Черепният трон

Глава 22 Ергенският бал 333 г. СЗ, Зима

На вратата се потропа и Лийша подскочи. Погледна към часовника. Почти полунощ. Може би отново беше Роджър, но едва ли, освен ако нямаше нещо спешно. Можеше ли да се надява, че е Тамос? Късните посещения бяха нещо нормално, когато бяха заедно, а през цялото време на вечеря той не беше свалял поглед от нея. Първоначално Лийша се беше престорила, че не го забелязва, но след това го погледна, очаквайки, че той смутено ще сведе очи.

Ала Тамос не го направи и тя усети напрежението в погледа му. Двамата не бяха разговаряли насаме от онази нощ на пътя, но само след два дни графът щеше да замине на юг, а имаше неизказани толкова много неща. Той го знаеше много добре, тя също.

Уонда дремеше в едно от креслата, но след изненадващото посещение на Роджър беше отказала да си легне преди Лийша. Момичето се сепна, отърси се и се протегна, след което се отправи към вратата.

Лийша бръкна бързо в горното чекмедже на писалището си, извади малкото си огледалце и бързо огледа лицето и косата си. Беше си чиста суета, но това ни най-малко не я интересуваше. Придърпа леко роклята си и я отпусна така, че да повдигне бюста ѝ.

Но не беше Тамос. Вместо това в стаята бавно влезе Росал, носейки лакирана дървена кутийка.

— Видя ли те някой? — попита Лийша, опитвайки се да скрие разочарованието в гласа си. — Херцогът…

Росал поклати глава и се подсмихна.

— Доста поизтощих Негова Светлост, преди да го изпразня. Заспа още преди да съм свършила.

Тя постави кутията на писалището и вдигна капака. Вътрешността ѝ беше пълна с натрошен лед. Върху него лежаха три мънички кристални мускалчета, пълни с гъста, мътнобяла течност.

Момичето затвори капака.

— Колко е прясна?

— По-малко от половин час — отвърна Росал. — Минах през тунела.

Лийша се зачуди дали тунелът към бордея на херцога е защитен също като стените на сградата.

— Чиста ли е? Имали примеси от други… течности?

Росал се усмихна.

— Питате дали съм плюла в мускалчетата? Господарката Джеса ще ми откъсне главата, ако донеса такава мостра. Не използвах дори масло. Изцедих го със сухи ръце.

Лийша потрепери, представяйки си едрия Райнбек, който пъшка и потреперва под ръцете на Росал.

— Изглежда, обичаш работата си.

Росал сви рамене.

— По-добре, отколкото да работя в работилницата за лакиране на дърво на татко, която всеки момент може да избухне заради изпаренията. Не е чак толкова зле да упражнявам съпружеските умения върху кралските особи. Господарката Джеса ни научи как да водим танца, като изпразваме всички видове кесии.

— Значи, си там по собствено желание?

Росал кимна.

— Да. Но няма да ми липсва, след като се дипломирам. С нетърпение очаквам да започна истинския си живот.

Момичето напусна стаята, оставяйки след себе си лек аромат на роза. Лийша веднага започна да лъска и сглобява увеличителния си апарат. Капна малко от семето на херцога върху стъклото и нагласи фокуса на лещите. Видя само няколко активни семена, точно както беше описала Джеса. Лийша си сложи защитените очила, но нещата се оказаха още по-зле. Здравото мъжко семе щеше да сияе в изобилие на живи клетки. Райнбековото беше сиво като облачно небе.

Край на надеждите на херцогинята майка, че нещата ще се оправят с хирургия. Ако семената не можеха да стигнат до изхода, Лийша можеше да го оправи. Но ако бяха мъртви…

Гаред крачеше напред-назад, свивайки и разпускайки огромните си юмруци. Един млад паж гледаше с ужас как масивните му рамене заплашваха да разпорят шевовете на изискания му жакет.

— Нощ, Гар, седни и изпуши една лула.

Роджър вече пушеше своята, вдигнал удобно краката върху масичката за чай.

Гаред поклати глава.

— Не искам да мириша на пушек.

Косата му беше намазана с масло и завързана на тила с кадифена лента. Брадата му беше подстригана, а върху вълненото му палто беше пришит новият му герб, двуостра брадва, кръстосана с мачете на фона на дърво. Гаред беше прекарал два часа в разглеждане на кръпката, която шивачът му беше донесъл за одобрение. Мъжът трябваше да положи огромни усилия, за да я издърпа от ръцете му и да я пришие върху жакета.

— Тогава едно питие — предложи Роджър и напълни две чаши, докато едрият мъж продължи да обикаля.

— Да, за да мога да завалвам всички глупости, които успея да изтърся — рече Гаред.

— Стига говори такива неща — сопна му се Роджър. — Това, че си израсъл на село, не означава, че си глупав.

— Тогава защо имам чувството, че всяка дума, произнесена от останалите, има за цел да ме подиграе? — попита Гаред.

— Вероятно е така — отвърна Роджър и пресуши чашата с бренди. — Кралските особи непрекъснато се стараят да се ухапят един други, дори докато се усмихват и обсъждат времето.

— Не ми трябва такава жена — каза Гаред.

— Тогава не избирай такава. Тази вечер ти имаш думата, дори да не ти се струва така. Не е нужно да се жениш за някоя, която не ти допада.

— Ами ако нито една не ми хареса? — попита Гаред. — Херцогът каза, че трябва да се върна в Хралупата с момиче, което да ухажвам. Ами ако на херцогинята майка просто ѝ омръзне и посочи първата, която ѝ попадне пред очите?

Роджър се изсмя хрипкаво.

— Ти се изправи срещу двайсетфутов скален демон, а си уплашен от жена, която е наполовина твоите размери и три пъти по-стара от теб?

Гаред се подсмихна.

— За това не бях помислял, но… да. Май че съм. Напомня ми за старата вещица Бруна, само че по-страшна.

— Просто си получил сценична треска — рече Роджър, взе чашата, която бе напълнил за Гаред, и пресуши и нея. — Щом всичко почне, ще се успокоиш.

Гаред отново закрачи напред-назад, но след малко спря.

— Мислиш ли, че Росал ще бъде там? — Той вдъхна дълбоко, сякаш искаше да усети парфюма ѝ. — Хубаво име има. И мирише на рози.

— Внимавай, Гар — предупреди го Роджър. — Знам, че е хубавичка, но нали не искаш да се омъжиш за някое от момичетата на Джеса?

— Защо не? — попита Гаред.

— Защото херцогът и братята му ще ти се присмиват през цялото време. — Роджър направи физиономия. — Освен това не искаш да целуваш уста, която е била върху кълвача на Райнбек, нали?

Гаред сви огромния си юмрук и го допря до лицето на Роджър.

— Не искам да слушам такива приказки за нея, Роджър, независимо дали е вярно, или не. Не и ако искаш да си запазиш зъбите.

Роджър лекичко подсвирна.

— Наистина си падаш по нея, а?

— Падам по кое?

— Джеса нарочно изкара момичето пред погледа ти — рече Роджър. — Обзалагам се, че е най-добрата ѝ ученичка. Всичко, което това момиче направи, беше, за да ти привлече вниманието.

Гаред сви рамене.

— И с какво това я прави по-различна от останалите? Само че при нея се получава.

— Просто ти казвам да внимаваш — каза Роджър. — Момичетата на Джеса са доста… двулични. Получават каквото пожелаят от мъжа и го правят да изглежда така, сякаш идеята е била негова.

— Татко казва, че бракът е точно това — рече Гаред. — Казваш, че за теб е по-различно?

Роджър лапна лулата си, без да отговори.

Роджър и квартетът му стояха на подиума зад Гаред, който бе застанал в средата на сцената заедно с херцогиня Арейн. Младият барон приличаше твърде много на младоженец, чакащ пред олтара.

Балната зала вече се бе запълнила с каймака на обществото. Кралски особи, богати търговци и техните съпруги, всички облечени в най-хубавите си дрехи. Но пред голямата двукрила врата в дъното на залата се беше подредила дълга редица от обещаващи млади дебютантки, които чакаха да бъдат представени.

Херцогинята пооправи якичката на Гаред.

— Готов ли си, момчето ми?

— Мисля, че ще повърна — каза Гаред.

— Не те съветвам — отвърна Арейн, изтупвайки една прашинка от жакета му. — Но едва ли това ще секне поканите за танц. Не всеки ерген носи баронство в джоба си. Заради него си заслужава да се пренебрегнат петната от бълвоч по ризата.

Гаред пребледня, а Арейн се засмя.

— Млада невеста, която да ти роди деца, не може да се смята за смъртна присъда, момчето ми. Наслаждавай се, докато можеш.

Тя го шляпна по задника с бастуна си и Гаред подскочи.

— От теб се иска просто да стоиш тук, докато Джейсън представя дебютантките. Щом приключи, можеш да изтичаш отзад и да си изпразниш стомаха, преди да започнат танците.

Арейн се отдръпна от него и даде знак на Джейсън да отвори вратите. Роджър веднага подпря цигулката под брадичката си и следван от Кендъл, засвири първата мелодия. Всяка жена беше написала на балната си картичка песента, която щеше да се свири при представянето ѝ и след това по време на танците. Квартетът на Роджър репетираше от дни, за да научи всичките.

— Госпожица Карийн Истърли — извика Джейсън, — дъщеря на граф Ален от Речен мост.

Роджър смени мелодията. Карийн беше избрала по-бавна песен както заради задушевната атмосфера, така и заради възможността да се разходи бавно по пътеката, увеличавайки времето, през което щеше да е център на вниманието.

Лош избор, защото Гаред щеше да се задуши от парфюма ѝ по време на дългия танц и нямаше да може да избяга бързо от нея.

Карийн се изкачи на подиума отляво и се придвижи до средата му, оставайки в центъра на вниманието, докато Гаред ѝ се покланяше. Би могла да остане там цялата вечер, наслаждавайки се на одобрителните викове и ръкоплясканията, но Джейсън вече бе отворил двукрилата врата и пускаше следващата жена. Карийн му намигна, докато бавно се отдалечаваше към стълбите.

— Госпожица Динес Уордгуд, дъщеря на лорд Уордгуд от Южен клан.

Дини беше избрала валс, при който Гаред сигурно щеше да изпотъпче всички в залата. Имаше голяма вероятност тя да увеличи мъченията му, като му рецитира поезия през цялото време.

Арейн беше уредила много от младите надежди да заемат местата до Гаред по време на вечеря, но най-честите му съседки бяха тези двете. Могъщите им бащи можеха да си купят достъпа, които останалите не можеха да си позволят. Те очевидно бяха политически фаворитки, но имаха шанс да станат кралици на бала само ако останалите дебютантки бяха овце или крави.

Дини скришом помаха на Гаред, докато слизаше от подиума, но също както при намигването на Карийн, младият барон не даде признаци, че я е забелязал. Той не отместваше поглед от вратата в очакване на нещо обещаващо.

Роджър свиреше мелодия след мелодия, но нито една от жените не развълнува Гаред.

— Госпожица Емилия Лакьор, дъщеря на Албер Лакьор от Търговския хълм.

За миг Гаред остана неподвижен, но после се напрегна и се наведе напред.

Роджър погледна към вратата. Трябваше да се досети. Всичките момичета на Джеса си избираха „сценични“ имена, докато работеха, а след дипломирането си се връщаха в обществото с рождените си имена.

Това беше Росал.

Гаред я наблюдаваше напрегнато, докато тя се носеше по пътеката, макар Роджър да не беше съвсем сигурен дали това беше погледът на ловец, или на плячка.

От този момент баронът имаше очи само за нея и дори не обърна внимание на последните няколко жени, с изключение на момента, в който минаваха пред него на сцената. За щастие, не бяха много, но голяма част от тълпата вече беше отгатнала причината за разсеяността на Гаред, сочеха Емилия и си шушукаха.

Роджър въздъхна. В залата присъстваха всички важни личности, включително онези, които най-вероятно бяха посещавали кралския бордей през последните осемнайсет месеца. Емилия беше променила прическата си и беше избрала скромна рокля, доста по-различна от онова, което носеше при Джеса, но рано или късно, някой щеше да я разпознае.

Лийша беше дошла сама на бала. Беше направила всичко възможно, за да накара Уонда да облече рокля за събитието, но накрая момичето се разпищя и съдра последната дреха от тялото си. Лийша си помисли, че шивачката ще получи сърдечен удар.

— Това не съм аз — каза Уонда. — Обичам те, господарке. Готова съм да посрещна с тялото си сто стрели заради теб. Но докато съм жива, нито ти, нито всички демони от Ядрото не можете да ме накарате да облека още една проклета рокля.

Какво ѝ оставаше на Лийша, освен да се извини? Сега Уонда стоеше до стената заедно с останалите телохранители. Беше си отрязала косата и я беше зализала назад, показвайки гордо назъбените линии, които демонските нокти бяха издялали върху лицето ѝ.

Лийша се усмихна. Това все пак беше някакво начало. Трябваше да благодари на Джеса. Думите ѝ бяха успели да докоснат момичето по начин, по който Лийша не беше успяла.

Гостите ахнаха и тя вдигна глава, за да види как Гаред скача от подиума, пренебрегвайки стъпалата, с лекотата, с която друг мъж би скочил от табуретка. Гостите, изненадани от неспазването на формалностите, се поколебаха, но после се втурнаха да го поздравяват.

Но колебливостта им му осигури необходимото време да профучи покрай тях и с бързи крачки да се запъти към дъното на залата, където стоеше Емилия със своите родители. Кралските особи и благородниците останаха с отворени уста заради пренебрежителното му отношение, и Албер Лакьор го забеляза, макар че Гаред не им обърна никакво внимание. Той потрепна нервно, докато баронът стискаше ръката му, но майката на Емилия, също голяма красавица, грееше от гордост.

Гаред беше обикновен човек. Прям. Понякога не беше лошо да се напомня на кралските особи, че не всичко е игра на тайни със скрити карти.

Някога Лийша беше обещана на Гаред, но сега той беше станал много по-добър човек, макар че беше спал с майка ѝ. Част от нея искаше да го предупреди за избора му. Емилия беше неискрена и обичаше да командва. Но същата беше и Илона. И самата Лийша, ако трябваше да бъде честна със себе си. Може би точно това търсеше Гаред в една жена.

Емилия беше застрашена от скандал, но не повече от самия Гаред, макар и той да не го знаеше. Ако Илона родеше гигантско бебе, нямаше да мине много време, преди някой да се усети. Дори самият Гаред не беше толкова глупав, че да го пропусне.

— Бих дал всичко, за да разбера какви мисли се въртят в тази твоя глава — разнесе се мъжки глас зад гърба ѝ.

Лийша се сепна; толкова беше погълната от мислите си, че не забеляза кога се беше появил Тамос. Но отдавна се молеше за този момент и беше готова. Стисна здраво емоциите си в юмрук и ги напъха в дълбока тъмна дупка, след което се обърна и приклекна в елегантен реверанс.

Колкото и безжалостно да се бе държала Уонда с шивачката, Лийша беше още по-зле. Тя прегледа всеки шев и гънка по копринената си рокля, ушита така, че да скрива порасналия ѝ корем в сянката на едрия бюст, който дори жените не можеха да пренебрегнат.

Улови погледа на Тамос към гърдите ѝ и прикри усмивката си. Графът изглеждаше великолепно с излъсканите си ботуши и официалната униформа — намачкано кадифе и коприна, със златни еполети и пискюли. Гърдите му бяха покрити с дузина медали от лакирано злато, парадното му копие беше преметнато през рамо на полиран ремък с инкрустирани скъпоценни камъни.

Но ако неговият поглед бе привлечен от бюста ѝ, нейният се спря на красивото му лице и се задържа там. Брадата му беше грижливо подрязана, нито едно косъмче на главата му не стърчеше настрани. Искаше ѝ се той да я сграбчи и да зарови пръсти в подредените кичури, обляна в пот, докато той прониква в нея.

Лийша почувства влагата между краката си. Това бе последната нощ, преди Тамос да замине на юг, и тя беше твърдо решена да го има преди това. Иначе щеше да умре.

— Нищо важно, милорд — каза Лийша.

— Лъжа. — Гласът му прозвуча уморено. — Но вече би трябвало да съм свикнал. Зад тези очи никога не се въртят маловажни неща, Лийша Пейпър.

Тя преглътна. Сигурно си го заслужаваше.

— Гаред като че ли вече избра своята Кралица на бала. — Лийша кимна към двойката, която стоеше и се гледаше в очите. — Чудех се дали изборът му е добър. — После леко повдигна брадичката си към Уонда. — И си мислех как Уонда отново успя да се измъкне от обличането на рокля.

Тамос изсумтя.

— Мъдро момиче. Майка ми организира от години такива балове. Предпочитам да се бия с ядрони.

— Баронът на Хралупата не е единственият желан ерген тази вечер, Ваша Светлост — каза Лийша. — Графът също се нуждае от графиня.

В този момент зазвъняха звънчета и всички се обърнаха към херцогинята майка, която стоеше до Карийн Истърли. Зад нея се бяха скупчили пренебрегнатите от Гаред благородници, които се опитваха — но не успяваха — да скрият раздразнението си.

— По всичко личи, че графът на Речен мост иска да съкрати времето за коктейли. — Тамос се подсмихна. — Семейство Истърли имат повече право над трона дори от майка ми. Не са свикнали да бъдат пренебрегвани.

Арейн наистина даде знак на Роджър да започне с първия танц и жонгльорът не беше чак такъв глупак, че да откаже. Той започна да свири бавната песен, под звуците на която Карийн беше влязла в залата.

Тамос отстъпи назад и ѝ предложи ръката си с поклон.

— Може и да имам нужда от графиня, но не желая да си търся такава в последната си нощ в Анжие. Ще танцуваш ли с мен?

— Ако сложа ръцете си върху теб, може да не поискам да те пусна — каза Лийша, докато поставяше ръката си в неговата и пристъпваше напред.

Тамос я прегърна през кръста.

— Ще ти се наложи. Майка ми ни вика в градината си след първия танц.

— Сега?! — Лийша не можеше да повярва. — По средата на бала, след като утре сутринта те изпращат един Създател знае къде?

— Точно това ѝ казах и аз, но тя отвърна, че ако ми е мила кожата, трябва да те подбера с мен и да отидем.

Двамата минаха покрай танцуващия Гаред. Той се мръщеше и когато Лийша надуши парфюма на Карийн, не беше трудно да се досети защо. Синусите ѝ инстинктивно се свиха и мускулчето на слепоочието ѝ потрепна, признак на приближаващото се главоболие.

Когато Тамос я поведе към един страничен изход, болката все още беше лека. Уонда направи движение, сякаш се канеше да я последва, но Лийша я възпря с рязък жест и схванало намека, момичето отново се облегна на стената.

Двамата вървяха през тихи коридори, видяха ги само неколцина прислужници, които знаеха много добре, че не бива да вдигат поглед от пода.

Но когато стигнаха до изхода към личната градина на Арейн, вече не се виждаше жива душа. Коридорът беше дълъг и тъмен, пълен със сенчести ниши, в които стояха статуите на някогашните херцози. Лийша се спря и дръпна Тамос за ръката.

— Какво има? — попита той.

Тя се скри зад статуята на Райнбек. Творбата отразяваше, меко казано, ласкателно размерите му, но дори така бе достатъчно грамадна, за да потопи цялата ниша в сянка.

— Имам главоболие.

Лийша рязко го дръпна към себе си и Тамос почти не оказа съпротива.

При всяка друга двойка тези думи биха означавали край на романтичните надежди за през нощта, но при Лийша беше точно обратното и Тамос го знаеше. Преди графът да успее да каже нещо, което да развали настроението ѝ, тя притисна устните си към неговите.

Той се вцепени за миг, но после я прегърна силно и езикът му се плъзна в устата ѝ. Лийша зарови пръсти в косата му и силно го засмука. Тамос изпъшка и ръцете му зашариха по тялото ѝ. Гърдите ѝ някак си бяха успели да изскочат от роклята и той ги стисна, а Лийша се притисна още по-силно към него, пусна косата му и плъзна ръка надолу. Беше твърд и тя бързо развърза връзките и го освободи.

— Нямаме много време — промърмори той.

— Тогава не се старай да бъдеш нежен — каза тя, обърна се и се наведе над постамента, повдигайки полата си.

Гаред изпълни дълга си и танцува с всички млади дебютантки. Беше твърде непохватен. Дори най-високите анжиерски жени изглеждаха като джуджета пред него и той успя да настъпи няколко нежни пръстчета, докато се опитваше да не изостава в танца.

Но най-зле беше изражението на пълна концентрация, по-подходящо за битка срещу ядроните, отколкото за танци с красиви млади жени. Изглеждаше така, сякаш полага всички усилия да оцелее.

Докато не дойде редът на Емилия. Лицето на грамадния дървар грейна и той сякаш танцуваше във въздуха. Очевидно беше намерил своята невеста и дори всичкото злато на Речен мост нямаше да го откаже от нея.

Кендъл също го разбра и удължи солото си, оставяйки на двамата още малко време да се гледат в очите. Аманвах и Сиквах я допълваха с гласовете си, разстилайки заклинанието си над младата двойка с лекотата, с която омагьосваха ядроните.

Джейсън не сваляше маската на жонгльор от лицето си, усмихваше се, докато танцуваше с богатите благороднички, чиито мъже разговаряха, събрани на групички, без да се интересуват от тях. Но от време на време той поглеждаше към подиума, забивайки ледения си поглед в Роджър.

Роджър си позволи да му се усмихне в отговор. Отмъщението му далеч не беше завършено и макар все още да не знаеше каква щеше да е следващата му стъпка, за момента Джейсън ежедневно бе подлаган на унижения и това носеше огромно удоволствие на Роджър.

Но тогава Джейсън погледна многозначително към Гаред и Емилия, после отново към Роджър и се ухили широко.

„Той знае.“

Естествено, че знаеше. Свободният достъп до кралския бордей беше едно от преимуществата да си кралски вестител, освен ако нещата не се бяха променили от времето на Арик. Джейсън не само знаеше, че Емилия е Росал курвата, но сигурно беше прекарал някоя нощ с нея.

И Роджър не беше готов да се обзаложи, че вестителят ще запази това в тайна.

Когато Лийша и Тамос пристигнаха, Арейн и министър Джансън ги чакаха в градината. Осветяваха я няколко фенера, но сенките бяха плътни и навяваха лоши предчувствия. Въпреки доверието ѝ към тази жена, Лийша бързо си сложи защитените очила и се взря в сенките, търсейки скрити опасности.

— Виж ти каква потайност — каза тя. — Има ли сериозна причина да напуснем бала в последната нощ на Тамос в Анжие?

— Много добра причина — отвърна Арейн. — Искам да се срещнете с тайното ми оръжие, а няма как да го направим вътре. Момчето мирише по-зле и от нощно гърне.

— Момче ли?

— Брайър, скъпи — извика тихо Арейн, — вече можеш да излезеш.

Лийша се сепна, когато от близкия свинекоренов храст изскочи едно момче. Как го беше пропуснала? След като си беше сложила защитените очила, аурата му би трябвало да грейне като фенер.

Но не грееше. Беше толкова бледа, че тя си помисли, че може би умира, но момчето бързо изтича до херцогинята и застана до нея. Едва ли имаше повече от шестнайсет лета — високо, слабо и жилаво. През рамото си беше преметнало защитен шарумски кръгъл щит, но беше облечено в тесански панталон и риза.

Чертите на лицето му не бяха точно красиянски, но те бяха и чисто тесански. Трудно беше да ги различи, защото момчето беше изключително мръсно.

То смърдеше ужасно, точно както ги беше предупредила херцогинята. Ноздрите на Лийша потрепнаха. От него се носеше миризмата на застояла момчешка пот, но още по-силен бе мирисът на свинекорен. То беше накъсало листата му и с тях беше натъркало кожата си. Дрехите му бяха покрити с мазни петна. Лепкавият сок по лицето беше събрал плътен слой прах, но от това противната му миризма не омекваше.

— Простете на малкия хитрец — каза Арейн. — Брайър твърди, че никой демон не може да го види, освен ако самият той не пожелае, и аз се зачудих дали това ще важи и за твоите изумителни очила.

Лийша не отговори, но херцогинята вече беше получила своя отговор. Беше ли ѝ споменавала изобщо за очилата? Тази жена знаеше повече, отколкото ѝ беше разкрила.

— Лийша, Тамос, това е Брайър Дамадж — каза Арейн и момчето изгрухтя някакъв поздрав.

Звукът беше гърлен, сипкав и животински.

Дамадж. Красиянско име. Което означаваше, че е от същата кръвна линия като Иневера — и Аманвах — но връзката им датира отпреди стотици поколения. Кланът Дамадж можеше да проследи родословието си чак до самия Каджи.

Но Брайър беше лактънско име. Момчето беше мелез, обаче на Лийша не ѝ беше известно да е имало красиянци на север преди Нашествието. След няколко години черти като неговите може би щяха да се срещат често, но сега за пръв път виждаше някой като него. Дали беше син на вестоносец?

— Радвам се да се запознаем, Брайър — каза Лийша, протягайки длан. Брайър се напрегна и отстъпи назад. Тя отпусна ръката си и се усмихна. — Демоните не обичат миризмата на свинекорен, нали?

Думите ѝ като че ли накараха момчето да се отпусне.

— От силната воня им става гадно. Ядритата мразят свинекорен.

Лийша кимна, изучавайки аурата на момчето. Не знаеше, че миризмата на свинекорен отблъсква демоните, но това беше напълно възможно. Тази билка беше основна съставка в лековете за демонски инфекции и се знаеше, че ядроните избягват места, където расте в изобилие.

Но това не беше всичко. Тя виждаше как заобикалящата ги магия се стели над земята в градината като мъгла. Обикновено магията беше привличана от живите същества, освен ако районът не беше защитен. Магията заобикаляше Брайър така, както водата заобикаляше маслото.

Възможно ли беше свинекоренът да отблъсква магията? Това можеше да обясни много негови свойства и да направи ценната билка още по-полезна.

— Брайър се оказа безценен за съпротивата — рече Арейн. — Той говори красиянски и на пръв поглед дори може да мине за красиянец. Но най-вече може да ходи навсякъде спокойно денем и нощем. Също като твоя Защитен, но без илюзията за величие.

Лийша пропусна обидата покрай ушите си. Арейн не преувеличаваше в твърденията си, че момчето е безценно. То беше богатство, което херцогинята нямаше да раздели с никого. Дори с нея.

— Брайър има контакти в Лактън — каза Арейн. — Той може да отведе армията ти от Хралупата до там, като ви помогне да избегнете красиянските патрули и ви уреди среща с господарите на докове. Те използват като база манастира до езерото.

Тамос повдигна изненадано вежди.

— Райнбек знае ли за това?

Арейн се засмя.

— Разбира се, че не. Онова, което Райни знае, е, че ти сам си открил съпротивата. Но те е изпратил той, което го обвързва с всички обещания, които си принуден да дадеш.

— И какви са тези обещания? — попита Тамос.

Арейн даде знак на Джансън, който подаде на графа навит на руло пергамент. Тамос го разгъна и започна бързо да чете. Лийша надникна над рамото му, за да види.

— Според това лактънците ще трябва да ми се закълнат във вярност — каза Тамос.

— Ако ще си жертваме живота, за да им помогнем, защо да не представим и своите искания? — попита Джансън. — Те са обсадените, не ние.

— Все още не — отбеляза Лийша.

— Въпреки това министърът е прав — каза Арейн. — Засега те имат повече нужда от нас, отколкото ние от тях — факт, който ще е глупаво да пренебрегнем, когато започнем преговорите. Техните войници ще изпълняват заповедите ти в битките. Тази част не подлежи на преговори.

— Разбирам. — Гласът на Тамос прозвуча напрегнато. — Но ти ги караш да се закълнат пред мен, а не пред Райнбек.

— Ти си лорд командир на Дървените войници и граф на провинция Хралупата — каза Арейн. — За тях е по-добре да се съюзят директно с теб.

Тамос поклати глава.

— Райнбек няма да приеме така нещата.

— Райнбек няма да има друг избор — изплющя като бич гласът на Арейн. — Когато научи за това, договорът вече ще бъде подписан, а ти ще си далеч от обсега му и под твое командване ще са три армии. Той няма да има силите да ти се противопостави.

— Да ми се противопостави? Нима ще заема мястото на демона от пустинята и ще завладея Теса?

— Не те карам да я завладяваш — каза Арейн. — Нямаме нужда от това.

— А точно от какво имаме нужда, майко?

— От крал — отвърна тя. — Не от демон. Не от Избавител. Теса се нуждае от крал.

Тамос я погледна безизразно, а Арейн пристъпи напред и взе лицето му в шепите си.

— О, сладко мое момче. Не го мисли сега. Мисли само как да се опазиш, да направиш онова, което трябва да се направи, и да се върнеш при онези, които те обичат.

Тя го прегърна силно и след като се отдръпна, попи сълзите в очите си.

— Имаш време до зазоряване да уредиш нещата си и да се сбогуваш — каза Арейн. — Макар че, ако се съди по това, какъв беше цветът на бузите ти, когато пристигна, предполагам, че вече си уредил някои от тях.

Тя се обърна и тръгна, следвана от Брайър и Джансън, а Лийша и Тамос останаха сами в градината. Той разпери ръце и тя се хвърли в прегръдките му, притискайки го силно към себе си. Ръцете му я обгърнаха и тя заплака тихо, притиснала лице към рамото му.

— Не отивай — прошепна Лийша, макар да знаеше, че това е глупава молба.

— Какъв избор имам, когато брат ми и майка ми са се обединили? — попита Тамос. — Могат да ми вземат Хралупата. Да я дадат на Микаел може би. Сега вече съжалява, че преди не я прие. Питър също. Когато преди няколко месеца им я предложиха, и двамата отказаха, но сега я гледат с гладни погледи.

— Гледат я, защото ти я превърна в нещо повече — каза Лийша. — Хралупарите го знаят. Върнеш ли се там, никой от Анжие няма да може да ти я вземе, ако изобщо се осмелят да опитат.

— Да, може би — отвърна Тамос. — Ако вместо да се бия с красиянците, предпочета да обявя война на брат ми. Но все нещо трябва да обърне течението. Ако красиянците превземат Лактън, въпрос на време е да погълнат всичко на юг от Разделящата река. Кой ще го направи, ако не аз? Безценния ти Арлен Бейлс го няма.

Лийша не обърна внимание на хапливата забележка.

— Тогава ме вземи със себе си.

— Стига глупости — рече Тамос. — Това са седмици наред през вражеска територия, а ти си бременна от пет луни.

— Бях достатъчно силна, за да се изправя срещу група ядрони убийци — отвърна Лийша. — Нима смяташ, че няма да успея да се справя с красиянците?

— Красиянците се бият през деня — напомни ѝ Тамос. — Хора ще защитят ли детето ти от копията и стрелите, докато слънцето грее?

Лийша знаеше, че е прав, но въпреки това се подразни.

— Те просто те използват. Арейн и Райнбек, и двамата. Ти си пионка в политическите им игри.

— А ти какво правиш, Лийша? — попита я настоятелно той. — Знаеше какво ще последва, когато толкова показно се вмъкна в леглото ми. Използва ме, за да прикриеш прегрешението си.

— Знам — рече тя. — И съжалявам…

— А сега аз имам избор — прекъсна я той. — Да се оженя за теб и да чакам неизбежното унижение, или да обърна гръб на единствената жена, която някога съм обичал. — Той се отдръпна от нея. — Може би по-добре да умра.

После се завъртя на пети и я остави в градината сама, чувстваща се така, сякаш някой е изтръгнал сърцето ѝ.

Лийша остана неподвижна за миг, вцепенена от изненада и болка. Но само за миг. После повдигна полите си и изрита обувките от краката си.

— Тамос! — извика тя и хукна след него, забравила за достойнството си.

Не можеше всичко да свърши по този начин. Нямаше да го позволи. Беше толкова близо. Беше го държала в ръцете си. Той беше вътре в нея. Ако ще се разделят, нека да е с целувка, за да бъде Тамос сигурен, че тя го обича.

Тамос сигурно вървеше много бързо или беше тръгнал по друга пътека. Лийша стигна до входа към двореца, но в коридора от него нямаше и следа. Тя тръгна забързано покрай статуите на някогашните херцози и се насочи към покоите му. Сигурно се беше върнал там, за да довърши приготовленията за отпътуването си.

Някъде отпред се разнесоха звуци; идваха от същата ниша, където двамата с Тамос се бяха отдали на страстите си. Дали се беше скрил там от нея? Или просто бе отишъл там, за да даде воля на чувствата си в прегръдката на сенките?

Но някои неща не бяха създадени за сенките. Някои неща имаха нужда от светлина. Лийша извади един защитен камък от кадифената торбичка на кръста ѝ и размърда пръсти, за да активира защитите, изпълвайки нишата с ярка светлина, която за миг прогони сенките.

Но там не се скриеше Тамос. Принцеса Лорейн и лорд Самент бяха заели почти същата поза, в която тя и Тамос си бяха доставили удоволствие. Лордът тласна още два пъти, преди да реагира на светлината; той отстъпи назад, олюлявайки се, и се опита да вдигне панталона си.

Лийша усети как лицето ѝ пламна, приглуши светлината и извърна очи.

— Съжалявам, помислих, че е някой друг.

— Съжалявате или не, вече ни видяхте. — Лорейн се бе съвзела по-бързо и когато се изправи, полите на роклята ѝ просто се свлякоха надолу. Тя пристъпи застрашително към Лийша. — Въпросът е какво ще правим сега?

— Вие не сте обещана на Райнбек. От вас не може да се очаква да се пазите неопетнена заради женен мъж. — Лийша погледна към Самент, който беше успял да се приведе в приличен вид. — Чух, че Юкор е разтрогнал брака ви, но той не е бил с лорд Самент.

— Самент ми е приятел — отвърна лордът, — който се съгласи да използвам името му по време на пътуването на юг. Никой в Анжие не знае как изглеждаме. — Той се пресегна и улови ръката на Лорейн. — Разделени или не, не мога да изпратя съпругата си сама във враждебен дворец.

— Баща ми може да разкъса хартията, но не може да отмени клетвите ни — каза Лорейн. — Ще се омъжа за Райнбек, щом политиката го изисква, но той никога няма да ми бъде съпруг. — Тя погледна към Самент. — Дори ако съпругът ми изпълни желанието си и загине по време на тази безнадеждна задача в Лактън.

— Трябва да отида — каза Самент. — Ако успеем да освободим Лактън, може би няма да се наложи да се омъжваш за Райнбек. Ако ли не, предпочитам да умра, отколкото да го гледам как се случва.

Лорейн погледна недоверчиво към Лийша.

— Едва ли ще ни разберете, господарке. Ще съобщите ли на херцогинята?

Лийша посегна към жената и пренебрегвайки изненаданата ѝ физиономия, я прегърна силно.

— Разбирам ви по-добре, отколкото можете да предположите. Имате думата ми на билкарка, че няма да обеля и дума за това, освен ако не се омъжите за Райнбек. — Тя погледна към Самент. — А ако това се случи, вие ще се върнете в Мливари, докато не се появи наследник, за да е сигурен произходът му.

Самент стисна зъби, но кимна.

— Каквото направите след това — продължи Лийша, — вече не е моя грижа.

Тя се обърна и тръгна към балната зала, където остана достатъчно дълго, за да се увери, че Тамос не се е връщал там. Без обувките, всички ѝ се струваха по-високи, но тя повече нямаше желание да танцува. Даде знак на Уонда да я последва и се върна в покоите си.

Седна пред писалището и взе лист от фината хартия на цветчета, която беше направила в работилницата на баща си. Запасите ѝ почти се бяха изчерпали, но едва ли щеше да намери време, за да направи повече.

А за какво ти е такава специална хартия, ако не за да напишеш на мъжа, когото обичаш, всичко, което не си успяла да му кажеш лично?

Тя се занимава с писмото до късно през нощта, след което изпрати Уонда с поръчението да се погрижи графът да не тръгва, без то да е пъхнато сред вещите му.

От Гаред се очакваше да прекара време с всяка една от дебютантките, след като танцът свърши, но всеки път той даваше знак на Роджър да се присъединява към тях, за да не остава сам. Всеки път неизменно се връщаше при Росал, влачейки бъбрещата млада дебютантка след себе си. Скоро дъщерята на лакировача беше обградена от жени, обединени от целта да я поставят на мястото ѝ.

— Какво би могла да знае дъщерята на един търговец за управлението на баронството? — чудеше се Карийн.

Росал се усмихна.

— Моля ви, милейди. Просветете ни. Вашият баща например вкара Речен мост в такива дългове, че се принуди да удвои таксите за мостовете. Търговците, които искат да минат оттам, натоварват с разхода своите клиенти, принуждавайки хора като баща ми да плащат повече за материалите, което на свой ред се отразява върху селяните. Та вие как бихте подходили към този проблем?

— Най-добре е решаването на подобни въпроси да се оставя на мъжете — каза Дини, когато Карийн не можа да отговори. — Както е писал поетът Никол Грейстоун:

— Това е Маркус Елдред, а не Грейстоун — отбеляза Росал, докато погледът на Гаред започна да се изцъкля. — И е доста некадърен църковен превод. В оригиналния рускански се казва:

Тя погледна към Гаред и му намигна.

— Не е любимата ми поема на Елдред. Като млад е писал по-добри неща:

Гаред се разсмя гръмогласно и вечерта продължи така до края си, като Росал отвличаше своето внимание — и това на Гаред — от надигащия се прилив от злодумници.

Ръцете на гиганта трепереха, когато каза на Арейн, че Емилия Лакьор е неговият избор за Кралица на ергенския бал.

Арейн сложи ръце на хълбоците си.

— Да не би да очакваше, че ще се изненадам? Цяла вечер не свали очи от това момиче.

Гаред заби поглед в пода.

— Знам, че не е първият ви избор…

— Не знаеш чак толкова много, колкото си мислиш — каза Арейн, — пък и по принцип не си голям мислител. Лордовете ще пощуреят и Създателят ми е свидетел, че ще продължат да ти пробутват Карийн и Дини заедно с обещанията за богатство и красиви прислужнички, но никое от тези момичета няма представа как да се оправя с теб или с Хралупата. Синовете ми ще се смеят зад гърба ти, но няма да се противопоставят на избора ти, а Емилия струва колкото десет от тях, каквото и да си мислят, че знаят за Росал.

Гаред погледна изненадано херцогинята.

— Мислеше, че не знам, ли? — попита Арейн. — Джеса работи за мен. Никога нямаше да изкара момичето пред теб, ако не го бях одобрила.

Посърналото изражение на Гаред постепенно започна да преминава в широка усмивка. Арейн я пресече, преди да е стигнала до ушите му, като вдигна показалец пред лицето му.

— Дръж се добре с това момиче, Гаред Кътър, и с Хралупата на дърваря. Искам да ми се закълнеш.

— Кълна се в слънцето — рече нетърпеливо Гаред.

Арейн кимна.

— И не надебелявай. Това е най-лошото у един мъж. Никой не уважава дебелак на трона, а изгубиш ли уважението, няма да се задържиш дълго на него.

Малцина в тълпата изглеждаха доволни, когато Гаред короняса Росал за Кралица на бала, но подобно на Арейн, никой не беше изненадан. Роджър изсвири нещо триумфално за последния им танц, след което кралските особи се оттеглиха, за да си ближат раните и да кроят планове как да променят решението на Гаред.

Като че ли това изобщо бе възможно. След края на бала празненството продължи в приемните и двамата млади не се разделиха до края.

Аманвах ги гледаше, поклащайки глава.

— Не одобряваш, че се жени за хейсах? — попита Роджър.

— Предвид недостойния подбор от потенциални невести, той нямаше голям избор — отвърна Аманвах.

— Това почти ми прозвуча като одобрение — рече той.

— Щеше да е по-добре, ако баща ми му беше дал подходяща съпруга — каза Аманвах.

Роджър се усмихна.

— Аз лично не мога да се оплача от избора му.

Той се беше поомъглил, когато двамата напуснаха празненството и се оправиха към покоите на Роджър. Големият коридор беше пълен с гости, отиващи към защитените си карети, затова Роджър ги поведе към едно задно стълбище, през което можеха да минат под крилото за гости и да се изкачат до стаите си на четвъртия етаж.

За пръв път Роджър се чувстваше обнадежден. Сватбата щеше да се проведе веднага щом Гаред я уредеше и след това щяха да се приберат у дома, в Хралупата. Кендъл крачеше въодушевено, защото досега не беше свирила на толкова изискано събитие. Тя се въртеше в копринената си бална рокля, прорязана от ярки цветове, и се смееше.

Колив ги поведе надолу по стълбите, все така нащрек за неприятности, както когато излизаше в нощта, въпреки че се намираше в крепостта на херцога.

Но когато стигна до междинната площадка, се разнесе звучно издрънчаване и в рамото му се заби стрела от арбалет.

Всичко сякаш се случваше едновременно. Двама мъже със зелено-златистите наметала на дворцовата стража скочиха от горното стълбище и изблъскаха Кендъл и Сиквах върху Роджър и Аманвах. Роджър падна, като удари брадичката си в последното стъпало, а останалите се стовариха върху него, оставяйки го без дъх.

Колив хвърли копието си в посоката, откъдето бе долетяла стрелата. Някой изпъшка от болка в тъмното и последва второ издрънчаване. Колив успя да вдигне щита си навреме, но тънкият защитен метал беше предназначен да възпира ядрони, а не арбалети. Стрелата премина с лекота през него и острието ѝ се подаде през тила на наблюдателя.

Колив се извърна към стража, който се намираше най-близо до Аманвах, бръкна в робата си и извади един от острите си метателни триъгълници. Вдигна ръка, за да защити господарката си, сякаш можеше да преодолее дори смъртоносната си рана, но след това се свлече на колене, давейки се в собствената си кръв.

Опитаха се да се изправят, но стражите прииждаха от всички страни, въоръжени с къси лакирани палки. Когато един от тях се приближи към Роджър, той метна по него един от скритите в ръкавите му ножове, но все още беше твърде опиянен и пропусна. Стисна здраво другия в ръката си; не искаше да губи единственото му останало оръжие.

Успя да избегне първото замахване с палката. И второто. Преди стражът да успее да замахне трети път, Роджър вече се беше озовал до него и заби ножа си в тялото му.

Но острието беше късо, предназначено за мятане и лесно укриване. Стражът изглеждаше повече ядосан, отколкото наранен, когато удари с палката Роджър през лицето и го просна на пода. Кендъл изтича, за да застане между тях, но стражът я изрита силно в стомаха и тя падна по гръб, като междувременно стъпи върху лицето на Роджър.

Той се опита да вдигне ножа си, но стражът натисна китката му с крак; острата болка принуди пръстите му да се разтворят и острието издрънча на пода. Палката се заби в корема му и когато той се сви инстинктивно, следващият удар беше в топките му. Роджър изпищя, но писъкът секна, когато трети удар му изби два зъба.

Роджър се отпусна зашеметен назад и видя как двама стражи са притиснали палките си към гърлата на Аманвах и Сиквах. Всеки път когато двете жени се опитваха да се борят, те пристягаха хватката си и спираха притока им на въздух, принуждавайки ги да се подчинят. Мъжете бяха мускулести и едри, като всеки един от тях тежеше колкото двете жени, взети заедно.

Един от стрелците лежеше в коридора, а от гърдите му стърчеше копието на Колив. Другият държеше Кендъл. Незареденото му оръжие беше преметнато през рамото и той притискаше китките ѝ към пода, коленичил върху бедрата ѝ, за да не може тя да го рита.

Разнесе се бавно ръкопляскане и от сенките излезе Джейсън Златния тон, следван от Ейбръм и Сали.

— Златен тон? — изграчи Роджър.

— О, вече не сме на Безгласен, а? — попита Джейсън. — Късно се сещаш да проявяваш уважение, Полухват.

— Златен питон, казах!

Роджър се опита да го наплюе, но устните му се бяха подули. По брадичката му се стичаше лигава смесица от кръв и плюнка. И въпреки това отнесе нов удар по лицето.

— Селско лайно такова, мислиш си, че можеш да дойдеш в моя град и да ме унижаваш? — попита Джейсън. — Че можеш да ръсиш лъжи и да застрашаваш поста ми, и да очакваш, че няма да ти отмъстя? Би трябвало да си наясно. Пък и не ми беше трудно да си намеря съюзници. — Джейсън кимна към Аманвах и Сиквах. — Тази вечер ще ме направи много богат. Ще се изненадаш колко много лордове са готови да платят добри пари, за да имат за заложнички две красиянски принцеси. Още повече, като добавя доказателства, че Кралицата на бала е просто една кралска курва.

Сиквах посегна към копието, но стражът притисна палката към гърлото ѝ.

— Престани да се дърпаш, момиче, преди да ми хрумне нещо друго.

— Никакви хрумвания — рече Джейсън. — Не и тук. Да приключваме и да се махаме.

— Те убиха Андерс — каза стражът, който бе затиснал Кендъл. — Трябва да отмъстим за кръвта му.

— Той беше наясно какви са рисковете — каза Джейсън, — но като компенсация може да пребиеш до смърт Роджър и момичето.

— Да, добре!

Стражът се ухили и посегна към палката на колана си.

— Не!

Роджър се опита да се претърколи настрани, но надвесилият се над него страж затисна с крак китката му и започна да го налага с палката си по корема, топките и главата. Светлините се завъртяха пред очите му като пияни танцьори.

Когато погледът му се проясни, той погледна към Аманвах.

— Съжалявам.

Думите му едва се разбираха.

Аманвах срещна погледа му и в очите ѝ проблесна жестокост.

— Стига толкова. Сиквах.

Сиквах рязко вдигна крак нагоре и изрита стража в лицето. После го сграбчи за китките, приклекна и го хвърли през глава към отсрещната стена, като задържа палката му в ръката си. След миг я запрати по главата на мъжа, който се беше надвесил над Роджър, и ударът го отхвърли назад.

Аманвах заби събраните си пръсти в рамото на стража, който я държеше. Ръката му увисна неподвижна, а тя сграбчи другата, изви я зад гърба му и го принуди да се просне на пода, след което стъпи с крак върху гърлото му.

Сиквах вече тичаше към мъжа, който държеше Кендъл. Той се надигна да я посрещне, но тя избегна ръцете му, подскочи и уви крака си около шията му. Извъртя се във въздуха и използва собствената си тежест, за да му строши врата.

Джейсън не се помотаваше; той измъкна ножа си и се хвърли към Роджър. Мъжът, когото Сиквах беше запратила към стената, се възстановяваше, а Ейбръм и Сали сграбчиха палките си и се хвърлиха в боя.

Нещо проблесна в пръстите на Сиквах и един от любимите метални триъгълници на Колив се заби в ръката на Джейсън, която стискаше ножа. Той изпусна оръжието и изпищя, когато Сиквах се хвърли върху него.

Това, което последва, може би беше бой, но на Роджър му се струваше нередно да нарича така конфликт, в който едната страна имаше абсолютно преимущество. Сиквах не се биеше. Тя просто убиваше.

Сали замахна с палката си, но Сиквах я сграбчи за китката и изви ръката ѝ настрани, преливайки силата от инерцията си в удар с лакътя, който строши гърлото на Сали. Сиквах тласна тялото на едрата жена към Джейсън и отстъпи плавно встрани, за да пресрещне маскирания страж. Той замахна с палката, но тя се извъртя, за да избегне удара, и завърши движението си с удар с лакът в гърба на мъжа, който звучно изхрущя. Той беше мъртъв преди още да е паднал на пода.

Ейбръм реши, че му се живее, и се обърна, за да избяга, но Сиквах метна след него една от палките, която го улучи в бедрото. Ударът изглеждаше лек, но кракът му се подкоси и той падна на едно коляно. Красиянката го сграбчи за главата и се прехвърли със салто над него, пречупвайки врата му.

И всичко свърши сякаш за миг.

Джейсън се опитваше да изпълзи изпод грамадното тяло на Сали. В лицето си тя винаги бе приличала на дървесен демон, но сега чертите ѝ се бяха изкривили от ужас.

Роджър вдигна ножа, който Джейсън беше изтървал, и се изправи на крака. Аманвах беше коленичила до Колив и се взираше в невиждащите му очи.

— Поеми с чест по самотния път, шарум. Еверам те очаква в Рая, за да те възнагради.

Роджър преглътна с усилие. Двамата с Колив бяха воювали рамо до рамо в нощта. Той не споделяше романтичните идеи на красиянците по отношение на тези неща, но не можеше да отрече, че това сближаваше мъжете.

И сега Колив беше мъртъв, защото Роджър го беше страх да убие Джейсън. Поредното име, което да добави на медальона си. Колко ли можеше да побере?

— Стига вече — каза Роджър.

Досега не беше убивал нещо различно от демон и винаги се беше чудил дали ще намери в себе си смелост да го направи. Но сега не изпита никакво колебание, никакво желание за прощални слова. Острието прониза окото на Джейсън като сварено яйце и когато го завъртя вътре, тялото на Златния тон потрепери за последен път.

И точно така ги намериха истинските дворцови стражи.