Знакът на жрицата

9. Воденичарският вир

Давин

— Няма ги? Какво искаш да кажеш с това? — бях се втренчил в Салан доколкото можех. Дясното ми око бе толкова подуто, че почти нищо не можех да видя.

— Дина и лакланското момче, което изпратиха с нея. Тръгнаха да търсят живовляк и не се върнаха.

Много добре си спомнях последното, което й бях казал. Дина, махай се. Бях помолил Салан да я отпрати. За един кратък миг на объркване си помислих, че бе направила точно това. Може би просто си бе тръгнала — към вкъщи при мама и Баур Кензи. Но не. Не и Дина. Тя бе твърде голям инат, за да го направи.

Аз отметнах одеялата, обърнах се настрана и се опитах да стана. Наложи се Салан да ми помогне.

— Колко е часът?

Бях прекарал по-голямата част от деня в дрямка и полуунес, но сега изведнъж забелязах, че дневната светлина всъщност не проникваше през дебелите орнаментни стъкла на прозорците в стаята.

— Слънцето залезе доста отдавна — каза Салан. — Легни си, момче, тъй или инак нищо не мойш да направиш.

Дойдох само да ти кажа, че ще тръгна с лакланците да ги търся.

Беше мръкнало преди час. Дина никога нямаше да окъснее толкова навън по собствена воля. В стаята нямаше огнище и студеният нощен въздух хапеше голия ми торс, но душата ми бе скована от още по-голям студ.

— И аз искам да дойда.

— Значи искаш, а? Ти дори не мойш да си стоиш на краката без чужда помощ.

— Дина ми е сестра! Ако й се е случило нещо…

— Сигурно просто са се загубили. — Салан ми подаде една желязна чаша. — Ето. Пийни малко вода и си легни. Има ли нещо, което мойш да свършиш по-добре от клана Лаклан? Мнозина са здрави и силни и познават околността като петте си пръста. Със сигурност ще ги намерим.

— А ако не ги намерите?

Салан се изправи.

— Ще ги намерим. Ако ще да обърнем всеки камък. Легни си, момче, и се опитай да поспиш. Ще се върна колкото се може по-бързо.

Изчаках, докато стъпките на Салан заглъхнаха в коридора. Къде ми бяха ботушите? Оказа се, че са до края на леглото. Аз се хванах за перваза на прозореца и се изправих на крака. За малко да падна по очи, когато се наведох да ги взема. Салан беше прав като каза, че едва си стоя на краката, но вече не ме болеше толкова. Тялото ми стана някак безчувствено в мига, в който осъзнах какво означаваше това, че ги няма. Аз нахлузих ботушите с подпухналите си вдървени пръсти и се пресегнах за ризата. Почти не можех да вдигна ръце, но накрая успях да я промуша през главата си. Отново се изправих. Наложи се известно време да се подпирам на стената, докато спря да ми се върти свят. Но въпреки това не можех да стоя прав. Нито да вървя. Бях сигурен, че веднъж да успеех да намеря Фалк и да го яхна, нямаше да имам проблем да яздя. Или поне да се задържа върху него. Това беше достатъчно. Лакланците можеше и да познават полето като петте си пръста, но аз познавах Дина. И не можех просто да си лежа тук и да ги оставя да търсят сами, ако имаше някаква съвсем мъничка следа, някакъв знак, който аз щях да разчета, защото търсехме моята сестра. Имаше само един проблем. Салан беше заключил вратата.

Той се върна на сутринта, подгизнал от дъжда и окалян, а раменете му бяха някак безпомощно отпуснати. Веднага разбрах, че не са намерили Дина.

— Съжалявам, момче — каза той, а гласът му бе пресипнал от викане. — Още не сме ги намерили.

— Никакви следи ли няма?

— Кучетата ги изгубиха долу при водопада на воденицата. Те… те ще хвърлят мрежи във вира, като се съмне.

Ще хвърлят мрежи.

— Дина никога не би влязла да се къпе във воденичарски вир. Не е толкова глупава. Дори не би го приближила. Не каза ли, че са тръгнали за живовляк? Той не расте край вода.

Гласът ми бе някак дрезгав и задъхан, макар че не бях правил друго, освен да се опитвам да спя.

— Да се надяваме, че си прав — каза ми Салан. — По-добре ли си? Днес можеш ли да ходиш? Масата долу в слугинското помещение е сложена за закуска, но мога да ти донеса и тук.

Той се вгледа в мен за миг.

— Май ще е най-добре да останеш тук горе, момче. Боли ли те главата?

— Не. Да тръгваме.

Излъгах го, болеше ме. Но сестра ми бе изчезнала — да не би да си мислеше, че ще си лежа и ще се безпокоя заради някаква болка в главата?

Трябваше да ми помогне със слизането по стълбите. Гърбът и ръцете ми бяха изяли най-много бой, но е особено трудно да си движиш краката, ако те боли гърбът. Но когато видях, че Ивайн седи сред останалите на дългата маса, се изпъчих доколкото можах и се постарах да не куцам. Ивайн ме проследи с поглед по целия път от вратата до масата, но нищо не каза. Поне никой не се смееше. Те само се посместиха на пейката и направиха място за мен и Салан.

Нахранихме се бързо и мълчаливо. Повечето от мъжете бяха участвали в търсенето през по-голямата част от нощта и ядяха лакомо. Но никой не се смееше и не се шегуваше, и почти не се водеха разговори. Сетих се, че не само Дина бе изчезнала. Беше я придружавало едно лакланско момче, но и то не се бе върнало.

— Ще започнем от воденицата — рече Ивайн, изправи се и излезе без повече обяснения. Чу се стържене на пейки по каменния под и повечето мъже станаха, за да го последват.

— И аз ще дойда — рекох сърдито на Салан. — Днес не искам повече да лежа и да зяпам в тавана на проклетата слугинска стая.

Той ме погледна. После кимна бавно.

— Както кажеш. Но шъ си тръгнеш, ако ти стане лошо. Няма нищо срамно в това да се щадиш след бой като този, който отнесе.

Някой се бе погрижил да прибере Фалк от „Бялата кошута“ и Салан ми помогна да го приготвя. Не можех да си вдигна ръцете толкова, че да му изчеткам гърба, а когато се опитах да му изчистя копитата, за малко да падна по очи. Беше много изнервящо. Наложи се Салан буквално да ме качи на коня.

— Сигурен ли си, че не искаш да останеш тук, момче? — попита той и ми хвърли колеблив поглед. Поклатих глава и хванах юздите.

— Хайде да тръгваме — рекох му аз и притиснах крака към топлите хълбоци на Фалк.

Времето беше навъсено и ветровито. Преди години воденицата сигурно е била нужна и е гъмжала от народ, но сега бе полуразрушена. Овехтелият механизъм скърцаше и просвирваше всеки път щом вятърът минеше през празните дупки за прозорци. Покривът бе наполовина паднал и сега тук живееха само сови и врани. И водни плъхове. Зърнах едно кафяво космато тяло, което се шмугна във водата, когато пристигнахме.

— Какво мрачно място — казах аз и потреперих леко. — Дина никога не би влязла тук.

— Обаче кучетата мислят обратното — измърмори Салан. Но дори и той не изглеждаше много сигурен.

— Кучетата бъркат — отвърнах му аз. — Дина би заобиколила подобно място от километри.

Имаше два вира, горен и долен. Горният бе ограден с широка стена, а водата му бе тъмна и застинала като огледало. Тази в долния бе бурна и пенлива. Тя се стичаше в него не само от воденичния улей, чрез който някога бе задвижвала колелото, но и от една голяма дупка в стената.

— Нормално ли е оттам да излиза вода? — попитах аз и посочих.

Ивайн ме чу. После поклати глава.

— Не — рече ми той. — Водата сама си проби път и колкото и да се мъчеха да запушат дупката, тя избликваше. Казват, че призракът е виновен. Точно затова воденицата не работи вече.

— Призракът?

Той кимна.

— Старата Аня. Ако застанеш на стената ето там, можеш да я чуеш как плаче.

Не му повярвах и явно недоверието се изписа на лицето ми.

— Ела с мен — каза ми той. — Салан мой да подържи коня ти за малко. Или… още не те държат много-много краката? Мойш да паднеш във водата.

Сивите му очи проблеснаха предизвикателно и аз усетих как в сърцето ми забушува гняв.

— Добре съм — отвърнах му аз и колкото се може по-бързо слязох от Фалк.

Стената бе широка, почти колкото мост. По изтърканите камъни си личеше, че в миналото хората десетилетия наред я бяха използвали като брод през водата, за да стигнат до воденицата. Беше съвсем вдлъбната, като купа.

— Тук — рече ми Ивайн и спря някъде по средата на пътя. — Слушай.

В началото не можех да чуя нищо освен бученето. Но после долетя.

— Ааааааааааа… Ааааааааааааааа… — един протяжен жалостив звук, една дълга тежка въздишка, изпълнена с болка.

— Аня оплаква удавеното си дете — промълви Ивайн съвсем тихо, сякаш не искаше да я безпокои. — Казват още, че нощем можеш и да я видиш.

Сега в очите му нямаше блясък, а от цялата тази история ме побиха студени тръпки, защото звукът наистина приличаше на плача на жена. А и не беше особено приятно да си мислиш за удавени деца точно в този момент, когато няколко лакланеца бяха хвърлили тежките си мрежи във воденичарския вир, за да проверят дали имаше нещо на дъното.

Изведнъж до нас долетяха кучешки лай и викове, но не от хората с мрежите в долната част на стената, а зад нас, откъм горния вир. Едно от кучетата беше намерило нещо. Забравих за призраците и се втурнах обратно към брега.

— Какво има? — попитах аз Салан, макар че той едва ли можеше да знае нещо повече от мен. Той само изръмжа и накара едно върлинесто момче да хване юздите на конете ни. После ми рече:

— Хайде да идем да видим.

В началото се виждаше, че нещо зелено и безформено проблясва долу във водата между корените на една огромна върба. Ивайн се спусна по стръмния бряг с въже около кръста и го взе.

— Палто е — извика той и ни го подаде.

Висеше в ръката му, подгизнало, с цвят на зелен лишей и някак празно, защото човекът, който обикновено го носеше, го нямаше. Като тяло без душа. Два пъти понечвах да си отворя устата преди да успея да кажа нещо.

— На Дина е — промълвих аз накрая.