Черепният трон

Глава 20 Роднинско съперничество 333 г. СЗ, Зима

Когато Сиквах го разтърси, за да го събуди, главата на Роджър пулсираше. Почти не помнеше как се беше добрал до стаята си и беше пропълзял в леглото при нея. Аманвах и Кендъл имаха отделни стаи. Роджър погледна през прозореца. Още беше тъмно.

— Създателю, какво може да е чак толкова спешно? — попита той. — Освен ако няма пробив в крепостните стени, смятам да спя чак до обяд.

— Не можеш — каза Сиквах. — Отвън те чака човек на херцога. На зазоряване потегляте на лов.

— О, нощ — промърмори Роджър, разтърквайки лицето си. Беше забравил за това. — Кажи му, че скоро ще се присъединя към тях.

Докато се облече, му донесоха подноса със закуската, но Роджър си взе само едно руло, отправяйки се към вратата.

— Трябва да се храниш, съпруже — каза Сиквах.

Роджър пренебрежително махна с ръка.

— Отивам на лов с херцог Райнбек. Повярвай ми, храна ще има в изобилие. Има голяма вероятност дори да се върна понапълнял.

Сиквах го погледна с любопитство.

— Когато шарумите отиват на лов, те вземат със себе си само вода. Това е изпитание за оцеляване.

Роджър се засмя.

— Същото е и за мнозина на север. Но за кралските особи ловът е спорт. Ако прислужниците на херцога подгонят елен пред лъка му и той успее да улучи него, а не тях, готвачите му го сготвят за кралския пир, но така или иначе, резиденцията ще бъде заредена с храна като за цяла армия.

Той я целуна и тръгна към конюшните, за да намери Гаред.

За щастие, успя да чуе Джейсън, преди той да го забележи, и се шмугна в една ниша, като се скри в сянката на статуята на Райнбек Първи, за да ги изчака да отминат.

— Не говориш сериозно, че онова мливарско конте и проклетият Полухват са поканени, а аз не съм — изръмжа Джейсън.

— Говори по-тихо, момче — сопна му се Джансън. Раболепният глас, който използваше при разговорите си с властниците и гостите, беше изчезнал. Роджър не беше чувал тази нотка от доста време, но го познаваше добре. Джансън я беше използвал често пред последните дни на Арик в служба на херцога. — Райнбек не иска да присъстваш на лова и повече не ти трябва да знаеш. Ще извадиш голям късмет, ако запазиш поста си след кашата, която забърка при пътуването си на юг.

— Ти ми каза да наредя на войниците да прогонят скитниците от лагерите за кервани — каза Джейсън, снижавайки гласа си до дрезгав шепот.

— Но не ти казах да се хвалиш за това пред хралупарите — отвърна Джансън, — а ако още веднъж споменеш, че си го направил по моя заповед, черната рокля, която ще ушия за сестра ми, ще бъде малка цена за това, че ще се отърва от всички главоболия, които ми създаваш.

Джейсън предвидливо замълча, а миг по-късно министърът беше извикан, за да се погрижи за нещо, свързано със заминаването на херцога. Роджър тръгна по коридора, подсвирквайки си весело. Джейсън вдигна глава и се намръщи.

— Жалко, че няма да си с нас — каза Роджър, докато го подминаваше.

Джейсън го сграбчи за ръцете и го блъсна в стената. Не беше грамаден като Гаред, но беше по-висок и по-силен от Роджър.

— Мислех, че си се научил да не ми пресичаш пътя, сакатко, но очевидно имаш нужда от напомняне…

Роджър стъпи с цялата си тежест върху пръстите на Джейсън, извъртя раменете си в проста хватка от шарусахк и се измъкна от ръцете на вестителя. С бързо движение на китката измъкна ножа си и го допря до гърлото на Джейсън.

— Вече не се страхувам от теб, Безгласни.

Роджър се изплю. Притисна още малко ножа към гърлото му и пусна капка кръв.

Червендалестото лице на Джейсън пребледня.

— Няма да посмееш…

Роджър натисна още по-силно и го принуди да млъкне.

— Да не мислиш, че съм забравил какво ми причини? Ами на Джейкъб? Само ми дай повод, моля те.

— Какво става тук?

Роджър и Джейсън се обърнаха едновременно към говорещия. Роджър бързо врътна китката си и скри ножа в ръкава си. В коридора стоеше лорд Джансън и ги гледаше гневно. Роджър не мислеше, че е видял ножа, но нямаше как да е сигурен. Не че имаше някакво значение, ако Джейсън решеше да го обвини и да покаже раничката на гърлото си.

Но той се усмихна и разпери ръце.

— Нищо, чичо. Просто стари недоразумения.

Джансън присви очи.

— Разрешавайте ги друг път. Негова Светлост ви чака, майстор Полухват.

Роджър се поклони.

— Разбира се, министре.

— Друг път — съгласи се Джейсън, завъртя се на пети и закрачи по коридора.

— Полухват! — извика Райнбек, когато Роджър стигна до конюшните.

Не беше ясно дали е още пиян от предишната вечер, или е започнал да пие отново, но още не беше съмнало, а той вече завалваше думите и мехът, който носеше, беше наполовина празен.

— Не можеш да дойдеш на лов, облечен с това — каза Питър, сочейки шарената дреха на Роджър с късия си извит жезъл, който използваше и вместо камшик.

Напътственикът беше сменил официалната си роба с костюм за яздене в кафяво и зелено, ушит от коприна и кадифе, с избродиран златист жезъл на финия му вълнен жакет.

Роджър погледна към дрехите си, които бяха идеални за представление, но не и за промъкване в гората, и сви безпомощно рамене.

— Извинете ме, милорди, но не съм подготвен за лов.

— Няма значение — каза принц Микаел. — Златния тон има ловна дреха. Джансън! Прати едно момче да я вземе от вестителя!

Джансън се поклони.

— Разбира се, Ваше Височество.

Той погледна ядосано Роджър, който предвидливо скри усмивката си и наведе глава.

Бързоходецът се върна с кафяво-зелената униформа на Джейсън, но когато Роджър разгъна пакета, той вонеше така, сякаш Златния тон беше излял нощното си гърне върху него.

Роджър се усмихна. Малка победа. Щом не можеше да убие лесно мъжа, щеше да се примири с хиляди малки победи.

Кралската ловна вила се намираше на цял ден езда източно от града. Кийрън и Самент също бяха поканени, но просто от учтивост. Те си имаха свой антураж и дори на следващия ден на лова двете групички се движеха разделени.

Ловуваха каменни птици, вид едри хищници, които се въдеха в хълмовете на Анжие. Птиците имаха сивкав вид, почти неразличим от скалите, в които гнездяха.

Херцогът ги беше разделил на две групи. Райнбек, Тамос, Роджър и Гаред се разположиха източно от скалите с гнезда. Микаел, Питър, Самент и Кийрън заеха подобна позиция на запад. Слугите поведоха тихо кучетата нагоре по пътеката към камъните. Щом бъдеха готови, Райнбек щеше да даде сигнал и те щяха да пуснат кучетата и да подгонят птиците от скривалищата им право към ловците.

Роджър и Гаред носеха обикновени лъкове, заредени със стрели. Херцогът и Тамос държаха арбалети с вградени лещи за прицелване. Всеки от тях си имаше по един помощник, който държеше по още два арбалета, готов да ги подава и да презарежда използваните.

— Той е позор за короната — казваше Тамос на Райнбек. — Гони селяните в нощта, за да си спести няколко часа.

— Райзънски селяни — каза Райнбек. — Нарушители, които нахлуват на наша земя, разчистена за вестоносци и кервани. Повечето от тях са бандити, които при първия удобен случай ще прережат гърлата на хората ми.

— Глупости — тросна се Тамос. — Онези, които срещнахме по пътя, бяха толкова изтормозени, че едва ли биха представлявали заплаха за когото и да било. Райзън вече го няма, братко. Скоро същото ще стане и с Лактън, ако не действаме бързо. Ако не искаме земите ни да се напълнят с бандити, трябва да приемем бежанците и да им предложим по-добър живот. Това е единственият начин. И няма да можем да го направим, ако Златния тон ги принуждава да проклинат името ти.

Райнбек въздъхна и отпи голяма глътка от мяха си. Предложи го на Тамос, който го отблъсна, и на Гаред, който прие. Младият барон се бе оказал много възприемчив, и беше почти толкова пиян, колкото и Райнбек.

— Създателят ми е свидетел, че не защитавам Златния тон — каза Райнбек. — Тоя малък пикльо ме кара да копнея за дните на Сладкогласния, преди пиенето да го провали.

Той погледна към Роджър, който запази безизразно изражение. Не беше тайна, че разривът между Арик и херцога бе настъпил малко след като Сладкогласния се завърна от разрушения Речен мост заедно с Роджър.

— Ами ти, Полухват? — попита Райнбек. — Казват, че ако търсиш клюки, трябва да питаш жонгльорите. Какво се говори по улиците за моя малоумен вестител?

— В гилдията не го обичат повече, отколкото в двореца — отвърна Роджър. — Преди Ваша Светлост да го назначи за вестител, покровителите му се интересуваха повече от това, да направят услуга на чичо му, отколкото от пеенето му. Известен беше, че приема работа, която моят господар беше отхвърлил. Така си спечели прякора Второгласни.

Райнбек се разсмя гръмогласно.

— Второгласни! Харесва ми!

Гласът му отекна в скалите и от там излетяха десетина каменни птици, разперили мускулестите си крила, за да уловят силните ветрове, които брулеха хълмовете.

— Нощ! — изкрещя Райнбек и дръпна спусъка на арбалета си толкова бързо, че стрелата излетя настрани и тетивата иззвънтя безполезно.

Роджър и Гаред също стреляха, но неуспешно. От западната страна също се разнесоха ругатни, след като и другата група постигна същия резултат.

Само Тамос остана спокоен, вдигна арбалета си и се прицели в една от птиците. Райнбек грабна втори арбалет от помощника си и го вдигна нагоре, докато Гаред и Роджър още се мотаеха с вторите си стрели. Тамос стреля и се разнесе гракане, като в същия момент стреля и Райнбек, без дори да се прицели.

Каменната птица пищеше, докато падаше към земята. Тамос се усмихна, но радостта му трая кратко, защото брат му го погледна гневно.

— Добър изстрел, братко. Признавам, че съм изгубил тренинг, но ако Създателят пожелае, ще си наваксам през следващите няколко дни.

Настъпи миг мълчание, след което помощникът на Райнбек се обади.

— Наистина, сир. Много добър изстрел.

Помощникът на Тамос също закима.

— Майсторски изстрел, Ваша Светлост.

Райнбек се обърна към Гаред и Роджър.

— Рядко съм виждал такива умения в стрелбата с арбалет — каза Роджър.

Гаред мълчеше, затова той скришом изрита гиганта в крака.

— Ох, да — каза Гаред с равен глас. — Добра стрелба.

Райнбек изсумтя и тупна Тамос по гърба.

— Винаги си бил по-добър с копието, отколкото с лъка. — Той погледна към Роджър. — Ти си виновен, жонгльоре, защото ме накара да се разсмея толкова силно. — Херцогът се изхили отново. — Второгласни. Ще го запомня.

Слугите отново задишаха спокойно и напрежението изчезна във въздуха.

Ловната вила представляваше построена на едно възвишение малка крепост с дебели защитени стени, която целогодишно поддържаше пълен персонал. Имаше гарнизон от петдесет Дървени войници и поне две дузини слуги и градинари в допълнение към войниците от антуража на херцога, пажовете, готвачите и хрътките. Имаше си дори свой бардак с жени за войниците и подбрани блудници, които да развличат гостуващите монарси. От тях две бяха момчета, но заради дългите им коси и напудрени лица на пръв поглед приличаха на жени.

— Отвратително — каза Самент, щом забеляза едното от тях, но погледът на Кийрън се задържа върху него и Роджър разбра, че несъмнено през нощта двамата ще се въргалят заедно в постелята.

Зачуди се къде ли предпочита да е Кийрън — отгоре или отдолу.

Микаел и Питър обвиниха Райнбек, че е подплашил дивеча, и раздразнението им се засили, когато херцогът вдигна трофея си.

— Значи, Тамос скача и вдига арбалета си толкова рязко, че проклетата стрела пада!

Райнбек размахваше бутчето на каменната птица, за да илюстрира разказа си.

При всяко разказване на случката — а те бяха много — Райнбек я разкрасяваше допълнително с умението на жонгльор. Очевидно изцяло бе приел лъжата за истина.

Всички се присмяха на Тамос. Братята му и техните курви, мливарците, дори някои от слугите. Гаред изучаваше съсредоточено съдържанието на чашата си, а Тамос издаде някакво огорчено пръхтене, което останалите приеха като смутен смях.

Роджър искаше да се присъедини към всеобщото веселие. „Никога не разваляй доброто настроение на тълпата — го бе учил Арик, — нито се цепи от него.“

Но през месеците, които бе прекарал с граф Тамос, Роджър бе започнал наистина да го харесва и просто не можеше да се насили да участва в унижаването му. Вместо това пресуши чашата си до дъно.

Готвачите се бяха постарали в приготвянето на трофея, но една скална птица нямаше да нахрани доникъде тълпа големи мъже. Райнбек я беше сервирал като разядка, за да сподели гордата си „победа“. Беше пикантна и трудна за предъвкване, точно като историята, когато трябваше да изслушат за пореден път.

Масата на херцога беше отрупана със свинско, еленско и говеждо месо, достатъчно да нахрани два пъти повече хора. Виното се лееше като вода, а онези, които все още не бяха пияни, скоро щяха да бъдат. Включително Роджър.

От цялото кралско семейство единствено Тамос не си беше намерил компания за постелята, а Роджър го беше уловил, че си разрежда виното с вода.

Гаред следваше примера му. Откакто херцогът беше обявил убитата от Тамос птица за своя, той се беше затворил в себе си.

— Човек би си помислил, че тронът ще му е достатъчен.

— Братята ми винаги са били такива. — Гласът на Тамос беше тих и изморен. — Едно време и аз бях същият. Печатът ми беше върху оная стрела и с голямо удоволствие щях да я покажа на Райни и останалите. — Той въздъхна. — Можех да не се погрижа и за скитниците в лагерите. Светът ми изглежда по-различен, откакто напуснах Анжие и видях как живеят обикновените хора.

Той удари с юмрук по масата. Роджър се огледа, но останалите вдигаха твърде голям шум, за да забележат.

— Губим си времето! На север Юкор се точи на короната на Теса, а на юг враговете ни се увеличават. В цяло Анжие хората гладуват, а ние ходим на лов! И дори не се справяме добре. Само си търсим повод да се измъкнем от града за повече пиене и курви.

Графът се изправи.

— Имам нужда от чист въздух.

— Да не би да отиваш да упражняваш стрелбата си, братко? — извика Райнбек, предизвиквайки бурния смях на Микаел и Питър. — Най-добре внимавай, иначе ще трябва да назначавам нов лорд командир на Дървените войници.

Тамос се намръщи и Роджър разбра, че херцогът беше отишъл твърде далеч. Графът избухваше трудно, но докаран до ръба, можеше да действа безразсъдно.

— След като си толкова добър, братко, помислих си, че можем да зарежем обикновения дивеч като скалните птици и да половуваме нещо по-сериозно. — Тамос огледа масата, улавяйки погледите на останалите мъже. — Ако, разбира се, тук има истински мъже, готови да се изправят срещу истински хищници.

Думите му предизвикаха нервните им погледи, но Райнбек още не се беше усетил.

— Мъжът, който едва се оправя с арбалета си, се съмнява в нас? Но разбира се, какво ще ловуваме? Мечки? Нощни вълци?

Тамос скръсти ръце.

— Скачайте тогава. Отиваме на лов за скален демон.

— Това е лудост — каза Райнбек, докато се промъкваха през хълмовете покрай ловната вила.

Движеха се бавно, но докато Роджър, Гаред и Тамос виждаха идеално благодарение на защитеното си зрение, останалите трябваше да разчитат на фенерите, носени от трима от шестимата Дървени войници, които ги приближаваха. Мъжете носеха защитени оръжия, но те бяха сурово дърво, както казваха в Хралупата. Досега никога не бяха излизали в нощта.

— Можеш да се върнеш обратно и да се скриеш под полите на любимата си курва, братко — каза Тамос и брат му го погледна гневно.

Кийрън беше постъпил точно така и бе останал във вилата, въпреки хвалбите за смелостта си. Несъмнено братята на Тамос съжаляваха, че не бяха постъпили по същия начин, но гордостта не им позволяваше да покажат слабостта си пред най-малкия си брат.

Лорд Самент също беше дошъл с тях, придружаван от две Планински копия. Също като останалите той носеше арбалет и защитени стрели, но за разлика от анжиерците, на лицето му грееше нетърпелива усмивка.

Групата бе достатъчно малка, за да може Роджър да ги прикрива с музиката си.

— Недей да прогонваш демоните — каза му Тамос, когато се отдалечиха от защитата на крепостните стени. — Нека тези мъже да видят срещу какво се изправяме всяка нощ в Хралупата.

Роджър се подчини и покри групата с лека маскировка, която наподобяваше невидимите наметала на Лийша. Демоните можеха да ги надушат, да ги чуват, дори да зърват фенерите с крайчеца на очите си, но не можеха да намерят източника. Дебнеха покрай магията на Роджър, душеха и търсеха, но не можеха да намерят плячката си.

Един огнен демон се изплю раздразнено и принц Микаел подскочи, а плътният му глас се извиси в писък. Демонът го чу и се завъртя към тях. Дървените войници застанаха пред принца, вдигнали щитове и копия, но те също трепереха от страх.

Тамос погледна назад.

— Гаред.

— Готов съм — каза едрият дървар.

Масивната му брадва и мачетето бяха привързани с ремъците си към гърба му и той сви в юмрук ръцете си в рицарски ръкавици. Лийша ги беше защитила и беше вградила в тях демонски кости. Гаред носеше само кожен елек и защитения си шлем, но въпреки това закрачи безгрижно напред.

Щом напусна защитеното поле на музиката, демонът го видя. Изплю огнена струя, но Гаред я отби встрани с едната си ръка и тя се разпадна при докосването на защитите. В следващия миг той се нахвърли върху съществото и го сграбчи за единия крак, докато то се опитваше да се измъкне от хватката му.

Демонът сигурно тежеше около петдесет фунта, но Гаред го залюля като котка с едната си ръка, издигна го в дъга над главата си и го размаза в скалата. След като го остави без дъх, той сграбчи гърлото му и го натисна към земята, а металният му юмрук започна равномерно да се вдига и пада; магията проблясваше в хармония с жвакащите звуци и летящата на всички страни сукървица.

Два тромави каменни демона се насочиха към него, но Гаред им подхвърли потрошеното тяло на огнения демон и те се спряха, за да го погълнат. Когато отново вдигнаха глави, той вече се беше скрил зад защитеното поле на Роджър.

Райнбек гледаше ужасено каменните демони. Те бяха високи под пет фута, но бяха широкоплещести и бронята им наподобяваше монолитно скално лице. Херцогът се тресеше от страх като желе върху маса, която някой е ритнал.

Микаел, който изглеждаше ядосан заради това, че се е разпищял пред останалите, се изплю и вдигна арбалета си.

— Ето ги нашите скални демони. Да ги застреляме и да приключваме.

— Пфу! — Тамос махна презрително с ръка. — Това са само каменни демони. Не си струват труда. Роджър?

Роджър сбърчи вежди и продължи да свири музиката, която ги прикриваше, но добави към нея нови тонове на подкана към каменните демони, които звучаха все по-настоятелно.

В един момент достигнаха точката на кипене. Единият от демоните удари другия и строши бронята на лицето му.

Демонът се олюля, но се съвзе и отвърна подобаващо на удара, докато първият засилваше натиска си. Двамата се стовариха на земята и започнаха да се търкалят напред-назад, докато си нанасяха удари с огромните си каменни юмруци. Накрая единият от тях застина неподвижно. Другият се опита да се изправи, но краката му бяха потрошени; той падна по гръб и застина неподвижно.

— Мъртъв ли е? — попита Самент.

Тамос поклати глава.

— Демоните се изцеляват бързо. Възстановяват се след всичко, което не ги е убило на място.

Самент изсумтя, вдигна арбалета си и вкара една стрела в окото на демона. Проблесна магия и стрелата излетя през задната част на демонския череп, но защитената светлина им разкри, че се приближават още демони.

— Привличаме ги — отбеляза Питър.

Гласът му беше равен, но Роджър долавяше надигащата се паника.

— Разбира се — рече Тамос. — Трябва да се постараем още повече, ако искаме да привлечем скален демон.

— Ние ловци ли сме, или примамка? — тросна се Райнбек. — Защото на мен все повече ми се струва, че рискуваш живота ни само за да спасиш наранената си гордост.

— Роджър, отблъсни ги. — Тамос посочи един от Дървените войници. — Донеси ми фенера. — В светлината му посочи отпечатъка на скален демон в калта, дълъг колкото човешка ръка. — През последния половин час преследвахме този демон. Издигнал се е някъде преди около две мили, където свлачището е разкрило част от скалната основа.

— Нощ — каза лорд Самент, след като постави ботуша си върху отпечатъка и се изуми от разликата. — Сигурно е висок поне петнайсет фута.

— Поне двайсет — намеси се ухиленият Гаред. Ужасно му харесваше да кара суровото дърво да се гърчи. Вдигна ръка над седемфутовата си фигура. — С рогата е по-висок от мен.

Райнбек издаде тихичък хленч и арбалетът затрепери в ръката му толкова силно, че онези, които се намираха в непосредствена близост до него, отстъпиха предпазливо назад.

Останалите не бяха в по-добро състояние. Микаел стискаше арбалета си толкова здраво, че Роджър си помисли, че дървото може да се напука, а Питър като че ли произнасяше първата в живота си искрена молитва. Дори войниците от ескорта им, които стискаха здраво копията си, изглеждаха готови да напълнят хубавите си дървени брони.

Лорд Самент ги погледна отвратено.

— Това ли са смелите хора, с които Анжие иска Мливари да се съюзи? Ако изпратим хора да се бият с красиянците, вие ще се биете ли рамо до рамо с тях, или ще се криете зад гърбовете им?

Това беше неочакван шамар от досега кроткия лорд, но нощта умееше да изкарва наяве същинските чувства на хората. Думите му освестиха по-големите братя и войниците им.

Тамос посочи към тесния проход между два хребета, леко очертан под ясната светлина на пълната луна. Високо на стръмните склонове растяха няколко недоразвити дървета, оголили клони в началото на зимата.

— Тези дървета са твърде малко, за да привлекат дървесни демони — каза Тамос. — Самент, отведете своите Планински копия на северния склон. Братя, вие поемете южния.

— А ти къде ще бъдеш, братко?

Тонът на Райнбек ясно подсказваше, че когато се върнат обратно, ще има разчистване на сметки. Роджър се страхуваше, че графът бе стигнал твърде далеч.

Но дори да разбираше какво бе сторил, Тамос не го показа по никакъв начин. Той беше вбесен и всеки хралупар знаеше какво означава това.

— Зад онези скали — посочи той, — докато Роджър примамва демона към прохода. Той ще заеме позиция в другия му край, а ние ще се придвижваме отзад със стена от копия, за да му попречим да избяга, докато вие стреляте.

— Не пестете стрелите — отбеляза Гаред. — Това е двайсетфутов скален демон, а не някакъв си каменяк, който можете да свалите с една-две стрели. Дори всеки изстрел да е точен, първият ви залп само ще го раздразни. Трябва да изпразните колчаните си и да превърнете главата му в игленик.

— Мисля, че ще повърна — каза един от Дървените войници.

Всички го погледнаха, а той притисна длан към устата си, дишайки тежко.

— Сержант… Мес, нали? — попита Тамос. Мъжът кимна с ококорени очи и бузи, издути от жлъчна течност. — Изплюй го или го глътни, сержант — каза Тамос. — Никой няма да умре тази вечер, ако прави каквото му кажа.

Мъжът кимна и Роджър сам едва се сдържа да не повърне, когато Мес сгърчи лице и преглътна полусмляната си вечеря.

Гаред, Тамос и Дървените войници се придвижиха зад скалите, докато останалите се изкатериха на позициите си на хълмовете. Дори със защитеното си зрение Роджър не можеше да различи скритите между дърветата мъже, което означаваше, че демонът също няма да може да ги види. Фенерите им проблеснаха, Роджър нагласи цигулката под брадичката си и остави магията на инструмента да изпрати своя призив далеч в нощта.

Отговорът последва незабавно. Точно както бе възнамерявал Тамос, звукът от битката беше привлякъл вниманието на скалния демон и той вече идваше към тях. Съвсем просто беше да бъде примамен по избраната пътека.

Малко по-късно демонът се появи пред очите им, отмятайки дърветата настрани като градински растения. Краката му бяха като колони от черен мрамор и Роджър чувстваше как при всяка негова стъпка земята се тресе.

Той промени мелодията си, омайвайки съществото, докато отстъпваше към тесния проход. Когато се убеди, че ядронът е напълно хипнотизиран, той се обърна и навлезе в прохода, знаейки, че демонът ще го последва.

Тамос беше подбрал добре мястото. Кралските особи щяха да пропуснат трудно от такова разстояние, а точните попадения щяха да им придадат тъй нужната увереност.

Когато се отдалечи на безопасно разстояние от огневата линия, Роджър отново промени мелодията, отблъсквайки демона назад. Докато големият звяр стоеше замаян, Тамос пусна силен пламък, който озари нощта и освети ясно ядрона.

От север се разнесе барабанене и защитените очи на Роджър видяха мливарските стрели, които прорязаха с магическата си светлина въздуха и се забиха с пращене в главата и врата на демона. Той изпищя от болка и Роджър изгуби целия си контрол върху него. Тогава свали цигулката си и се уви в наметалото си за невидимост, за да чака.

От мливарците полетя нов залп стрели. Роджър чу въодушевените им викове, когато те попаднаха в мишената.

Но откъм херцога и братята му все още не се чуваше нищо. Какво чакаха? Нима не можеха дори да изстрелват стрелите от собствените си арбалети?

Както беше предсказал Гаред, първите стрели само ядосаха огромния демон. Вбесен от болката, той се устреми право към Роджър в отчаян опит да избяга от капана. Роджър вдигна цигулката си и го принуди да се върне обратно с шумни и нехармонични тонове.

Демонът побягна на другата страна, докато мливарците продължаваха да стрелят. Какво още чакаха анжиерци?

Графът нададе силен вик и двамата с Гаред подкрепиха стената от щитове пред тичащия демон. Опитаха се да го изблъскат назад, за да падне в участъка, върху който се сипеха стрелите.

Но демонът беше поел само половината огнева мощ и беше по-силен от очакваното, а болката от раните му придаваше допълнителна сила. Защитените щитове го отблъснаха крачка назад, но ядронът запази равновесие и разтърси земята с удар на гигантския си юмрук, като събори двама от Дървените войници. С един мах на опашката си той счупи крака на единия мъж и разпръсна останалите.

Стрелците вече не можеха да стрелят без опасност да улучат някои от хората. Само Гаред и Тамос запазиха контрол. Графът се втурна напред, за да застане между демона и ранения мъж, и започна да го изтласква назад с премерени удари на копието си.

Мес застана до Тамос. Скалният демон се биеше яростно, но въпреки това оставяше открити места, от които воините можеха да се възползват.

Докато вниманието на ядрона беше съсредоточено върху тях, Гаред го заобиколи и удари с брадвата си сгъвката на едното му коляно. Кракът му се подгъна и съществото рухна на земята, вкопчило в коляното едната си ръка. Голямата, увенчана с рога глава се озова в обсега на копието на Тамос.

В този миг се разнесе друг писък и спускащият се над главите им въздушен демон сграбчи в ноктите си пищящия Мес. Лакираните дървени плочки на защитената му броня сияеха яростно и пречеха на ноктите да ги пробият, но не можеха да го защитят, когато демонът го стисна още по-силно и разпери още по-широко крилата си. Всеки момент щеше да отлети, отнасяйки Мес със себе си.

Без да изгуби нито миг, Тамос промени посоката си, като се отказа от убийствения удар, за да спаси войника. Обръщайки се към новата опасност, той отскочи от земята и хвърли копието си точно когато ядронът започна да се издига.

Покритото с могъщи защити копие прониза демона в гърдите, когато той се намираше на десетина ярда над земята. Тялото му омекна и се стовари върху хребета заедно с крещящия, но съвсем жив Мес.

Отвличането на вниманието на Тамос му струваше скъпо; възстановилият се скален демон се хвърли към него, улови щита му за ръба и преметна графа през главата си, като го хвърли по гръб на земята. Ядронът изрева и скочи към него.

Това може би щеше да е краят на Тамос, но Гаред стовари с крясък брадвата си върху опашката му и отсече ошипения ѝ връх. Пръскайки сукървица, тя изплющя като бич и го събори на земята.

Мливарците се възползваха веднага от това, че врагът им беше сам, и пуснаха нов залп стрели, който отвлече вниманието на демона и даде възможност на Тамос да грабне копието, което беше изпуснал Мес. Роджър погледна към южния хребет, но не видя никакъв знак, че анжиерците са там.

Тамос изкрещя, за да отвлече вниманието на демона от Гаред. Ядронът се поколеба, но после му нанесе удар, който Тамос отби с щита си, докато продължаваше да напредва.

Цялото внимание на демона вече беше насочено към него, затова се оказа напълно неподготвен, когато останалите Дървени войници, водени от самия сержант Мес, събраха смелост и го нападнаха.

Обгърнат от сиянието на магията, Гаред се изцели, преди да скочи на крака. Движеше се с широката гневна крачка, която беше добре позната на Роджър и означаваше, че гигантът е приел навътре битката.

Почти му стана жал за демона.

Докато Тамос и останалите отблъскваха демона назад, Гаред развъртя с две ръце брадвата си. Баронът на Хралупата на дърваря започна да сече парчета от коляното на демона, сякаш то беше най-обикновено дърво. За секунди напълно разпиля ставата и демонът падна с трясък, като разлюля целия хълм.

И тогава от юг се появи ярък проблясък, последван от още няколко. Демонът вече беше лесна мишена и анжиерците бързо изпразниха колчаните си. Главата на ядрона избухна под дъжда от стрели.

Когато се върнаха във вилата, те окачиха големите рога на демона над трона на Райнбек в трапезарията и прекараха нощта в пиене и вдигане на наздравици.

Мес падна на едно коляно пред Тамос и му поднесе копието, легнало напреки върху изпънатите му ръце.

— Копието ви, лорд командире.

Тамос вдигна ръка.

— Имам и други. Задръж го, лейтенант Мес.

Мъжът зяпна изненадано, стисна копието с две ръце и почтително го постави в нозете на Тамос, отпускайки се на две колене.

— Копието ми винаги ще бъде ваше, лорд Тамос.

След това вдигна новото си копие във въздуха.

— За лорд командира!

Останалите войници вдигнаха халбите си във въздуха, разплисквайки пивото.

— За лорд командира!

Райнбек и братята му също вдигнаха халби и отпиха, но Роджър виждаше омразата и ревността в очите им, докато хората скандираха името на Тамос.

Графът се обърна към лорд Самент.

— Това е анжиерската храброст, братя. С това ще се съюзите. Мирът, осигурен от Пакта, и загубата на бойните защити изнежи всички ни, но в гърдите на всеки тесанец се крие сърце на воин. Съюзете се с нас и ще изтласкаме красиянците обратно в пустинята.

Самент скръсти ръце.

— Смели думи, ами Хралупата? Тя ще спази ли Пакта?

— Хралупата е моя — намеси се ядосано Райнбек — и ще прави каквото наредя.

Тамос стисна зъби, но кимна.

— Думите на брат ми са верни.

— Имате ли план за тази велика атака, лорд командире, или това са просто празни приказки? — попита настоятелно Самент. — Юкор няма да пожертва войниците си заради тях.

Тамос кимна.

— Ще изпратим армия, за да осъществи контакт с Лактън, и ще обединим силите си. Ще нападнем Пристан по суша, докато корабите им се промъкнат по вода. Ще ги смажем в обсада и когато пролетта размрази труповете, вече ще имаме твърда граница.

— А Райзън? — попита Самент.

— Няма да бъде спечелен за един сезон или за година. Но когато видят, че шарумите може да бъдат победени, райзънци ще се надигнат. По брой надвишават красиянците, трябва само да си върнат смелостта.

— Планът ти включва доста вяра, братко — каза Райнбек.

— Така е — съгласи се Микаел. — Имаш ли изобщо представа колко пустинни плъхове има в Пристан?

Тамос изгуби част от въодушевлението си.

— Не точно…

— Не можеш да очакваш от Юкор или от мен да пожертваме хората ни заради някакъв неопределен план — сопна му се Райнбек.

— Имаме разузнавачи… — започна Тамос.

— Не е достатъчно. — Райнбек го посочи с пръст. — Ще вземеш петдесет Дървени войници и ще отидете на юг, за да огледате позициите на врага и лично да осъществите контакт с докмастерите. Да видим какво ще кажат те за плана ти.

Тамос примигна и Роджър ясно чу звука на щракващия капан. Херцогът му даваше желаното, но петдесет мъже да навлязат в непозната вражеска територия? Това беше самоубийствена мисия и Роджър не се съмняваше, че херцогът е наясно с това.

Тамос се поклони вдървено.

— Както наредите, братко.

— Аз ще ви придружа — рече неочаквано Самент. — С петдесет Планински копия.

Райнбек и другите принцове го изгледаха сащисано, но в очите на мливарския лорд отново се беше появил онзи нетърпелив блясък и те разбраха, че говори сериозно.

— Решено, значи — каза Райнбек.

— Кога тръгваме? — попита Гаред.

— На сутринта след Ергенския бал — отвърна Райнбек. — Но в Лактън ще отиде само Тамос. Вие, бароне, ще изберете бъдещата си съпруга на бала и ще се върнете у дома заедно с нея. Провинция Хралупата е ваша до завръщането на графа.

„Ако изобщо се върне“, помисли си Роджър.