Никой не ѝ обръщаше внимание. Тя се скри зад една от каруците край периметъра, далеч от очите на останалите, и отново се взря в нощта.

— Лийша! — извика отново Арлен и махна с ръка.

— Време беше да се появиш. — Лийша се уви в невидимото наметало и тръгна забързано, преди някой да е усетил липсата ѝ. — Дано да можеш да ми дадеш някои добри отговори — рече му троснато тя, когато стигна до дърветата.

Но Арлен не беше там.

— Лийша!

Тя го видя още по-нататък, където дърветата се сгъстяваха. Той се обърна и изчезна в сенките, махвайки ѝ с ръка да го последва.

Лийша се намръщи и закрачи след него.

— Защо се страхуваш толкова да не те видят?

Арлен не отговори и тя побърза да го настигне. Виждаше го с крайчеца на окото си, защитената му светлина проблясваше, докато вървеше между дърветата.

После изведнъж го изгуби от погледа си. Продължи да върви още известно време, но нямаше и следа от него.

— Лийша.

Този път го чу някъде отстрани. Дали не се беше объркала сред дърветата? Забърза в неговата посока.

— Започвам да губя търпение, Арлен Бейлс — изсъска тя, когато той отново не се появи.

— Лийша.

Сега беше зад нея. Тя се обърна, но там нямаше никого.

— Изобщо не е смешно, Арлен — сопна му се Лийша. — Ако не ми се появиш до пет секунди, се връщам обратно в лагера.

„Ако изобщо си спомня накъде беше“, помисли си тя. Дърветата около нея изглеждаха еднакви, а клоните им, покрити с есенни жълти листа, скриваха небето.

— Лийша.

Вляво. Тя се обърна, но видя единствено леко сияние сред дърветата, магическата мъгла, стелеща се над земята.

— Лийша.

Отново зад нея. Лийша започна да се усеща, но вече беше късно. Виковете се чуваха отвсякъде.

— Лииииийша.

Гласът вече изобщо не приличаше на Арленовия. Дори не беше човешки.

— Лийша Пейпър.

Добавянето на фамилията ѝ я накара да потрепери.

Тя се завъртя в пълен кръг, като зърна някакво движение сред дърветата. Ядрони. Нямаше как да разбере колко са. Поне половин дузина, водени от мимик. Беше невидима за тях заради защитеното си наметало, но те щяха да стесняват кръга, докато не я хванеха или не успееше да се измъкне и да побегне. Наметалото нямаше да ѝ е от голяма полза, ако бъдеше принудена да се движи бързо.

„Идиотка — сгълча се мислено тя, припомняйки си думите на Рена. — Мозъците знаят коя си. Падне ли им удобен случай, ще те нападнат.“

Това, че мозъците я искаха мъртва, си беше нещо като комплимент. Комплимент и кошмар. Между двете Новолуния се беше почувствала в безопасност, но очевидно мимиците не притежаваха непоносимостта към лунната светлина, характерна за господарите им.

„И са по-умни, отколкото си мислехме“, призна пред себе си тя. Този тук я беше направил на глупачка и тя се беше напъхала сама в ноктите му.

Нещо се сгърчи в корема ѝ и тя си спомни, че не е единствената застрашена. Беше напъхала двама в ноктите му и сега трябваше да си помогне сама.

Видя малко сечище и тръгна към него, докато разкопчаваше дълбокия джоб на роклята си. Бръкна вътре и стисна дългата тънка кост, която бе взела от ръката на мисловния демон, преди да заостри върха ѝ, да я покрие със защити и да я облече в злато. Нейният хора жезъл.

Със свободната си ръка бръкна в торбичката на колана си и пръсна зад гърба си шепа защитени клатове.

„Елате, ядронски изчадия — помисли си тя, като разтвори изцяло наметалото си. — Още не сте ме хванали.“

И те дойдоха. Два дървесни демона скочиха от дърветата с ужасяваща бързина.

Но не преди Лийша да успее да нарисува с жезъла си защита за отблъскване на демони. Символът увисна във въздуха, сияейки пред защитеното ѝ зрение, и когато демоните се блъснаха в него, той извлече магията им и я използва, за да ги отблъсне обратно към дърветата. Те изпищяха и изчезнаха сред трясъците на чупещи се клони.

И понеже това можеше да се окаже недостатъчно, за да доведе помощ, Лийша насочи жезъла си право нагоре и нарисува защита за светлина. Подобно на флейтист тя размърда пръстите си над защитата, като вля още енергия в символа. Той пламна ярко, превръщайки нощта в ден.

Един огнен демон я наплю с огън, но тя нарисува във въздуха сифон, който изтегли силата му. Жезълът в ръката ѝ се затопли и единственото, което достигна до нея, бе зловонният дъх на демона. Тя запрати енергията обратно към него под формата на ударна защита и демонът се размаза в земята като мишка под ботуша на Гаред.

Зад нея се разнесе писък; някакъв дървесен демон беше стъпил върху един от клатовете ѝ. Писъкът рязко секна и ядронът спря да се движи, а приличащата му на дървесна кора броня се покри с тънък пласт скреж. Демонът се опита да накара крайниците си да се размърдат, но върху гърдите му се появи пукнатина, последвана от звука на отчупваща се от покрив ледена шушулка. Лийша се прицели в пукнатината и нарисува още една ударна защита.

Демонът се пръсна на безброй парчета, но след него идваха други.

Между дърветата изскочи полски демон, но защитата на Лийша го отхвърли назад с такава сила, че той се удари в дебело един фут дърво и го пречупи надве. Група огнени демони изпъплиха на сечището, но миг по-късно ноктите им пушеха, сковани в лед. Скоро целите бяха здраво замръзнали, а оранжевата светлина, струяща от очите и устата им, беше посиняла.

Лийша чу виковете на дърварите, които тичаха към светлините, и звуци от борба, но те бяха далеч, а мимикът продължаваше да обикаля наоколо. Дали идваха да ѝ помогнат, или отиваха към собствената си смърт? Мимикът, който се беше опитал да отвлече Роджър, посичаше с лекота дървари и шаруми, докато Роджър, Аманвах и Рена не бяха обединили силите си против него.

Лийша можеше да го види между дърветата — добре охранена, безформена, движеща се бързо твар. Тя насочи жезъла си към него и изпрати струя магия, без да се интересува от разрушенията, които ще причини, стига да повалеше създанието. Дърветата се начупиха и земята се разтресе, но мимикът успя да се изплъзне незасегнат.

Отвличането на вниманието ѝ едва не я уби. Обградиха я група дървесни демони. Един стъпи върху защитен клат и беше обгърнат от пламъци. Останалите четирима намериха обходен път.

Мускалче с разтворител, запратено към лицето на друг, го накара да обикаля наоколо с димящи очи и да размахва слепешката нокти, като увеличаваше разрушенията.

Тя хвърли още няколко клата, покрити с електрически защити, които уловиха два демона и накараха мускулите им да се сгърчат.

Но последният се озова твърде близо до нея, за да успее тя да нарисува защита. Падна по гръб и трескаво затърси ножа на колана си.

— Лийша! — изрева Тамос и удари демона със защитения си щит.

Защитите проблеснаха и ядронът отлетя настрани. Тамос се извисяваше в сияйната си броня и за миг тя отново се почувства в безопасност.

Но изведнъж около него се уви едно огромно пипало, вдигна го във въздуха и го запрати към едно дърво в другия край на сечището. Той се свлече на земята и повече не помръдна.

Лийша запрати нова струя магия към мимика, но ядронът отново беше твърде бърз. Магията го закачи, просна го на земята, но по-голямата част от нея отлетя към гората и превърна стогодишните дървета в трески.

В ушите ѝ звънтеше, но тя можеше да чуе звуците от битката; хралупарите се опитваха да пробият кръга от демони и да се доберат до нея.

Тя нарисува мимическа защита във въздуха над Тамос, след което започна да изгражда и кръг около себе си, за да се защити.

Трябваше да започне със себе си. Дългото тънко пипало на мимика се уви около китката ѝ. Тя трескаво бъркаше в джобовете на престилката си, докато съществото я дърпаше към себе си, но вече беше изразходвала всичко.

Една защитена стрела едва не преряза пипалото и Лийша внезапно падна заднешком на земята. Пипалото започна да се гърчи, покрито цялото с лъскава сукървица. Лийша го отърси от себе си, отвратена.

Още три стрели се забиха в тялото на мимика. Демонът изпищя, а плътта му започна да се топи. Стрелите паднаха на земята, но Уонда използва разсеяността на чудовището, за да скъси разстоянието, и нанесе силен удар със защитения си юмрук по главата му.

Демонът се просна на земята и се разпльока като мека глинена фигура, ударена с тояга. Но глината бързо започна да се оформя като под умела ръка и се надигна по-зловеща отпреди, осеяна с шипове и остри ръбове.

Но Уонда беше готова да го посрещне. Защитените ѝ ръце отбиваха ударите на ядрона, а ударните защити на юмруците ѝ го поразяваха като мълнии. Десетина назъбени пипала се стрелнаха към нея. Но Уонда беше по-бърза, отколкото Лийша можеше да си представи, почти толкова бърза, колкото Рена Бейлс.

Биеше се като Арлен — със завъртания и премятания, отскачаше над пипалата като муха, опитваща се да избегне мухобойката. Главата на съществото се превърна в глава на огнен демон и изплю огън срещу нея, но Уонда разпери пръсти и погълна горещината и магията, добавяйки допълнително сила към ударите си.

Тя се доближаваше все повече към него, ръцете ѝ се движеха с такава бързина, че изглеждаха почти размазани; вадеше стрелите от колчана си и ги забиваше в демона, без да използва лъка си. Писъците на съществото представляваха какофония от болка, хиляди викове на ужас, събрани ведно.

От безформената маса се изстреля ново пипало, което се уви около Уонда. Стискаше я здраво, долепило защитените ѝ ръце към тялото ѝ.

Лийша вдигна жезъла си, но мимикът предвиди действията ѝ и постави Уонда пред себе си.

— Не отстъпвай, господарке Лийша! — извика Уонда. — Убий го, докато можеш!

— Стига глупости — отвърна Лийша.

Продължаваше да държи жезъла си насочен напред, а мислите ѝ препускаха трескаво. Отвсякъде се носеха звуци на битка, но мимикът сигурно беше използвал много ядрони за подготвянето на капана, защото на сечището не се появиха още хора.

— Какво искаш? — попита тя съществото само за да спечели още няколко секунди.

Демонът наклони главата си като смъмрено куче, което знае, че му говорят, но не може да разбере думите.

„Твърде глупав е, за да говори — помисли си Лийша, — но въпреки това е достатъчно умен, за да научи името ми и да ме подмами към смъртта ми.“

Въздухът се изпълни със скърцащ звук и демонът отметна с писък главата си назад. Дори на Лийша ѝ се наложи да запуши ушите си. Обърна се и видя привелата се Сиквах; тя докосваше яката си и насочваше звука, който караше плътта на демона да се дипли като под ураганен вятър. Как бе достигнала до сечището, след като останалите не бяха успели да го направят?

В този миг едно копие с блестящо от магия острие се заби в гърдите на мимика. Тамос опря дръжката му в земята и повдигна демона във въздуха.

Но от тялото на мимика просто израснаха още крайници и той успя да омекоти удара в земята. Главата му бързо се превърна в нещо, което наподобяваше змия без уши — за да не чува писъка на Сиквах.

Предишния път на мимика му трябваха няколко минути, за да се адаптира към звуковата атака. Този път го направи за секунди.

„Бил е предупреден — осъзна Лийша. — Те изучават методите ни.“

Мимикът отново замахна към Тамос, но този път графът отрази удара с щита си. Лийша нарисува вледеняваща защита във въздуха; пипалото, което държеше Уонда, се отчупи и тя падна по гръб на земята, опитвайки се да се освободи от стягащия я пръстен от демонска плът.

Най-после целта ѝ беше на открито. Лийша вдигна жезъла си, за да изпепели демона, но нейните хора се бяха изтощили и произведоха само слаба искра.

Лийша хвърли последните няколко клата, без да се интересува какъв е ефектът им. Демонът беше или изгорен, разтърсен, замразен, или изблъскан назад, но изглеждаше повече ядосан, отколкото наранен, и тялото му се промени за секунди, за да изцели уврежданията.

Превърна се в каменен демон, но с осем дълги обсидианови ръце, вместо с две. Всеки ръб по бронята му изглеждаше остър като нож, но нищо не можеше да се мери със закривените нокти, с които завършваха всичките му крайници.

С един замах той отхвърли Тамос настрани, натроши копието и закачи щита с ноктите си, като изтръгна захващащите ремъци от ръката му. Тя увисна безчувствено до тялото му.

Демонът скочи към Лийша, но Тамос изкрещя и се хвърли напред, за да я защити с тялото си. Защитите по бронята му спасиха и двамата, но той беше отхвърлен назад върху нея. Лийша почувства как силните му ръце сграбчиха нейните и той се извъртя така, че да поеме по-голямата част от удара в пречупения ствол на някога голямото дърво.

Двамата се вкопчиха един в друг, когато мимикът ги нападна, но мълния от светлина го отлепи от земята и го отхвърли на десетина фута назад.

На ръба на сечището стоеше Аманвах и държеше в ръцете си нещо, което приличаше на буца злато и излъчваше ярка магическа светлина. Демонът започна да се променя и тя изпрати срещу него нов енергиен лъч, като го събори отново на земята.

До нея се появиха Роджър и Кендъл, които държаха с музиката си ядроните настрани, докато дама’тингата работеше със своя хора. Колив стоеше на известно разстояние и хвърляше по демона остри стоманени триъгълници, които цвърчаха, когато защитите им докосваха плътта му.

Мимикът се обърна, за да посрещне новата заплаха, но Уонда беше успяла да измъкне ножа си от канията и да се освободи. Хубавата ѝ униформа, подарена от херцогинята, беше покрита със сукървица, но когато поднови атаката си, тя цялата сияеше от магия.

Демонът започна да отстъпва пред ударите и Лийша веднага разбра, че се кани да избяга. Понечи да извика предупредително, но защо? Мимикът не беше успял да я убие, а тя вече не разполагаше с нищо, с което да се бие. Ако схватката продължеше още, вероятността някой да загине беше много голяма.

Силен удар накара Уонда да отстъпи няколко крачки назад и това бе достатъчно за демона, за да се дематериализира и да избяга обратно в Ядрото.

Лийша затвори очи и се отпусна в ръцете на Тамос, който я поведе обратно към каретата. Останалите отстъпиха встрани и това я зарадва. Ако това беше цената, която трябваше да плати, за да се озове отново в прегръдките на Тамос, значи, бе сключила изгодна сделка.

Когато стигнаха каретата, Тамос я задържа няколко секунди по-дълго от необходимото и тя се притисна към него, обгръщайки го с ръцете си. Почувства как гърдите му се разшириха, когато вдъхна аромата на косата ѝ, и за миг сърцето ѝ се изпълни с надежда.

Но Тамос се отърси като събуден от неприятен сън. Внезапно я пусна и отстъпи назад.

— Детето? — попита той.

Лийша опипа корема си.

— Добре е, мисля.

Тамос кимна; аурата му представляваше неразгадаема смесица от бушуващи емоции. Той се обърна да си иде, но Лийша го улови за ръката.

— Моля те — каза тя. — Не може ли поне да поговорим?

Тамос се намръщи.

— Че какво има да обсъждаме?

— Всичко — отвърна Лийша. — Обичам те, Тамос. Съмнявам се във всичко останало, но не и в това.

Ала съмнението оцветяваше неговата аура. Тя стисна наметалото му.

— И ти също ме обичаш. Сигурна съм в това, както и в изгрева на слънцето. Защити ме с тялото си.

— Щях да го направя за която и да е жена — отвърна Тамос.

— Да — съгласи се тя. — Ти си такъв. Мъжът, в когото се влюбих. Но тук има нещо повече и ти го знаеш.

— Какво значение има? — попита Тамос. — Това не променя факта, че ме излъга. Вкара ме в леглото си с измама, за да защитиш репутацията си. Използва ме.

Сълзи напълниха очите ѝ.

— Да. И ако можех да променя това, щях да го направя.

— Някои неща не могат да се променят — рече Тамос. — Да се оженя за теб с ясното съзнание, че след половин година ще ме унизиш пред цяла Теса?

Думите му ѝ подействаха като плесница, но не толкова силна, колкото следващата.

— Обичаш ме, да, но бебето в корема ти обичаш повече. Независимо от това, колко животи и репутации може да засегне.

Лийша започна да плаче.

— Наистина ли искаш да убия собственото ми дете?

— Вече е твърде късно за това, Лийша. Трябваше да направиш този избор в седмиците, преди да ми кажеш. — Тамос въздъхна. — Не беше редно да те моля да пиеш плевичарската отвара и съжалявам за това. Не мисля, че бих могъл да обичам жена, която ще направи нещо такова само защото съм го поискал от нея.

Лийша се вкопчи в ръката му.

— Значи, ме обичаш!

Тамос изтръгна ръката си.

— Спести ми жонгльорското представление, Лийша. Моите чувства не могат да променят ситуацията, в която се намираш.

Лийша се дръпна назад като ужилена.

— Какво смята да прави майка ти с мен?

Тамос сви рамене.

— Ако знае, че си бременна, или подозира кой е бащата, вината не е моя.

Лийша въздъхна лекичко. Това ѝ донесе съвсем слабо облекчение, но тя не се намираше в позицията да отказва каквито и да било облекчения.

— Няма да я лъжа в лицето — предупреди Тамос. — Нито ще се оженя за теб, докато носиш детето на друг мъж в утробата си. Майка ми не е глупачка, така че внимавай какво ще ѝ кажеш.