Черепният трон

Глава 1 Ловът 333 г. СЗ, Есен

Джардир се събуди по залез-слънце; съзнанието му беше обвито в мъгла. Лежеше в северняшко легло — една грамадна възглавница вместо множество по-малки. Постелите бяха от някакъв груб плат, нищо общо с коприната, с която беше свикнал. Стаята беше кръгла, всички прозорци имаха защитени стъкла. Приличаше на нещо като кула. В сумрака се ширеше дива земя, която му беше абсолютно непозната.

Къде, в името на Ала, се намирам?

Когато се размърда, тялото му беше пронизано от болка, но тя му беше стара спътница, приета и забравена. Джардир се надигна до седнало положение, безжизнените му нозе се отъркаха един в друг. Той отметна одеялото настрани. Бяха гипсирани чак до бедрата. Пръстите, подпухнали, на лилаво-червени и жълтеникави петна, стърчаха от другия край, толкова близки и същевременно недосегаеми. Той се опита да ги раздвижи, пренебрегвайки болката, и със задоволство ги видя как леко помръдват.

Спомни си как като малък си беше счупил ръката и колко безпомощен се беше чувствал през седмиците, преди да се излекува.

Веднага посегна към нощното шкафче, където лежеше Короната му. Дори през деня в нея имаше достатъчно съхранена магия, за да излекува счупените му кости, особено след като вече бяха наместени.

Ръката му не напипа нищо. Джардир се обърна и известно време гледа изумено, преди ситуацията да му се изясни. Години наред не се беше отдалечавал на повече от ръка разстояние от Короната и Копието си, но сега и двете липсваха.

В главата му нахлуха спомени. Двубоят с пар’чина на върха на планината. Как синът на Джеф се разтвори в облак дим, когато Джардир се стовари върху скалата, само за да се материализира миг по-късно, да сграбчи с нечовешка сила Копието и да го изтръгне от ръката му.

А после пар’чинът се обърна и го хвърли от скалата, сякаш беше най-обикновена обелка от пъпеш.

Джардир облиза напуканите си устни. Устата му беше пресъхнала и мехурът му беше пълен, но и за двете нужди се бяха погрижили. Водата до леглото му беше сладка, а с малко повече усилия той успя да използва нощното гърне, което пръстите му можаха да напипат под леглото.

Гърдите му бяха пристегнати здраво и когато се размърда, ребрата му изстъргаха едно в друго. Над превръзките беше облечен в тънка роба — жълтеникавокафява, забеляза той. Може би това беше представата на пар’чина за шега.

Врата не се виждаше, към стаята водеше само една стълба — която, за човек в неговото състояние, вършеше същата работа като затворническа решетка. Намираше се на върха на кула. Стаята беше обзаведена оскъдно. Малка масичка до леглото. Самотен стол.

Откъм стълбата се разнесе шум. Джардир застина и се ослуша. Може и да беше лишен от Короната и Копието си, но годините, през които бе поемал магията чрез тях, бяха превърнали тялото му в подобие на Еверам дотолкова, доколкото това бе възможно за човек. Той имаше острото зрение на ястреб, обонянието на вълк и слуха на прилеп.

— Сигурен ли си, че ще се справиш с него? — попита първата съпруга на пар’чина. — Горе на скалата си мислех, че ще те убие.

— Спокойно, Рен — отвърна пар’чинът. — Без Копието не може да ми навреди.

— Може, на дневна светлина — каза Рена.

— Не и когато и двата му крака са счупени — възрази пар’чинът. — Всичко е под контрол, Рен. Честна дума.

Ще видим, пар’чине.

Чу се мляскане на устни, когато синът на Джеф заглуши с целувки възраженията на своята дживах ка.

— Искам да се върнеш в Хралупата и да наглеждаш нещата. Веднага, преди да са станали подозрителни.

— Лийша Пейпър вече подозира нещо — каза Рена. — И предположенията ѝ не са твърде далеч от истината.

— Няма значение, стига да си останат предположения — отвърна пар’чинът. — Ти просто се прави на разсеяна, каквото и да ти казва или да прави.

Рена се засмя приглушено.

— Никакъв проблем. Харесва ми да я ядосвам.

— Само не ѝ отделяй твърде много внимание — каза пар’чинът. — Искам да защитаваш Хралупата, но гледай да стоиш в сянка. Подкрепяй хората, но ги остави да носят основната тежест. Ще идвам, когато мога, но само за да те видя. Никой друг не бива да знае, че съм жив.

— Това не ми харесва — каза Рена. — Съпруг и съпруга не бива да се делят така.

Пар’чинът въздъхна.

— Нищо не мога да направя, Рен. Заложил съм всичко на този удар. Не мога да си позволя да изгубя. Съвсем скоро ще се видим.

— Да — рече Рена. — Обичам те, Арлен Бейлс.

— Обичам те, Рена Бейлс — каза пар’чинът.

Двамата се целунаха отново и Джардир чу как стъпките ѝ се отдалечават към изхода на кулата. Пар’чинът обаче започна да се изкачва нагоре.

Джардир се поколеба дали да не се направи на заспал. Може би щеше да успее да научи нещо; да спечели елемента на изненадата на своя страна.

Но поклати глава. „Аз съм Шар’Дама Ка. Не ми подобава да се крия. Ще погледна пар’чина в очите и ще видя какво е останало от мъжа, когото познавах някога.“

Той се надигна в постелята, като потисна стона от ужасната болка в краката. Лицето му изразяваше абсолютно спокойствие, когато пар’чинът влезе в стаята. Също както първия път, когато се бяха срещнали, мъжът носеше обикновени дрехи, избеляла памучна риза и изтъркан дочен панталон, а през рамото си беше преметнал кожената чанта на вестител. Беше бос, ръкавите и крачолите му бяха навити, разкривайки защитите, които беше изрисувал върху кожата си. Пясъчнорусата му коса беше обръсната до голо и лицето, което си спомняше Джардир, едва се разпознаваше под татуировките.

Дори без Короната си, Джардир можеше да почувства могъществото на тези символи, но пар’чинът беше платил скъпо за тази сила. Той приличаше по-скоро на някой от свещените свитъци, отколкото на човек.

— Какво си направил със себе си, стари приятелю?

Не беше имал намерението да го произнесе на глас, но нещо го беше подтикнало да го направи.

— И след всичко, което направи, имаш дързостта да ме наричаш така? — рече пар’чинът. — Не го направих сам. Ти ми го причини.

— Аз? — попита Джардир. — Сам взех мастилото и обезобразих така тялото ти?

Пар’чинът поклати глава.

— Ти ме остави да умра в пустинята сам, без никакво оръжие или подкрепа, и знаеше, че никога няма да позволя на алагаите да ме вземат. Единственото, което ми бе оставил за защита, бе тялото ми.

Тези думи отговориха на всичките въпроси на Джардир за това, как пар’чинът бе успял да оцелее. Мисленият му взор видя как приятелят му, оставен сам в пустинята, изгорял от слънцето и окървавен, пребива до смърт алагаите с голи ръце.

Беше великолепно.

Евджахът забраняваше татуирането на плътта, но забраняваше и много други неща, които Джардир беше позволил в името на Шарак Ка. Той искаше да порицае пар’чина, но истината в думите на мъжа накара гърлото му да се свие.

Джардир потрепери, когато полъх на съмнение докосна центъра му. Нищо не се случваше без позволението на Еверам. Иневера беше, че пар’чинът бе оцелял и отново го беше срещнал. Заровете казваха, че всеки от тях би могъл да е Избавителят. Джардир беше посветил живота си, за да заслужи тази титла. Той се гордееше с постиженията си, но не можеше да отрече, че неговият аджин’пал, смелият чужденец, може да се е издигнал в очите на Еверам.

— Ти участва в ритуали, които не разбираш, пар’чине — каза красиянецът. — Домин Шарум се води до смърт и победата беше твоя. Защо не я прие и не зае мястото си начело на Първата война?

Пар’чинът въздъхна.

— Няма победа в смъртта ти, Ахман.

— Тогава признаваш, че аз съм Избавителят? — попита Джардир. — В такъв случай ми върни Копието и Короната, опри чело в пода и да приключваме. Всичко ще бъде простено и отново ще се изправим срещу Ний рамо до рамо.

Пар’чинът изсумтя. Остави кожената чанта на масата и бръкна вътре. Короната на Каджи сияеше дори в сгъстяващата се тъмнина, деветте ѝ диаманта проблясваха. Джардир не можеше да отрече копнежа, който тя събуждаше у него. Ако имаше здрави крака, за да се изправи, той щеше да се хвърли към нея и да я сграбчи.

— Короната е тук. — Пар’чинът я завъртя около показалеца си като някаква детска играчка. — Но Копието не е твое. Поне докато сам не реша да ти го дам. Скрито е на място, където никога не би го открил, дори краката ти да не бяха гипсирани.

— Свещените предмети са създадени един за друг — каза Джардир.

Пар’чинът отново въздъхна.

— Нищо свещено няма тук, Ахман. И преди съм ти казвал, че Раят е лъжа. Ти заплаши да ме убиеш заради думите ми, но това не ги прави по-лъжливи.

Джардир отвори уста, за да отговори, гневни думи напираха на устните му, но пар’чинът го възпря, като сграбчи здраво Короната и я вдигна над главата си. Защитите по кожата му запулсираха с мека светлина, а онези по Короната засияха.

— Това — каза пар’чинът, като имаше предвид Короната — представлява тънко парче, изрязано от черепа на мисловен демон, и девет рога, облечени в защитна сплав от сребро и злато и активирани от диамантите. Това е шедьовър на защитното изкуство, но нищо повече. — Той се усмихна. — Почти същото като обицата ти.

Джардир вдигна ръка към ухото си, където някога се бе намирала сватбената му обица.

— Да не би да възнамеряваш да откраднеш и първата ми съпруга заедно с трона ми?

Пар’чинът се разсмя — най-искреният звук, който Джардир бе чувал от години. Не можеше да отрече, че този звук му беше липсвал.

— Не съм сигурен кое от двете ще е по-голямото бреме — каза той. — Не ги искам. Имам си съпруга, а за моя народ това е повече от достатъчно.

Джардир усети как устните му неволно се разтягат в усмивка.

— Добрата дживах ка е едновременно подкрепа и бреме, пар’чине. Те ни подтикват да бъдем по-добри мъже, а това винаги е било свързано с усилия.

Пар’чинът кимна.

— Правдиви думи.

— Тогава защо ми открадна обицата? — попита настоятелно Джардир.

— Просто я взех на съхранение, докато си под покрива ми — каза пар’чинът. — Не мога да ти позволя да повикаш помощ.

— А? — беше отговорът на Джардир.

Пар’чинът наведе леко главата си настрани и го изгледа изпитателно; Джардир почувства как погледът на сина на Джеф прониква в душата му, както правеше самият той, докато притежаваше Взора на Короната. Как успяваше да го направи пар’чинът, без да я е сложил на главата си?

— Ти не знаеш — каза миг по-късно мъжът и рязко се изсмя. — Даваш ми брачни съвети, когато собствената ти съпруга те шпионира!

Презрението в гласа му разгневи Джардир и той сбърчи вежди въпреки желанието си да запази лицето си спокойно.

— Какво би трябвало да означава това?

Пар’чинът бръкна в джоба си и извади обицата. Тя представляваше обикновена златна халка, от която висеше изящно защитено топче.

— В нея има парче от демонска кост, а другата му половина е на ухото на съпругата ти. Позволява ѝ да чува всичко, което правиш.

Внезапно всички загадки се изясниха на Джардир. Откъде съпругата му узнаваше всичките му планове и тайни. Голяма част от информацията ѝ идваше от заровете, но алагай хора твърде често говореха със загадки. Трябваше да се досети, че хитрата Иневера няма да разчита изцяло на пророчествата си.

— Значи, тя знае, че си ме отвлякъл? — попита Джардир.

Пар’чинът поклати глава.

— Блокирах силите ѝ. Няма да може да те открие, преди да приключим тук.

Джардир скръсти ръце.

— Да приключим с кое? Ти не ме разбираш и аз не те разбирам. Намираме се в същото безизходно положение, както преди пет години в Лабиринта.

Пар’чинът кимна.

— Тогава не можа да намериш сили да ме убиеш и това ме принуди да променя начина, по който възприемах света. Сега ти предлагам същото.

С тези думи той му хвърли Короната.

Джардир я улови инстинктивно във въздуха.

— Защо ми я връщаш? Тя няма ли да изцели раните ми? Стане ли това, доста ще ти е трудно да ме задържиш тук.

Пар’чинът сви рамене.

— Не вярвам, че ще си тръгнеш без Копието, но за всеки случай изцедих всичката ѝ сила. — Той махна с ръка към прозорците. — На такава височина не достига кой знае колко магия от Ядрото, а слънцето прочиства тази стая всяка сутрин. Ще получиш Взора на Короната, но докато не бъде презаредена, едва ли ще може да ти даде нещо друго.

— Тогава защо ми я върна? — попита отново Джардир.

— Реших, че може да си поговорим — каза пар’чинът. — И същевременно искам да виждаш аурата ми. Искам да виждаш истинността на думите ми, силата на убежденията ми, отпечатана върху самата ми душа. Може би тогава ще прогледнеш.

— Ще прогледна за кое? — попита Джардир. — Че Раят е лъжа? Нищо, отпечатано върху душата ти, няма да ме убеди в това, пар’чине.

И все пак красиянецът сложи Короната на главата си. Под защитения взор сумрачната стая изведнъж оживя и Джардир въздъхна дълбоко, с облекчение, също като слепеца от Евджаха, който бе получил зрението си от Каджи.

Гледката през прозореца, която допреди миг бе представлявала просто сенки и смътни фигури, сега придоби ясни очертания, озарена от магията на Ала. Всички живи същества притежаваха искрица сила в сърцевината си и Джардир можеше да види силата, излъчваща се от стволовете на дърветата, от мъха, с който бяха обрасли те, от всяко животно, което живееше в клоните и кората им. Тя се стичаше през тревата в равнините и най-вече в демоните, които бродеха по земята и яхаха ветровете. Алагаите сияеха като маяци, които събуждаха у него първично желание да ги преследва и убива.

И както пар’чинът го беше предупредил, магията почти не достигаше до килията му. Малки филизи от сила пропълзяваха по стените на кулата, привличани от защитите, гравирани по стъклото на прозорците, и те оживяваха като преграда срещу алагаите.

Но макар магията в стаята да беше слаба, пар’чинът сияеше по-ярко и от демон. Толкова ярко, че би трябвало да е трудно да го гледа човек. Но не беше. Дори напротив, магията бе възхитителна, великолепна, съблазнителна. Джардир се пресегна към нея през Короната, изкушил се да изтегли частица към себе си. Не толкова много, че пар’чинът да усети източването, но достатъчно, за да ускори изцелението си. Тъничка нишка от силата се проточи във въздуха като дим от тамян.

Пар’чинът беше избръснал веждите си, но защитите над лявото му око се повдигнаха в непогрешимо изражение. Аурата му се промени, показвайки повече изумление, отколкото обида.

— Аха. Намери си своя.

Магията внезапно промени потока си и се върна при него.

Джардир запази спокойно изражение на лицето, макар да се съмняваше, че това щеше да промени нещо. Пар’чинът беше прав. Той можеше да разчете аурата му, да усети всяко негово чувство и изобщо не се съмняваше, че старият му приятел можеше да направи същото. Пар’чинът бе спокоен, съсредоточен и не желаеше злото на Джардир. В него нямаше никаква измама. Само умора и страх, че Джардир ще бъде твърде непреклонен и няма да обмисли думите му.

— Кажи ми защо съм тук, пар’чине — каза Джардир. — Ако целта ти наистина е такава, каквато винаги си твърдял — да отървеш света от алагаите — тогава защо ми се противопоставяш? Скоро ще осъществя мечтата ти.

— Не толкова скоро, колкото си мислиш — каза пар’чинът. — И начинът, по който го правиш, ме отвращава. Ти тласкаш човечеството към неговото избавление чрез заплахи и смърт, без да се интересуваш от цената. Знам, че вие, красиянците, обичате да се обличате в черно и бяло, но светът не е толкова елементарен. В него има и други цветове, както и доста голяма част сиво.

— Не съм глупак, пар’чине — каза Джардир.

— Понякога се съмнявам в това — каза пар’чинът и аурата му се съгласи с него.

Загорча му, че старият му приятел, когото бе научил на толкова много неща и винаги бе уважавал, нямаше особено високо мнение за него.

— Тогава защо не ме уби и не взе Копието и Короната за себе си? — попита настоятелно Джардир. — Свидетелите се заклеха. Хората ми щяха да те приемат като Избавителя и да те последват в Шарак Ка.

По спокойната аура на пар’чина като опустошителен огън пробяга раздразнение.

— Все още не разбираш — отсече той. — Аз не съм проклетият Избавител! Нито пък си ти! Избавителят е цялото човечество като един, а не един като човечеството. Еверам е просто име, с което сме нарекли една идея, а не някакъв гигант в небето, който се бори срещу мрака в пространството.

Джардир сви устни, осъзнавайки, че пар’чинът ще види пламналата му срещу богохулството аура. Преди години си беше обещал, че ще го убие, ако отново изрече подобни слова. И аурата на пар’чина го предизвикваше да се опита да го направи още сега.

Изкушението беше голямо. Джардир не беше изпробвал истински силата на Короната срещу пар’чина и след като тя сега беше на главата му, той вече не беше чак толкова безпомощен.

Но в аурата на неговия аджин’пал имаше нещо, което го възпря. Той беше готов за атаката и щеше да я посрещне спокойно, но над него се извиси един образ — на танцуващи алагаи, докато светът гори.

Ако двамата не достигнеха до споразумение, щеше да се случи онова, от което се страхуваше най-много.

Джардир пое дълбоко дъх, прегърна гнева си и го издиша навън. Пар’чинът не беше помръднал от мястото си в другия край на стаята, но аурата му отстъпи назад като шарум, който сваля копието си.

— Какво значение има — каза най-после Джардир — дали Еверам е гигант в небето, или име, което сме дали на честта и смелостта, дето ни водят в нощта? Ако човечеството е длъжно да се изправи като един, то трябва да има водач.

— Както мисловният демон води търтеите? — попита пар’чинът, опитвайки се да завлече Джардир в логически капан.

— Точно така — отвърна Джардир. — Светът на алагаите винаги е бил сянка на нашия.

Пар’чинът кимна.

— Да, генералите са нужни във войната, но те трябва да служат на хората, а не обратното.

Сега беше ред на Джардир да повдигне вежда.

— Нима мислиш, че не служа на хората си? Аз не съм дебел андрах, който се е разплул на трона си, докато поданиците му кървят и гладуват. В земите ми няма глад. Няма престъпления. И аз лично излизам в нощта, за да ги защитя.

Пар’чинът се засмя остро и подигравателно. Джардир бе на път да се засегне, но недоверчивостта в аурата на мъжа го възпря.

— Точно затова има значение — рече пар’чинът. — Защото ти искрено вярваш в тия глупости! Ти завладя земи, които не са твои, изби хиляди мъже, изнасили жените им, пороби децата им и си мислиш, че душата ти е чиста, защото тяхната свещена книга е малко по-различна от твоята! Ти ги пазиш от демоните, да, но пилетата в курника не наричат месаря избавител, защото ги варди от лисицата.

— Шарак Ка наближава, пар’чине — каза Джардир. — Превърнах тези пилета в ястреби. Сега мъжете от Дара на Еверам сами защитават жените и децата си.

— Както и хората от Хралупата — възрази пар’чинът. — Но те го правят, без да се избиват един друг. Без да изнасилят нито една жена. Нито едно дете не е изтръгнато от обятията на майка си. Ние не се превърнахме в демони, за да се бием с тях.

— Ти за такъв ли ме мислиш? — попита Джардир. — За демон?

Пар’чинът се усмихна.

— Знаеш ли как те наричат моите хора?

Пустинния демон. Джардир беше чувал това име много пъти, макар единствено хралупарите да се осмеляваха да го произнасят открито. Той кимна.

— Твоите хора са глупаци, пар’чине, както и самият ти, щом смятате, че съм същият като алагаите. Вие може и да не убивате и да не изнасилвате, но не можете да се обедините. Вашите северни херцози ще се дърлят и ще си съперничат за власт дори ако бездната се отвори пред нозете им, готова да изплюе легионите на Ний. Ний не се интересува от вашите морални принципи. Тя не се интересува кой е невинен и кой е подкупен. Не се интересува дори от собствените си алагаи. Целта ѝ е да прочисти света.

— Хората ти живеят живот назаем, пар’чине. Заем, който си получил, докато настъпи денят на Шарак Ка, когато слабостта ти ще ги остави за храна на Ядрото. Тогава ще съжаляваш за хилядите убийства, за стотиците хиляди дори, щом това е било необходимо, за да ви подготви за борбата.

Пар’чинът поклати тъжно глава.

— Ти си като кон с капаци, Ахман. Виждаш само онова, което подкрепя вярванията ти, и пренебрегваш останалото. Ний не се интересува, защото ТЯ не съществува!

— Едните думи не стигат, за да променят нещо, пар’чине — каза Джардир. — Думите не могат да убият алагай, нито могат да направят така, че Еверам да спре да съществува. Само думи не могат да обединят всички ни за Шарак Ка, преди да е станало твърде късно.

— Говориш за обединение, но не разбираш значението на тази дума — каза пар’чинът. — Онова, което ти наричаш „обединение“, аз наричам „господство“. „Робство“.

— Обединение с цел, пар’чине — каза Джардир. — Всички работят за една цел. Да отърват Ала от демонския род.

— Не съществува обединение, щом поддържането му зависи само от един човек — каза пар’чинът. — Всички сме смъртни.

— Обединението, което постигнах, няма да бъде разкъсано с лекота — възрази Джардир.

— Нима? — попита Арлен. — Научих много при посещението ми в Дара на Еверам, Ахман. Херцозите на Севера не знаят нищо за народа ти. Твоите дамати няма да последват Джаян. Твоите шаруми няма да тръгнат след Асъм. Никой от мъжете няма да се остави да бъде воден от Иневера, а твоите дамаджи по-скоро биха се избили, отколкото да седнат да се хранят на една маса. Никой няма да седне на трона без гражданска война. Безценното ти обединение е на път да се разпадне като пясъчен замък.

Джардир почувства как челюстите му се стягат. Зъбите му заскърцаха. Пар’чинът беше прав, разбира се. Иневера беше умна и за известно време щеше да поддържа нещата в ред, но той не можеше да си позволи да отсъства дълго време, защото иначе изкованата му с толкова усилия армия щеше да се обърне срещу себе си точно когато започне Шарак Ка.

— Все още не съм мъртъв — каза той.

— Не, но няма и да се върнеш скоро — каза пар’чинът.

— Ще видим, пар’чине.

Джардир се пресегна през Короната си без предупреждение и всмука здраво от магията на пар’чина. Аурата на Арлен избухна в изненада и се изкриви, докато Джардир издърпваше плячката си.

Силата изпълни тялото на красиянеца, започна да свързва мускулите и костите му, правейки го по-могъщ. Превръзките около гърдите му се разкъсаха и гипсът на краката му се разтроши. Той скочи от леглото и за един миг прекоси стаята.

Пар чинът успя да заеме отбранителна позиция, но това беше позиция на шарум, защото той не се беше обучавал в Шарик Хора. Джардир я преодоля с лекота и го приклещи в задушаваща хватка. Лицето на пар’чина почервеня, докато се опитваше да си поеме дъх.

Но след това той се разтвори в мъгла точно както бе направил по време на двубоя им на скалата. С изчезването на противодействието Джардир изгуби равновесие, но пар’чинът се материализира точно преди противникът му да падне на пода, сграбчи десните ръка и крак на Джардир и го запрати към другия край на стаята. Той се удари с такава сила в прозореца, че дори подсилените от магията кости изхрущяха, но защитеното стъкло дори не се напука.

Лек поток от магия танцуваше по повърхността на защитите и Джардир инстинктивно я всмука, като използваше силата, за да излекува костите си още преди да е усетил болка.

Пар’чинът изчезна от мястото си и се появи по-близо, но този път Джардир беше готов. Още докато мъглата започна да се сгъстява, той вече се движеше; избегна опита на пар’чина да го хване и му нанесе два силни удара, преди да е успял да се дематериализира отново.

Двамата продължиха да се борят така още няколко секунди, като пар’чинът изчезваше и се появяваше, преди Джардир да успее да му нанесе някаква истинска вреда, но и без сам да успее да го удари.

— Проклет да си, Ахман — извика той. — Нямаме време за това!

— Поне в нещо да сме на едно мнение — каза Джардир, който този път бе заел правилната позиция.

Той запрати единствения стол в стаята срещу пар’чина и очаквано мъжът се разтвори, когато можеше просто да се наведе и да избегне удара.

„Силите ти те правят небрежен, пар’чине!“ — помисли си Джардир, докато тичаше към стълбището.

— Никъде няма да ходиш! — изръмжа пар’чинът, докато се материализираше, и нарисува защита във въздуха.

Джардир видя как магията се концентрира и се устремява към него; зарядът щеше да го изблъска от стълбището като гигантски чук. Нямаше за кога да го избегне, затова се отпусна, приготвяйки се да прегърне удара.

Но удар не последва. Короната на Каджи се затопли и засия, като погълна силата. Без да се замисли, Джардир нарисува защита във въздуха и претвори силата в топлинна мълния. Достатъчна, за да превърне дузина дървесни демони във въглени.

Пар’чинът протегна ръка и всмука цялата му магия в себе си. Замаян от внезапното източване, Джардир се вторачи в него.

— Можем цяла нощ да се занимаваме с това, Ахман — каза пар’чинът, разтвори се във въздуха и се материализира между Джардир и стълбището. — Но няма да се измъкнеш от тази кула.

Джардир скръсти ръце.

— Дори ти няма да успееш да ме задържиш тук завинаги. Слънцето ще изгрее и ще сложи край на демонските ти номера и хора магията.

Пар’чинът разпери ръце.

— Не ми и трябва. На зазоряване доброволно ще пожелаеш да останеш.

Джардир едва не се разсмя, но аурата на пар’чина отново го възпря. Той си вярваше. Вярваше, че ако следващите му думи не убедят Джардир, нищо друго не би успяло.

— Защо ме доведе тук, пар’чине? — попита той за последен път.

— За да ти напомня кой е истинският ни враг — каза пар’чинът. — И да те помоля за помощ.

— И защо да ти помагам? — попита Джардир.

— Защото — отвърна пар’чинът — ще хванем мисловен демон и ще го накараме да ни отведе в Ядрото. Време е да пренесем битката при алагаите.