Черепният трон

Глава 10 Бунтът на чините 333 г. СЗ, Есен

Иневера се събуди от жужене в ухото. По принцип не спеше дълбоко, дори в по-спокойни времена, а напоследък сънят ѝ беше съвсем лек, затова се събуди бързо.

Вибрираше една от обиците ѝ, каквито бе подарила на най-доверените си слуги и съветници като начин да се свързват с нея и като средство, с което да ги шпионира. Обицата на Ахман мълчеше, откакто бе паднал в планината, където се беше бил с пар’чина. Все още я носеше и всяка сутрин се молеше на Еверам това да е денят, в който да я чуе отново — знак, че той се е завърнал.

Но сега не жужеше обицата на съпруга ѝ. Иневера плъзна ръка по хрущяла на ухото си, опипвайки всяка една, докато не напипа вибрацията. Осмата. Едно несвещено число за кхафита.

Иневера завъртя перлата, висяща на халката, докато тя не изщрака, променяйки подредбата на защитите, гравирани върху двете ѝ полукълба, в които се криеше парче демонска кост. След като установи връзка, тя заговори, знаейки, че думите ѝ отекват в близначката ѝ на ухото на Абан.

— Още не е съмнало, кхафите — рече тихо тя. — Дано да е нещо важно, иначе ще ти…

— Макар да обожавам артистичността на заплахите ви, дамаджа, боя се, че сега нямаме време за тях, ако искате да чуете новините ми, преди да са достигнали ушите на дамаджите.

Думите му прозвучаха нахално, както винаги, но тонът му не оставяше съмнение, че новините ще поставят на изпитание крехкото ѝ управление във време, когато Красия не можеше да си позволи нестабилност.

— Какво има? — попита тя.

— Тук отвън съм обграден от прекрасните ви телохранители и не мога да говоря свободно — отвърна кхафитът, — а подобни новини най-добре се обсъждат насаме. Моля ви, поканете ме вътре.

Да го покани вътре. В частните ѝ покои. Които споделяше със самия Избавител. Кхафитът направо си просеше смъртта. Достатъчно бе да го видят, че влиза в това крило на двореца, и щеше да отнесе стотици далеч по-ужасни присъди. Нима беше полудял?

Не. Абан може и да беше много неща, но луд не бе едно от тях. Щом беше дошъл дотук, значи, беше сигурен, че новините не могат да чакат и че бяха далеч по-ценни от живота му. Пръстите ѝ затанцуваха и една сянка напусна стаята. Миг по-късно Ашия въведе кхафита.

— Говори — каза Иневера.

Абан погледна към Ашия, която стоеше до него с неодобрително изражение на лицето. После отново се обърна към Иневера и леко наклони глава към вратата.

— В момента, в който мина през тази врата, ти се отказа от живота си, кхафите — рече Иневера. — Ако в следващите няколко секунди не го откупиш, Ашия ще ти го отнеме.

Абан пребледня и обичайното самодоволно изражение се стопи от лицето му. Иневера съзря вълна от страх да преминава през аурата му. Това не беше маска.

— Говори — повтори тя. — Ашия пази съня ми. Няма нищо, което да не мога да ѝ доверя.

— Чините са се разбунтували — каза Абан.

Иневера не осъзна веднага думите му. Бунт? От зеленоземците?

— Невъзможно — рече тя. — Немислимо. Чините от форт Райзън се пръснаха като ударена с чук чиния пред армиите ни, а селяните се предадоха без борба. Не биха се осмелили да ни се противопоставят.

— Чиниите се чупят лесно — каза Абан, — но оставят след себе си хиляди парченца, която могат да ни порежат, ако не внимаваме.

Стомахът ѝ се сви. Тя си пое дълбоко дъх и намери центъра си.

— Какво се случи?

— Шараджите в седем чински села са подпалени — рече Абан. — Едновременно, при звука на роговете, обявяващи края на Алагай’шарак, докато всички воини и най-големите ний’шаруми са навън.

— Децата? — попита Иневера.

Най-големите ний’шаруми, момчета на дванайсет или повече години, се използваха като наблюдатели или куриери между Пазачите в Алагай’шарак, но най-младите момчета, между седем и единайсет години, би трябвало да спят в казармите.

— Изведени са преди пожарите — отвърна Абан. — Както красиянските деца, така и чинските. Даматите, които са ги наглеждали, са били брутално избити.

Иневера стисна зъби. Всичко беше заради децата. Събирането им за Хану Паш беше най-трудното изискване, което красиянците бяха поставили пред чините, след като те се бяха подчинили и бяха опрели чела в земята пред даматите.

Чините бяха готови да се бият заради децата си. Тя се зачуди колко ли време се бяха срещали тайно, за да планират това. А още по-коварно бе отнемането на красиянските деца, които бяха достатъчно малки, за да им пречупят волята. Отгледани като чини, те щяха да се превърнат в ценни шпиони за зеленоземците.

Седем пожара. Седем села. Нищожна частица от стотиците села из Дара на Еверам, но въпреки това значителен брой. Свещено число. Едва ли беше съвпадение.

— Кои племена са ударени? — попита тя, макар да се досещаше за отговора.

— Шунджин, халвас, канджин, джама, анджха, баджин и шарач — отвърна Абан. — Седемте най-малки. Онези, които ще пострадат най-силно от загубата на шараджа и ний’шарумите.

Иневера не се изненада. Враговете им ги бяха проучили добре.

— Заловихте ли виновните? — попита тя.

Абан поклати глава.

— Не са мои, че да ги залавям, дамаджа. А шарумите все още се опитват да попречат на разпространяването на пожарите. Виновниците са изчезнали в нощта.

„Нощта, от която се страхуваха, преди да се появи армията ни — помисли си Иневера. — Ние ги научихме да се изправят срещу нощта, а сега те се обърнаха против нас.“

— Казваш, че пожарите още горят — рече Иневера. — Как успя да получиш информацията толкова бързо? Преди дамаджите, които управляват тези села, и преди самия андрах?

Абан се усмихна и помръдна с рамене.

— Имам свои контакти във всяко село в Дара на Еверам, дамаджа, и им плащам добре за новини, които биха ми донесли печалба.

— Печалба? — попита Иневера.

— В хаоса винаги може да се открие печалба, дамаджа. — Абан погледна към Ашия. — Дори ако човек трябва първо да откупи живота си.

Иневера махна с ръка и Ашия се оттегли, като се скри в сенките. Не напусна стаята, но за миг дори Иневера я изгуби от погледа си.

— След колко време ще научат дамаджите за това? — попита тя.

Абан сви рамене.

— Най-много след час. Вероятно по-скоро. Ще се лее кръв, дамаджа. Реки от кръв, когато не успеят да открият виновните.

— Какво те кара да смяташ, че няма да успеят? — попита Иневера, макар да бе съгласна с него.

— Минаха повече от шест месеца, откакто ги завладяхме, дамаджа, и местните дамати дори не говорят езика им, камо ли да разбират културата им — отвърна Абан. — Вместо това им наложихме нашия език и нашия начин на живот.

— Начинът на живот на Евджаха — рече Иневера. — Начинът на живот на Еверам.

— Начинът на живот на Каджи — каза Абан. — Разтълкуван през вековете от подкупни дамаджи за тяхна собствена облага.

Иневера сви устни. Беше чувала много пъти как Абан шепне богохулни слова в ухото на мъжа ѝ и всъщност често бе съгласна с него, но едно бе да не обръща внимание на думи, които не би трябвало да чува, а съвсем друго бе да ѝ ги кажат в лицето.

— Внимавай с богохулството, кхафите — каза му тя. — Знам цената ти, но няма да бъда толкова търпелива, колкото съпруга ми.

Абан се усмихна и леко се поклони.

— Простете ми, дамаджа.

Нямаше и следа от страха, който бе забелязала в аурата му малко по-рано. Иневера наистина проявяваше голямо търпение към Абан. Все по-добре разбираше лукавата природа на кхафита. Докато ѝ беше лоялен, тя щеше да си затваря очите почти за всичко.

И Абан го знаеше много добре.

— Дамаджа, докато бяхме ний’шаруми, двамата със съпруга ви отидохме в едно село, наречено Баха кад’Еверам.

Иневера беше чувала за кхафитското село. Там бе живял майсторът грънчар Дравази, а много от неговите творби красяха двореца ѝ.

— Купата на Еверам изгуби връзка с Пустинното копие преди много години. Мисля, че беше превзета от демоните.

Абан кимна.

— Глинени демони, ако трябва да бъда точен. Те завладяха мястото. Щяха да ме убият, ако не беше Ахман. Години по-късно едва не убиха и пар’чина, когато го пратих там със задача.

— Защо ми казваш това, кхафите?

Иневера запази спокойно изражение, но го слушаше внимателно. Абан нямаше как да знае, че заровете я бяха предупредили, че както съпругът ѝ, така и пар’чинът можеше да са Избавителят. Беше доверила тази информация единствено на майка си, макар по-късно Ахман да се беше досетил с помощта на Взора на Короната.

Фактът, че двама бъдещи Избавители бяха посетили някакво си невзрачно отдалечено селце, и то във връзка с Абан, беше твърде голямо съвпадение, за да го пренебрегне. В него имаше пръст Еверам. Трябваше да научи всичко, което можеше, за това място.

Не за пръв път се зачуди какъв ли е планът на Еверам за Абан. Заровете говореха твърде мъгляво за това.

— Изумителни същества са глинените демони — каза Абан. Леки вълнички от страх пробягаха по аурата му. — Разбирате ли, те се сливат. Бронята им е със същата структура и цвят като къщите на Баха. Човек може да гледа в някой от тях — на стъпалата, притиснат към стената, надничащ от покрива — и да не го забележи, докато онзи не помръдне.

— Хора виждат неща, които човешките очи не могат — каза Иневера.

Абан кимна.

— Иневера, моля се да е така. Защото броят на зеленоземците в Дара на Еверам ни надвишава шест пъти. Те са къщите, а чините, които искат да всеят страх в сърцата ни чрез тези нападения, са глинените демони. Даматите няма да ги видят, докато не се раздвижат отново, и срамът ще ги принуди да потърсят други, които да накажат, за да не уронят достойнството си.

— Което само ще увеличи пропастта и ще засили решимостта на чините — рече замислено Иневера.

— Ако не действаме предпазливо, нападенията ще се увеличат — каза Абан. — Трябва да издирим и убием истинските съзаклятници, но всеки зеленоземец извън подпалвачите, когото убием, ще бъде мъченик на делото им.

— Помагат им от север.

Иневера седеше на леглото от възглавници до андраха, а дамаджите крачеха гневно из тронната зала. Синовете и племенникът ѝ вече чакаха в подножието на трона, докато останалите постепенно се събираха.

След като освободи Абан и разпрати вестители, тя прекара близо час в хвърляне на заровете, но това бе единствената полезна информация за бунтовниците, която бе успяла да получи.

— Помагат им от север.

Лесно бе да предположи, че става дума за племето от Хралупата. Те щяха да спечелят най-много от това, особено ако пар’чинът беше оцелял. Но често мъдрото решение бе да предположи, че зад онова, което ѝ казват заровете, се крие още нещо. Бунтовниците лесно можеха да бъдат подкрепяни от който и да е от херцозите на Севера. Юкор от Мливари може би или Райнбек от Анжие. Дори източният Лактън се намираше на север от Дара на Еверам, а Лийша Пейпър вече ги беше предупредила, че те ще са следващите, които Красия щеше да завладее. Дали херцог Рийчърд и неговите господари на докове щяха да проявят глупостта да предизвикат нападението?

Не. Беше Хралупата. Тя трябваше да е, нали? Или пък Иневера позволяваше на омразата към Лийша Пейпър да повлияе на преценката ѝ? Толкова просто беше — северната курва им се усмихваше, докато палеше пожари зад гърбовете им, и Иневера щеше да приеме всякакво извинение, за да убие вещицата и детето на Ахман, което расте в корема ѝ.

Понякога мразеше заровете. Те говореха с намеци и загадки дори на нея, която беше по-способна в разчитането им от която и да е дама’тинга през последните три хиляди години. Колкото по-важен беше въпросът, колкото по-голяма бе вероятността отговорът да промени бъдещето, толкова по-мъгляв беше отговорът. Тя хвърляше заровете по три пъти дневно, опитвайки се да разбере съдбата на съпруга си, но отговорът на костите не се различаваше особено от онзи, който бе получила в планинската долина, където беше паднал Ахман, а отговорът им на въпроса за бунтовниците беше още по-неясен.

Може би планът на Еверам имаше нужда от чински бунт или гражданска война в Красия и познанието за това, как да бъдат прекратени, преди да им е дошло времето, можеше да прати всичко в иневера. А може би тя си беше навлякла гнева Му и Еверам бе избрал повече да не ѝ проговаря.

Може би детето на северната курва също е иневера. От тази мисъл ѝ се догади. Посрещна виковете на дамаджите почти с благодарност, че са върнали мислите ѝ към настоящето.

— Още от началото повтарям, че сме твърде благи в умиротворяването на чините — мърмореше дамаджи Кезан. — Позволихме им да се огънат, когато трябваше да бъдат пречупени.

— Съгласен съм — каза дамаджи Ичах, сякаш за да напомни на Иневера, че нещата са отишли твърде на зле.

Щом Кезан и Ичах бяха на едно мнение, слънцето спокойно можеше да започне да изгрява от запад.

По отношение на двора на андраха заровете бяха по-конкретни. Засега можеше да контролира Ашан. Синовете ѝ щяха да приемат бунта не като криза, а като възможност да се сдобият със слава при потушаването му. Но дамаджите бяха възрастни мъже, свикнали с удобствата на Дара на Еверам. Заплахата за собствеността им ги плашеше повече от децата на Ний.

— Трябва да изгорим селата, където са били извършени нападенията — каза дамаджи Енкаджи. — Да увесим осакатените тела на всеки мъж, жена и дете по дърветата и да оставим алагаите да се нахранят с тях.

— Лесно ви е да го кажете, дамаджи, когато не са нападнати вашите земи — тросна му се дамаджи Чусен.

Нападението срещу шунджин беше проведено в новата столица на племето.

— Чините няма да се осмелят да нападнат земите на мендинг — похвали се Енкаджи и Иневера се замисли над думите му.

Бунтовниците бяха избягвали земите на петте най-могъщи племена — каджи, маджах, мендинг, кревакх и нанджи — но ако Северът наистина им помагаше, това беше само началото.

— Храната и без това не стига, след като алагаите изгориха полетата по Новолуние — каза Ашан. — Не можем да си позволим да горим още полета или да изколим онези, които се грижат за тях, ако искаме да доживеем до пролетта.

— Как можем да попречим на чините да подпалят и полетата? — попита Семел от анджха. — Дори най-големите племена не разполагат с достатъчно мъже, за да предпазят земята от собственото ѝ население.

— Не можем да оставим това ненаказано, андрахо — каза Алеверак. — Чините ни нападнаха през нощта, когато всички мъже са братя, избиха даматите и изгориха свещените ни земи. Трябва да отговорим, и то бързо, иначе само ще окуражим врага.

— И ще го направим — отвърна Ашан. — Прав сте, че не можем да позволим това. Трябва да намерим виновните и да ги екзекутираме публично, но ако накажем всички чини заради действията на неколцина, само ще подхраним редиците на бунтовниците.

Иневера скри усмивката си. Ашан беше изрекъл думите точно както го беше инструктирала, макар първата му реакция на новината за нападенията да не се различаваше от тази на Енкаджи.

— Простете ми, андрахо, но всички чини са виновни — рече дамаджи Рейджи от баджин. — Те укриват бунтовниците и децата. Има ли разлика между това, да са подпалили огъня или да са предложили мазето си като укритие?

— Трябва да им покажем, че непокорството се заплаща — рече Джаян, удряйки с копието си по пода. — Висока цена, платена от всички, така че следващите бунтовници да бъдат предадени от собствения си народ, защото се страхува от гнева ни.

Мнозина от дамаджите закимаха нетърпеливо, като обръщаха скептичните си погледи към Ашан.

— Брат ми е прав — обади се гръмогласно и Асъм, привличайки погледите към себе си. — Но следата е все още топла и ще проявим глупост, ако я зацапаме. Можем да решим как да накажем помощниците, след като екзекутираме бунтовниците и си върнем откраднатите деца.

Джаян го погледна с открито недоверие, но захапа стръвта.

— Затова искам да взема Копията на Избавителя и да избия всяка врата, да преровя всяко мазе и да разпитам всички роднини на отвлечените момчета. Ще ги намерим.

Дамаджите отново закимаха, но Асъм изцъка шумно с език и поклати глава.

— Брат ми е способен да отсече цяло дърво, за да може по-лесно да обере плодовете му.

Джаян го изгледа с омраза.

— Тогава какво предлага моят мъдър брат дама?

— Ще изпратим наблюдателите — каза Асъм, кимвайки към забулените дамаджи на кревакх и нанджи.

Те никога не говореха пред съвета, защото бяха свързани с по-големи племена. Кревакхите служеха на каджи, а нанджите на маджах.

Племената от наблюдатели се обучаваха за бой със специални оръжия и контролираха красиянската шпионска мрежа. Мнозина от техните разпитвачи говореха езика на чините и имаха свои контакти из целия Дар на Еверам. Дори по-нисшестоящите им шаруми можеха да се придвижват незабелязано и да преминават през бариерите толкова лесно, колкото алагаите се издигаха от бездната.

— Намерете децата, а ние ще намерим бунтовниците и симпатизантите им — каза Асъм.

— А после? — попита Джаян.

— После ще екзекутираме всички — отвърна Ашан. — Бунтовници, симпатизанти и дори децата на чините, за да напомним на зеленоземците, че съпротивата е безполезна и какви са последствията от нея. А от останалите чини ще направим ний’шарумски наблюдатели и следващия път самите момчета ще се борят срещу спасителите си.

Иневера запази центъра си, макар Ашан да се беше отклонил от предначертаното. Убиването на шепа деца все пак беше проява на милосърдие, в сравнение с клането, което предпочиташе Джаян, но тя не знаеше дали ще може да го позволи, когато настъпи моментът.

— Много добре — каза Джаян. — Аз ще изпратя наблюдателите, както заповядахте.

Аз. Опасна дума. Въпреки всичко Джаян бе поел контрола върху търсенето. Като Шарум Ка, това беше негов дълг и право, но Иневера бе възнамерявала наблюдателите да докладват на трона — на нея — за да се избегнат неволни прояви на жестокост.

Тя си пое дълбоко дъх, запазвайки центъра си. Трябваше да се правят жертви. Разполагаше с достатъчно шпиони в двора на Шарум Ка, а нейните кревакхски и нанджийски сестри съпруги щяха да предупредят своите дама’тинги да бъдат нащрек и да съобщават за всичко, което дочуят.

Ашан ѝ остави няколко секунди, за да говори, ако реши, след което удари с жезъла си по пода.

— Значи, е решено. Изпрати наблюдателите си, Шарум Ка. Очакваме редовни доклади за напредъка ти.

Джаян хвърли един самодоволен поглед към Асъм, завъртя се на пети и закрачи към вратата, където го чакаше новият му телохранител Хасик.

Минаха три дни без никакви новини за бунтовниците или отвлечените ний’шаруми и Абан усещаше мрачното настроение по улиците. На пазара беше още по-зле.

Дал’тинги, кхафити и чини бяха започнали да съжителстват спокойно на пазарището, но всичко това се промени след нападението над шараджите и отвличанията. Сега красиянците заобикаляха отдалеч зеленоземците и ги гледаха с недоверие. Избягваха да развързват и кесиите си, така че търговията на чините замря.

Дама патрулите на пазара се бяха увеличили значително, като даматите дори не си правеха труда да окачат алагайските опашки на коланите си. Оръжията винаги бяха в действие дори само за да разчистят пътя около тях от чини или да привлекат вниманието на онези, които търсеха за разпит.

А тези разпити, от които се страхуваха всички на пазара — от най-нисшия чин до самия Абан — се провеждаха все по-често. На шарумите им беше забранено да разбиват врати и да претърсват навсякъде, но даматите си търсеха и най-малкия повод да ровят навсякъде, а те имаха широки пълномощия.

Абан наблюдаваше през капаците на шатрата си как двама дамати от племето каджи разпориха роклята на една чинска жена на гърба посред улицата и ѝ нашариха гърба с бичовете си, защото не бе забулена както трябва.

Улисана в работата си, тя просто беше наметнала воала на главата си.

Абан спусна капаците, за да не чува писъците ѝ.

— Моля се на Еверам скоро да намерят бунтовниците — каза той. — Това се отразява зле на бизнеса.

— Ако може да бъде направено, то кревакхите ще го направят — каза Керан. — За мен беше чест да служа с някои от тях в Алагай’шарак. На Ала не съществуват по-добри следотърсачи.

Строевият офицер все още се чувстваше неудобно на пазара, но Абан не можеше да си позволи лукса да го остави в имението си да обучава новаците. Животът му зависеше от положението и опита на Керан.

Двамата се оттеглиха в личната стая на Абан. Кхафитът отвори едно скрито отделение в писалището си, извади снопче пергаментови листове и го подаде на Керан.

— Имам някои планове, които бих искал да прегледаш, преди да ги представя пред трона.

Керан повдигна вежди. За разлика от повечето шаруми, строевите офицери бяха грамотни, защото трябваше да попълват списъци на групите в шараджа и да могат да изчисляват издръжливостта на натиск и товар на укрепленията. Но в сравнение дори с най-последните от съпругите на Абан и дъщерите му, това го поставяше малко над едно обучено куче. Абан не би му доверил дори най-елементарната чиновническа работа и двамата го знаеха много добре.

Неочакваната молба засили любопитството на Керан; мъжът разгъна листовете върху писалището и започна да ги разглежда. Когато стигна до една карта и прочете надписа ѝ, очите му се разшириха.

— Това каквото си мисля ли е? — попита той.

— Да, и няма да говориш с никого за нея — каза Абан.

— Защо е у теб, а не у Шарум Ка? — попита Керан.

— Защото допреди две седмици Шарум Ка беше просто един фигурант — отвърна Абан. — Но ти не се притеснявай. Скоро вече ще си мисли, че всичко това е било негова идея.

На следващата сутрин Абан потегли с паланкина си към двореца. Най-добрите му кха’шаруми обграждаха мускулестите роби чини, които го носеха, пазейки го от всички страни. Завесите от тежък плат, подшити с метална мрежа, която можеше да спре копие, бяха спуснати, оставяйки го насаме с мислите му.

Дамаджата винаги го караше да се чувства изнервен, макар да проявяваше достатъчно мъдрост да не го показва. Тя винаги успяваше да го изненада, той имаше усещането, че погледът ѝ прониква в него и вижда лицемерието му с лекотата, с която вижда мократа бразда от пот на мръсното му лице.

Как ли щеше да приеме плана му, без да го има Ахман, който да го благослови и осъществи?

БУМ!

Въпреки дебелите завеси звукът беше ужасяващ. Паланкинът подскочи и Абан беше захвърлен към лакирания му таван. Чуваше виковете на хората си и когато паланкинът се претърколи на една страна, той се озова лице в лице с един от носачите си, върху когото беше паднала носилката. Мъжът изстена с изцъклени очи.

Без да му обръща внимание, Абан посегна към бастуна си, опитвайки се да подвие крака под себе си.

— Господарю! — извика един от пазачите му. — Добре ли сте?

— Добре, добре! — сопна му се Абан, като подаде глава през завесата. — Помогни ми да изляза…

Гласът му секна и той зяпна от изненада.

Шарик Хора гореше.

Всички бяха нападали по земята, дори на такова разстояние от експлозията. На улицата, близо до бушуващия пожар, лежаха окървавени минувачи, улучени от летящите парчета на някога величествените стени и цветните стъкла на най-големия храм на Еверам в зелените земи.

Керан се окопити пръв и изтича до Абан, подканяйки останалите да се изправят. Закален в битките, строевият офицер успя да загърби чувствата си и да поеме командването, но дори на неговото лице се изписа ужас, когато погледна към горящия храм.

— Кой би могъл да стори такова нещо? — попита той. — Дори дузина огнени демони не биха могли да причинят подобен пожар.

— Чински фойерверки — отвърна Абан. Тепърва щеше да разгадава тази мистерия. — Вдигни хората на крака. Трябва да стигнем до двореца колкото се може по-бързо. Изпрати наблюдатели да разберат какво става и да ми докладват своевременно.

Иневера наблюдаваше кхафита, който пиеше вода, излегнат на възглавниците в приемната ѝ стая. Беше пребледнял, покрит с прах и миришеше на пушек. Едното му око беше кървясало, а дрехите му бяха разкъсани и окървавени. Бързоходците вече бяха потвърдили, че Шарик Хора гори.

— Какво се случи? — попита тя, когато мълчанието започна да я дразни.

— Очевидно чините са по-смели, отколкото смятахме — отвърна Абан. — Палежите на шараджите са били за отвличане на вниманието ни към отдалечените села, за да могат да нанесат удар в сърцето ни.

— Наистина странно съвпадение, че си станал свидетел на случилото се — каза Иневера. — Особено след като пръв дойде при мен с новините за бунта.

Абан я изгледа безизразно.

— Поласкан съм, че дамаджата ме смята за способен на такава сложна измама, но аз не съм чак такъв мъченик, че да изложа живота си на опасност заради някакъв си загадъчен заговор. Всеки сантиметър от тялото ме боли, ушите ми още звънтят, а мислите ми са объркани.

Последното особено притесняваше Иневера. Тя имаше нужда от Абан повече от всякога. Тялото му не ѝ беше от полза, но умът…

Тя се приближи бързо до него и кхафитът се отдръпна назад така, сякаш бе видял отровна змия, и изписка като жена.

— Стой спокойно и не мърдай — сопна му се тя. — Аз съм дамаджа, но си оставам и дама’тинга.

Макар Иневера рядко да лекуваше други, освен Ахман, тя не бе изгубила лечителските си умения, усвоени през десетилетията, прекарани в лечителския павилион на дама’тингите. Разширените зеници на кхафита, продължителните паузи в говора му, всичко говореше за травма на главата.

Тя бръкна в торбичката си, за да извади лечителските си хора — защитени кокалчета от пръстите на мисловен демон, облечени в тънко фолио от електрум, което фокусираше силата им и ги предпазваше от слънцето. Иневера бързо завъртя защитите им, докато не получи правилната конфигурация, и ги активира.

Кръвта се изтегли от окото му, а малките одрасквания по лицето се покриха с коричка, която изпадна за миг. Но Иневера не прекрати потока от енергия, докато не се убеди, че мозъкът му няма отоци или увреждания.

Най-накрая Абан си пое дълбоко дъх и се отдръпна назад. Очите му си бяха възвърнали познатия блясък.

Той се засмя на глас.

— Шарумите право казват, че магията е по-силна от коузи. От двайсет години не съм се чувствал толкова енергичен и силен.

Той погледна с любопитство към крака си, след това се изправи, оставяйки патерицата си на възглавниците. За миг изглеждаше стабилен, ала после подгъна коляно, за да подскочи леко, обаче кракът се изкриви. Единствено благодарение на дългогодишната си практика успя да падне върху възглавниците, а не на пода.

Иневера се усмихна.

— Ти отхвърли предложението ми да изцеля крака ти, кхафите. Някой ден може да ти го предложа отново, но няма да е безплатно.

Абан кимна и ѝ се усмихна в отговор.

— Дамаджата ще се справи много добре на пазара.

Всъщност Иневера беше израснала на пазара, но не искаше Абан — или който и да е друг — да научава за това. Семейството ѝ бе запазило анонимност заради собствената си безопасност, а вече имаше твърде много хора, които може би знаеха тайната ѝ.

— Като комплимент ли трябва да приема това, че ме приравняваш към дъщерята на някой търговец кхафит?

Абан се поклони.

— Това е най-големият комплимент, който мога да дам, дамаджа.

Тя изсумтя, преструвайки се на поуспокоена.

— Достатъчно време изгубихме. Кажи ми всичко, което си спомняш за атаката.

— Седемнайсет мъртви при взрива, сред които и един дама — отвърна Абан. — Други четирийсет и трима са ранени, а храмът е пострадал сериозно. Много от костите на героите, които украсяваха стените му, са унищожени.

— Как е възможно това? — попита Иневера. — Взривът стана посред бял ден, няма как да е хора магия.

— Мисля, че чините са използвали гръмотевични пръчки — каза Абан.

— Гръмотевични пръчки ли?

— Чински фойерверки — отвърна кхафитът. — Ние употребяваме предимно течности и масло, но те имат прахове. Повечето създават само светлини и шум при празненствата, но когато са натъпкани в хартиени рула, вършат работа в рудниците и при строежите. Виждал съм Лийша Пейпър да ги използва с голям успех срещу алагаите.

Иневера се намръщи, изгубвайки за миг самоконтрола си. Наложи бързо маската на лицето си, но кхафитът несъмнено нарочно беше споменал името, за да види реакцията ѝ.

— Рискува повече, като произнесе това име, отколкото когато се появи непоканен в приемната ми — рече тя. — Не си мисли, че съм толкова глупава и не съм забелязала, че имаш пръст в авантюрата на съпруга ми със северната курва.

Абан сви рамене, без да си прави труда да отрича.

— Сега Лийша Пейпър е най-малкият проблем за дамаджата.

„Де да беше така“, помисли си Иневера.

— Искам подробно описание за изработката на тези фойерверки оръжия.

Абан изпусна дъха си.

— Това ще е проблем, дамаджа. Самият аз притежавам няколко от тези пръчки, конфискувани от мините, които поехме след превземането на Дара на Еверам от Избавителя, но изработката им представлява загадка. Чините са свикнали техните билкари да предават устно информацията на чираците си, вместо да я записват.

— И никой от шпионите ти не е успял да ги подкупи, за да издадат формулата? — попита Иневера. — Разочарована съм.

Абан сви рамене.

— Това е рядко срещано умение дори сред билкарите и всички отричат да са запознати с него. Не са чак толкова глупави, за да си мислят, че няма да го използваме срещу тях.

— Ще ти дам разрешение за задържане — каза Иневера. — Щом жените не се поддават на подкупване, ще приложим по-твърди мерки. И ми донеси няколко от тези гърмящи пръчки. Това е твърде опасно оръжие в ръцете на чините.

Абан кимна.

— Внимавайте изключително много с тях, дамаджа. Двама от хората ми бяха убити от взрив, докато се опитваха да преместят една купчина от тях, която беше залежала в склада.

— Подозираме ли някого за престъплението? — попита Иневера.

Абан поклати глава.

— Фойерверките имат къс фитил, но никой не е бил видян да бяга от сградата преди взрива. Сред мъртвите има чини. Някой от тях трябва да е запалил фитила и да е загинал като мъченик.

— Значи, все пак чините имат стомана в себе си — каза Иневера. — Жалко, че я хабят в Дневната война, а не в Алагай’шарак.

— Дамаджите няма да стоят със скръстени ръце — каза Абан. — Дарът на Еверам ще бъде залят с кръв.

Иневера кимна.

— Все повече ще се присъединяват към Джаян. Никой няма да попречи на шарумите му да вземат контрола над града.

— За да го защитят. — Сарказмът на Абан си личеше в аурата, а не в думите му.

— Точно така — съгласи се Иневера.

— Което е още по-добра причина да го отпратим надалеч от тук — каза кхафитът.

Иневера го изгледа с любопитство. Това бе най-голямото ѝ желание, но как…? Ето. Тя го съзря в аурата му. Хитрият Абан имаше план. Или поне си мислеше, че има.

— Изплюй го, кхафите! — сопна му се тя.

Абан се усмихна.

— Лактън.

Това ли беше планът му? Може би го беше надценила.

— Едва ли смяташ, че Лактън може да ни е приоритет, след като Ахман изчезна, а бунтът тропа на портите ни.

— Още повече — рече Абан. — Лактънци изпратиха десятъка от реколтата на херцога си преди по-малко от седмица. Тази реколта ни трябва, дамаджа. Не мога да опиша колко. Ако алагаите продължат да нападат хранителните ни доставки, това може да е единственото нещо, което да изхрани армията ни през зимата. Всичко е подготвено.

— И как трябва да убедя Шарум Ка и дамаджите да изпратят воините си на едноседмичен труден поход, при положение че Шарик Хора още гори? — попита Иневера.

— Пфу. — Абан посочи торбичката с хора на Иневера. — Хвърлете заровете и кажете, че господарите на докове стоят зад атаката. Настоявайте най-големият ви син да тръгне натам като Чука на Еверам, за да ги размаже и да превземе града.

Иневера повдигна вежда.

— Предлагаш ми да излъжа дамаджите за онова, което съм видяла в свещените зарове?

Абан се усмихна.

— Дамаджа, моля ви. Не обиждайте и двама ни.

Иневера не се сдържа и се разсмя. Не ѝ беше приятно да го признае, но кхафитът бе започнал да ѝ харесва. Идеята му си имаше своите достойнства.

Тя бръкна в торбичката си и извади заровете с лявата си ръка, а с дясната измъкна извитата си кама.

— Протегни ръка.

Кхафитът видимо пребледня, но не посмя да откаже. След като хора се намокриха с кръвта му, той продължи да наблюдава като омагьосан, макар и ужасѐн, как тя ги разклати в шепата си и те засияха.

— Еверам, създателю на Рая и Ала, който ни даваш светлина и живот, твоите деца имат нужда от съвет. Трябва ли да изпълним плана на кхафита и да нападнем езерния град?

Заровете проблеснаха, когато ги хвърли, и се завъртяха, подхванати от магията. Гледката бе позната на Иневера, но Абан зяпна изумено, когато тя започна да оглежда символите, търсейки отговора.

Ако няма с кого да се бият, шарумите ще се разкъсат на парчета.

Изненадващо ясен отговор, защото напоследък отговорите на заровете бяха твърде неразбираеми, и въпреки това озадачаващ. Нито бяха одобрили, нито отхвърлили плана.

Тя ги разклати отново.

— Еверам, създателю на Рая и Ала, който ни даваш светлина и живот, твоите деца имат нужда от съвет. Ще има ли успех нападението над Лактън?

Езерният град няма да се предаде лесно без проницателност.

Иневера гледаше символите. В армията на Избавителя проницателност се откриваше трудно.

— Какво ви казаха? — попита Абан.

Иневера не отговори на въпроса му, а просто събра заровете.

— Това не решава проблема с бунта и риска, че Джаян ще се завърне, покрит със слава и още по-силни претенции за трона.

Облекчение заля аурата на Абан. Смяташе, че я е убедил.

— Ще ви бъде по-лесно да изтребите бунтовниците, ако отпратите Джаян надалеч. Така ще укрепите властта си. — Той се ухили. — Може да извадим късмета да го улучи някоя заблудена стрела.

Иневера му зашлеви плесница и ноктите ѝ оставиха кървави следи по бузата му. Дебелият кхафит се изтъркаля на пода и притисна длан към лицето си с изпълнени със страх очи.

Иневера насочи заплашително пръста си към него и единият от пръстените ѝ припламна драматично.

— Колкото и да ме дразни той, не забравяй, че говориш за най-големия ми син, кхафите.

Абан кимна, претърколи се на колене и притисна чело към пода.

— Простете ми, дамаджа. Не исках да ви обидя.

— Ако съжаля дори малко за това решение, кхафите, ти ще съжалиш хилядократно повече. Сега се махай от тук. Съветът ще се събере скоро и не искам да видят, че се измъкваш от покоите ми.

Абан взе патерицата си и излезе с накуцване от стаята толкова бързо, колкото му позволяваше сакатият крак.

Когато вратата се затвори зад гърба му, тя се наведе, за да хвърли отново заровете. Повече от ден не ги беше питала за съдбата на съпруга си, но щеше да се наложи да почака още. В светлината на последната атака и налудничавия план на Абан беше лесно да забрави, че днес бе първият ден от Новолунието. Ако то приличаше на предишното, народът ѝ щеше да се нуждае от целия си късмет, за да оцелее без Ахман.

— Еверам, създателю на Рая и Ала, който ни даваш светлина и живот, твоите деца имат нужда от съвет. Какво ще ни донесе тази нощ Новолунието и как трябва да се подготвим?

Тя разклати заровете и ги хвърли, като разчете символите с лекотата, с която четеше написани на лист думи.

Алагай Ка и князете му няма да дойдат в Дара на Еверам при това Новолуние.

Интересно. Очите ѝ пробягаха по останалите символи и тя се сепна. За пръв път от седмици, в единствения ден, в който не ги беше попитала за съдбата на Ахман, заровете ѝ подхвърлиха късче информация.

И целият ѝ свят се срина.

Ще отидат да осквернят трупа на Шар’Дама Ка.

Абан наблюдаваше кръга от най-близки съветници на андраха — Асъм, Асукаджи, Алеверак и Джаян — от малкото си писалище в сенките на Черепния трон. Съветът, който включваше всичките дванайсет дамаджи, щеше да бъде свикан едва след като Иневера заемеше мястото си и приключеха вътрешните дебати. Абан вече ги чуваше как се препират в преддверието.

Обикновено никой от тях не обръщаше внимание на Абан, освен ако той не заговореше, а понякога дори и тогава. Абан беше достатъчно мъдър, за да ги окуражава, говореше само когато се обръщаха към него, а откакто Ахман го нямаше, това се случваше рядко.

Иневера не бе излизала от покоите си от доста отдавна. Какво я задържаше там толкова време? По улиците избухваха бунтове, а дамаджите всеки момент щяха да изгубят контрол.

— Първо ни нападат през нощта — извика Алеверак, — а сега, в първия ден от Новолунието, оскверняват костите на нашите воини и самия храм на Еверам! Това е възмутително!

— Нищо не се случва, освен ако Еверам не го е пожелал. — Дамаджи Асукаджи беше скрил ръцете си в широките ръкави на робата си и се държеше за лактите, както бе свикнал да прави, след като двамата с Асъм бяха принудени да стоят далеч един от друг. Липсата на бръчки по лицето на водача на най-голямото племе в Красия разкриваше, че той едва бе навършил осемнайсет. — Това е знак, който не трябва да пренебрегваме. Създателят е разгневен.

— Така става, когато се държим добре с чините след мерзките им нападения над шараджите! — каза Джаян. — Показахме слабост, което само ги окуражи за нови прояви на агресия.

— Този път трябва да се съглася с брат ми — каза Асъм. — Нападението над Шарик Хора не трябва да остане ненаказано. Еверам иска да бъде заплатено с кръв.

„Еверам — помоли се Абан, докато записваше думите им, — ако сега пред мен се появи чаша коузи, ще дам една от съпругите ми на дама’тингите.“

Но както обикновено, Създателят изобщо не слушаше Абан. Всички те, Джаян, Асъм, Асукаджи, бяха деца, принудени да играят роля, която не отговаряше на опита им. Ръката на Ахман трябваше да ги ръководи още дълги години. Вместо това сега на раменете им лежеше съдбата на света.

Той прикри потреперването при тази мисъл.

— И ще получи пълно езеро.

Никой не беше забелязал, че дамаджата е излязла от покоите си. Дори Абан, макар че тя стоеше само на няколко крачки от него. Той ѝ хвърли един бърз поглед, достатъчен, за да забележи, че си е сложила нов грим, който не успяваше да прикрие напълно подпухналите ѝ очи.

Дамаджата беше плакала.

„В името на брадата на Еверам — помисли си той, — какво би могло да накара тази жена да заплаче?“ Ако беше някоя друга, може би щеше да се опита да я успокои, но Абан уважаваше дамаджата твърде много, затова просто наведе главата си над пергамента, като се престори, че не е забелязал нищо.

Останалите очевидно нямаше нужда да се преструват.

— Открихте ли бунтовниците най-после, майко? — попита Джаян.

Абан не притежаваше способността на Ахман да прониква в сърцата, но подобно умение не беше и нужно, за да разчете нетърпеливия блясък в очите на младия Шарум Ка. Днес пред Джаян се бяха разкрили три възможности. Да триумфира над съперниците си, защото очевидно се беше оказал прав, да си спечели слава, като потуши въстанието, и да задоволи кръвожадната си натура, която вече се опиваше от мисълта, че ще може да причинява болка и страдания на чините.

— Бунтовниците са кукли на конци. — Иневера замислено разклати заровете в ръката си. — Вредители, пуснати в силозите ни от истинските ни врагове.

— Кои, майко? — Джаян не можеше да скрие нетърпението в гласа си. — Кой е виновен за тези мерзки нападения?

Иневера вля тънка нишка енергия в заровете и те засияха, озарявайки лицето ѝ със зловеща светлина, която вложи в отговора ѝ силата на волята на Еверам.

— Лактън.

— Рибарите? — ахна Ашан. — Осмелили са се да ни нападнат?

— Били са предупредени от Лийша Пейпър — Иневера не можа да прикрие злостта в гласа си при изричането на това име, — че може да ги нападнем още през пролетта. Несъмнено господарите на докове се опитват да всеят раздор, за да задържим армията си тук.

Това бе напълно възможно, макар и очевидно невярно — поне доколкото знаеше Абан. Той потисна усмивката си, докато останалите приеха безусловно обвинението.

— Ще ги размажа! — Джаян вдигна свития си юмрук. — Ще избия всеки мъж, жена и дете! Ще изгоря…

Иневера разклати заровете в шепата си, манипулирайки символите, и мекото им сияние се превърна в ярък пламък, който пресече думите на Джаян и накара него и останалите да се извърнат настрани с примигване.

— Шарак Ка наближава, сине мой — каза Иневера. — Ще имаме нужда от всички мъже, които са способни да носят копие, и храна, с която да пълним стомасите им. Не можем да си позволим да накажем всички хора в земите им заради глупавите князе на Лактън. Трябва да се придържаш към плана на Избавителя.

Джаян скръсти ръце.

— И какъв е този план? Баща ми ни каза, че възнамерява да поведе войската ни натам след малко повече от месец, но никакъв план не беше обсъждан.

Иневера кимна към Абан.

— Кажи им, кхафите.

— Кхафитът ли? — тросна се Джаян. — Аз съм Шарум Ка! Какво знае този кхафит за бойните планове, което аз да не знам? Аз трябваше да съветвам баща ни, а не някакъв си свинеядец.

— Защото баща ни говореше с Еверам — предположи Асъм — и не се е нуждаел от твоите „съвети“. — Той погледна към Абан. — Трябвал му е само някой, който да му прави сметките.

Нещо в студения преценяващ поглед на Асъм уплаши Абан повече, отколкото агресията на Джаян. Той се подпря на патерицата си и се изправи, след което я облегна на писалището. Мъжете щяха да обърнат повече внимание на думите му, ако им ги поднесеше, стъпил здраво на крака. Прокашля се и придаде на лицето си изражение на нервно уважение, за да поуспокои „висшестоящите“.

— Почитаеми Шарум Ка — каза Абан, — загубите на хранителни запаси през последното Новолуние бяха по-големи, отколкото предпочете да обяви Избавителят. Без нови доставки, Дарът на Еверам ще бъде заплашен от глад още с пукването на пролетта.

Това привлече вниманието на всички събрани. Дори Ашан се наведе напред, погълнат от думите на кхафита.

— След шестнайсет дни идва датата, на която лактънците празнуват свещения ден на чините с падането на първия сняг. Началото на зимата.

— И какво от това? — сопна му се Джаян.

— Това също е денят, в който чините предават десятъка от своята реколта на лактънските господари на докове — рече Абан. — Десятък, който ще стигне за изхранването на армията ни до лятото. Избавителят измисли предприемчив план за заграбването с един ход на десятъка и на чинските земи.

Абан се поколеба, очаквайки в този момент да бъде прекъснат, но мъжете от тесния кръг мълчаха. Дори Джаян преглътна следващите си думи.

Кхафитът даде знак на Керан и строевият офицер донесе килима, на който съпругите на Абан бяха избродирали карта на чинските земи на изток, пусна го на земята и го побутна с крак, за да се разгърне. Абан го доближи с куцукане, а останалите се събраха в полукръг около него.

— Шар’Дама Ка възнамеряваше да изпрати тайно Шарум Ка и Копията на Избавителя, заедно с две хиляди дал’шаруми — той проследи пътеката през откритата територия с върха на патерицата си, избягвайки пътя на вестоносците и селата на чините, — за да превземат градчето Пристан, ето тук, сутринта при първия сняг.

Той почука с патерицата си по големия град, който се намираше на брега на езерото.

Джаян сбърчи вежди.

— Как завладяването на едно градче ще ни осигури езерния град?

— Това не е обикновено село — рече Абан. — Намира се най-близо до града, седемдесет процента от лактънските докове се намират в Пристан и ще бъдат задръстени с кораби, които ще чакат да натоварят десятъка. Ако превземете селото при първия сняг, във ваши ръце ще попаднат десятъка, флотата и най-близката суша до града. Без своите складове и кораби, рибарите ще са готови да ви предадат главата на своя херцог, заедно с неговите господари на докове, в замяна на комат хляб.

При тази мисъл Джаян сви юмрук, но въпреки това не беше напълно удовлетворен.

— Две хиляди дал’шаруми са достатъчни, за да превземат което и да е чинско село, но не са достатъчни, за да задържат и охраняват крайбрежната линия през студените месеци. Ще бъдем обградени от врагове, които ни надвишават многократно по брой.

Абан кимна.

— Затова премъдрият Избавител планираше да изпрати седмица по-късно втори отряд от пет хиляди дал’шаруми по главния път, който да завладее едно по едно лактънските села и да ги предаде на Шарум Ка. Те ще послужат като острие на копие, разчиствайки пътя на четирийсет дамати и техните ученици, десет хиляди кха’шаруми и двайсет хиляди чи’шаруми, които ще се заселят на земята, ще доведат семействата си и ще помагат на местните дамати да наложат евджахския закон. Преди да падне същинският сняг, вие ще разполагате със седем хиляди от най-добрите дал’шаруми.

— Достатъчни, за да размажат всеки, проявил глупостта да се изправи срещу нас — изръмжа Джаян.

Асукаджи измъкна ръцете си от ръкавите и двамата с Асъм започнаха да си говорят бързо на тайния си жестов език. Обикновено движението на пръстите им беше толкова неуловимо, че можеше да бъде пропуснато от някой, който стоеше пред тях, но сега трябваше да обсъдят много неща, а времето беше малко. За щастие, останалите в залата бяха заети с друго.

Абан не можеше да проследи разговора, но лесно се досети за съдържанието му. Двамата обсъждаха предимствата и недостатъците на отпращането на Джаян извън Дара на Еверам да води Шарак Слънце за неопределено време и дали не трябва да попречат на това.

Очевидно бяха решили, че не е нужно, защото двамата мъже, които бяха най-вероятните противници на плана, замълчаха.

Алеверак се обърна към Ашан.

— Какво смята андрахът за този план? Мъдро ли е да изпратим огромна част от силите ни да осъществи това нападение, когато в собствения ни дом се разраства бунт?

Ашан стрелна с поглед Иневера. Те също си имаха таен жестов език, но щом съзря лекото помръдване на устните ѝ, той осъзна, че тя му е дала и пръстен с вградени хора.

— Заровете се произнесоха, дамаджи — каза Ашан. — Господарите на докове са финансирали атаките, за да ни попречат да ги нападнем. Трябва да им покажем безплодността на тази стратегия.

— А междувременно настъпи Новолунието — каза Иневера. — Довечера Алагай Ка и неговите князе отново ще излязат на повърхността на Ала. Дори чините знаят какво означава това. Обявете вечерен час и съберете всеки способен воин, включително шарум’тингите. Заровете ми казаха, че Първият демон ще насочи погледа си към друго място през този цикъл, но това не означава, че трябва да се отпускаме. И най-слабият от тези князе може да превърне безмозъчните алагаи в сплотена сила.

В поклона на Джаян липсваше обичайната му арогантност, въпреки заповедта да включи и жените в битката. Беше достатъчно умен да замълчи, когато нещата се развиваха по-добре, отколкото си беше представял.

— Разбира се, майко. Ще бъде сторено.

— Щом се нуждаем от всеки способен воин, тогава предлагам на даматите също да им бъде позволено да се бият — рече Асукаджи.

— Подкрепям — обади се веднага Асъм.

— Изключено — заяви Ашан.

— Значи, изпитваме сериозна нужда от воини, а ти си готов да вземеш жените пред онези, които са се обучавали в Шарик Хора? — попита настоятелно Асъм.

— Избавителят го забрани — отвърна Ашан. — Даматите са твърде ценни, за да бъдат подлагани на риск.

— Баща ми го забрани миналото Новолуние — поправи го Асъм, — и то само за онзи цикъл. Тогава забрани и шарум’тингите, но тази вечер рогът на шарак ще призове и тях. Защо не и даматите?

— Не всички дамати са млади, силни мъже като теб и моя син, племеннико — отвърна Ашан.

— Никой няма да бъде принуждаван да се бие насила — поправи се Асукаджи, — но величието на Еверам в нощта не трябва да бъде отказвано на онези, които го пожелаят. Шарак Ка приближава.

— Може би — рече Ашан. Този път дори не погледна към Иневера. — Но още не е започнала. Даматите ще останат зад защитите.

Асъм сви устни, което отново напомни на Абан колко млад беше все още. Джаян се подсмихна подигравателно, но Асъм изпъна гордо гръб и се престори, че не го е видял.

— Значи, е решено — каза Иневера. — В първата зора след Новолунието Джаян и неговите воини ще потеглят, за да нанесат съкрушителен удар в името на Еверам.

Джаян отново се поклони.

— Пристан ще бъде наш, а Лактън ще бъде стиснат в задушаваща хватка, преди дори да е разбрал, че приближаваме.

Иневера кимна.

— Не се и съмнявам в това. Но ще ни изпращаш точни отчети за всичките си разходи и за конфискувания десятък.

— А? — възкликна изумено Джаян. — Аз да не съм някой кхафит, че да си губя времето със сметки и счетоводни книги, докато хората ми проливат кръвта си?

— Естествено, че не си — отвърна Иневера. — Затова Абан ще те придружи.

— А? — сепна се Абан и почувства как стомахът му пада в топките.