Черепният трон

Глава 3 Ашия 333 г. СЗ, Есен

Ашия се вцепени, когато съпругът ѝ предизвика баща ѝ на двубой за правото да седне на Черепния трон. Намесата ѝ беше немислима, но не можеше да отрече, че изходът от двубоя щеше да я засегне, независимо от това, кой щеше да победи.

Тя вдиша дълбоко и намери центъра си. Това беше иневера. Ашия леко се размърда, като отпусна някои мускули и напрегна други, без да променя позата си; тя висеше, опряла пръстите на ръцете и краката си в куполообразния таван на нишата вляво от Черепния трон. По този начин можеше да остане така безкрайно дълго време, като дори можеше да поспи, без да напуска поста си.

В другия край на залата сестра ѝ по копие Мича беше заела същата поза в нишата и мълчаливо наблюдаваше случващото се през мъничка дупчица в богатата украса над свода. Джарвах се беше разположила зад колоните до Черепния трон, където никой, с изключение на Избавителя и дамаджата, не можеше да отиде без покана.

Скрити в сенките, кай’шарум’тингите бяха незабележими дори за онзи, който влезеше в нишите. Но ако се появеше някаква заплаха за дамаджата, те щяха да изскочат веднага и да засипят нападателя със заострено защитено стъкло, а миг по-късно щяха да се озоват между нея и опасността, поставили в пълна бойна готовност копията и щитовете си.

Кай’шарум’тингите и нарастващият брой техни сестри по копие охраняваха открито дамаджата, когато тя отиваше някъде, но Иневера предпочиташе да ги държи в сянка винаги когато бе възможно.

Най-после съветът бе разпуснат и дамаджата остана сама, заедно с двете ѝ най-доверени съветнички, дамаджи’тинга Кева и дъщеря ѝ, ний’дамаджи’тинга Мелан.

Дамаджата щракна леко с пръсти и Ашия и Мича скочиха безшумно на земята. Джарвах се появи иззад колоните и трите придружиха дамаджата до покоите ѝ.

Там ги очакваха съпругите дал’тинги на Избавителя Таладжа и Евералия. Погледите им се плъзнаха към дъщерите им Мича и Джарвах, но те знаеха, че не бива да разговарят с кай’шарум’тингите, докато охраняват дамаджата. А и без това нямаше какво толкова да си кажат.

— Банята ви е готова, дамаджа — каза Таладжа.

— Приготвени са и нови копринени одежди — додаде Евералия.

Ашия все още не можеше да повярва, че тези смирени, сервилни жени са съпруги на Избавителя, макар светият ѝ чичо да се беше оженил за тях години преди да дойде на власт. Веднъж дори си беше помислила, че жените крият своите умения и сила точно както самата тя бе научена.

Ала през годините Ашия беше прозряла истината. Таладжа и Евералия вече бяха съпруги само по име, след като утробите им бяха пресъхнали. Обикновени прислужници на съпругите в бяло на Избавителя.

„Но ако това е иневера — помисли си Ашия, — на тяхно място можех и да съм аз.“

— Ще ми трябва нова коприна — каза Иневера. — Избавителят е… на път. До завръщането му ще нося само тъмни цветове.

Жените кимнаха и бързо се отдалечиха, за да изпълнят заповедта.

— Има и други новини. — Иневера се обърна, като срещна първо погледите на Кева и Мелан, след което се плъзна към Ашия и останалите ѝ сестри по копие. — Енкидо е мъртъв.

Ашия си представи палмата и се преви под вятъра, който я връхлетя. Тя се поклони на дамаджата. Застаналите на крачка зад нея Мича и Джарвах направиха същото.

— Благодаря ви, че ни казахте, дамаджа. — Гласът ѝ беше спокоен и равен, очите ѝ бяха забити в пода, но не изпускаха нищо, което ставаше наоколо. — Няма да ви питам дали е загинал с чест, защото не мога да си представя да е станало иначе.

Иневера кимна.

— Честта на Енкидо не познаваше граници още преди да отреже езика и дървото си, за да служи на предшественичката ми и да научи тайните на шарусахка на дама’тингите.

Мелан леко настръхна при споменаването на предшественичката на Иневера, майка на Кева и баба на Мелан, дамаджи’тинга Кеневах. Говореше се, че дамаджата е удушила възрастната жена, за да поеме контрола върху жените от племето. Кева не реагира по никакъв начин.

— Енкидо беше убит от променящ се алагай, телохранител на един от принцовете на Ний — продължи Иневера. — Тези демони мимици могат да приемат всякаква форма, истинска или въображаема. Наблюдавах, докато самият Избавител се бореше с един от тях. Енкидо умря, докато изпълняваше дълга си, защитавайки Аманвах, Сиквах и техния почтен съпруг, сина на Джесъм. Братовчедките ви са живи заради неговата саможертва.

Ашия кимна и прегърна центъра си, за да приеме новината.

— Този… променящ се демон жив ли е още?

Ако беше, тя щеше да намери начин да го проследи и да го убие дори ако се наложеше да се спусне чак до бездната на Ний.

Иневера поклати глава.

— Аманвах и синът на Джесъм отслабиха съществото, но всъщност дживах ка на пар’чина отне нечестивия му живот.

— Значи, трябва да е забележителна жена, щом е успяла там, където почтеният ни учител се е провалил — каза Ашия.

— По-добре внимавай с нея, ако пътищата ви някога се пресекат — съгласи се дамаджата. — Тя е почти толкова силна, колкото и съпругът ѝ, но се боя, че и двамата са пили твърде много от магията на алагаите, а заедно с нея са погълнали и лудостта им.

Ашия допря дланите на ръцете си, без да отмества очи от пода.

— Моите сестри по копие и аз молим дамаджата да ни пусне да излезем в нощта и всяка от нас да убие по седем алагаи в негова чест, по един за всяка райска колона, която ще води изгубения ни учител по самотния път.

Дамаджата размърда пръсти.

— Разбира се. Помогнете на шарумите.

Докато Ашия рисуваше защити върху ноктите си, ръката ѝ не трепваше. Не ги беше оставила дълги, както бе модерно сред разглезените съпруги и някои дама’тинги. Ученичките на Енкидо подрязваха своите малко над възглавничките на пръстите, за да могат по-добре да държат оръжията си.

Но Ашия нямаше намерение да забива ноктите си в алагаите. За целта най-добра работа вършеше върхът на копието. Тя имаше други планове.

С крайчеца на окото си наблюдаваше своите сестри по копие, които работеха мълчаливо — единствените чуващи се звуци бяха от търкането на масло върху кожа, шиенето и лъскането на оръжията, които приготвяха за наближаващата нощ.

Дамаджата бе дала на своите кай’шарум’тинги копия и щитове от защитено стъкло, същите като на Копията на Избавителя. Остриетата нямаха нужда от наточване, но дръжките и ремъците бяха също толкова важни и Енкидо редовно проверяваше снаряжението им, като никога не оставаше доволен. Достатъчно бе да зърне някой крив шев върху ремъка на щита, който едва се забелязваше и не оказваше никакво влияние върху използването му в битка, и откъсваше дебелото парче кожа с голи ръце, като принуждаваше собственичката му да го замени изцяло.

Към някои други нарушения се отнасяше далеч по-грубо.

В Дара на Еверам бяха останали три кай’шарум’тинги. Ашия, Мича и Джарвах. Мича и Джарвах бяха истински дъщери на Избавителя, но родени от неговите съпруги дал’тинги Таладжа и Евералия. На тях също не им беше позволено да носят бялото.

Кръвта им може и да ги поставяше на по-високо стъпало от племенничките на Избавителя, но Ашия беше четири години по-възрастна от Мича и шест години по-голяма от Джарвах. Момичетата бяха придобили телата на жени благодарение на магията, която поглъщаха всяка нощ, но въпреки това продължаваха да търсят Ашия за съвети.

С всеки ден все повече жени ставаха шарум’тинги, но само ако бяха от кръвта на Избавителя. Само те можеха да носят белите воали.

Само те можеха да бъдат обучавани от Енкидо.

По залез-слънце вратите на града се отвориха, за да пуснат шарумите в обширната територия, която бяха нарекли Новия лабиринт. Два часа по-късно, когато падна нощта, трите кай’шарум’тинги и половин дузина от новите им сестри по копие се прехвърлиха тихо през стената.

Заповедта на дамаджата да „помогнат“ на шарумите беше пределно ясна. Те щяха да ловуват в покрайнините на Новия лабиринт, където демоните се събираха най-нагъсто, и да пазят безразсъдно смелите шаруми, които бяха толкова опиянени от магията и жаждата за кръвопролитие, че се оставяха да бъдат обградени.

Тогава Ашия и сестрите ѝ по копие щяха да се появят и да спасят мъжете. Целта бе да създадат кръвни връзки с колкото се може повече шаруми, но фактът, че бяха спасени от жени, нараняваше гордостта на воините. Това също беше част от плана на дамаджата, защото мъжете бяха принудени да им отправят предизвикателства, а след това убитите и осакатените изпращаха ясно послание към останалите.

Километрите се топяха под бързите им нозе. Черните им роби, избродирани със защити за невидимост, ги правеха незабележими за алагаите, воалите им бяха обшити със защити за ясно зрение, които им позволяваха да виждат ясно през нощта, сякаш беше бял ден.

Не след дълго откриха четирима твърде нетърпеливи дал’шаруми от племето маджах, които се бяха отдалечили доста от тяхната част и се бяха натъкнали на група полски демони в една нива. Наблизо се въргаляха труповете на трима алагаи, но един от шарумите стискаше с две ръце окървавения си крак. Другарите му не му обръщаха внимание — така бяха обучени — и се биеха поотделно, въпреки че, ако бяха останали във формация, може би щяха да се спасят.

Ашия даде знак на сестрите си: Пийте от силата на алагаите! Лудостта на магията им беше позната, но един прегърнал центъра си воин лесно можеше да ѝ се противопостави. Трябва да ги спасим от самите тях.

Ашия прониза с копието си полския демон, който щеше да убие безпомощния шарум, докато Мича, Джарвах и останалите се нахвърлиха върху десетината останали в нивата демони.

Когато копието ѝ прониза плътта на демона, тялото ѝ бе разтърсено от прилива на магия. В светлината на Еверам тя можеше да я види как се стича като огнена река покрай силовите линии в аурата ѝ. Същите линии, нарисувани в евджах’тинга и татуирани по тялото на господаря ѝ. Загадката на Енкидо.

Ашия почувства прилив на сила и бързина и осъзна колко лесно е човек да се опие от това. Чувстваше се недосегаема. Агресивността достигна до самия ѝ център. Тя прегъна душата си като палма пред вятъра и я остави да се изтече навън.

После огледа дълбоката рана в крака на шарума. Магията на алагаите, която воинът беше абсорбирал, вече бе започнала да я лекува и тя постепенно се затваряше.

— Следващия път постави щита си под правилен ъгъл.

— Какво би могла да знае една жена за тези неща? — тросна се мъжът.

Ашия се изправи.

— Тази жена ти спаси живота, шаруме.

Демонът скочи към нея, но тя го отблъсна встрани с щита си и го запрати към един от другите дал’шаруми, който гневно го прониза. Ударът бе точен и щеше да го убие, но воинът издърпа копието си и го намушка отново и отново в изблик на неконтролируема ярост.

Друг демон скочи към гърба му и на Ашия ѝ се наложи да изблъска воина настрани, за да го прободе. Нанесе светкавичен удар, но под неподходящ ъгъл и засилилият се демон изби оръжието от ръката ѝ.

Ашия отстъпи назад, като отби с щита си ударите на ноктестите му лапи. Демонът се опита да се хвърли върху нея, но тя тикна ръба на щита си в устата му и го повдигна, разкривайки уязвимия му корем. С един ритник го запрати по гръб на земята и преди да е успял да се изправи на крака, се хвърли върху него и заби ножа си в гърлото му.

Тъкмо се изправяше на крака, когато нещо я удари по тила. Тя рязко се извъртя и се озова лице в лице с шарума, когото току-що беше спасила. Той я гледаше безумно и стойката му излъчваше очевидна агресия.

— Как се осмеляваш да ме докосваш, жено? — изкрещя мъжът.

Ашия погледна бързо към бойното поле. Последният от демоните беше повален, нейните шарум’тинги бяха невредими и се бяха събрали в стегната формация. Студените им очи се бяха втренчили в шарума. Раненият мъж все още лежеше на земята, но останалите се приближаваха с намерението да я обградят.

Не правете нищо — казаха пръстите на Ашия на другарките ѝ. — Аз ще се справя с това.

— Намери центъра си! — изкрещя тя на мъжа, който отново се канеше да я нападне. — Дължиш ми живота си!

Шарумът се изплю на земята.

— Щях да убия този алагай толкова лесно, колкото се справих и с другия.

— Другия, когото пратих в безсъзнание в нозете ти? — попита Ашия. — Докато сестрите ми посичаха купищата полски демони, които щяха да ви избият всичките?

В отговор мъжът замахна с копието си с намерението да я удари през лицето. Ашия го улови за дръжката и започна да го извива, докато не чу как китката на мъжа се счупи.

Останалите шаруми приближаваха в безмилостна редица, магията пулсираше в аурите им, усилвайки присъщите им агресия и женомразство. Достатъчен бе срамът да изгубят в битка и да се налага да бъдат спасявани. Да бъдат спасявани от жени…

Ашия се извъртя зад гърба на воина, за да изрита следващия мъж в лицето. Той падна, а тя вече нападаше третия, като отби встрани копието му и нанесе удар с дланта си в челото му. Зашеметен, той отстъпи няколко крачки назад, докато Ашия не го довърши с удар, който го запрати върху другите двама, опитващи се да се изправят на крака.

Когато мъжете се съвзеха, те се оказаха обградени от шарум’тинги, насочили копията си към тях.

— Срамота. — Ашия повдигна воала си, за да се изплюе в краката на мъжете. — Владеете шарусахк толкова слабо, колкото и контрола си, позволявате си да се опиете от магията на алагаите. Приберете другаря си и се върнете в частта си, преди да съм изгубила търпение.

Тя не изчака отговора им и потъна в нощта, следвана по петите от сестрите си по копие.

Нашите братя по копие са готови по-скоро да ни нападнат, отколкото да приемат помощта ни — каза с езика на пръстите Джарвах, докато тичаха.

Засега — отвърна по същия начин Ашия. — Скоро ще се научат да уважават шарум’тингите. Ние сме кръв от кръвта на Избавителя, който ще поправи тази неправда преди Шарак Ка.

Ами ако светият ми баща не се върне? — попита Джарвах. — Как ще се отрази това на армиите на Еверам?

Ще се върне — отвърна Ашия. — Той е Избавителят. В негово отсъствие трябва да бъдем пример за всички. По-бързо. Не сме убили дори половината алагаи, които са нужни, за да улесним прехода на нашия учител към Рая.

Те продължиха да обикалят, но повечето шаруми познаваха добре нощта — и собствените си недостатъци — така че момичетата не откриха нищо друго, което да заслужава вниманието им. Отдалечиха се още повече, оставяйки патрулите от дал’шаруми зад гърбовете си, излязоха от Лабиринта и навлязоха в голата нощ, както я наричаха северняците.

Ашия откри следите на голяма група демони и останалите я последваха мълчаливо. Натъкнаха се на трийсетина нищо неподозиращи алагаи, проправиха си път в средата на групичката им и формираха кръг от щитовете си. Ашия разчиташе на сестрите си да я пазят, а те се уповаваха на нея. Без да се страхуват от контранападение, те започнаха да промушват демоните един по един с методична ефективност, сякаш гасяха свещи. Всяко убийство зареждаше групата им с магия, правеше ги по-силни. Силата оказваше натиск върху самоконтрола им, но прегърнали центровете си, жените я усещаха единствено като лек полъх на вятъра.

Половината демони бяха избити, преди останалите да решат да побегнат. Ашия и сестрите ѝ ги бяха приклещили в тясна клисура със стръмни страни, които не бяха твърде удобни за изкатерване. По неин сигнал шарум’тингите се разделиха на по-малки групи, всяка от които приклещи по няколко демона.

Ашия позволи на група алагаи да я откъснат от сестрите ѝ и ги примами да я обградят и да се приближат към нея. Видя потоците от енергия, които се стичаха по крайниците им, затвори очи и вдъхна дълбоко.

В твоя чест, учителю. Копието и щитът паднаха от разтворените ѝ пръсти, тя отвори очи и зае поза от шарусахк.

Демоните запищяха и се хвърлиха към нея, но Ашия виждаше ударите, преди да я достигнат, изписани ярко в линиите на техните аури. Откраднатата магия увеличи скоростта ѝ; тя се приведе, завъртя се в полукръг и нанесе удар в челюстта на най-бързия от тях, преди да пренасочи пълната сила на атаката си към други двама. Отстъпи встрани и заби изпънатите си пръсти в корема на следващия демон, отхвърляйки го встрани.

Изрисуваните по ноктите ѝ защити припламнаха и вълната от магия, която я заля след директния контакт, беше стотици пъти по-силна от онази, която се просмукваше през дървената дръжка на копието ѝ. Полският демон падна по гръб с хлътнал и овъглен гръден кош и се опита да се изправи. Ашия подсече крака на друг демон, който се канеше да се нахвърли върху нея, и той се просна на земята. Следващият отнесе удар по слепоочието, който го ослепи.

Как се беше осмелил онзи мъж да я нападне изотзад? Може би трябваше да го убие за назидание на останалите.

Алагаят я нападна, като размахваше сляпо ноктите си, но два прости блокиращи удара отклониха лапата му и подготвиха следващия ѝ удар. Озовала се близо до съществото, тя заби пръсти в гърлото му. Кожата се разкъса както от силата на удара, така и от съпровождащата го поразяваща магия.

Ашия вкара ръката си до лакътя в гърдите на демона. Във вътрешността си съществата бяха също толкова уязвими, колкото всяко обикновено животно. Тя стисна здраво каквото напипа и измъкна навън кървавата си ръка. Магията ѝ подейства като удар от гръм.

Избавителят беше изчезнал. Дамаджата живееше на ръба на ножа. Енкидо беше мъртъв. А собствените ѝ братя по копие предпочитаха да я убият заради това, че като ги бе спасила, беше посрамила мъжката им чест. Трудно ѝ беше да понесе всичко това.

Ашия изостави неутралната си поза и вместо да примамва демоните към себе си, се втурна да ги преследва. Беше смъмрила дал’шарумите точно заради това, но тя беше от кръвта на Избавителя. Държеше всичко под контрол.

Стисна за главата следващия демон, който скочи върху нея, и използва собствената му инерция, за да му строши врата.

Продължи да раздава ритници и удари, подготвяйки се за поредния смъртоносен удар на защитените ѝ нокти върху енергийните линии на алагаите.

Червени черти оградиха зрителното ѝ поле и единственото, което вече виждаше, бе следващият демон. Тя дори не поглеждаше към телата им, а само към истинските им форми, към енергийните линии в аурите им. Виждаше само тях и нападаше само тях.

Внезапно пред очите ѝ притъмня и тя се спъна, преди да нанесе следващия си удар. Появи се поредната мишена и тя удари силно, но я отблъсна щит от защитено стъкло.

— Сестро! — извика Мича. — Намери центъра си!

Ашия се освести. Беше покрита цялата в сукървица и на земята около нея се въргаляха мъртви алагаи. Седем трупа. Клисурата беше прочистена, а Мича, Джарвах и останалите я гледаха втренчено.

Мича я улови за лакътя.

— Какво беше това?

— Кое? — попита Ашия. — Просто исках да почета нашия учител с шарусахк.

Мича сбърчи вежди и снижи гласа си до дрезгав шепот, за да не я чуят останалите:

— Знаеш кое, сестро. Ти изгуби контрол. Искаше да почетеш учителя ни, но Енкидо щеше да се срамува от теб заради това, което показа, особено пред нашите малки сестри. Извади късмет, че шарумите не те видяха.

Ашия бе понасяла много удари през годините, но нито един не я беше наранявал толкова силно, колкото тези думи. Искаше да възрази, но с възвръщането на всичките си сетива тя съзря истината.

— Еверам да ми прости — прошепна тя.

Мича стисна нежно лакътя ѝ.

— Разбирам те, сестро. И аз го почувствах, когато магията бе особено силна. Но ние винаги сме следвали твоя пример. Сега, след като учителят ни е мъртъв, ни оставаш само ти.

Ашия улови ръцете на Мича и силно ги стисна.

— Не, любима сестро. Оставаме само ние. След като Шанвах вече я няма, шарум’тингите ще следват също теб и Джарвах. Трябва да си силна, сестро, както беше силна тази нощ за мен.

Когато Ашия се върна в дворцовите покои, които делеше с Асъм и малкия им син Каджи, робата ѝ все още бе просмукана с демонска сукървица.

Обикновено преди да се прибере, тя сваляше шарумската си униформа и се обличаше в черно, за да избегне споровете със съпруга си. Асъм не одобряваше посвещаването ѝ на копието, но решението не беше негово. След като Избавителят я бе нарекъл шарум’тинга, и двамата бяха поискали от него да ги разведе, но в безкрайната си загадъчна мъдрост той им бе отказал.

Ала Ашия се бе уморила да се крие, беше се уморила да се преструва на безпомощна дживах в покоите си, когато нощем пречупваше мъже и убиваше алагаи. Само за да защити честта на мъжа, който изобщо не се интересуваше от нея.

Енкидо щеше да се срамува от теб, отекнаха в съзнанието ѝ думите на Мича. Можеше ли недоволството на съпруга ѝ изобщо да се сравнява с това?

Тя се движеше тихо като призрак, но от Асъм нямаше и следа — той сигурно спеше в прегръдките на Асукаджи в новия дворец на дамаджия. Тук беше единствено бабата на Ашия, Кадживах, която спеше на дивана пред детската стая на Каджи. Светата майка обичаше безумно първия си внук и отказваше да му вземат истинска бавачка.

— Кой би могъл да обича момчето повече от собствената му баба? — казваше често тя.

Зад тези думи, разбира се, се криеше и мнението ѝ, че самата Ашия беше неподходяща, след като се бе хванала за копието.

Ашия се промъкна вътре, без да я буди, затвори вратата на детската стая зад гърба си и погледна към спящия си син.

Не беше искала дете. Беше се страхувала, че бременността ще повреди воинското ѝ тяло, а между нея и Асъм не съществуваше любов. Желанието на брат ѝ собствената му сестра да износи детето на любовника му ѝ се струваше извращение.

Но Каджи, това идеално, красиво дете не беше извращение. След като месеци наред бе сукал от гърдата ѝ, беше заспивал в ръцете ѝ, беше докосвал лицето ѝ с мъничките си ръчички, Ашия не можеше да си представи живота си без него. Съществуването му беше иневера.

Енкидо щеше да се срамува от теб.

Разнесе се изскърцване и ръбът на люлката се отчупи с трясък в ръцете ѝ. Каджи отвори очи и изпищя.

Ашия хвърли настрани парчето дърво и протегна ръце към момчето. Докосването на майка му винаги го успокояваше, но този път Каджи започна да се гърчи в ръцете ѝ и да се бори. Тя се опита да го успокои, но той запищя още по-силно в ръцете ѝ и тя видя как под пръстите ѝ по кожата му се появяват синини.

Силата на нощта все още не я беше напуснала.

Ашия бързо постави сина си върху възглавниците, ужасена, че прегръдката ѝ е оставила меката му гладка кожа насинена и покрита с демонска сукървица. Вонята ѝ се носеше във въздуха.

Вратата се отвори с трясък и Кадживах връхлетя в стаята.

— Какво си мислиш, че правиш, защо притесняваш детето в този късен час?

Тогава съзря покритото със сукървица и насинено момченце и нададе вой. Обърна се разгневена към Ашия.

— Вън! Вън! Засрами се!

Тя я блъсна силно и Ашия, уплашена от собствената си сила, ѝ позволи да я избута от стаята. Кадживах взе детето в прегръдките си и с ритник затвори вратата зад гърба ѝ.

За втори път тази нощ Ашия изгуби центъра си. С омекнали като вода крака тя се затътри в стаята си, затръшна вратата и се свлече на пода в тъмнината.

Може би аз съм извращението.

За пръв път от години Ашия притисна ръце към лицето си и заплака. Не искаше нищо друго, освен успокояващото присъствие на учителя си.

Но Енкидо бе поел по самотния път и също като баба ѝ щеше да се срамува от нея.