Черепният трон

Глава 4 Шарумска кръв 327-332 г. СЗ

— Дръж гърба си изправен! — сопна се Кадживах. — Ти си принцеса на каджи, а не някаква си кха’тингска повлекана! Вече започвам да се отчайвам, че изобщо ще успея да ти намеря съпруг от твоята кръв, който да се съгласи да те приеме.

— Да, тикка.

Ашия потрепери, макар водата в дворцовите бани да беше топла и над нея да се издигаше пара. Беше едва на тринайсет и не бързаше да се жени, но Кадживах беше видяла червената ѝ превръзка и побърза да се възползва от случая. Въпреки това момичето изпъна гръб, докато майка ѝ Имисандра го търкаше с гъбата.

— Глупости, майко — каза Имисандра. — Тринайсетгодишна, красива, най-голяма дъщеря на дамаджия на най-голямото племе в Красия и племенница на самия Избавител? Ашия е най-желаната невеста в целия свят.

Ашия отново потрепери. Думите на майка ѝ имаха за цел да я успокоят, но всъщност направиха точно обратното.

Кадживах обикновено се дразнеше, когато дъщерите ѝ спореха с нея, но този път само се усмихна търпеливо, като даде знак на Таладжа да добави още горещи камъни във водата. Тя командваше навсякъде, от детските стаи чак до кухнята и баните. Подчинени ѝ бяха петте ѝ дъщери дал’тинги — Имисандра, Хошвах, Хания, Таладжа и Евералия, и внучките Ашия, Шанвах, Сиквах, Мича и Джарвах.

— Очевидно дама Баден е съгласен с теб — каза Кадживах. Всички рязко се обърнаха към нея.

— Внукът му Раджи? — попита Имисандра.

След като тайната вече беше разкрита, лицето на Кадживах грейна в широка усмивка.

— Казват, че никой мъж досега не е предлагал такова богатство за една невеста.

Ашия не можеше да диша. Само допреди миг мислено беше отложила този момент за след петнайсетина години, но… Принц Раджи? Момчето беше красиво и силно, наследник на богатство, което надминаваше дори това на андраха. Какво повече би могла да пожелае?

— Той не те заслужава, сестро.

Очите на всички се насочиха към брата на Ашия Асукаджи, който стоеше на прага с гръб към жените. Това не беше нещо необичайно. Никой мъж нямаше право да влиза в женската баня, но Асукаджи беше само на дванайсет и все още ходеше само по бидо. Освен това всички знаеха, че е пуш’тинг и се интересува повече от женските клюки, отколкото от онова, което жените криеха под робите си.

Всички жени в семейството обожаваха Асукаджи. Дори Кадживах нямаше нищо против, че той предпочита мъже, стига да изпълнеше дълга си и да си вземеше жени, които да ѝ родят внуци.

— Скъпи племеннико — каза Кадживах. — Какво те води тук?

— Боя се, че това е последното ми посещение в женската баня — каза момчето и думите му бяха последвани от разочаровани възклицания. — Тази сутрин ме призоваха към Хану Паш. Ще облека бялото.

Кадживах първа нададе възторжен вик.

— Това е чудесно! Естествено, че всички очаквахме това да се случи. Ти си племенник на Избавителя.

Асукаджи сви рамене.

— А нима ти не си майката на Избавителя? Неговите съпруги и сестри, неговите племеннички? Защо никоя от вас не носи бяло, а аз трябва да го правя?

— Защото си мъж — посочи очевидното Кадживах.

— Какво значение има това? — рече Асукаджи. — Питаш кого заслужава Ашия, макар верният въпрос да е кой заслужава нея?

— А кой в каджи стои по-високо от наследника на дама Баден? — попита Ашия. — Баща ми не би ме омъжил в друго племе… нали?

— Не говори глупости! — сопна ѝ се Кадживах. — Абсурдно е дори да си помислиш нещо такова.

Но когато погледна към внука си, на лицето ѝ се бе изписало съмнение.

— Кой би я заслужавал тогава?

— Асъм, разбира се — отвърна Асукаджи.

Двете момчета бяха почти неразделни.

— Той ни е братовчед! — възкликна стреснато Ашия.

Асукаджи сви рамене.

— И какво от това? В Евджаха се говори за много такива съюзи по времето на Каджи. Асъм е син на Шар’Дама Ка, красив е, богат и могъщ. Освен това ще заздрави връзките между баща ми и дома Джардир.

— Аз съм от дома Джардир. — Гласът на Кадживах укрепна. — Баща ти е негов шурей, а аз съм негова майка. Какво още е нужно?

— Пряка връзка — рече Асукаджи. — От Избавителя и баща до единствен син. — Той се осмели да надзърне за миг в стаята, като срещна погледа на Ашия. — Твоят син.

— Вие сте пряката връзка — каза Кадживах. — Аз съм Светата майка. Всички вие носите кръвта на Избавителя.

Асукаджи се извърна и се поклони.

— Не исках да покажа неуважение, тикка. „Света майка“ е хубава титла, но все още не е превърнала черните ти роби в бели. Нито пък тези на благословената ми сестра.

Думите му накараха Кадживах да млъкне, а Ашия да се замисли. Бракът с първи братовчед не беше нещо нечувано в могъщите фамилии, а Асъм наистина беше красив, както отбеляза Асукаджи. Приличаше на майка си, а красотата на дамаджата беше несравнима. Асъм беше наследил нейното лице и стройната ѝ фигура и те му отиваха.

— Защо не Джаян? — попита тя.

— Какво? — сепна се Асукаджи.

— Ако ще се женя за братовчед, защо да не е първородният син на Избавителя? — попита Ашия. — Освен ако не се ожени за сестра си, коя друга би била по-достойна от мен, най-голяма племенничка на Шар’Дама Ка?

За разлика от стройния Асъм, Джаян приличаше повече на Избавителя — с широки рамене и мускулесто тяло. Не беше мил човек, но от него се излъчваше сила, която караше дори Ашия да се изчервява.

Асукаджи се изплю.

— Шарумско куче. Това са животни, които се развъждат за Лабиринта, сестро. Бих предпочел да те дам за жена на чакал!

— Достатъчно! — сопна му се Кадживах. — Забравяш се, момче. Самият Избавител е шарум.

— Беше шарум — каза Асукаджи. — Сега носи бялото.

Същия ден Кадживах подпали фитила на Ашан и завлече Ашия, Шанвах и Сиквах пред Шар’Дама Ка, като настоя да бъдат направени дама’тинги.

Но човек не може просто така да настоява за нещо пред Избавителя и дамаджата. Кадживах и дъщерите ѝ получиха бели воали. Ашия и братовчедките ѝ бяха изпратени веднага в двореца на дама’тингите.

— Това е за добро, сестро — каза Асукаджи, докато избутваха момичетата към очакващата ги дамаджа. — Сега вече няма да има причина Избавителят или баща ни да се противопоставят на брака ти с Асъм.

Кадживах не изглеждаше доволна, но Ашия не разбираше защо. Избавителят ги беше обявил за своя кръв и ги беше дарил с висша чест. Ашия не искаше да става дама’тинга, но кой знае какви чудни неща можеше да научи в двореца им?

Кай’тинга. Харесваше ѝ звученето на думата. Излъчваше могъщество. Величие. Шанвах и Сиквах се страхуваха, но Ашия с радост се съгласи.

Дамаджата изведе момичетата от тронната зала през личния си вход. Което само по себе си беше голяма чест. Там ги чакаха Кева, дамаджи’тинга на каджи, и нейната дъщеря и наследница Мелан, заедно с един от немите евнуси, охранители на дамаджата.

— Момичетата ще бъдат обучавани в писмо, пеене и танци върху възглавниците по четири часа дневно — каза дамаджата на дамаджи’тинга Кева. — През останалите двайсет принадлежат на Енкидо.

Тя кимна към евнуха и Ашия ахна. Шанвах се вкопчи в нея. Сиквах се разплака.

Дамаджата не им обърна никакво внимание и каза на евнуха:

— Погрижи се от тях да излезе нещо.

Ний’дамаджи’тинга Мелан ги поведе през Подземния град на дама’тингите. Говореше се, че те могат да изцелят всяка рана с магията на своите хора, но цялата ръка на жената чак до рамото беше покрита с ужасни белези, а пръстите ѝ бяха сгърчени заплашително, почти като ноктите на алагай, които Ашия бе виждала по различни картини.

Сиквах продължаваше да плаче. Шанвах я беше прегърнала през раменете и нейните очи също бяха пълни със сълзи.

„Ти си пример за всяка друга млада жена в племето — ѝ беше казал веднъж баща ѝ. — Затова, ако някога посрамиш семейството ни, ще се отнеса към теб по-строго, отколкото към всеки друг.“

И Ашия се бе научила да крие страха и сълзите си. Тя също беше толкова уплашена, колкото и братовчедките ѝ, но беше най-голямата и те винаги вземаха пример от нея. Затова продължи да върви с гордо вдигната глава, докато ги водеха към една малка врата. Енкидо се облегна на стената до нея, а Мелан ги въведе в една голяма зала. Стените бяха осеяни с колчета, на които бяха окачени бели роби и дълги ивици бяла коприна.

— Съблечете робите си — каза Мелан, когато вратата се затвори зад тях.

Братовчедките ѝ ахнаха и се поколебаха, но Ашия знаеше, че ще е глупаво — и безполезно — да спори с Невестата на Еверам. С чувство за лично достойнство тя свали качулката си и издърпа робата си през главата. Широка копринена лента прикриваше напъпилите ѝ гърди. Бидото ѝ също беше от фина черна коприна, увита хлабаво около хълбоците ѝ за удобство и по-лесно сваляне.

— Всичко — каза Мелан. Тя стрелна с поглед Шанвах и Сиквах, които все още се колебаеха, и гласът ѝ изплющя като бич: — Веднага!

Малко по-късно трите момичета вече стояха съвсем голи и ги поведоха към дъното на стаята, където се намираше банята, голяма естествена пещера, осветена от защити. Водата бликаше непрекъснато през украсени фонтани и въздухът беше горещ и замъглен от изпаренията. Дори банята на Кадживах бледнееше пред нея.

Във водата имаше десетки момичета, от деца до почти разцъфнали жени. Те или се къпеха в каменния басейн, или бяха насядали по хлъзгавите стъпала по ъглите му, където се бръснеха или си оправяха ноктите. Всички едновременно се обърнаха към новодошлите.

Ашия и братовчедките ѝ имаха опит в къпането с други момичета, но разликата между тази баня и онази в бащиния ѝ дворец беше поразителна — тук всички бяха с остригани до голо глави.

Ашия вдигна ръка и докосна гъстата си коса, която бе отглеждала цял живот с надеждата да се хареса на бъдещия си съпруг.

Мелан я забеляза.

— Наслади се на усещането, момиче. Ще бъдеш лишена от него за доста дълго време.

Братовчедките ѝ ахнаха и Шанвах обхвана уплашено главата си с ръце.

Ашия се насили да отпусне ръце край тялото си, като си пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Това е само коса. Пак ще порасне.

С крайчеца на очите си видя, че братовчедките ѝ също се успокоиха.

— Аманвах! — извика Мелан и към тях се приближи една девойка на възрастта на Сиквах.

Тя беше твърде млада, за да притежава женствени извивки, но очите и лицето ѝ бяха същите като на дамаджата.

Ашия почувства облекчение. Светата Аманвах беше тяхна братовчедка, първородна дъщеря на Избавителя и дамаджата. Някога двете бяха също толкова близки, колкото Асъм и Асукаджи.

— Братовчедке! — приветства я топло Ашия, като протегна ръце.

Години бяха минали от последния път, когато двете бяха играли заедно, но това нямаше никакво значение. Тя беше от тяхната кръв и щеше да им помогне на това странно и непознато място.

Аманвах не ѝ обърна внимание, отказвайки да срещне погледа ѝ. Беше няколко години по-малка и малко по-ниска от нея, но поведението ѝ показваше, че вече счита братовчедката си за по-нисша. Движейки се с плавна грациозност, тя заобиколи момичетата и се изправи пред Мелан, като погледна ний’дамаджи’тингата в очите твърде смело за Оброчена.

— Дошли са да се учат да танцуват върху възглавници? — подсмихна се тя.

Обикновено в двореца водеха момичетата, най-вече от бедните семейства, за да се обучат в танците върху възглавници, преди да бъдат продадени в големия харем. Някои се връщаха при бащите си, защото като невести щяха да донесат богата зестра в семейството.

Мелан кимна.

— По един час всеки ден. И един час пеене. Още един за писане и четвъртия за къпане.

— А останалите двайсет? — попита Аманвах. — Не ми казвай, че отиват направо в Стаите на сенките.

Името накара Ашия да настръхне и въпреки топлия въздух, тя едва успя да сдържи потреперването си.

Но Мелан поклати глава.

— В другите двайсет ще изучават шарусахк. Те принадлежат на Енкидо.

Ашия потисна изръмжаването си. Тя беше от кръвта на Избавителя. Енкидо бе само някакъв си полумъж. Трябваше да изпълнява инструкциите му, но по-скоро бе готова да се хвърли в обятията на Ний, отколкото да мисли за себе си като за негова собственост.

— Избръсни ги и ги научи как да си намотават бидото — каза Мелан.

Аманвах се поклони.

— Да, ний’дамаджи’тинга.

— Благодаря ти, братов… — започна Ашия, но щом Мелан си тръгна, Аманвах им обърна гръб.

Тя щракна с пръсти и посочи три по-големи момичета, които незабавно отидоха при Ашия и останалите и ги поведоха към водата.

Аманвах се върна при другите момичета и продължи да разговаря с тях, без да обръща внимание на Ашия, Шанвах и Сиквах, докато ний’дама’тингите отрязваха красивите им коси и бръснеха главите им. Ашия просто се взираше в нищото, прогонвайки усещането за загуба, докато тежките кичури падаха във водата.

След това ний’дама’тингата донесе калъп сапун и бръснач. Ашия стоеше като замръзнала, докато момичето бръснеше скалпа ѝ, като размахваше майсторски бръснача.

Когато всичко свърши, Аманвах се върна при тях. Тя се стараеше да гледа над главите им, избягваше погледите им.

— Подсушете се. — Тя посочи към купчината чисто бели кърпи. — След това елате с мен.

Аманвах отново се обърна, а Ашия и останалите се подсушиха и последваха високомерната си братовчедка обратно в съблекалнята. След тях се изнизаха същите три момичета, които им бяха отрязали косите.

Аманвах мина покрай навитите на рула бели копринени бидота и отиде до лакирания сандък в дъното на помещението.

— Вие не сте дама’тинги. — Тя подхвърли на всяка от тях по едно топче черна коприна от сандъка. — Недостойни сте за бялото.

— Недостойни — повториха трите момичета, застанали зад гърбовете им.

Ашия преглътна на сухо. Оброчени или не, те бяха от кръвта на Избавителя, а не някакви си обикновени дал’тинги.

Когато излязоха от банята, облечени с черни роби и тънки черни копринени воали, Енкидо вече ги очакваше. Шанвах и Сиквах бяха престанали да плачат, но все още вървяха вкопчени една в друга, забили погледи в пода.

Ашия смело вдигна очи, за да срещне погледа на евнуха. Тя носеше кръвта на Избавителя. Ако този мъж се осмелеше да ѝ посегне, баща ѝ щеше да отреже не само члена му. Нямаше да се страхува от него.

Нямаше.

Евнухът не ѝ обърна внимание, а втренчи поглед в Сиквах, която трепереше като озовало се пред вълка зайче. Той направи рязък презрителен жест. Сиквах само го гледаше неразбиращо и сълзите отново потекоха от очите ѝ.

Енкидо внезапно насочи показалец към лицето ѝ, което я накара да ахне и да изпъне гръб. Разширените ѝ от страх очи се фокусираха върху пръста.

Енкидо пак направи презрителния жест. Хлипайки, Сиквах отново се преви надве, сякаш пръстът му бе единственото, което я бе поддържало изправена. Шанвах също изгуби самообладание и двете се вкопчиха една в друга, разтреперани.

— Тя не разбира какво искаш! — извика Ашия.

Не беше сигурна дали не е и глух, защото той дори не я погледна.

Вместо това ръката му се изстреля напред и зашлеви Сиквах толкова силно по бузата, че главата ѝ се удари в главата на Шанвах и двете се блъснаха силно в стената.

Без дори да се замисли, Ашия се хвърли напред, като застана между евнуха и момичетата.

— Как се осмеляваш! — извика тя. — Ние сме принцеси от каджи, кръв от кръвта на Избавителя, а не някакви си камили на пазара! Шар’Дама Ка ще те лиши от тази ръка!

Енкидо я погледна. После направи изумително бързо движение и Ашия политна назад, като усещаше странно изтръпване в брадичката. По-скоро чу, отколкото усети сблъсъка в каменната стена. Звукът отекна в главата ѝ, когато се стовари на пода, и тя знаеше, че болката няма да се забави.

Но Шанвах и Сиквах се нуждаеха от нея. Тя опря дланите си в пода и се опита да се изправи. Беше най-голямата. Неин дълг бе да…

Погледът ѝ се замъгли и пред очите ѝ притъмня.

Когато се свести, Енкидо, Шанвах и Сиквах не бяха помръднали от местата си. Сякаш бе изгубила съзнание само за секунда, но засъхналата кръв по бузата ѝ говореше друго. Момичетата бяха спрели да плачат и стояха с изправени гърбове. Гледаха я ужасено.

Ашия успя да се вдигне на колене, след това се изправи на треперещите си крака. Лицето ѝ пулсираше от болка, каквато не бе изпитвала досега. Но вместо да я уплаши, това я разгневи още повече. Той можеше да си позволи да ги удря, но нямаше да посмее да ги убие. Просто се опитваше да ги накара да се страхуват от него.

Тя стъпи твърдо на нозе и се осмели отново да вдигне поглед към лицето му. Не се плашеше толкова лесно.

Но евнухът не ѝ обърна внимание, а просто се обърна и пое по коридора, като им даде знак с ръка да тръгнат след него.

Момичетата го последваха безмълвно.

Енкидо стоеше пред трите уплашени момичета в една голяма кръгла стая, осветявана единствено от смътната светлина на защитите. Както и в останалата част от Подземния град, подът и стените бяха от камък, прорязан от защити и излъскан до блясък от дългогодишното му използване. Изсечените в пода защити бяха подредени в концентрични кръгове, като мишена за стрелец.

В стаята нямаше никакви мебели, само хиляди оръжия, които висяха по стените. Копия и щитове, лъкове и стрели, капани за алагаи и къси бойни ножове, ножове за мятане и къси палки, вериги с тежести и други оръжия, чиито наименования Ашия дори не знаеше.

Отново бяха принудени да съблекат робите си, да ги окачат на кукички до вратата и да останат само по бидо.

Енкидо също носеше само бидото си. То представляваше просто тънка копринена лента, разбира се, защото той нямаше мъжество, което да крие в него. Мускулестото му тяло беше гладко избръснато, покрито със стотици татуирани линии и точки. Разположението им изглеждаше абсолютно хаотично, но Ашия успя да улови някакъв мотив, който обаче бе твърде сложен, за да го разгадае изцяло.

В тях се криеше някаква загадка. Загадката на Енкидо. Ашия винаги се беше представяла много добре в игрите със загадки. Момичетата се обучаваха в различни загадки още от най-ранна възраст, за да могат да развличат съпрузите си.

Немият шарум зае поза от шарусахк. Трите го изгледаха безучастно, но щом очите му потъмняха, Ашия разбра намеренията му и зае същата поза. Шарусахк беше забранен на дал’тингите, но Ашия и братовчедките ѝ бяха обучавани в танци и загадки. Това не беше кой знае колко по-различно.

— Следвайте движенията му — каза тя на другите две момичета.

Шанвах и Сиквах се подчиниха и Енкидо започна да ги обикаля, като оглеждаше стойките им. Той стисна здраво китката на Ашия и рязко издърпа ръката ѝ нагоре, като грубо изрита краката ѝ встрани, за да я накара да се разкрачи повече. Тя продължи да усеща болката от стискането му дълго след като той я бе пуснал и се беше обърнал към Шанвах.

Шанвах извика и подскочи от силния удар по бедрото ѝ, след което Енкидо отново зае позата. Шанвах не беше глупава и веднага изкопира движенията му. Този път се справи по-добре, но Енкидо я подсече с ритник и тя тупна на земята. Сиквах отскочи уплашено назад и дори Ашия отпусна ръце и се обърна към тях.

Енкидо я посочи с пръст и този простичък жест накара сърцето ѝ да спре. Ашия зае отново позата, но Сиквах продължи да отстъпва назад. Накрая се озова до стената и положи всички усилия да се разтвори като призрак в камъка.

Енкидо отново зае позата и Шанвах побърза да се изправи и да я изкопира. Този път краката ѝ бяха разположени правилно, но гърбът ѝ не беше изпънат. Енкидо сграбчи копринените ленти на бидото ѝ, които свързваха плетеницата около бръснатата ѝ глава с онази, която покриваше гениталиите ѝ. Дръпна силно, като притисна палеца си към гръбнака на Шанвах. Тя извика от болка, но не се възпротиви.

Енкидо я пусна и се обърна към Сиквах. Момичето се беше притиснало ужасено към стената, покрило с шепи носа и устата си, а от ококорените му очи се стичаха сълзи. Евнухът плавно зае позата си.

— Последвай го, глупачко! — сопна се Ашия на момичето, което не реагира по никакъв начин.

Но Сиквах само поклати глава и с хленч се опита да се притисне още повече към неподатливата стена.

Енкидо се раздвижи с бързина, каквато Ашия не вярваше, че е постижима. Сиквах се опита да избяга, но той се озова за миг до нея, сграбчи я за ръката и я дръпна, сваляйки я на земята. Момичето с писък се затъркаля към средата на стаята.

Енкидо вече беше до нея и я изрита в корема. Сиквах се приземи по гръб и удари силно главата си в пода. Лицето ѝ се окървави и тя застена, отпуснала немощно крайниците си.

— В името на Еверам, ставай, момиче! — извика Ашия, но Сиквах не искаше — или не можеше — да се изправи.

Енкидо я ритна отново. И отново. От гърдите ѝ се откъснаха ридания, но евнухът не ѝ обърна никакво внимание. Може би наистина беше глух.

Като че ли не се опитваше да я осакати или убие, но не проявяваше и никаква милост, нито показваше по някакъв начин, че тормозът ще спре, ако не се изправи и не заеме позата. Спираше след всеки удар, давайки ѝ възможност да се изправи, но парализираната от страх Сиквах не можеше да го осъзнае.

Ударите започнаха да се увеличават. От носа и устата на Сиквах течеше кръв, на слепоочието ѝ се появи нова рана. Едното ѝ око започваше да се подува. Ашия вече си мислеше, че Енкидо наистина може да я убие. Тя погледна към Шанвах, но другото момиче стоеше вцепенено и безпомощно наблюдаваше сцената.

Евнухът беше толкова погълнат от Сиквах, че не забеляза как Ашия заряза позата и безшумно се плъзна към стената. Свещеният закон забраняваше на жените да докосват копията, затова тя си избра една къса, тежка палка, обкована със стомана. Тя просто прилепна към ръката ѝ.

Ашия се промъкна предпазливо зад гърба на Енкидо и годините, прекарани в упражнения по танци, си проличаха в бързото ѝ безшумно приближаване. Тя почти не усети лекото отместване, но замахът ѝ премина на доста голямо разстояние от главата на Енкидо. Спокойните му очи срещнаха нейните и Ашия осъзна, че той я беше чакал, беше я подмамвал, за да провери дали ще се хвърли да защити братовчедката си.

Сиквах лежеше, забравена на пода, трепереща, окървавена и насинена купчинка.

„Той беше готов да я убие — помисли си Ашия — само за да ме провери.“ Тя оголи зъби, отдръпна се назад и замахна отново към главата му, този път от друг ъгъл.

Ала този ход беше за заблуда и преди Енкидо да успее да реагира, тя се завъртя и насочи удара си към коляното му.

Обаче немият евнух не се остави да бъде изненадан и отново я отблъсна с едва доловимо докосване. Ашия не спираше да нанася удари с палката, но Енкидо я блокираше без капчица усилие. Момичето усети засилващ се страх от онова, което той щеше да стори с нея, след като решеше, че урокът е приключил, и нанесеше ответния си удар.

Миг по-късно получи отговор на страховете си — Енкидо улови китката ѝ с палеца и показалеца на лявата си ръка и я извъртя. Захватът му беше съвсем деликатен, но ръката ѝ сякаш беше хваната в менгеме и Ашия не можеше да я помръдне. Другата ръка на евнуха се усука около нейната и той заби пръста си в раменната ѝ става.

Внезапно ръката ѝ омекна и когато Енкидо я пусна, тя увисна безчувствена край тялото ѝ. Какво ѝ беше направил? Ашия нямаше усещането, че пръстите ѝ са пуснали палката, но я чу да издрънчава на пода. Погледна надолу, опита се да стисне пръстите си в юмрук и да вдигне ръката си, но безуспешно. Мислено прокле безполезния крайник.

Енкидо се хвърли към нея и Ашия инстинктивно вдигна другата си ръка, за да се защити. Той я мушна с пръст и тя също се отпусна безчувствена. Момичето се опита да отстъпи, но евнухът отново я удари. Съвсем лекичко, но краката ѝ внезапно се подкосиха. Тя се свлече на пода и главата ѝ отскочи от камъка като език на камбана.

С огромни усилия Ашия успя да се претърколи по гръб и със замаян поглед проследи приближаващия се Енкидо. Тя затаи дъх, твърдо решена да не извика, когато той нанесе последния си удар.

Ала той приклекна до нея и обхвана нежно лицето ѝ в шепите си, както би направила майка с детето си.

Пръстите му напипаха слепоочията ѝ и натиснаха силно. Ашия никога не си беше представяла, че такава болка може да съществува, но прехапа силно устни, като усети кръвта в устата си, и отказа да му достави удоволствието да чуе писъка ѝ.

Натискът на пръстите се увеличи. Пред очите ѝ започна да притъмнява. Миг по-късно вече не виждаше нищо, само цветни петна, които постепенно също изчезнаха, оставяйки я в пълен мрак.

Енкидо я пусна, изправи се и се запъти към братовчедките ѝ.

Ашия нямаше представа колко дълго бе лежала там безчувствена и бе слушала виковете им. Но писъците и хленчът постепенно утихнаха. Момичето се чудеше дали тя е припаднала, или са другите. Напрегна слух и чу тихи въздишки, равномерно дишане и тихо шумолене.

Златиста плащаница премина през зрението ѝ като пясъчна буря и тя започна да различава смътни сенки. Очевидно евнухът не я беше ослепил завинаги.

Тя се опита да свие безчувствените си пръсти. Помръдването бе едва доловимо, но разликата с мъртвите ѝ крайници отпреди малко беше огромна.

Ашия виждаше смътната фигура на евнуха, който отнасяше някъде едната от братовчедките ѝ. Другата все още лежеше наблизо. Шанвах, осъзна тя, когато зрението ѝ започна да се прояснява. Евнухът се върна и отнесе и нея. Ашия остана сама в центъра на стаята, като се опитваше да си върне контрола върху бавно събуждащите ѝ се крайници. Всяко помръдване носеше ужасна болка, но я болеше и от усещането за пълна безпомощност. А с него щеше да се бори до смърт.

Евнухът се върна и застана до нея, голямо тъмно петно на фона на златистото поле. Положи ръце върху голите ѝ гърди и тя затаи дъх.

Енкидо натисна силно, като я принуди да издиша. Когато Ашия се опита отново да си поеме дъх, установи, че не може. Евнухът не отпускаше натиска си. Тя се извиваше безпомощно и се напрягаше да раздвижи ръцете си, за да го удари.

Но той не се отказваше и накрая Ашия вече не можеше да контролира дори гърченето си. Пред очите ѝ отново започна да притъмнява.

„Обратно в съня“, помисли си тя почти с облекчение.

Но тогава евнухът леко отслаби натиска на едната си ръка. Ашия се опита да си поеме дъх и се задави. Дробовете ѝ все още не работеха с пълния си капацитет, но поне успя да глътне малко въздух. Това бе най-сладкият въздух, който бе вкусвала някога, но не ѝ беше достатъчен, затова вдиша отново. И отново.

Дишането ѝ запази ритъма си и пред очите ѝ отново започна да се прояснява, а крайниците ѝ си върнаха усещанията. Но този път тя се отказа да се бори, а се съсредоточи изцяло върху кратките животоспасяващи вдишвания.

Енкидо повдигна още малко ръката си. Позволи ѝ да вдъхне по-дълбоко и тя алчно се възползва от възможността.

Евнухът вдигна ръката си и нежно я отпусна върху гърдата ѝ. Ашия вдъхна дълбоко и разбра, че това е подаръкът му за нея. Нито едно удоволствие, което бе изпитала в живота си, не можеше да се сравни със съвършенството на това единствено вдишване.

Тогава той отново бавно натисна надолу. Ашия се отпусна, като му позволи да изтласка въздуха от дробовете ѝ. Миг по-късно евнухът вдигна ръката си и тя си пое дъх. В продължение на няколко минути му позволяваше да контролира дишането ѝ. След като толкова време се беше борила усилено, за да си поеме дъх, сега можеше да се отпусне изцяло и да позволи на Енкидо да диша вместо нея.

Помисли си, че може дори да заспи, успокоена, но той вдигна ръката си и започна да масажира слепоочията ѝ на същото онова място, чрез което ѝ бе причинил такава ужасна болка.

Зрението ѝ започна да се прояснява по-бързо и мъглата през очите ѝ започна да се оформя в мускулестата фигура на евнуха. Досега Ашия никога не беше виждала мъж без робата му и знаеше, че трябва да отмести очи, но татуировките по тялото му отново привлякоха погледа ѝ. Загадката на Енкидо.

Умелите пръсти на евнуха се отместиха от слепоочията ѝ към все още безчувствената ѝ ръка. Докато работеше върху нея, се появи леко изтръпване, но тя не можеше да усети пръстите му върху кожата си. Внезапно я прониза болка, която я накара да подскочи. Ашия рязко извъртя главата си настрани и видя, че Енкидо масажира мъничък оток на рамото ѝ. Един почти идеално кръгъл участък от лилава плът на мястото, където бе мушнал с пръста си.

Болката бързо отшумя, премина в приятно пощипване и изведнъж ръката на Ашия отново оживя.

Енкидо леко се извърна настрани и Ашия зърна на рамото му татуировка, която изглеждаше почти като отока ѝ.

Други подобни се виждаха и на слепоочията му, точно на местата, където бе стиснал Ашия. Очите ѝ пробягаха по тялото му, като следваха линиите, свързващи точките. Имаше много други, някои по-малки, други по-големи.

Енкидо се прехвърли към подутината на кръста ѝ. Тя се извъртя, за да види по-добре, но вече беше забелязала татуировката на същото място на гърба на евнуха.

Още преди да се заеме с краката ѝ, тя знаеше, че там също ще започне да усеща изтръпване и пощипване.

„Той ме обучава — осъзна момичето. — Татуировките по тялото му представляват свещените текстове.“

Ашия погледна към лицето на Енкидо, докато той я масажираше, и откри в него единствено доброжелателство. Тя протегна ръка и докосна една от точките на гърба му.

— Сега разбирам. Разбирам и ще кажа и на другите… учителю.

Енкидо се наведе към нея. За миг Ашия си помисли, че си представя това, но не беше така. Той се задържа в тази поза твърде дълго.

Поклони ѝ се, както учител се покланя на ученика си, след което я вдигна на ръце и я понесе нежно, като бебе, към мястото, където спяха братовчедките ѝ. Положи я до тях и нежно затвори клепачите ѝ с пръсти.

Ашия не се възпротиви, прегърна братовчедките си и потъна в дълбок сън.

Събудиха се внезапно. Енкидо може и да беше ням, но въпреки това можеше да изкарва гръмотевични звуци от лакирания рог, допрян до устните му. Като че ли самите стени трепереха. Момичетата запищяха и запушиха с длани ушите си, но звукът не спря дори след като скочиха на крака. Ашия нямаше представа за времето, но сигурно бяха спали в продължение на часове. Чувстваше се освежена, макар тялото все още да я болеше.

Евнухът окачи рога на стената, подаде на всяка една от тях по една кърпа и ги поведе към банята. Момичетата се движеха една след друга, но Ашия непрекъснато хвърляше погледи назад към братовчедките си. Лицето на Шанвах беше студено, лишено от всякакви мисли. Сиквах вървеше с накуцване и попъшкваше, докато слизаха надолу по стълбите.

Както и преди, Енкидо ги изчака отвън, докато влизаха в съблекалнята. Чуваха бълбукането на фонтаните, докато размотаваха бидотата си, но иначе цареше тишина. И наистина се оказа, че банята е празна.

Шанвах и Сиквах се огледаха нервно, чувстващи се като джуджета в голямото помещение. Ашия плесна с ръце, привличайки вниманието им.

— Ний’дама’тинга Мелан каза, че трябва да прекарваме по един час на ден в банята. Да не губим време.

Тя нагази във водата и поведе момичетата към най-големия централен фонтан. В основата му имаше каменни пейки, на които къпещите се можеха да полегнат и да се подложат под горещите струи.

Сиквах се потопи в димящата вода и изстена.

— Точно така, сестро — каза Ашия и се приближи до нея, за да огледа отока на бедрото ѝ, и започна да го масажира така, както бе направил Енкидо. — Отокът не е голям. Позволи на горещата вода да отнеме болката и той ще се изцери бързо.

— Ще се появят нови — каза Шанвах с равен и безжизнен глас. — Той никога няма да спре.

Сиквах потрепери и кожата ѝ настръхна въпреки топлата вода.

— Ще спре — възрази Ашия, — след като разгадаем загадката.

— Загадката ли? — попита Шанвах.

Ашия посочи към синината на рамото си. Шанвах имаше същата, както и Сиквах.

— По кожата на учителя ни има същите белези. Когато нанесеш удар в тях, ръката ти се обездвижва за известно време.

Сиквах отново започна да плаче.

— Но какво означава това? — попита Шанвах.

— Тайната на дама’тингите — отвърна Ашия. — Мелан каза, че трябва да научим шарусахк. Загадката на Енкидо е част от него, сигурна съм.

— Защо тогава ни дадоха учител, който не може да говори? — попита настоятелно Сиквах. — Такъв, който… който…

Тя се разхълца отново.

Ашия стисна успокояващо бедрото ѝ.

— Не се страхувай, братовчедке. Може би просто това е начинът. Всичките ни братя се връщаха от шарадж, покрити с отоци от шарусахк. Защо ние да сме по-различни?

— Защото не сме момчета! — извика Шанвах.

В този миг вратата се отвори и трите момичета застинаха. В банята влязоха група Оброчени, водени от Аманвах.

— Може и да не сме — каза Ашия, като привлече погледите на другите две момичета към себе си. — Но сме от кръвта на Избавителя и няма нищо, което обикновените момчета могат да правят, а ние да не можем.

— Използвате нашия фонтан — извика Аманвах, докато се приближаваше заедно с останалите към тях. Тя посочи към малкия фонтан в далечния край на басейна. — Черните бидота се къпят там.

Останалите ний’дама’тинги се разсмяха като по команда. Аманвах беше само на единайсет, но момичетата, някои от които бяха няколко години по-големи от нея и скоро щяха да получат белите си воали, ѝ се подмазваха, за да спечелят благоволението ѝ.

Кракът на Сиквах се стегна и Ашия усещаше, че Шанвах също бе готова да скочи и да хукне като заек.

— Не обръщайте внимание на приказките им, малки братовчедки — каза тя. — Но все пак да отидем там. — Тя ги хвана за ръцете и нежно ги изправи на крака, след което ги подтикна към другия фонтан, хвърляйки пълен с ненавист поглед към Аманвах. — По-малък фонтан и смехът на няколко момичета са малка цена, която ще платим за нашия един час почивка.

— Не „момичета“ — каза Аманвах, като я сграбчи за ръката. — Ний’дама’тинги. По-висши от вас. Нещо, което е най-добре да научиш.

— Защо се държиш така? — попита Ашия. — Ние сме братовчедки. От една кръв сме. Кръвта на Избавителя.

Аманвах сграбчи Ашия за рамото и я подсече с крак. Ашия политна назад към братовчедките си и трите паднаха с плясък във водата.

— Вие сте едно нищо — каза Аманвах, когато трите се изправиха с пръхтене във водата. — Избавителят каза думата си, като ви изпрати тук в черно. Вие сте деца на неговите безполезни сестри дал’тинги и сте подходящи само за раждането на вълци, които да тичат в Лабиринта. Кръвта ви не е свещена и не сте ми братовчедки.

Ашия почувства как спокойствието ѝ се изпарява. Беше с две години по-голяма от Аманвах, по-едра и по-силна и нямаше да позволи на по-малката си братовчедка да я тормози.

Тя удари с длан по водата и засипа с пръски Аманвах, която инстинктивно вдигна ръка, за да предпази лицето си. Бърза като оса, Ашия се стрелна напред и ѝ нанесе удар с изпънатите си стегнати пръсти право в точката на рамото, където се намираше татуировката на Енкидо. Мястото, на което тя и братовчедките ѝ имаха синини.

Аманвах изпищя и падна по гръб във водата. Останалите момичета застинаха по местата си; никоя от тях не знаеше как да реагира.

Аманвах гледаше с разширени очи безжизнената си и безчувствена ръка. След това се намръщи и започна да разтърква мястото, докато вкочанеността не изчезна. После размърда предпазливо ръката си и тя реагира, макар и бавно.

— Значи, Енкидо вече е успял да те научи на нещо от шарусахк — каза Аманвах, след което се изправи във водата и зае същата поза, която Енкидо бе демонстрирал предишния ден. Усмихваше се. — Хайде, тогава. Покажи ми какво си научила.

Ашия вече знаеше какво я очаква, затова се стегна. Щом един шарум може да го изтърпи, значи, и аз мога.

Мисълта леко я успокои, но не направи нищо, за да я защити от болката, когато Аманвах започна да я бие. Тя избягваше всички удари на Ашия, а нейните бяха бързи и точни и улучваха точките, които причиняваха най-голяма болка. Когато се измори да си играе, тя с лекота притисна момичето към дъното на басейна и изви ръката ѝ толкова силно назад, че Ашия се уплаши да не я счупи. Опита да задържи главата си над водата и за голям свой срам осъзна, че ако по-малкото момиче иска да я удави, тя по никакъв начин не би могла да му попречи.

Но Аманвах се задоволи с болката и продължи да извива ръката ѝ назад, докато Ашия не изкрещя с дрезгав глас.

Най-после Аманвах я пусна с плясък във водата и посочи към малкия фонтан, като оглеждаше и трите си братовчедки.

— В колибата си, ний’шарум’тингски кучки.

Отекна звукът на рог и Ашия скочи на крака, преди умът ѝ да се е събудил напълно. Зае защитна поза и се огледа за заплахата.

Атака не последва. Енкидо спокойно окачи рога на стената, докато момичетата стояха в пълна готовност. Вече бяха пет, братовчедките ѝ Мича и Джарвах се бяха присъединили към тях скоро след като дамаджата ги даде на Енкидо. Новите момичета бяха няколко години по-малки, но като че ли се адаптираха по-бързо към света на Енкидо и примера, който им даваше Ашия.

Месеци наред тренировъчната стая на Енкидо се бе превърнала в център на техния свят. Те спяха и се хранеха тук, като заплащаха храната и почивката си с болка. В края на всеки урок винаги имаше някое момиче с безчувствен крайник или с по-лошо нараняване. Понякога оставаха без обоняние. Друг път оглушаваха за часове. Но не за постоянно.

Ако останеше доволен от тях, Енкидо масажираше и разтриваше болезнените места, възвръщаше живота във вцепенените крайници, ускоряваше изцеляването им.

Те бързо научиха, че той е доволен, когато работят усилено. Решително и упорито. И са готови да продължат дори когато са наранени или изпитват болка. Оплакванията, молбите и неподчинението го ядосваха.

След онази първа нощ не им се позволяваше да се наспят добре. Двайсет минути тук, три часа там. Евнухът ги будеше в странни часове и очакваше от тях да изпълняват сложни шарукини или дори да се бият помежду си. Действията му не бяха систематични, затова те се научиха да спят винаги когато им се удадеше възможност. Заради състоянието на непрекъснато изтощение, в което се намираха, изкараха първите няколко седмици като в размит сън.

Уроците с дама’тингите дойдоха и отминаха като миражи в пустинята. Те се подчиняваха на Невестите на Еверам безпрекословно. Енкидо винаги разбираше кога някоя от жените в бяло е недоволна от тях и им разясняваше без думи защо грешките не биваше да се повтарят никога.

Готова съм да убия за един хубав сън, заявиха пръстите на Шанвах.

Повечето от уроците на дама’тингите не представляваха интерес за момичетата, но тайният код на евнуха, смесица от жестове и език на тялото, беше усвоен съвършено. Сложните разговори се провеждаха чрез жестикулация със същата лекота, както и чрез говор.

Понякога Енкидо им даваше по някоя команда или мъдър съвет чрез знаците, но все пак евнухът предпочиташе да ги обучава чрез примери, като ги принуждаваше сами да разгадават значението им. Понякога дни наред не произнасяше и една дума чрез кода.

Но въпреки че не улесниха общуването им с техния учител, кодовете с ръце се превърнаха в основен начин за общуване между тях самите. Оказа се, че Енкидо не е глух. Напротив, и най-тихият шепот носеше болка и унижения, които принудиха момичетата да пазят пълно мълчание в негово присъствие. Ашия беше сигурна, че той неведнъж ги бе улавял да разговарят чрез кодовете, но засега предпочиташе да не им обръща внимание.

Аз също — отвърнаха пръстите на Ашия и тя с изненада осъзна, че е искрена.

Не съм достатъчно силна, за да убивам — каза Сиквах. — Без сън мога да умра.

Както обикновено, Мича и Джарвах не казаха нищо, но внимателно следяха разговора.

Няма да умреш — отвърна Ашия. — Както учителят ме научи да оцелея, като дишам едва-едва, така сега ни обучава как да се наспиваме на пресекулки.

Шанвах се извърна, за да срещне погледа ѝ.

Откъде си толкова сигурна? — попитаха пръстите ѝ.

Доверете се на големите, малки братовчедки — отвърна Ашия и думите ѝ накараха дори Шанвах да се успокои.

Ашия не можеше да обясни защо, но нямаше никакво съмнение какви са намеренията на учителя им. За съжаление, това не ѝ даваше издръжливост. Тя трябваше да се спечели.

Внезапно Енкидо направи жеста, който те обожаваха — посочи кърпите, давайки им неочаквана почивка. Сигурно бяха спали по-дълго, отколкото смятаха. Петте момичета грабнаха кърпите си и се наредиха пред вратата. Евнухът ги освободи с махване на ръката.

Двайсет часа дневно с Енкидо, както бе наредила дамаджата. Три месеца обучение с дама’тингите. И този единствен, благословен един час, който прекарваха в банята. Единственото място, където Енкидо не можеше да ги последва. Един час, в който можеха да разговарят свободно или да затворят очи, без да искат разрешение. Послушанието пред ний’дама’тингите беше малка цена за това спокойствие.

Оброчените им се подсмихваха злобно в банята, в коридорите, по време на уроците, присмиваха се на ний’шарум’тингите, както ги беше нарекла Аманвах. Черното бидо беляза завинаги Ашия и братовчедките ѝ. Дори дал’тингите, които бяха пратени да се учат на танци върху възглавници, като че ли бяха над тях. Те запазваха косите си и не ги пребиваха заради грешките им.

Ашия и малките ѝ братовчедки се научиха да мълчат и да пазят всичко в себе си, да се стараят да остават незабелязани винаги когато беше възможно, а когато не беше, да се държат покорно.

Както обикновено, те бяха първи в банята. Ний’дама’тингите щяха да се появят след четвърт час, но Ашия поведе останалите директно към малкия фонтан в дъното на басейна, въпреки че там водата не беше толкова топла, защото се намираше далеч от защитите, които я нагряваха. Там те измиха потта от тялото си и се заеха да масажират болящите мускули, мазолите и изприщената си кожа. Уроците на Енкидо за масажирането и изцеляването бяха безценни в банята.

Вратата се отвори и се разнесоха викове. Ний’дама’тингите влязоха вкупом и явно сред тях се вихреше някакъв конфликт.

Ашия не беше такава глупачка, че да ги зяпне с любопитство, но се настани нехайно върху фонтана, точно до чучура, откъдето течеше водата, за да може да вижда по-добре с крайчеца на окото си. Без да кажат нито дума, братовчедките ѝ постъпиха по същия начин, като се престориха, че се разтриват една друга, докато наблюдаваха.

Това не беше първият път, когато бяха ставали свидетелки на скандали между Оброчените. Те се наричаха помежду си „сестри“, но не изпитваха особена любов една към друга и всяка се бореше за влияние над останалите и за благоволението на Аманвах. Навън използваха дебатите и логиката, но в банята, където Невестите на Еверам не ги виждаха, те си разменяха остри думи или дори удари от шарусахк.

Този път спорът беше между две по-големи момичета, Джайя и Селте. Те изглеждаха готови да се сбият, но и двете погледнаха първо към Аманвах, търсейки разрешението ѝ.

Аманвах се обърна с гръб към тях, позволявайки им да се бият. „Нищо не виждам.“

Останалите Оброчени постъпиха по същия начин, повториха думите и се обърнаха с гръб, а двете момичета се изправиха една срещу друга.

Коя ще победи? — попита с пръсти Ашия.

Селте — отвърна без колебание Сиквах. — Твърди се, че скоро ще завърши заровете си и ще облече бялото.

Ще загуби, и то лошо — възрази Ашия.

В добра форма е — отбеляза Шанвах.

Мича и Джарвах не коментираха, но следяха отблизо разговора.

Виждам страх в очите ѝ — каза Ашия.

И наистина Селте отстъпи назад, докато Джайя направи своя ход. Миг по-късно главата на Селте беше натисната под водата. Джайя я държа така, докато съпротивлението на Селте отслабна и тя плесна с ръка във водата, показвайки, че се предава. Джайя натисна главата ѝ още по-надълбоко, после я пусна и отстъпи назад. Селте изскочи на повърхността и зина, за да си поеме въздух.

И дробовете ѝ са слаби — рече Ашия. — Не прекара под водата дори една минута.

— Виждам, че пръстите ви мърдат, шарумски кучки! — отекна гласът на Аманвах.

Момичето тръгна разгневено към тях, следвано от още няколко Оброчени.

— Застанете зад мен, малки братовчедки — каза тихо Ашия, докато Аманвах се приближаваше. — Наведете очи. Това не е вашата битка.

Момичетата се подчиниха, а Ашия вдигна глава, за да срещне погледа на Аманвах. Това като че ли допълнително разгневи по-младата девойка, която се приближи на една ръка разстояние от нея.

Зоната за убиване — бяха нарекли пръстите на Енкидо разстоянието между тях.

— Нищо не си видяла — каза Аманвах. — Повтори го, ний’шарум’тинга.

Ашия поклати глава.

— Големият фонтан не заслужава да се бия за него, братовчедке, но ти не можеш да направиш нищо, за да ме накараш да излъжа учителя си, а още по-малко дама’тингите. Няма да разкажа какво съм видяла, но ако ме попитат, ще им кажа истината.

Ноздрите на Аманвах пламнаха.

— И каква е тя?

— Че на ний’дама’тингите им липсва дисциплина — отвърна Ашия. — Че се наричате помежду си „сестри“, но не знаете какво означава тази дума, дърлите се и се биете като кхафити. — Тя се изплю във водата и останалите момичета ахнаха. — И шарусахкът ви е трагичен.

Погледът на Аманвах се стрелна за миг към мястото, което възнамеряваше да удари, но това бе повече от достатъчно за Ашия да я блокира и да планира следващите си три удара. Оброчените изучаваха шарусахк по два часа всеки ден. Ашия и братовчедките ѝ тренираха по двайсет, и това си пролича.

Ашия можеше да натисне Аманвах под водата с такава лекота, както Джайя се беше справила със Селте, но тя искаше боят да продължи по-дълго, както бе направила Аманвах във втория им ден в двореца.

Две кокалчета в подмишницата и Аманвах зави от болка. Удар в гърлото пресекна гласа ѝ, очите ѝ се опулиха и дъхът ѝ секна. Втори удар с основата на дланта в челото на Аманвах я зашемети, а силата му я събори по гръб във водата.

Ашия можеше да продължи побоя, но се въздържа. Аманвах се надигна на колене, изкашляйки погълнатата вода.

— Ако се махнете веднага от тук, няма да кажа на дама’тингите, че освен всичко останало сте и глупачки.

Останалите момичета затаиха дъх, докато Аманвах бавно се изправяше на крака. Погледът ѝ обещаваше смърт, но освен това подсказа на Ашия къде да очаква следващия ѝ удар.

Очите издават всичко — бяха казали пръстите на Енкидо.

Ашия стоеше спокойно и дишаше равномерно, свалила гарда си в очакване на атаката.

Този път Аманвах беше по-предпазлива и използваше финтове, за да я заблуди. Но неуспешно. Ашия предвиждаше движенията ѝ още преди Аманвах да ги направи, блокираше ударите ѝ, без да отвръща, просто за да покаже колко лесно може да се справи с нея.

Застанала твърдо до бедрата във водата, Ашия блокираше и избягваше ударите само с горната част на тялото си, но Аманвах се нуждаеше от краката си. Това я забавяше и скоро тя започна да се задъхва.

Ашия поклати глава.

— Твоите Оброчени са слаби, братовчедке. Този урок е закъснял.

Аманвах я погледна с открита омраза. Ашия продължи да стои спокойно, но устните ѝ се разтеглиха в усмивка дори само за да вбеси братовчедка си още повече. Вече знаеше какво планира Аманвах, макар да ѝ се искаше да вярва, че момичето не е толкова глупаво, че да го направи.

Но в отчаянието си Аманвах клъвна примамката и направи няколко финта, преди да се опита да я ритне.

Краката ѝ вече бяха изморени и потопени във водата, затова опитът ѝ беше повече от жалък. Аманвах разчиташе на изненадата, но дори това не бе достатъчно. Ашия я улови за глезена и рязко вдигна крака ѝ нагоре.

— Онзи, който прояви глупостта да рита във вода, не заслужава да използва, краката си.

Тя заби стегнатите си пръсти в една определена точка в бедрото на Аманвах. Аманвах изкрещя от болка и кракът ѝ омекна в ръцете на момичето.

Ашия с лекота я завъртя, докато падаше назад, след което я натисна под водата.

Джайя се опита да се намеси, но Шанвах безмълвно пристъпи напред и ѝ нанесе два бързи удара, като подсече краката ѝ. Момичето падна във водата и запляска с ръце, като се опитваше да задържи главата си над повърхността. Селте можеше да се намеси и да ѝ помогне, но заедно с останалите ний’дама’тинги просто стояха като замръзнали на местата си. Сиквах, Мича и Джарвах застанаха до Шанвах и блокираха достъпа до биещите се.

В началото Аманвах се бореше и се опитваше да се измъкне, но после утихна. Ашия очакваше да плесне по водата с ръка в знак, че се предава, но за нейна чест, момичето не го направи. Знаеше, че е дъщеря на Избавителя и дори Ашия нямаше да се осмели да я убие пред всички.

Ашия дръпна главата ѝ над водата, като ѝ позволи да си поеме дъх.

— Шарумската кръв на Избавителя. Кажи го!

Момичето я изгледа гневно и се изплю в лицето ѝ.

Ашия не ѝ позволи отново да си поеме дъх и направо я натисна под водата, като изви болезнено ръката ѝ зад гърба.

— Шарумска кръв — каза тя, когато отново я извади на повърхността. — Сестри по копие на Еверам. Кажи го!

Аманвах яростно тръсна глава, докато се бореше и се опитваше да си поеме дъх, но Ашия отново я натисна надолу.

Този път я задържа по-дълго под водата. Мускулите на Аманвах се напрегнаха за последен път, преди да изгуби съзнание. Когато Ашия усети отпускането на тялото ѝ, тя издърпа Аманвах на повърхността за трети път и се наведе към нея.

— В банята няма хора магия, братовчедке. Няма дама’тинги, нито Енкидо. Има само шарусахк. Ако поискаш, можем да правим това всеки ден.

Очите на Аманвах пламтяха със студена ярост, но в тях се забелязваха и страх, и примирение.

— Шарумска кръв на Избавителя, сестри по копие на Еверам — съгласи се тя. — Братовчедке.

Ашия кимна.

— Признание, което нямаше да ти струва нищо, когато се бях обърнала приятелски към теб. — Тя пусна Аманвах, отстъпи назад и посочи с пръст. — Мисля, че от сега нататък Оброчените ще използват малките фонтани, където водата е по-хладка. Сестрите по копие на Еверам получават по-големия.

Тя погледна към събралите се ний’дама’тинги и със задоволство забеляза как се свиват под погледа ѝ.

— Освен ако някоя от вас не желае да ме предизвика?

Шанвах и останалите отстъпиха назад в синхрон, който сякаш беше репетиран, и освободиха място за претендентката, но никое от момичетата не беше толкова глупаво. Ний’дама’тингите отстъпиха встрани пред Ашия и тя поведе сестрите си към големия фонтан, където продължиха да се къпят, сякаш нищо не се беше случило. Оброчените помогнаха на Аманвах и Джайя да седнат на пейките и започнаха да масажират безчувствените им крайници. Гледаха смаяно към Ашия и останалите, забравили, че са дошли да се изкъпят.

Това беше невероятно — произнесоха пръстите на Шанвах.

Не трябваше да се намесваш — отвърна Ашия. — Наредих ви да стоите настрани.

Шанвах, изглежда, се обиди, а останалите искрено се изненадаха.

Но ние спечелихме — каза Мича.

Спечелихме днес — съгласи се Ашия. — Но утре, когато тръгнат заедно срещу нас, ще трябва да се бием всички.

Ний’дама’тингите наистина ги нападнаха на следващия ден. Те влязоха вкупом в банята и заобиколиха големия фонтан, където се къпеха Ашия и нейните сестри по копие. Надвишаваха ги три пъти по брой.

Шест ний’дама’тинги бяха изнесени от банята от сестрите си в онзи ден, крайниците им бяха твърде безчувствени, за да ги издържат. Други накуцваха или потриваха посинели отоци. Някои бяха замаяни от недостига на въздух, а една все още не беше възстановила зрението си.

Изкараха уроците си уплашени, че ще бъдат наказани, но дори дама’тингите да бяха задавали въпроси, никоя от ний’дама’тингите не им беше казала нищо.

Когато се върнаха при Енкидо, те го намериха коленичил пред една малка маса с шест димящи купички. Момичетата винаги коленичеха до стената, когато се хранеха от малките си купички с обикновен кускус. В стаята досега никога не се беше появявала някаква мебелировка, различна от тренировъчното оборудване.

Но още по-изненадваща беше миризмата, която се разнасяше от купичките. Ашия се обърна и видя върху кускуса парчета месо, сочни и покрити с подправки. Устата ѝ се напълни със слюнка и стомахът ѝ изкурка. От половин година не беше опитвала такава храна.

Момичетата последваха като замаяни носовете си до масичката. Имаха усещането, че се носят във въздуха.

Учителят седи начело на масата — казаха им пръстите на Енкидо. — Срещу него е ний ка.

Той посочи Ашия, която коленичи в другия край на масата.

Даде знак на Шанвах и Сиквах да се настанят от едната ѝ страна, а Мича и Джарвах от другата.

После протегна ръцете си над димящите купички.

Тази вечер ще има месо в чест на шарумската кръв.

Той удари с юмрук по масата така, че купичките подскочиха.

За сестрите по копие на Еверам винаги ще има маса.

След този ден те винаги се хранеха заедно, като едно истинско семейство.

Той ги наказваше за провалите им, да, но Енкидо даваше и награди.

Месото никога не им се беше струвало толкова вкусно.

Годините минаваха. Когато навършиха шестнайсет, Ашия и останалите момичета получиха позволение да оставят косите си да растат. Те вече им се струваха тежки, неудобни. Ашия винаги носеше своята грижливо събрана отзад на главата си.

На седемнайсет, баща ѝ изпрати хора да я доведат при него. За пръв път от четири години тя напусна двореца на дама’тингите и светът навън ѝ изглеждаше странен. Коридорите в двореца на баща ѝ бяха ярко осветени и украсени, но ако човек беше бърз и гъвкав, можеше да намери много места за криене. Обучена да бъде невидима, тя можеше да изчезне за миг, стига да го пожелаеше.

Но не, тя бе дошла тук, за да я видят. Това беше някаква чужда концепция, полузабравен спомен от отминал живот.

— Любима дъще!

Когато влезе в тронната зала, Имисандра се изправи и отиде да я прегърне.

— За мен е чест да те видя, почитаема майко.

Ашия я разцелува по бузите.

Брат ѝ стоеше отдясно на трона, облечен в белите роби на пълноправен дама. Той ѝ кимна, но не направи опит да каже нещо, преди да е заговорил баща им.

Ашан не стана от трона си; гледаше я студено, като се опитваше да открие поне някакъв недостатък, който да осъди. Но след Енкидо тя можеше с лекота да задоволи всичките му очаквания. Пристъпи мълчаливо към него с изпънат гръб, сведен поглед и всяка гънка на черната ѝ роба — на мястото си. Спря се на точното разстояние пред трона, поклони се и зачака.

— Дъще — каза най-после Ашан. — Изглеждаш добре. Понася ли ти дворецът на дама’тингите?

Ашия изпъна гръб, но не отмести поглед от сандалите на баща си. До вратата имаше двама шаруми, които се намираха твърде далеч, за да му се притекат навреме на помощ. Между колоните зад трона се криеше един пазач кревакх. Като малка не би го забелязала, но сега беше, все едно е окичен със звънчета. Жалка защита за дамаджия на каджи и неговия наследник.

Разбира се, самият Ашан беше майстор на шарусахк и можеше сам да се погрижи за защитата си срещу всеки враг. Тя се зачуди как двамата с брат ѝ щяха да се представят срещу нея сега.

— Благодаря ти, почтени татко — каза Ашия. — Научих много в двореца на дама’тингите. Постъпи мъдро, като изпрати мен и братовчедките ми там.

Ашан кимна.

— Това е добре, но настъпи краят на престоя ти там. Вече си на седемнайсет и ти е време да се омъжиш.

Ашия имаше усещането, че са я пронизали в корема, но прегърна чувството и отново се поклони.

— Избрал ли е най-после почтеният ми баща подходящ съпруг?

Можеше да види усмивката на лицето на брат си и разбра кой е още преди баща ѝ да отговори.

— Договорено е между бащите — каза Ашан. — Ще излезеш от двореца на дама’тингите, за да се омъжиш за сина на Избавителя Асъм. Стаите ти в двореца са същите, както ги остави. Двете с майка ти ще отидете още сега там, за да започнете подготовката.

— Моля те.

Ашия се обади, когато Ашан вече се беше обърнал към съветника си Шевали.

— А? — рече той.

Ашия виждаше, че лицето му започна да помрачнява като буреносен облак. Ако сега се опиташе да откаже избраника му…

Тя коленичи и опря ръце на пода, като наведе главата си между тях.

— Прости ми, почтени татко, че те безпокоя. Просто се надявах да видя братовчедките си за последен път, преди да тръгна с почтената ми майка по пътя, който Еверам е разстлал пред мен.

Думите ѝ накараха лицето му да омекне, най-голямата проява на привързаност, която бе показвал пред нея.

— Разбира се, разбира се.

Тя сдържаше сълзите си, докато вървеше към тренировъчната стая. Сестрите ѝ по копие се упражняваха в шарусахк, но щом я видяха, застанаха мирно и ѝ се поклониха. Енкидо не се виждаше никъде.

Ти се върна, ний ка — каза Шанвах на езика на знаците. — Добре ли мина всичко?

Ашия поклати глава.

Вече не съм ний ка, сестро. Отсега тази титла преминава у теб заедно с грижата за по-малките ни сестри. Аз ще се омъжвам.

Поздравления, сестро — каза Сиквах. — Кой е избраникът?

Асъм — отвърнаха пръстите на Ашия.

Каква чест! — рече Мича.

Какво ще правим без теб? — попитаха пръстите на Джарвах.

Имате се една друга — отвърна Ашия, — както и Енкидо, докато не настъпи времето, когато отново ще сме заедно.

Тя ги прегърна поред, като продължаваше да сдържа сълзите си.

Но тогава вратата се отвори и в стаята влезе Енкидо. С едно махване на ръката изкара момичетата от стаята.

Ашия погледна учителя си и тогава за пръв път, откакто бе изпратена в двореца на дама’тингите, заплака.

Енкидо разпери ръце и тя падна в прегръдките му. Той измъкна от робата си мускалче за сълзи. Притисна я силно към себе си и започна да гали косата ѝ с едната си ръка, докато с другата събираше сълзите ѝ.

— Съжалявам, учителю — прошепна тя, когато се наплака.

За пръв път от години някой беше проговорил на глас в стаята за тренировки. Звукът отекна в чувствителните ѝ уши някак не на място, но какво значение имаше вече?

Дори палмата плаче, когато бурята я връхлети — изрекоха пръстите на Енкидо, който ѝ подаде мускалчето. — Сълзите на сестрите по копие на Еверам са още по-ценни заради редкостта, с която се появяват.

Ашия протегна ръка и отблъсна мускалчето.

— Тогава ги задръж завинаги.

Тя наведе очи, неспособна да срещне погледа му.

— Би трябвало да се радвам. Какъв по-добър съпруг от сина на Избавителя би могла да си пожелае една жена? Когато ме доведоха при теб, си помислих, че тази съдба ми е отнета, но сега, когато се изправих отново срещу нея, аз не я желая. Защо ме пратиха тук, щом ще ме дадат на мъжа, който и без това би ме взел? Какъв е смисълът да ми дадеш всички тези умения, щом няма да ги използвам? Ти си моят учител и не искам никой друг.

Енкидо я погледна с тъжни очи.

Имал съм много жени, преди да се отдам на дама’тингите — казаха пръстите му. — Много синове. Много дъщери. Но никой от тях не ме изпълва с такава гордост, колкото ти. Лоялността ти кара сърцето ми да пее.

Тя се притисна към него.

— Асъм може и да ми е съпруг, но ти винаги ще си останеш мой господар.

Евнухът поклати глава.

Не, дете. Заповедта на Избавителя не може да бъде оспорена. Нито аз, нито ти можем да отхвърлим благословията му, а аз няма да посрамя сина на Избавителя, като копнея за нещо, което му принадлежи по право. Ти ще отидеш при Асъм като свободна жена, необвързана с мен.

Ашия се отдръпна и отиде до вратата. Енкидо не я последва.

— Щом вече не си мой учител — каза тя, — значи, не можеш да заповядваш на сърцето ми.

Сватбата бе точно такава, за каквато си бе мечтала като малка, достойна за принц и принцеса на Красия. Сестрите ѝ по копие стояха до нея, докато тя чакаше баща ѝ да я отведе до подножието на Черепния трон в Шарик Хора, където я очакваше Асъм, придружаван от Джаян.

Енкидо също присъстваше като охранител на дамаджата и процесията, макар никой от гостите да не го разбра. Тя и сестрите ѝ познаваха знаците и виждаха леките вълнички, които той оставяше, за да им покаже присъствието си.

Клетвите и церемонията преминаха като в мъгла. По време на пиршеството за невестата и младоженеца бяха осигурени два трона, но Ашия седеше сама, докато чакаше съпругът ѝ да приеме всички подаръци и да разговаря с гостите, придружаван от Асукаджи.

За подготовката на празненството не бяха жалени средства, но великолепните медени торти горчаха в устата на Ашия. Тя копнееше да се върне обратно под земята и да яде обикновен кускус на масата срещу Енкидо.

Но след деня, който бе изкарала като в мъгла, настъпилата брачна нощ ѝ разкри истинската ѝ съдба.

Тя чакаше в спалнята Асъм да дойде да я вземе като истински съпруг, но часовете преминаваха в тишина. Ашия неведнъж поглеждаше към прозорците, копнеейки да скочи и да избяга през тях.

Най-после в коридора се чу звук, но той не стигна до вратата.

Над сводестата врата имаше отвор за влизане на въздух. Ашия в миг се озова до стената и пръстите ѝ с лекота намериха пукнатини между камъните, в които да се захванат. Тя притисна главата си странично към отвора и видя тила на Асъм, който беше застанал лице в лице с Асукаджи. Двамата като че ли се караха.

— Не мога да го направя — казваше Асъм.

— Можеш и ще го направиш — каза Асукаджи и улови лицето му между шепите си. — Ашия трябва да ти даде сина, който аз не мога. Мелан хвърли заровете си. Ако вземеш сестра ми сега, работата ще е свършена. Само веднъж и на изпитанието ще бъде сложен край.

Тя се почувства така, сякаш ѝ беше зашлевена плесница.

Не беше грях мъжете да обичат други от своя пол. Срещаше се достатъчно често в шараджа, където момчетата си създаваха приятелства сред възглавниците, за да изкарат годините, преди да пораснат достатъчно и да наберат опит, за да вземат първата си съпруга. Но Еверам изискваше създаването на нови поколения, затова всички, с изключение на най-упоритите пуш’тинги, в един момент бяха принудени да се оженят и да споделят възглавниците със съпругата си дори само за да създадат син. Еверам беше свидетел, че Кадживах бе казвала много пъти това на Асукаджи.

Но Ашия никога не бе предполагала, че точно тя ще стане невеста на пуш’тинг.

Миг по-късно двамата влязоха в стаята. Ашия имаше достатъчно време, за да се върне обратно върху възглавниците, но мислите ѝ блуждаеха. Асъм и Асукаджи бяха пуш’тинги любовници. За тях тя представляваше просто утроба, която щеше да износи отвратителното нещо, което те искаха да изкарат на бял свят.

Без да обръщат никакво внимание на Ашия, Асукаджи съблече съпруга ѝ и втвърди мъжествеността му с устата си, за да може да свърши работата. После се присъедини към тях върху възглавниците, като ги притисна нежно един към друг.

Докосването му накара кожата на Ашия да настръхне, но тя се подчини, като дишаше една доловимо.

Въпреки думите му, в очите на брат ѝ имаше ревност, а лицето му потъмня, когато Асъм изпъшка и изхвърли семето си в утробата ѝ. Веднага щом работата беше свършена, Асукаджи го откъсна от нея и двамата мъже паднаха в прегръдките си, забравяйки за присъствието ѝ.

Ашия се замисли дали да не ги убие и двамата. Щеше да е толкова просто. Двамата бяха толкова погълнати един от друг, че нямаше да я забележат, докато вече не станеше твърде късно. Можеше дори да го направи да изглежда като инцидент, сякаш сърцето на горкия Асъм не беше издържало. Брат ѝ, разстроен от смъртта на любовника си, щеше да предпочете ножа пред това, да живее без него.

Енкидо я беше научил да върши тези неща толкова чисто, че дори самият Избавител нямаше да разбере.

Тя затвори очи и се потопи изцяло във фантазията си, като не смееше да помръдне, за да не я превърне в действителност. Вдиша дълбоко няколко пъти, докато най-после не намери центъра си. Надигна се от възглавниците, облече сватбената си роба и излезе.

Съпругът и брат ѝ дори не забелязаха.