Черепният трон

Глава 32 Нощта на хора 334 г. СЗ, Зима

— Атаката завърши — каза Мелан на духовниците. — С касапница.

Ашия гледаше как мъжете чупят ръце и пристъпват от крак на крак. Предишния ден беше пристигнала новината, че Джаян е повел по-голямата част от силите си на север, за да нападне Анжие, надвишавайки правата си като Шарум Ка. Оттогава духовниците непрекъснато искаха предсказания от дама’тингите. Ако намеренията на Джаян се увенчаеха с успех — както най-вероятно щеше да стане — той почти сигурно щеше да предяви претенциите си към Черепния трон.

Дамаджата се беше изморила от преструвките им и се беше оттеглила в покоите си, за да пророкува насаме, оставяйки за своя заместничка Мелан.

Дама’тингата изнесе представление, като хвърли сияещите зарове със сгърчената си дясна ръка. В двореца на дама’тингите се шепнеше, че е била принудена да поднесе в ръката си своя пръв, несъвършен чифт зарове под слънцето, което я изгорило до кокал. Мелан си беше пуснала дълги нокти и с грозните груби белези ръката приличаше точно на лапа на алагай.

Заровете на дама’тингите бяха изтощени още от сутринта от непрекъснатите питания на духовниците за новини. Бяха принудени да изчакат до залез-слънце, за да опитат отново.

Ашия бе единствената друга жена в стаята, но никой не посмя да възрази срещу присъствието ѝ. Напоследък съпругът ѝ я търсеше все по-често. Асъм се намираше под огромно напрежение и беше свикнал да разчита на подкрепата ѝ. Той си оставаше пуш’тинг, но след като си бяха легнали заедно като съпруг и съпруга, Ашия смееше да се надява, че може би щяха да намерят начин да запазят съюза си на Ала, без да събуждат към живот бездната на Ний.

— Успял ли е? — попита Ашан с остър тон. — Успял ли е Джаян да превземе крепостта Анжие?

В стаята присъстваха само най-висшите духовници. Ашан седеше на Черепния трон, в основата на подиума се бяха събрали дамаджите и синовете дамати на Избавителя, а между тях Мелан беше разстлала гадателската си кърпа.

— Няма да се изненадам — ухили се подигравателно дамаджи Ичах. — Чините са слаби.

Мелан се взря по-отблизо, накланяйки главата си настрани, докато изучаваше символите.

— Не. Дал’шарумите са разбити и отстъпват бързо. Синът на Избавителя е мъртъв.

Възцари се изумено мълчание. Наистина, дамаджите не искаха импулсивният млад Джаян да спечели толкова скоро нова победа. Но алтернативата беше твърде ужасна. Дал’шарумите разбити? Синът на Избавителя посечен? От чин?

Поредицата от победи под уверената ръка на Шар’Дама Ка бе породила у хората им национална гордост, която за пръв път от векове започваше да надхвърля границите на племената. Усещане, че всички те са евджахците, избраният народ на Еверам, и че е иневера чините да бъдат поробени и да се преклонят пред евджахския закон.

Шарак Слънце, Дневната война, щеше да обедини всички хора за Шарак Ка.

Поражението беше немислимо.

— Сигурна ли си? — попита Асъм.

Мелан потвърди с глава.

— Свободна си — каза той и жената кимна отново, прибра заровете в торбичката си и започна да сгъва гадателната си кърпа.

— Остани — нареди Ашан. — Имам и други въпроси.

Мелан сгъна кърпата и се изправи.

— Простете, андрахо, но дамаджата ми нареди да отида веднага при нея, ако науча нещо ново.

Тя се обърна да си върви.

Ашан зяпна, изумен от проявата на неуважение, но Асъм се намеси, преди да е успял да каже нещо, изстъпвайки се точно пред стъпалата към трона.

— Пуснете Мелан да отиде при майка ми, чичо. Трябва да обсъдим много неща, които не са грижа на дама’тингите.

Ашан го изгледа заинтригувано и Асъм се поклони.

— Простете ми, благородни андрахо, но дотук ни доведе неумелото ви управление. Джаян нямаше да се осмели да проведе такова глупаво нападение, ако на трона седеше баща ми. Това е ясен знак, че Еверам е недоволен от вас. — Той се обърна и огледа залата, срещайки погледите на останалите мъже. — Време е да приемем, че баща ми няма да се върне. След като брат ми е мъртъв, иневера е аз да заема Черепния трон. — Той погледна към Ашан. — Ваше право е да се опитате да ми откажете. Знайте, че ако го направите, в смъртта ви няма да има никаква чест.

Ашан се намръщи.

— Само ако успееш да ме убиеш, момче. Но първо трябва да минеш през дамаджите, за да си разчистиш пътя.

— Така е. — Асъм кимна, обърна гръб на Ашан и тръгна напред, докато не подмина останалите мъже. — Дамаджи! Напред!

Неговите братя дамати пристъпиха едновременно напред и се обърнаха към съответните си дамаджи, покланяйки се в унисон.

— Простете, благороден дамаджи — казаха те в един глас, — но трябва да ви предизвикам на дуел за водачеството на племето. Ваше право е да се опитате да ми откажете. Знайте, че ако го направите, в смъртта ви няма да има никаква чест.

— Възмутително! — извика Ичах. — Стража!

Асъм се усмихна.

— Никой няма да ви чуе, дамаджи. Мелан запечата залата със защити за мълчание и залости вратите.

Ашия и Асукаджи бяха единственият остров на спокойствие след внезапно възникналото напрежение, докато всички мъже заемаха бойни стойки. Тя замръзна на място, без да е сигурна какво трябва да направи. Асъм очевидно го беше планирал, но не я беше посветил в кроежите си.

Внезапно думите „Пуснете Мелан да отиде при майка ми“ придобиха зловещо звучене. Тя се извърна, за да погледне въпросително Асукаджи, точно когато брат ѝ преметна гарота през гърлото ѝ. Ашия беше бърза, но не достатъчно. Той събра юмруците си и дръпна здраво, озовавайки се зад гърба ѝ.

Ашия се задави и главата ѝ се изкриви настрани, но тя се наведе напред, стъпила здраво на единия си крак, докато изви другия назад и го изрита в тила.

Брат ѝ издържа, но Ашия успя да пъхне пръст под веригата, която стягаше гърлото ѝ, и да си поеме дъх.

Удушаване. Накрая винаги се стигаше до удушаване.

Тя продължи да рита Асукаджи и да му нанася удари с лакътя на свободната си ръка, но той я държеше здраво, приемайки бурята от удари, като затягаше хватката си, докато краката им танцуваха по пода.

Когато Ашия вдигна единия си крак за ритник, Асукаджи беше подготвен; той подсече другия ѝ крак и я свали на мраморния под.

— Наистина ли започна да си мислиш, че си негова дживах? — попита той. — Че означаваш нещо за него? Прекара една нощ под него и реши, че можеш ме изместиш? Асъм е мой, сестро. Сега и завинаги.

И наистина Асъм ги погледна, а аурата му излъчваше хлад и безразличие. Сякаш Асукаджи размазваше някакво насекомо.

Ашия опъна веригата с пръста си, докато не прокърви, но не успя да вкара втори. Почувства как лицето ѝ се подува и разбра, че е само въпрос на време.

Гледаше как шар’даматите екзекутират техните дамаджи. Не можеше да го нарече по друг начин. Дамаджите бяха майстори на шарусахк, но сред тях нямаше нито един под шейсетте, а няколко бяха доста по-стари. Мнозина бяха и надебелели. Полубратята на Асъм бяха млади и силни, почти в разцвета на силите си.

Но имаше и нещо друго. Всичките бяха изрязали защити в кожата си и стиснатите им юмруци сияеха от магията на хора. Белезите поглъщаха енергията и им придаваха нечовешка сила и скорост в безчестните им победи, докато дамаджите падаха един след друг под жестоките им удари.

За секунди всички бяха мъртви с изключение на древния Алеверак, който танцуваше срещу Маджи. Старият дамаджи също беше убил алагай в нощта. Беше все още слаб и повехнал, но със сила, каквато не бе имал от десетилетия. Досега нито един от двамата не беше нанесъл решаващ удар.

Но въпреки че погледът ѝ бе започнал да се замъглява, Ашия виждаше, че Алеверак само разиграва момчето и със спокойна аура изучава защитите и слабостите на Маджи.

По поведението му разбра, че е открил своята мишена. Дамаджият не виждаше в светлината на Еверам, но той също бе забелязал увеличените способности на Маджи и юмрука, който продължаваше да стиска, докато се биеше.

Алеверак не можеше да види енергийните линии, но ги разби със същата лекота като Енкидо, като заби големия пръст на крака си в китката на младия дама. Пръстите му се разтвориха и макар че успя да се възстанови бързо и да свие отново юмрука си, вредата беше нанесена.

Никой освен Асъм не забеляза парчето демонска кост, което падна от ръката на Маджи и се търколи на пода.

Но всички забелязаха промяната в силите. Алеверак продължаваше да се бие хладнокръвно, но на лицето на Маджи се изписа страх, когато дамаджият започна да го притиска. Той отстъпи назад.

Савас понечи да му помогне, но Асъм го хвана за ръката.

— Това изпитание е само за него, братко.

Савас не изглеждаше доволен, но се поклони и се върна на мястото си.

Миг по-късно Маджи се озова на земята и ръката на Алеверак стисна гърлото му.

Ашия избра този момент, за да поднови борбата си в един последен опит, преди да изгуби съзнание. Асукаджи, чието внимание бе отвлечено от битката, затегна гаротата още по-здраво, но това вече нямаше значение. Пръстите ѝ бяха сграбчили парчето демонска кост. Тя почувства гъделичкането в изрисуваните по ноктите ѝ защити и изпълващата я нова сила.

— Баща ти, Шар’Дама Ка, ми се закле, момче — каза Алеверак. — Че никога няма да оспори властта ми над Маджах и че Маджи ще може да се бие с моя син за лидерството, след като умра от естествена смърт.

Асъм се поклони.

— Знам това, благородни дамаджи. Но аз не съм баща ми. Неговите клетви не са мои.

— В Евджаха е казано, че клетвите, дадени от бащите, обвързват и синовете им — каза Алеверак. — А клетвите, изречени от Черепния трон, обвързват всички ни. Ако беше спазил този договор, сега нямаше да се изправя срещу теб. — Той се усмихна подигравателно. — Вместо това ти нарушаваш клетви и нападаш през нощта като безчестен чин. Затова победата ти няма да е пълна. — Той погледна с гняв към Маджи. — Нямаш друг Маджах, който да ме замени.

С тези думи Алеверак строши врата на Маджи.

Новите дамаджи отстъпиха назад, разчиствайки терен за Асъм и Алеверак. Древният дамаджи зае позиция пред стъпалата към Черепния трон, блокирайки пътя на Асъм.

Ашан стоеше в готовност. Традицията изискваше да изчака, докато пътят между тях не беше разчистен, но баща ѝ имаше сърце на воин. Той чакаше двубоя с нетърпение.

— Тази нощ ти донесе велика чест на народа ни, дамаджи — каза Ашан. — Сам Еверам ще ти отвори портите към Рая.

— Все още не сме мъртви — каза Алеверак, докато Асъм се приближаваше към него.

Ашия не виждаше сиянието на хора в съпруга ѝ. Може и да беше позволил на братята си да спечелят нечестно, но той щеше да се бие, както повеляваше традицията.

Асъм нападна бързо и безмилостно. Алеверак се плъзна настрани, но Асъм беше готов за този ход и се завъртя, за да забие лакът в мишницата на стария дамаджи. Дръпна ръката му, която бе изгубила силата си, и извади стареца от равновесие. После хвана дамаджия за колана, вдигна го над глава си и пречупи гръбнака му в коляното си. Остави тялото му да се свлече на земята и се обърна към Ашан.

Ашия успя да напъха още един пръст под веригата. Все още не бе събрала сили, за да се освободи, но успя да си поеме по-дълбоко дъх, което удвои силите ѝ.

Асукаджи затегна хватката.

— Брадата на Еверам, направи ми честта да умреш, преди да ми е посивяла брадата, сестро.

Ашия вече беше пъхнала и трети пръст под веригата, но започна да издава звуци, сякаш се задушаваше, и тялото ѝ се отпусна, докато събираше силите си.

Ашан слезе бързо по стъпалата и Асъм отстъпи назад, за да могат да застанат като равни един срещу друг. Братята му изнесоха тялото на мъртвия Алеверак настрани.

— Майка ти знае ли за предателството ти, момче? — попита Ашан. — Ти, когото отгледах като собствен син?

— Майка ми не знае нищо — отвърна Асъм. — „Тя винаги ще остане сляпа за делата на синовете си“, казаха заровете на Мелан, и досега това винаги се е оказвало вярно.

— Няма да ти позволи да останеш на трона — каза Ашан.

— Ще се откаже и от своя — отвърна Асъм. — Баба ми е много по-подходяща дамаджа. Първият ми указ като Шар’Дама Ка ще бъде да я обявя за блажена.

— Първо трябва да стигнеш до стъпалата — заяви Ашан.

Шар’дамаджите гледаха с безизразни лица как Асъм и Ашан се биеха за Черепния трон.

Алеверак бе успял да издържи по-дълго. Асъм парира първите три удара на чичо си и отвърна с мощен ритник. Ашан отрази удара, но не можа да попречи на Асъм да скочи и да стисне врата му в сгъвката на коляното си. Собствената му тежест свърши останалото.

Бащата на Ашия беше станал майстор на шарусахк преди четирийсетата си година, но Асъм го пречупи като ний’шарум. Хрущенето на врата му отекна в голямата зала.

Асъм погледна към братята си. Те побързаха да коленичат в правилен ред пред стъпалата към трона и притиснаха чела към земята, когато той започна да се изкачва нагоре.

И тогава, когато погледите на всички бяха насочени към съпруга ѝ, Ашия нанесе своя удар; отметна глава назад и същевременно дръпна силно веригата на гаротата. Усети как носът на Асукаджи изхрущя и хватката му се отпусна, позволявайки ѝ да се измъкне изпод желязото.

Всички се обърнаха изненадано към тях, но Ашия не се поколеба и нанесе точен удар в задната част на врата на Асукаджи, като строши костта и увреди гръбначния му стълб.

— Асукаджи! — изрева Асъм и в аурата му най-после се появиха пламъци.

Но той продължи да се изкачва, като взе с два скока последните няколко стъпала. Ашия побягна към задния изход, който щеше да я отведе в кралските покои.

Асъм скочи на трона и с пламтящи от ярост очи изрева:

— Убийте я!

Ашия се хвърли към вратата, водеща към крилото на дамаджата, но както Асъм беше предупредил, Мелан я бе запечатала с магията на хора. Със същия успех можеше да се опита да разбие с рамо крепостната стена.

Промени посоката и се затича към една от големите колони, преследвана от синовете на Избавителя. Щом се скри от погледите им зад нея, тя се претърколи към съседната колона, подскочи високо и се закатери бързо по нея. Когато братовчедите ѝ стигнаха до колоната и установиха, че я няма, тя вече се беше скрила в една от нишите, от които охраняваше дамаджата.

Сестрите по копие на Еверам имаха свои изходи от тронната зала и дама’тингата не ги беше запечатала.

Защитите за тишина бяха държали стражите отвън в неведение. Те стояха спокойно на местата си и тя с лекота ги заобиколи, като стигна до коридора. Всеки момент Асъм щеше да разбие печатите и да вдигне целия дворец по тревога, но засега пътят беше чист. Неин дълг беше да защити дамаджата, която може би в момента също се опитваха да убият.

— Еверам да ми прости — прошепна Ашия и се затича в противоположната посока.

— Не, определено няма да ти го дам!

Кадживах прегърна здраво своя правнук, когато Ашия посегна да го вземе.

— Тук не е безопасно и за двама ви — каза Ашия. — Асъм избива дамаджите в тронната зала. Ще ви отведа в покоите на дамаджата, докато не премине суматохата.

Кадживах отново отстъпи назад, но Ашия хвана палеца на ръката ѝ и леко го завъртя, като сръчно подхвана Каджи, който падна от ръцете на възрастната жена.

— Как смееш да вдигаш ръка срещу мен, ти…!

Ашия притисна бебето към гърдите си и го привърза към себе си с парче коприна. Момченцето започна да смуче плата, търсейки гърдата ѝ.

— Той е мой син, тикка, не твой. Ако искаш да е в безопасност, трябва да тръгваме. Веднага.

— Твой син?! — извика Кадживах. — Къде е гърдата ти, когато е гладен? Къде си ти, когато той плаче? Когато напълва бидото си? Навън, биеш се срещу алагаите. И тогава, когато те заварих да се опитваш да му отнемеш живота, покрита с демонска кръв…

Ашия почувства как лицето ѝ пламна.

— Нищо такова нямаше. Беше злополука.

Кадживах повдигна воала си и се изплю в краката на Ашия.

— Злополука е, че бях прокълната с извратена внучка, която посрами семейството ни.

Това беше толкова абсурдно, че Ашия не се сдържа и се разсмя.

— Толкова ли си глупава, тикка? Наистина ли не виждаш, че ти си виновна за моята „извратеност“? Ти изпрати мен и сестрите ми в двореца на дама’тингите, без дори да се замислиш какво означава това. Аз съм такава, каквато ме направи ти, и нищо повече.

— И сега очакваш от мен да потърся защитата на дамаджата? — попита Кадживах. — Същата жена, която те поквари, ще ме защитава от собствения ми внук?

Ашия дръпна воала си и показа яркочервените следи по гърлото си.

— Собственият ми брат се опита да ме убие тази нощ, тикка. Никой не е в безопасност.

— Асукаджи? — попита изумено Кадживах. — Какво му направи? — Тя отиде бързо до Ашия и започна да я налага с юмруци. — Вещица? Какво направи на Асукаджи?!

Ашия се извърна, за да защити Каджи, избягвайки с лекота ударите. Улови ръката на жената и притисна с палец едно от болезнените средоточия, след което я поведе към вратата. Всеки път когато Кадживах се опитваше да поеме в посока, различна от онази, която следваше Ашия, тя изпращаше вълна от болка в тялото на старата жена и бързо сломяваше съпротивата ѝ.

Бяха стигнали в коридора, когато се разнесе вик и половин дузина шаруми се втурнаха да им препречат пътя.

— Слава на Еверам, че си жива и здрава, Света майко — каза кай’шарумът, който ги водеше. — Внукът ти очаква новини, че си в безопасност. — Той се обърна и насочи копието си към Ашия. — Дай детето на Светата майка и отстъпи назад. Веднага.

Ашия плъзна ръка отзад и стисна дръжката на едно от късите копия, които носеше привързани на кръст към гърба ѝ.

— Моят син ми принадлежи.

Кай’шарумът се усмихна.

— Естествено. Шар’Дама Ка с нетърпение очаква появата на своята дживах ка.

— За да може собственоръчно да ме убие? — попита Ашия.

— Нямаш голям избор, принцесо — каза шарумът. — Нима ще предпочетеш да се биеш, като използваш сина си като щит?

Сега беше ред на Ашия да се усмихне.

— Не се страхувай за сина ми, шаруме. Страхувай се вместо това за всеки глупак, който ще се осмели да насочи копие към него.

— Достатъчно. — Кадживах пристъпи към нея и посегна към Каджи. — Всичко свърши, Ашия.

Ашия изпусна дъха си и се приведе, пускайки дръжката на копието. Обърна се към баба си, преструвайки се, че се опитва да развърже коприната, която придържаше сина ѝ към гърдите ѝ.

Но когато Кадживах се приближи, телата им за миг блокираха зрителното поле на обградилите ги воини. Ашия нанесе бърз, точен удар на старата жена и демонстративно я подхвана, докато се свличаше на земята.

— Тикка! — Тя се обърна с паника в погледа към воините. — Помогнете ѝ! Светата майка има нужда от помощ!

Мъжете се смразиха, забравили за оръжията в ръцете си, и се наведоха над жената, без да знаят какво да правят. Мисълта да докоснат Светата майка несъмнено ги плашеше повече от изправянето срещу цяла орда алагаи.

Ашия се възползва от объркването им, за да нанесе своя удар, като заби остро парче защитено стъкло в стоящия най-близо до нея.

Мъжете носеха брони, но Ашия можеше да прободе и крилото на муха със стъклата си за мятане. Единият от воините беше наклонил главата си така, че да може да плъзне стъклото по шийната му вена. Шлемовете на шарумите нямаха наносници, така че следващият страж получи стъкло между очите. Разнесе се тихо изхрущяване, когато то премина през тънката кост и проникна в мозъка.

Объркването се засили, когато мъртвите воини залитнаха и паднаха върху другарите си. Един от шарумите успя да отстъпи по-бързо назад, но така се разтвори процепът в бронята му при слабините, което ѝ позволи да пререже мускула, свързващ бедрото с хълбоците. Когато кракът му се подгъна, той разчисти пътя ѝ към кай’шарума.

Каджи се събуди и проплака раздразнено, когато Ашия заби едно от копията си в гърлото на мъжа. Тя издърпа второто копие от ремъка му, докато изритваше трупа на пътя на друг воин. Едно бързо мушване в създалата се суматоха и ръката на воина увисна безжизнена, докато тя профучаваше край него.

Пътят напред беше чист. Един бърз спринт и можеше да се изкатери в някой от тайните проходи…

— Бура! Камен! Отнесете Светата майка при Шар’Дама Ка! — прогърмя нечий глас. — Останалите след нея!

Ашия се огледа. Командата беше поел строеви офицер с червен воал; той сам поведе преследването, а двама от шарумите оставиха копията си на земята и свалиха наметалата си, за да приготвят носилка за Кадживах.

Ашия вече беше убила трима мъже и бе осакатила още двама. Благородни воини, които следваха заповедите на своя командир. Шаруми, които бяха изгубени за Шарак Ка.

Но тя не можеше да позволи на мъжете да отнесат Кадживах при Асъм, който можеше да я използва като заместничка на дамаджата. Нито можеше да им позволи да съобщят на съпруга ѝ, че синът му е при Иневера.

Ашия наведе глава и срещна погледа на Каджи. Тогава разбра, че Кадживах е била права. Беше позволила на дълга си да я отдели от детето ѝ и в резултат на това едва не го беше изгубила.

— Бъди смел, Каджи — прошепна тя. — Макар че двамата с теб вървим по ръба на бездната, аз повече никога няма да те изоставя.

Копията ѝ имаха дълги два фута дръжки, които завършваха с остро защитено стъкло. Тя свали предпазителите им и ги съедини с едно завъртане, а Каджи се прозя и затвори очи.

Когато Ашия нападна, отстъпи дори строевият офицер, който не знаеше как да атакува, без да нарани детето. Преди да се усети, тя беше преодоляла защитата му и той дори не осъзна, че вече е мъртъв.

Тя намери центъра си, наблюдавайки в светлината на Еверам енергийните линии на четиримата останали воини, докато избираше следващата си мишена. Един ритник счупи глезена на първия, оставяйки ѝ достатъчно време, за да парира опита на втория да я намушка. Ашия завъртя копието си с две ръце, като плъзна второто острие по ръба на щита на третия и отряза ръката му. Мъжът политна ужасѐн назад, разчиствайки пътя към следващия воин. Той я очакваше, но Ашия отстъпи назад и отби нов удар на втория воин, докато заемаше позиция за нанасяне на смъртоносен удар на първия. След като мъжът бе изгубил равновесие, тя лесно откри пробив в защитата му.

Бе очаквала, че воинът с отрязаната ръка ще се нуждае от повече време, за да се възстанови, но мъжът изрева нечленоразделно и замахна към нея с щита си.

Ашия нямаше къде да бяга, затова се извъртя и пое удара с бронираната роба на гърба си. Не спираше да върти копието пред себе си, като създаваше бариера пред Каджи, докато беше изтласквана към другия шарум.

Но докато на мъжете им трябваше миг, за да възстановят равновесието си, бързите крака на Ашия не пропуснаха нито стъпка. Блъсване и препъване ги проснаха по гръб на земята. Линиите на шарума с отрязаната ръка бързо избледняваха, докато животът му изтичаше от тялото заедно с кръвта. Тя се обърна към другия и угаси аурата му с едно бързо мушване, преди да се обърне към последния мъж, застанал на пътя ѝ.

Бура и Камен вече бяха приготвили носилката за Кадживах и се скриваха зад ъгъла, следвани от воина, чиято ръка Ашия беше извадила от строя най-напред. Тя грабна едно захвърлено копие и го метна, като прониза бягащия мъж в гърба.

Последният воин беше вдигнал щита си, подгънал колене и готов за бягство. Копието му беше свалено ниско пред гърдите, насочено срещу Каджи.

Но острието му трепереше.

— Събери смелост и ме нападни, воине — каза Ашия. — Умри с чест, изпълнявайки дълга си, и Еверам ще те посрещне на края на самотния път.

Дал’шарумът си пое дъх, изкрещя и скочи, насочил копието си към нея.

Ашия го уби бързо, с чест.

— Вещица!

Докато мъжът падаше, тя видя, че воинът с осакатения крак, когото бе забравила на пода, се беше изправил на здравия си крак.

Копието му беше насочено към сърцето ѝ. Пришитите към робата ѝ плочки с лекота щяха да отразят удара му, но не и Каджи, който лежеше над тях, увит в коприната.

Ашия нямаше време да отскочи, затова пусна оръжието си, обви Каджи с ръце и се извърна, за да поеме удара странично. Там плочките бяха по-малки, с процепи между тях, за да ѝ позволяват по-голяма свобода на движение. Острието се плъзна по една от тях и потъна в процепа.

Ашия отстъпи крачка назад. В първия момент не усети нищо, но после тежестта на копието, забито дълбоко в хълбока ѝ, наруши равновесието ѝ.

Тя не знаеше какви поражения ѝ е нанесло, но нито това, нито болката имаха някакво значение. Ашия издърпа острието от тялото си, запрати го срещу шарума, после грабна собственото си копие и се затича след Бура и Камен.

Изобщо не беше трудно да ги изпревари. В двореца имаше десетки пътечки, известни само на шарум’тингите, които им позволяваха да минават през стените, докато мъжете бяха принудени да избират по-дълги маршрути, а и бяха допълнително забавяни от свещения си товар.

Ашия скочи и се захвана за една арка, и ги изчака да преминат отдолу. Каджи се въртеше, раната я болеше и дрехите ѝ подгизваха от кръвта, но тя се беше съсредоточила и тези неща не ѝ оказваха влияние.

Тежкото дишане на шарумите предизвести появата им. Тя остави Бура да мине под арката и скочи безшумно върху Камен.

Каджи се засмя, когато скочиха, и нещастният воин погледна нагоре точно навреме, за да види приближаващата смърт. Той изпусна своя край на носилката, внезапното дръпване наруши равновесието на Бура и той ѝ беше в ръцете.

— Тикка! — извика Каджи, виждайки Кадживах.

Стискайки зъби, Ашия повдигна изпадналата в безсъзнание жена и я преметна през раменете си.

От коридора се разнесоха виковете на други воини, които я търсеха.

Първородният ти син е мъртъв.

Иневера се взираше в заровете, опитвайки се да се ориентира в изблика от емоции.

Дълг на всяка дама’тинга беше да роди наследничка, но тя беше загърбила собствените си нужди заради народа си, използвайки заровете, за да дари на Ахман двама синове, един за шараджа и втори за Шарик Хора. Момчетата се бяха родили по задължение, но докато растяха в утробата ѝ, Еверам беше направил своята магия и чрез нея тя бе започнала да обича децата, които сучеха от гърдите ѝ.

Докато растяха, момчетата я дразнеха еднакво силно. Тя си мислеше, че синовете ѝ ще поемат пътя на Ахман, но те имаха собствено мнение. Защото какво би могъл да бъде синът на Избавителя, освен разочарование?

Джаян беше шарум до мозъка на костите си — брутален и невежа. От люлката до Лабиринта, той не беше похабил нито миг за собствената си безопасност, скачаше, без първо да погледне надолу. Като водач той беше склонен да разрешава проблемите с копие, а не с мъдрост. Беше умен по свой си начин и може би щеше да си създаде име, но единственото име, което всички искаха да чуват, беше това на баща му. Върху плещите му беше стоварена отговорността да взема твърде много решения, преди още да е станал мъж.

Когато ставаше дума за синовете ѝ, заровете не ѝ помагаха особено, но тя винаги бе знаела, че той ще умре млад.

Страхът се беше появил, когато разбра, че е поел на север.

Армиите на Избавителя са обречени — бяха казали заровете, — ако поемат на север, оставяйки непокорени врагове зад гърба си.

Новината за смъртта на Джаян ѝ донесе силно страдание, придружавано от гузното чувство на облекчение, че моментът, от който се бе страхувала толкова дълго, най-после бе настъпил.

По-късно щеше да има време да напълни мускалчетата със сълзи. Представи си палмата, която се превива пред вятъра на болката, и се съсредоточи върху центъра си, докато не стана готова да хвърли отново заровете.

Тази вечер силата ти ще бъде изправена пред изпитание три пъти.

Тя се сепна и за миг изпита страх. Очите ѝ се стрелнаха към входа на стаята. Отвън стояха Мича и Джарвах, заедно с дама’тинга Кева, готови да я защитят с живота си. Извън покоите ѝ имаше и други шарум’тинги, както и стражи евнуси, обучени от самия Енкидо.

Никой не можеше да каже какво щяха да направят дамаджите, когато узнаеха за смъртта на Джаян. Не можеше да се довери на никой от тях, всичките бяха интриганти. Нямаше да се поколебаят да действат, ако беше в техен интерес.

Тя вдигна заровете за трети път.

— Всемогъщи Еверам, дарителю на светлина и живот, разкрий бъдещето на твоята скромна слугиня. Кой ще ме заплаши тази нощ?

Както винаги заровете проблеснаха и се подредиха в сложна поредица от символи, но посланието беше просто:

Чакай.

Отвън се разнесе вик.

Когато Иневера влезе в стаята, Мелан вдигна глава. Тя беше свалила белия си шал и държеше в ръката си черния на майка си. Кева лежеше в краката ѝ мъртва. В другия край на стаята, до вратите, лежаха Мича и Джарвах. Аурите им бяха мътни и те не помръдваха.

Иневера се сепна, когато Мелан се изсмя. Беше толкова неочаквано, че се поколеба за миг.

— Ела, дамаджа! — извика Мелан. — Не виждаш ли иронията? Не те ли заварихме точно по този начин с баба ми преди толкова много години?

Наистина беше така. Иневера не искаше да поема преждевременно водачеството на дама’тингите на Каджи, но когато Кеневах беше застрашила плановете ѝ да постави Ахман на Черепния трон, тя не се беше поколебала да убие старата жена.

— Може би — допусна тя, — но това не беше майцеубийство.

— Разбира се, че не беше — ухили се Мелан. — Дъщерята на една плетачка никога не би наранила свещената си майка. Как е Манвах? Още ли е на пазара? Може би е време да я посетим.

Иневера беше чула достатъчно. Тя вдигна своя хора жезъл и изстреля струя магия срещу Мелан.

Щом вдигна жезъла, ръката на Мелан се стрелна под робата ѝ и стисна защитено парче от бронята на скален демон, облечено в злато. Магията се плъзна покрай защитите и затанцува из стаята, оставяйки Мелан недокосната.

„Тя е подготвена за мен“, осъзна Иневера.

— От колко време подготвяш предателството си, Мелан?

Жената вдигна изгорената си безформена ръка.

— И смееш да питаш? — Тя изсумтя. — Много дълго. Мечтая за този ден, откакто за пръв път уви бидото си. Но Еверам ти проговори. Заровете определиха Ахман Джардир за Шар’Дама Ка, а теб за негова дамаджа. Какво ми оставаше, освен да се подчиня?

Мелан я посочи с пръст.

— Но ти не предсказа поражението на Ахман Джардир и не успя да обединиш хората ни в негово отсъствие. Еверам те лиши от благоволението си. Заровете започнаха да говорят против теб, откакто северната курва те смени в постелята му. Време е за нов Шар’Дама Ка и нова дамаджа.

Иневера се засмя.

— Липсва ти онова, което може да задоволи моя син пуш’тинг.

— Никоя жена не може да го задоволи — съгласи се Мелан, — а и на мен ми липсва признанието на народа ни.

— Кадживах.

Иневера изплю името.

Мелан плесна по безформената си ръка.

— Колко възхитително, че самата ти ми даде оръжието. Асъм вече сигурно я е обявил за блажена и тя ще заеме възглавниците ти до трона… няколко стъпала по-надолу. Фигурантка и тъп инструмент, който обаче сме се научили да използваме доста ефективно.

Иневера вдигна своя хора жезъл.

— Нищо няма да използваш, Мелан. Тази вечер ще тръгнеш по самотния път.

В този миг нещо удари Иневера и я запрати в другия край на стаята. Ако не беше подсилена от магията, сигурно щеше да остане да лежи там потрошена и безпомощна. Беше подхвърлена с лекота, като кукла, и когато падна на пода, тялото ѝ бе пронизано от болка и жезълът изхвръкна от ръката ѝ. Тя погледна в посоката, откъдето бе дошъл ударът, но ѝ се зави свят.

Когато погледът ѝ се проясни, тя видя дама’тингата Асави, която би трябвало да е на стотици мили от тук.

Да съветва Джаян.

— Ти си убила сина ми — каза Иневера.

— Собственото ти пророчество го обрече. — Асави притисна ръка към гърдите си. — След като мъдрата дамаджа предпочете на да не го разкрива на сина си, коя съм аз, че да му го казвам?

„И без това нямаше да те изслуша“, помисли си Иневера. Но това по никакъв начин не намали болката, която ѝ причиниха думите на жената, нито гнева, който се разбушува в гърдите ѝ като ураган.

Мелан и Асави застанаха в двете половини на стаята, оставяйки Иневера помежду си, за да ѝ попречат да вижда и двете едновременно. Аурите им сияеха — всяка от тях беше активирала хора, за да се подсили за предстоящата битка. Бижутата и предметите в ръцете им сияеха от магията в тях.

Твърде много сила, за да се чувства Иневера спокойна. Погледът ѝ се стрелна към хора жезъла, но Мелан го изрита настрани.

Направено от крайника на демонски княз, оръжието беше много по-силно от всичките хора на Мелан и Асави. Беше толкова могъщо, че Иневера беше свикнала твърде много да разчита на него и върху себе си имаше твърде малко други предмети с нападателна магия. Единствената ѝ утеха беше, че враговете ѝ не можеха да го използват, защото щяха да им трябват часове, докато разберат как е разположила защитите за активирането му.

Но дори обезоръжена, Иневера не беше беззащитна, както научи Асави, когато вдигна черепа на един огнен демон и изпрати огнена струя срещу нея. Един от пръстените на Иневера я загъделичка и огънят се превърна в лек бриз, който премина през нея.

Иневера не губеше време; тя се хвърли към огъня и изрита черепа от ръката на Асави. Премина в пълно завъртане, с намерението да забие лакът в гърлото на жената, но Асави не беше новачка в шарусахк. Тя плъзна ръка под лакътя на Иневера и я тласна силно напред, с намерението да я повали чрез повяхващо цвете, шарукин, който щеше да разбие енергийната линия на крака ѝ.

Иневера бързо се адаптира, като се обърна с хълбок към нея, за да защити енергийното средоточие. Пръстите на Асави го пропуснаха само с инч, но това беше достатъчно и кракът на дамаджата остана здраво стъпил на земята, докато тя използва устрема на Асави, за да я тръшне на пода.

Но преди да се възползва от предимството си, Мелан хвърли по нея шепа зъби на вятърен демон. Гравираните върху тях защити се активираха и ги ускориха до такава степен, че въздухът пропука.

Иневера вдигна ръка пред себе си, разполагайки я между лицето и гърдите си. Една от гривните ѝ притежаваше защита срещу вятърни демони и магията успя да защити жизненоважните ѝ органи. Други части на тялото ѝ обаче не извадиха такъв късмет. Зъбите на вятърен демон бяха остри като игли и дебели колкото сламка. Един от тях проби дупка в корема ѝ, друг прободе бедрото ѝ.

Иневера извлече магия от бижутата си и изцели раните, но два зъба останаха в бедрото ѝ, а тя нямаше време да ги вади.

Пристъпи напред, но Асави вече се беше изтърколила настрани и я изрита силно в крака. Мелан вдигаше някаква тръба, направена от коженото крило на вятърен демон, и Иневера знаеше какво ще последва.

Останала без изход, тя просто се хвърли към земята, когато поривът на вятъра я зашлеви като ръката на Еверам и я залепи за пода с такава сила, че дъските изпукаха под тялото ѝ.

Когато вдигна крака, за да се засили за скок, Асави хвърли по нея защитен камък. Той се търкулна по пода, оставяйки след себе си ледена следа. Силата му бе достатъчна, за да вледени врага.

Иневера извлече енергия от рубинения си пръстен — в златото беше вградено парче от огнен демон — и тялото ѝ се изпълни с топлина, достатъчна, за да се защити от студа, докато ритна камъка обратно към Мелан.

Жената се приготвяше да пусне нов вятър, когато вледеняващият камък се приближи към нея. Тя отчаяно завъртя тръбата от демонско крило към него и я активира. Успя да издуха камъка, но беше направила глупостта да насочи тръбата към пода и рикошетът на вятъра я събори на земята.

Иневера скъси разстоянието до Асави и заби острите си нокти в рамото ѝ. Асави не успя да блокира изцяло удара, но отблъсна ръката ѝ достатъчно встрани, за да спаси енергийното си средоточие и да превърне осакатяващия удар просто в болезнен.

Тя сграбчи рамото на Иневера и я задържа на място, като заби коляно в бъбрека ѝ веднъж, втори път. Иневера изтърпя ударите заради възможността да прихване коляното на Асави със свободната си ръка и отново да я събори на земята. Обхвана крака на жената и с другата си ръка и се приготви да го измъкне от ставата.

Не успя да завърши движението, но постигна желания ефект. Тъй като не можеше да ѝ позволи да осакати любовницата ѝ, нито да удари с магия, докато Асави бе наблизо, Мелан се включи в битката.

Иневера трябваше да пусне крака на Асави, за да блокира ритника на Мелан, като нанесе ответен удар в гърдите ѝ, който би строшил нагръдника на обикновена жена. Но Мелан също бе подсилена от магията и издържа на удара, обаче докато падаше назад, изрита силно Иневера в чатала.

За разлика от другите точки, където един инч беше решаващ за това, дали ще улучиш някое енергийно средоточие, в чатала на жената се съсредоточаваше голяма част от силата на жените, и тази мишена трудно се пропускаше. Нервните снопчета изкрещяха от болка и краката на Иневера веднага се подвиха. Асави беше готова и я подсече, като най-после я повали на пода.

Вместо да се остави да бъде съборена, Иневера се хвърли към земята, като улови Асави за врата, и се претърколи, за да остане под тялото ѝ, което пое удара с коляно на Мелан. Иневера изблъска двете жени, скочи на крака и се затича към другия край на стаята, където се въргаляше жезълът ѝ.

От коридора се разнесоха викове, предизвикани от суматохата, но Асави хвърли втори защитен камък върху вратата, за да попречи да помогнат на Иневера.

Дамаджата отново извлече енергия, за да се изцели, но усещаше, че резервите ѝ се изчерпват. Не можеше да продължава да хаби хора с такова темпо.

Отчаяна, тя бръкна в торбичката си и пръстите ѝ напипаха познатите очертания на заровете. Дори не ги погледна, когато ги вдигна нагоре и призова светлината.

Защитите за светлина бяха сред първите, които ний’дама’тингите гравираха върху заровете си, за да могат да продължат работата си в светлината на Еверам. Дори новачка можеше да го направи. Мелан и Асави се изсмяха на усилията ѝ.

Но заровете на Иневера бяха изрязани от костта на мисловен демон, фокусирани от чист електрум. Светлината, която призова тя, засия като самото слънце и жените запищяха, извръщайки се с гръб към нея.

Докато успеят да се опомнят, Иневера беше сграбчила ръката на Асави и започна да я извива назад, докато се чу изпращяване и жената изпищя.

Мелан замахна към лицето ѝ с ноктите си. Кръвта започна да се стича в очите на Иневера, но тя блокира повторния ѝ опит и удари енергийно средоточие, като отхвърли Мелан назад.

Наложи се да спре, за да избърше с обратното на ръката си кръвта. Извлече отново енергия, за да се изцели, и кръвотечението намаля, но Иневера осъзна, че не ѝ е останала никаква магия. Асави я отблъсна настрани и също се забави, докато извличаше енергия, за да се изцели.

Следващите минути преминаха като в мъгла. Иневера беше принудена да се съсредоточи изцяло върху защитата си, защото жените я нападнаха от двете страни. Те бяха дошли подготвени и аурите им продължаваха да сияят ярко, докато тази на Иневера помръкна и движенията ѝ се забавиха.

Освен това Асави и Мелан се бяха сражавали заедно цял живот и бяха разработили свой шарукин, за да се бият в идеална хармония. Блокирането на едната разкриваше Иневера за атаките на другата и скоро предимството премина изцяло на тяхна страна.

С отслабването на силата ѝ, Иневера все по-често пропускаше да блокира, а ударите, които успяваше да нанесе, бяха отбивани с лекота. Стана ясно, че те си играят с нея, наслаждавайки се на момента.

— Приеми съдбата си — каза Мелан и я ритна странично в главата, при което Иневера залитна.

— Еверам те е забравил — каза Асави и я изрита в обратната посока.

— И вината за това е изцяло твоя — добави Мелан, като удари Иневера в челюстта с такава сила, че тя политна към земята.

Асави беше готова да я подхване и заби коляно в гръбнака ѝ. Иневера изкашля кръв и остана без въздух, а дама’тингата я хвърли по гръб на пода.

— Силата ти те направи твърде небрежна. Влизаш в бой само със заровете си, които са опетнени, след като ги облече в метал, което е забранено от Евджаха.

Наистина ли беше така? Бяха ли я изоставили заровете ѝ? Наистина ли бе изгубила благоволението на Еверам? Къде беше сбъркала? Не се беше уверила в смъртта на пар’чина? Беше облякла заровете си в метал? Беше позволила на Ахман да участва в Домин Шарум? Как иначе би могла да постъпи?

Но Иневера си спомни нещо и ръката ѝ се плъзна към торбичката с хора.

— Те ме предупредиха — изграчи тя.

— А? — попита Мелан.

— Заровете. — Иневера ахна, когато бръкна вътре. — Те ме предупредиха, че силата ми ще бъде поставена на изпитание. Еверам не ме е изоставил. Това е просто изпитание.

Евджахът забраняваше заровете да се използват за друго, освен за светлина и пророкуване, защото хора можеше да се изчерпят дотолкова, че да започнат да дават фалшиви предсказания. Освен това те бяха най-ценното притежание на една дама’тинга. Бяха ключът ѝ към бялото, нейният водач през живота, сърцето на силата ѝ. Никоя дама’тинга не рискуваше да повреди заровете си.

Но Иневера беше губила вече заровете си веднъж и бе останала сляпа, докато не си издяла нов комплект. Цената беше висока, но тя беше достатъчно силна, за да я плати.

Сега имаше зарове, изсечени от костите на мисловен демон, облечени в електрум. Пръстите ѝ обвиха седемте зара и тя извлече енергията им за една последна експлозия от бързина и сила.

Мелан и Асави не го очакваха, но не бяха и неподготвени. Когато Иневера се хвърли върху тях, двете се задействаха в идеален синхрон, Асави я блокира, а Мелан контраатакува.

Бързи като оси допреди малко, сега жените сякаш се движеха като бавни камили. Кракът на Иневера се заби в гърдите на Асави, преди тя да успее да вдигне ръце, за да го блокира, и я отхвърли назад. Времето бе достатъчно, за да се обърне и да пресече атаката на Мелан и да я преметне в силно хвърляне, което я запрати в другия край на стаята.

И двете жени бръкнаха за пореден път в торбичките си с хора, но Иневера беше по-бърза. Тя вдигна юмрука си, в който стискаше заровете, изпъна показалеца си и острият ѝ нокът нарисува защита за вледеняване във въздуха.

Асави буквално замръзна, тялото ѝ се покри с ледена кора. Иневера нямаше намерение да я убива — не още — но не беше предвидила суровата сила на заровете си. Аурата на жената угасна като свещ.

Мелан изпищя и изстреля мълния, но Иневера се обърна, като нарисува бързо защита за извличане във въздуха. Ръката ѝ изтръпна от прилива на енергия, която веднага бе погълната обратно в заровете.

Мелан ахна, бръкна в торбичката си и извади отново шепа зъби от вятърен демон. Защитите за ускорение се активираха веднага щом ги хвърли, но Иневера нарисува защита за обръщане и зъбите веднага промениха посоката си.

Мелан изпищя и падна, направена на решето; тя пъшкаше и се опитваше да си поеме въздух. Иневера не изпускаше заровете си, готова да се защити, но аурата на жената не показваше, че е способна да се върне в битката.

— Уби… Асави… — процеди Мелан през стиснатите си зъби.

— Настигна я същата съдба, която бе приготвила за мен — отбеляза Иневера. — Но ти не се страхуваш от студа, нали, Мелан? — Тя нарисува бързо защита във въздуха и над ръката ѝ затанцува ярък пламък. — Твоето проклятие винаги е бил огънят.

Мелан потрепна, извика от болка и инстинктивно се сви, притискайки към гърдите си осакатената си ръка.

— Нищо няма да ти кажа!

Иневера се засмя.

— Аз си имам моите зарове, малка сестро. Не искам да ми казваш нищо. Каквато и стойност да имаше за мен, тя се изпари в момента, в който спомена името на майка ми.

— Простете ни, че ви подведохме, дамаджа — рече Мича, когато Иневера я свести.

Джарвах тъкмо бе започнала да се размърдва след изцеляването, когато едната от обиците на Иневера завибрира, давайки ѝ знак, че някой беше влязъл в един от тайните коридори, използвани от сестрите по копие.

Тишина, сигнализираха пръстите ѝ. Тя даде знак и Мича помогна на Джарвах да се скрият, а Иневера вдигна своя хора жезъл.

Тайната врата се отвори тихо, но в стаята не влезе нападател. Вместо това на прага се появи Ашия, която беше преметнала през рамо Кадживах, а към гърдите си беше привързала малко вързопче. Робата на сестрата по копие беше разкъсана и напоена с кръв, белият ѝ воал беше опръскан с червени петна. След себе си оставяше кървави отпечатъци.

— Моля ви, дамаджа, помогнете ми. — Ашия остави Кадживах на пода и разгъна плата на вързопчето, разкривайки лицето на сина си.

— Какво се случи? — попита Иневера, която започна да оглежда раните на жената.

Имаше отоци и повърхностни наранявания, но копие бе пронизало корема ѝ и беше излязло от другата страна. Ашия беше бледна и аурата ѝ бе помръкнала. Ако искаше да оживее, трябваше да използва магията на хора.

— Джаян е мъртъв — каза Ашия, — силите му са разпръснати.

Иневера кимна.

— Знам.

— Шар’дама избиха дамаджите и поеха контрола над племената — продължи Ашия. — Всички, с изключение на Маджи, който беше победен.

Това бяха ужасни новини. Иневера наистина възнамеряваше да постави синовете дамати на Ахман начело на племената, но тя трябваше да избере подходящия момент. Идиотите бяха подложили всичко на риск и дамаджата осъзна колко е отслабнал контролът ѝ върху тях.

— А Ашан? — попита тя, досещайки се за отговора.

— Баща ми е мъртъв — отвърна Ашия. — Асъм седи на Черепния трон.

Още по-лошо. Вече беше изгубила Джаян. Щеше да бъде съсипана, ако се наложеше да убие и Асъм.

— Когато клането започна, се обърнах към Асукаджи, тъкмо навреме, за да хвана веригата около врата ми, когато се опита да ме убие.

— Значи, брат ти също е мъртъв — предположи Иневера.

Ашия кимна, изкашля кръв и се олюля. Иневера даде знак и Мича и Джарвах веднага се озоваха до нея.

— Вземете детето.

Джарвах протегна ръка, но Ашия инстинктивно го притисна по-здраво и Каджи заплака. Тя потрепна, сякаш не беше разпознала сестрата си по копие, и в аурата ѝ се появиха страх и объркване.

Това уплаши Иневера повече от всичко. Кога беше виждала страх в аурата на Ашия? Никога, дори когато алагаите строяха великозащити около града.

— В името на Еверам и надеждата ми за Рая се заклевам, че няма да го нараня, сестро — каза Джарвах. — Моля те. Дамаджата трябва да се погрижи за раните ти.

Ашия поклати глава и част от объркването изчезна от аурата ѝ.

— Тази вечер преминах през бездната, за да защитя сина си, сестро. Няма да се разделя от него.

— Няма да се разделиш — каза Иневера. — Имаш думата ми. Но може да го стиснеш твърде силно, когато магията влезе в теб. Позволи на сестра си по копие да подържи Каджи. Те ще останат до теб.

Ашия кимна и отпусна ръцете си. Джарвах пое Каджи и задържа мятащото се дете на разстояние от тялото си. Изглеждаше така, сякаш би предпочела да се бие със скален демон. Шарум’тингите, изгубили собственото си детство, нямаха никакви майчински инстинкти.

Иневера грабна детето от ръцете ѝ и го уви плътно в едно одеяло. После положи малкото вързопче върху сгъвката на ръката на Джарвах.

— Мича, отнеси Светата майка долу, в хранилището. Скоро ще се присъединим към теб. Отивай бързо и не казвай на никого.

— Да, дамаджа.

Мича се поклони и изчезна.

Иневера влезе тържествено в тронната зала на зазоряване, следвана по петите от останалите дамаджи’тинги. Залата вече беше пълна с дамати и шаруми, които вдигаха глъчка, научили новините. Пред тях вторите синове стояха от двете страни на пътеката към трона, с изключение на Белина, който гледаше с омраза дамаджи Алеверан. Той беше най-големият син на Алеверак и беше заел мястото на баща си начело на племето Маджах — поне засега.

Никоя от дамаджи’тингите не одобряваше преврата на синовете си, но кръвта ги свързваше здраво. Самата Иневера го почувства, докато се изкачваше по стъпалата към Асъм, който гледаше мрачно и с подпухнали очи, вероятно от сълзите, които бе пролял заради Асукаджи.

„Властта винаги има цена, сине мой“, помисли си тя. Дори сега съчувствието ѝ към момчето се смесваше с болката от загубата на Джаян. Някои може да твърдяха, че по-младият бе убил по-големия, но истината на заровете беше по-сурова. Асъм беше подтикнал брат си, но всъщност самият Джаян се беше победил.

— Радвам се да те видя, майко. Снощи се страхувах за теб. — Асъм предвидливо беше открил прозорците на тронната зала, изпълвайки я със светлина, която се отразяваше от десетките нови огледала, но Иневера не се нуждаеше от аурата му, за да разбере, че лъже.

— Аз се страхувам за всички нас — каза тя, продължавайки напред, докато нейните сестри съпруги заеха местата си вляво от трона, срещу новите дамаджи. — До такава степен, че лично поех грижите за внука ми и Кадживах. Заради собствената им безопасност, разбира се.

— Разбира се.

Асъм стисна зъби, докато тя започна да се изкачва по стъпалата. Знаеше, че му се иска да я спре — всеки мъж в залата искаше — но едно нещо беше да наредиш майка ти да бъде убита тайно, а съвсем друго да нападнеш дамаджата посред бял ден, пред целия двор.

— А Ашия? — попита Асъм. — Вероломната ми съпруга трябва да бъде съдена, защото уби брат си и дворцовите ми стражи.

Иневера потисна порива си да се изсмее.

— Боя се, че твоята дживах ка беше смъртоносно ранена, сине мой.

Асъм сви устни; очевидно се съмняваше в думите ѝ.

— След като опасността премина, те трябва да бъдат върнати. Искам да видя тялото на съпругата ми, Каджи трябва да поведе племето си, а моята Света баба…

Иневера изкачи стъпалата и го изгледа така, че той не посмя да завърши изречението си. Като Шар’Дама Ка, властта на Асъм беше по-голяма от нейната, но той все още не се беше доказал, а и двамата знаеха, че Иневера щеше да убие заложниците много преди той да успее да ги открие.

— Опасността не е преминала! — изрече тя със силен глас, който отекна в залата. — Посъветвах се с алагай хора и заровете предрекоха гибел, ако защитата ми им бъде отказана.

Тя не му се поклони и продължи като негова равна към леглото си от възглавници до трона.