Черепният трон

Глава 8 Истинският воин 333 г. СЗ, Есен

— Избавителю!

Шанджат и Шанвах скочиха на крака и бързо се отдръпнаха един от друг. Тъй като не носеха нито воал, нито роби, нищо не можа да скрие изчервяването или виновното изражение на лицата им.

Аурите им също отразяваха срама и объркването. Джардир оцени ситуацията и очите му помръкнаха. Макар Шанвах доброволно да беше легнала с него, тя бе дъщеря на Шанджат и племенница на Джардир. Независимо дали старият му приятел се разкайваше, или не, Джардир нямаше да има друг избор, освен да го осъди на смърт.

Той обмисли мрачно перспективата. Шанджат му бе служил вярно още когато двамата бяха деца в шараджа, и се бе доказал като добър съпруг на сестра му Хошвах. Освен това Джардир искаше да има до себе си Шанджат и неговите шаруми, когато Първата война се развихри с пълна сила. Може би трябваше да отложи присъдата, докато войната не приключи. Да предложи на верния си слуга шанса да умре от ноктите на алагай и да отнесе тази чест със себе си по самотния път, преди да се изправи пред Еверам, за да бъде съден.

— Прости ни, Избавителю, че не оправдахме надеждите ти! — извика Шанджат, преди Джардир да е успял да произнесе и дума. Двамата с Шанвах паднаха на колене и притиснаха длани и чела в мръсния под. — Кълна се в Еверам, че опитахме всичко по силите ни, за да избягаме и да продължим да те търсим, но пар’чинът…

— … използва магията на хора, за да подсили килията ни — намеси се Шанвах.

Ноктите ѝ бяха мръсни и разкървавени. Със защитеното си зрение Джардир можеше да види драскотините по стените, където тя и баща ѝ се бяха опитвали да намерят място за измъкване от затвора им.

Той огледа стаята, но не видя нито роби, нито воали. Пар’чинът сигурно ги беше съблякъл и претърсил, преди да ги затвори тук. Дори той не беше толкова глупав, че да им остави инструменти за бягство. Единственото друго нещо в помещението беше покрито нощно гърне, твърде малко и крехко, за да бъде използвано като оръжие.

Внезапно Джардир се оказа онзи, който се почувства засрамен. Бяха ли престъпление милувките между баща и дъщеря, затворени в тъмна килия? Беше готов да предположи най-лошото, да осъди на смърт един от най-старите си приятели, чиято единствена вина произтичаше от страха, че двамата не са оправдали надеждите му.

— Винаги готов да обвини приятел — промърмори пар’чинът и Джардир стисна зъби.

— Не сте изгубили честта си, братко, племеннице — каза той. — Мощта на пар’чина е недостижима. Не бива да се срамувате от това, че ви е победил.

Двамата се надигнаха на колене. Когато Шанджат се поколеба, Шанвах заговори вместо него.

— Не ни залови пар’чинът, Избавителю.

Повечето бащи щяха да се разгневят, че дъщеря им ги е посрамила, като се е обърнала към Избавителя преди тях, но Шанджат само я погледна с благодарност и гордост, каквато Джардир не го бе виждал да изпитва към никой от синовете си.

— Аз бях — рече дживах на пар’чина.

Джардир я изгледа скептично. Той знаеше, че жената е страховита, но Шанджат и дъщеря му бяха кай’шаруми, от красиянския воински елит.

Шанвах вдигна глава и огледа преценяващо дживах на пар’чина.

— Нейният шарусахк е жалък, Избавителю. И дете би могло да я победи. Но магията ѝ е силна. Макар да притежавахме нощната ни сила, тя пак ни превъзхождаше. Щитовете и копията ни бяха разбити.

При тези думи силна болка обагри аурата на Шанвах. Джардир извлече магия през нея, както го бе научил пар’чинът, и улови едно видение. Иневера заповядва на Шанвах да търси изчезналия Избавител. Първата ѝ задача, и то толкова значима, че тя едва сдържаше гордостта си. Възможност да покаже на Избавителя и дамаджата способностите си.

И се беше провалила. Напълно.

Появи се ново видение, на загубата ѝ от ръцете на пар’чиновата дживах.

— Пар’чинът ме победи по същия начин, племеннице — каза Джардир. — Обучена си добре, но не е трябвало да се изправяш срещу дживах ка… — той срещна погледна на Рена, — … през нощта. През деня е по-уязвима пред шарусахк и не може да се мери с теб.

Пар’чиновата дживах го изгледа с омраза. Джардир почувства как тежестта на аурите се променя и възвръща баланса си. Шанвах погледна на Рена по различен начин. С хищническа преценка.

Джардир даде знак на воините си да се изправят и се обърна гневно към пар’чина.

— Ако си се отнесъл зле със зет ми и племенницата…

— Не съм. — Пар’чинът направи жест с ръка. — Питай ги сам.

— Не е, Избавителю — рече Шанджат, когато Джардир се обърна към него. — Даваха ни храна, вода и ни оставиха да си починем след дните, прекарани в търсене. Пар’чинът лекуваше раните, които получихме при сблъсъка с неговата дживах ка.

Той погледна към дъщеря си и в аурата му проблесна любов.

— И не съжалявам за времето, в което опознах дъщеря си.

Джардир го разбираше напълно. Той не знаеше почти нищо за собствените си дъщери, които още като малки бяха отведени в Двореца на дама’тингите. Бяха ги затворили в килията, но останали сами в тъмнината, баща и дъщерята отново се бяха открили.

— Реших, че няколко дни размишления ще им се отразят добре — каза пар’чинът.

— И сега? — попита Джардир. — Няма да ти позволя да продължиш да ги посрамваш, пар’чине.

— Ако смятах да ги държа заключени, изобщо нямаше да ти ги показвам — отвърна Арлен. — Тръгваме по залез-слънце и тук няма да остане никой, който да ги храни и да изхвърля гърнето. Ще ги вземем с нас.

Джардир поклати глава.

— Те не са подготвени за пътя, който трябва да извървим, пар’чине. Пусни ги да си вървят. По един или друг начин задачата ни ще приключи, преди да са се върнали в Дара на Еверам.

Пар’чинът поклати глава.

Джардир го изгледа заплашително.

— Ами ако все пак ги освободя? Какво ще им направиш?

— Повече няма да ти вярвам, че за теб Шарак Ка е на първо място — отвърна пар’чинът. — Мисловните демони изяждат спомените на хората като лека закуска. После те дори не знаят какво се е случило. Могат да им втълпяват заповеди, които им въздействат дори през деня. Навсякъде ще има шпиони, Ахман, а ние имаме право само на един опит. Колкото по-малко хора знаят, че сме все още живи, толкова по-добре.

— Шар’Дама Ка! — Викът сепна Джардир. Кога за последен път Шанджат се беше обръщал към него без разрешение? Той се обърна към стария си приятел, който се поклони ниско. — Ако смяташ да поемеш на опасно пътуване, Избавителю, наш дълг е да те пазим с цената на живота ни.

Шанвах кимна.

— Дамаджата ни забрани да се връщаме без теб. Няма да ни прости, ако те изоставим в момент, когато се нуждаеш от нас.

— Ако са достатъчно смели, те ще са ни от помощ в Анокх Слънце — каза пар’чинът. — Не бива да подценяваме князете. Силата ти е ограничена, когато поддържаш защитното поле. Ще ни превъзхождат, дори Рена да е с нас.

— Щом двама воини могат да променят баланса на силите, защо да не доведем цяла армия? — попита Джардир.

— И къде ще я скрием? — попита пар’чинът. — Мога да нарисувам във въздуха защити за невидимост само около двама души, но присъствието на повече ще предупреди мозъците за присъствието ни и тогава всичко ще бъде напразно.

Джардир въздъхна. Не можеше да отрече, че присъствието на двамата му действаше успокояващо — така балансът на силите, променен с появата на пар’чиновата дживах ка, се уравновесяваше.

— Много добре.

— Ще стигнем до Изгубения град за пет дни, ако прегазваме демоните, за да могат конете да се заредят — каза пар’чинът, докато приготвяха храна и вода за пустинния преход. Достигнеха ли глинените равнини, рядко щяха да намират с какво да попълват запасите си. — Четири, ако ги пришпорваме здраво.

— Така няма да имаме достатъчно време, за да се подготвим, преди да настъпи Новолунието, пар’чине — каза Джардир.

Арлен сви рамене.

— Нали не искаме по никакъв начин да разкрием присъствието ни там, така че колкото по-малко, толкова по-добре. И без това няма какво толкова да правим там, освен да чакаме. По-добре да подготвим себе си, отколкото гробницата.

— Шанджат и Шанвах имат нужда от нови копия и щитове — каза Джардир.

— Имам едно скривалище с оръжия в пустинята, което можем да опразним — отвърна пар’чинът. — Междувременно ще изрисувам защити по кожата им и всички можем заедно да поработим върху гайсахк.

— Добра идея — съгласи се Джардир. — Познавам уменията на моите воини, но все още не съм виждал как се бие твоята дживах.

— Започнах да я обучавам преди няколко месеца — рече пар’чинът. — Тя се учи бързо.

Джардир кимна търпеливо и предложи петимата да започнат тренировките, докато слънцето е още високо в небето. Пар’чинът и неговата дживах изрисуваха ударни защити по юмруците, лактите и краката на Шанджат и Шанвах. После отрязаха ръкавите на робите им, за да оставят символите да изсъхнат.

Както можеше да се очаква, воините му бързо усвоиха гайсахк, но дори новаците се представяха по-добре от пар’чиновата дживах. Шанвах бе напълно права в преценката си. Дори се беше изказала твърде ласкаво.

— Продължаваш да разполагаш неправилно краката си — каза ѝ Джардир, след като Рена завърши един шарукин.

Вече дузина пъти беше коригирал стойката ѝ, но девойката продължаваше да не ѝ обръща достатъчно внимание.

— Какво значение има? — попита тя. — С това движение щях да размажа лицето на демон.

— Значението, глупачко, е, че ако зад гърба ти имаше друг демон, вече щеше да си на земята — сопна ѝ се Джардир. — Алагай’шарак не е игра, в която губещият може да се включи отново.

— Знам го — отвърна сърдито тя, но той ѝ повярва.

Опитваше се да постави краката си както трябва, но просто не ѝ се удаваше. Не беше честно от негова страна да очаква от нея да усъвършенства за дни онова, с което воините му се бяха занимавали през целия си живот, но сега просто не разполагаха с достатъчно време.

— Шанвах ще те обучава всеки ден, когато спираме да почиваме и да напоим конете — нареди той.

— Какво?! — възкликнаха двете жени в един глас.

Джардир погледна племенницата си.

— Не я наранявай. Трябва да потиснеш негативните си емоции.

Шанвах сви ръцете си в юмруци, скръсти ги на гърдите си и се поклони.

— Както наредите, Избавителю.

— Това се отнася и за теб, Рен — каза пар’чинът. — Нуждаеш се от тези уроци, но не забравяй, че си много по-силна от нея, а по Новолуние ще имаме нужда и от двете ви. Ще се учиш, няма да се биеш.

Рена се изплю в прахта.

— Няма да счупя нищо, което да не мога да изцеля.

Двете се отдалечиха, за да започнат урока си, а пар’чинът поклати глава.

— Ще съжалява, че го е казала, нали?

— Представа си нямаш, пар’чине — отвърна Джардир. — Но аз видях гордостта в аурата ѝ. Всички воини трябва първо да осъзнаят собствените си слабости, ако искат да ги преодолеят. — Той погледна към отдалечаващите се жени. — Шанвах ще ѝ го покаже по същия начин, както твоята дживах постъпи с нея.

Пар’чинът се засмя.

— Тогава може би тя е Избавителят.

Няколко часа по-късно Арлен тръгна към конюшнята, загледан в залязващото слънце. Скоро щяха да потеглят и той очакваше с нетърпение този момент. От изпълнението на плана им зависеше животът на всички.

„Ами ако греша? — чудеше се той. — Някакъв си тъп Бейлс от Потока на Тибит ще разръчка кошера с пръчка, като си мисли, че е много по-умен от стършелите.“

Но в сърцето си знаеше, че това е единственият начин. Хората, които оставяха зад себе си, сега бяха по-силни. Щяха да издържат. Трябваше. Криенето зад защитите при всяко следващо Новолуние не беше печеливша стратегия. Демоните ги надвишаваха по брой, а хората не можеха да защитят целия свят. Може би някой ден градовете, построени върху защитени земи, щяха да достигнат критична маса, но само ако получеха начално преимущество.

Разнесе се поскръцване на дъски — в конюшнята влезе Рена и го изтръгна от размишленията му. Появата ѝ му донесе облекчение до мига, в който се обърна и я видя. Тя беше насинена и окървавена, а едното ѝ око беше подпухнало. Сълзите ѝ си бяха проправили пътечки през кръвта по лицето ѝ и лявата ѝ ръка придържаше счупената дясна.

— Добре ли си, Рен? — попита той.

Рена се спря, изненадана, че го намира тук. Несъмнено се беше оттеглила в конюшнята, за да остане насаме. Сви уморено рамене, мина покрай него и се запъти към отделението на Клетва. Облегна се на преградата, плъзна се надолу и се отпусна на пода. Клетва изцвили и завря муцуна в бузата ѝ, а девойката изпъна ръката си, като издаде съскащ звук, и я задържа така, като изчака магията в кръвта ѝ да я изцели.

Арлен кимна и я остави сама. Когато се върна в кулата, видя Шанвах и баща ѝ да се смеят, докато приготвяха обяда. Момичето беше с няколко години по-малко от Рена и нямаше способността ѝ да се изцелява, но по него не се виждаха никакви следи. Изглеждаше свежа като изгрева.

О, Рен.

Той поклати глава. Джардир беше прав. Рена наистина се нуждаеше от такъв урок. Какъвто Арлен се беше опитал да ѝ предаде — и се беше провалил. Харесваше ѝ да бъде достатъчно силна, за да може да поступва хорицата малко повече от необходимото. Това не беше голяма изненада, като се имаше предвид какво бе преживяла, но…

Ний не се интересува от проблемите на воините, беше чул да казва Джардир.

Но имаше разлика между това, да разбира необходимостта Рена да бъде научена на малко смирение и да вижда любовта си, съпругата си, окървавена и пребита. Единственото нещо, което го спираше да разясни на Шанвах разликата между уроците и побоя, беше, че Рена не би искала той да го направи.

О, нощ, никога нямаше да му го прости.

„Самият ти не беше по-различен първия път, когато се озова в Красия“, помисли си той. Рейджън го беше научил да се бие — според него по-добре от повечето мъже. Но тогава Арлен се срещна с красиянските строеви офицери.

Той също не беше търсил помощ. Иначе красиянците никога нямаше да го уважават, и с Рена не беше по-различно. С времето тя щеше да спечели уважението на Шанвах.

Същата нощ, когато се натъкнаха на група полски демони по пътя към Анокх Слънце, нейният шарусахк бе значително по-добър. След няколкото часа почивка тя беше като нова, но този път влезе в боя по-предпазливо. Когато настъпи моментът да нанесе удар, не бе изгубила и капка от своята свирепост, но този път го изчака и беше обмислила предварително няколко поредни хода.

Арлен се страхуваше, че когато кръвта на Рен кипне и тя възвърне пълната си нощна сила, ще последва нов сблъсък с Шанвах, но докато се биеха, двете жени се държаха далеч една от друга.

Пътеките им се пресякоха само веднъж. Шанвах се оказа срещу три полски демона и Рена вдигна ръка, за да нарисува бързо няколко защити във въздуха. Демоните изригнаха в пламъци и се превърнаха в пепел, преди да успеят да достигнат шарум’тингата.

Когато Рена се обърна настрани, без да изчака реакцията ѝ, в аурата ѝ се долавяше осезаемо задоволство. Шанвах сигурно щеше сама да се справи с демоните, но това ѝ напомни, че превъзходството ѝ е временно. Нощем Рена Бейлс притежаваше сила, с която красиянката не можеше да се мери.

На следващия ден Рена отново се върна насинена и окървавена след урока си, но този път се подсмихваше леко.

Това бе някакво начало.

Пар’чинът ги поведе надолу по хладните каменни стъпала, далеч от пустинната жега. Прежурящото слънце беше познато изпитание, което не липсваше особено на Джардир. Сега разбираше по-добре защо Еверам беше изпратил народа му тук, за да бъде изпитан и закален. Умереният климат и изобилието от храна в зелените земи вече бяха започнали да размекват хората му.

Добре ще е Шарак Ка да започне скоро, помисли си той, но това беше глупаво желание. Най-много се нуждаеха от време. Северните херцози нямаше да коленичат пред него без борба. Щяха да минат най-малко десет години, докато успее поне донякъде да обедини зелените земи. А без единство нямаше никаква надежда да спечелят Първата война.

— Вземете каквото ви хареса — каза пар’чинът на Шанджат и Шанвах, щом слязоха долу, — но не се натоварвайте много. Когато намерим онова, за което сме дошли, няма да останем да се бием. Ще бягаме така, сякаш цялото Ядро ни е подгонило.

Думите му прозвучаха съвсем небрежно, но щом Арлен нарисува защити за светлина, тъмното помещение се освети, воините застинаха като омагьосани, вперили погледи в арсенала, който се разкри пред тях. Преносими защитни кръгове, най-различни лъкове, десетки копия и щитове, стотици стрели за лъкове и арбалети. Купчини други оръжия — чукове, брадви, пики и ножове. Всичко, което бе попаднало в ръцете на пар’чина. Грижливо изрисувано със защити, несъмнено от неговата ръка.

Джардир очакваше воините да се втурнат напред, но те стояха колебливо, като отведени в съкровищницата на някой дамаджи кхафити, на които им е казано да вземат каквото пожелаят. Какво да си изберат от безмерните съкровища, разпилени пред очите им? И двамата погледнаха към пар’чина: дали нямаше някаква скрита уловка?

— Вървете — каза им Джардир. — Разгледайте. Намерете оръжията, които най-добре ви подхождат. Ще потеглим чак след залез-слънце. Имате няколко часа. Използвайте ги добре. Съдбата на цялото човечество може би зависи от вашия избор.

Воините кимнаха и пристъпиха почтително в стаята. Първоначално колебливо, но след това с все по-засилваща се увереност, те започнаха да вдигат оръжията и да проверяват тежестта и баланса им. Шанджат завъртя едно копие в заплетената поредица на един шарукин, а Шанвах направи същото с всички щитове, докато не намери един, който да ѝ пасне.

— Къде са останалите стаи? — попита Джардир. — Искам да си почина и да се освежа, преди пътуването ни да продължи.

Пар’чинът сви рамене.

— Само тази е. Навремето, когато посещавах често това място, не спях по много. Боя се, че тук няма никакви разкошни стаи с възглавници за Ваша Светлост.

Той посочи към масата, зад която се виждаше купчина килими. Много години бяха минали, откакто Джардир бе живял в шарадж, но веднага разпозна войнишката постелка.

В съзнанието му проблесна спомен — двамата с Абан лежат на твърдия мръсен под, завити с тънко одеяло, което едва ги покрива. Спомни си за мъчителния избор между студени рамене и студени крака. За щастие, имаше Абан, с когото можеха да се топлят взаимно. Другите момчета бяха принудени да спят сами или да платят цената, която по-големите момчета често изискваха, за да осигурят топлината на тялото си. Джардир заспиваше, треперейки, заслушан в приглушеното им пъшкане.

Колко време беше минало, откакто за последен път бе спал в такава мизерия? Пар’чинът го бе правил години наред, живеейки в изолация от всички останали, съсредоточен единствено върху свещената си задача: денем да приготвя оръжия, с които да се изправи срещу алагаите, а нощем да ги избива.

Не всички зеленоземци са изнежени, напомни си той.

— Мога да се опитам да убия някоя гъска, ако искаш пухена възглавница — предложи Рена след известно време, което той прекара в мълчание, загледан в постелката.

Пар’чинът се засмя.

Арогантна. Джардир прегърна обидата и преглътна язвителния си отговор. Пренебрегна жената и се обърна към пар’чина.

— Живея в дворци, защото подобават на титлата ми, но както Каджи ни казва в Евджаха, истинският воин…

— … се нуждае единствено от хляб, вода и копието си — довърши пар’чинът. — Тогава, значи, аз не съм истински воин. Винаги съм си харесвал одеялцето.

Джардир се разсмя, разпръсквайки напрежението в стаята. Останалите видимо се отпуснаха.

— Аз също, пар’чине. Ако доживея да допиша Ахманджаха, ще добавя и одеялото към притчата.

Той отиде до стълбището, облегна се до страничната му стена и се плъзна на пода. Пътуваха от три дни и си почиваха само когато конете им достигаха предела на издръжливостта си. Магията им позволяваше да препускат безспир през нощта, но денем бяха като всички останали. Дори Джардир имаше нужда да подремне за час-два.

Но сънят му убягваше. Мислите му препускаха из съзнанието, докато се опитваше да осъзнае какво се канят да направят. Планът на пар’чина беше смел и грандиозен, но му липсваха детайли. Както при всяка битка трябваше да бъде планиран първоначалният удар и да бъде осигурен път за отстъпление, а между тях… иневера.

Иневера. Точно сега съветите ѝ биха му свършили работа. Щеше да приеме с облекчение дори проклетите ѝ зарове. Дали беше добре? Беше ли успяла да въздигне Ашан като андрах, както се бяха договорили, в случай че той изгуби битката? Или дамаджите вече бяха убили нея и синовете му? Или може би Джаян беше убил Асъм и беше заграбил властта? Дали народът му вече не водеше гражданска война?

Ахман наблюдаваше воините си, докато се чудеше каква ли е съдбата на всички, които обичаше. Може би с него Шанджат и Шанвах все пак се намираха в по-голяма безопасност.

Вече си бяха избрали копия, щитове и ножове, познати оръжия, които бяха като продължение на ръцете им. Сега заинтригувано разглеждаха лъковете.

В Красия метателните оръжия не се считаха точно за позорни, но прострелването на алагай от разстояние не носеше такава слава, както промушването с копие, а и преди възстановяването на бойните защити стрелите не можеха да нанесат особени вреди на демоните. Почти бяха изпаднали от употреба и воините притежаваха елементарни познания по използването им. Само едно от племената, мендингите, бяха продължили да използват метателни оръжия, като поддържаха скорпиони и каменомети по стените на Пустинното копие, и сега се бяха специализирали в стрелба от разстояние с късите си лъкове, често от гърбовете на конете си.

Но Шанджат и Шанвах бяха каджи, а не мендинги, а и дългите северняшки лъкове имаха малко общо с южните си братовчеди. Оръжията не стояха удобно в ръцете им, и то до такава степен, че дори пар’чинът го забеляза. Той грабна един колчан със стрели и го подхвърли на Шанджат.

— Стреляй по мен — нареди той и застана в дъното на стаята.

Шанджат зареди лъка, но погледна към Джардир.

— Прави каквото ти казва — рече красиянецът, махвайки с ръка.

Дори да улучеше, стрелата едва ли щеше да нанесе трайни увреждания на пар’чина, а и Шанджат едва ли щеше да улучи, ако се съдеше по начина, по който стискаше оръжието.

Воинът стреля и стрелата прелетя доста встрани от пар’чина.

— А стоя неподвижно, боецо — извика пар’чинът. — Алагаите няма да се държат толкова учтиво.

Шанджат протегна ръка и дъщеря му сложи в нея друга стрела.

— Стига се мота и стреляй!

Пар’чинът удари с длан по голямата защита, изрисувана в средата на гърдите му. Шанджат пусна стрелата и този път пропусна само на сантиметри.

— Хайде пак! — извика пар’чинът. — Свинеядецът кхафит може да стреля по-добре!

Шанджат изръмжа и опъна нова стрела до бузата си. Този път вече се бе прицелил добре и стрелата му щеше да улучи пар’чина в рамото, ако той не беше уловил стрелата във въздуха така, както някой чевръст мъж улавя конските мухи.

— Жалка работа — изръмжа пар’чинът, без да пуска стрелата. После погледна към Шанвах. — Ти си на ред.

Още щом го каза, Шанвах вдигна лъка си и стреля. Джардир дори не беше видял, че го държи в ръцете си.

Изстрелът беше точен и пар’чинът ахна, разтваряйки се във въздуха миг преди стрелата да го прободе. Тя се заби в стената зад гърба му.

Джардир беше впечатлен. Самият той нямаше особени умения в стрелбата с лък, но Шанвах и сестрите ѝ по копие бяха обучавани от Енкидо, чието име беше легенда в Лабиринта още преди Джардир да се роди.

— Така е по-добре — призна пар’чинът, след като се материализира. — Но ти стреляш право напред, както с късия лък. Което е добре при близък бой, но изстрелът ще има повече мощ и обхват, ако пуснеш стрелата по дъга.

— Аз ще я науча — каза пар’чиновата дживах.

Джардир очакваше Шанвах да възрази, но тя само кимна.

— Колкото до теб… — каза пар’чинът, обръщайки се към Шанджат.

Мъжът хвърли лъка на земята.

— Не ми трябва това оръжие за страхливци. Копието ми е достатъчно.

— Предполагам, че накрая ще се стигне само до копия и юмруци — съгласи се пар’чинът, — но тук е заложено много повече от личната ти слава, Шанджат. Ако ще защитаваш господаря си, трябва да можеш да стреляш.

— За един ден ли трябва да се науча? — попита Шанджат. — Гордея се, че съм добър воин, пар’чине, но не чак толкова.

— Не е необходимо.

Пар’чинът вдигна един от кръстатите механични лъкове, които предпочитаха северняшките жени. Той имаше дървен приклад, обкован със стомана, като големите лъкове, и навиващ механизъм. „Тетивата“ представляваше усукана тънка жица.

Шанджат също разпозна устройството.

— Женско оръжие? После ще поискаш да танцувам с воали пред алагаите!

Пар’чинът не му обърна внимание; вдигна един тежък щит със закована върху дървото защитена стомана и го облегна на стената. После прекоси стаята и застана до Шанджат. С два пръста опъна дебелата тетива назад, докато тя не щракна, и зареди една стрела.

— Ето така — рече той; облегна дългото рамо на оръжието върху рамото си, изравни го със земята и се прицели. После подаде лъка на Шанджат, който го нагласи така, както му бе показано.

— Дръж пръста си на спусъка, докато не си готов да стреляш — каза пар’чинът. — Прицели се в линиите по ръба, застани устойчиво и натисни.

ДРЪН! Лъкът отскочи ѝ така изненада Шанджат, че той отстъпи назад.

— Пропуснах — рече той.

Срамът обагри аурата му, но бе все така непоколебим, когато върна оръжието на Арлен.

— Така ли? — попита пар’чинът.

Шанвах за миг се озова в другия край на стаята и вдигна щита, за да го огледа. Всички видяха пръста ѝ, който промуши през дупката.

— Пробит е изцяло.

Тя се обърна да огледа стената, след което отстъпи встрани, за да могат всички да видят забитата в каменната стена стрела.

— Кълна се в брадата на Еверам! — каза Шанджат и погледна с уважение оръжието.

Опита се да издърпа тетивата назад, както бе направил пар’чинът, но колкото и да беше силен, не успя.

— Навий го.

Пар’чинът посочи механизма.

Шанджат го завъртя с нарастващо раздразнение. Накрая оръжието изщрака и той се обърна към пар’чина.

— През това време вече щях да съм хвърлил три копия.

Пар’чинът кимна.

— И щеше да останеш без копия. Не се притеснявай за издърпването. При нощната ти сила няма да имаш нужда от механизма.

Шанджат кимна, но прибави още три леки метателни копия към лъка и стрелите му.

— Спете, докато можете — нареди Джардир. — Ще пристигнем в Анокх Слънце преди зазоряване и ще разполагаме само с два дни за подготовка.

Шанджат и Шанвах веднага си намериха място край стената, където да се сгушат. Джардир затвори очи.