6. Бялата кошута

Давин

— Ивайн Лаклан — казах аз.

Салан дори не вдигна поглед. Той стовари умело брадвата върху цепеницата на дръвника, така че тя се сцепи на две. Салан се наведе. Взе още една цепеница и я постави на дръвника.

— Какво за него? — попита той.

— Той е устроил засада на мама. Опита се да я убие.

Следобедното слънце проблесна за миг върху острието на брадвата. „Тряс!“ Още две парчета дърво се озоваха на земята. Аз гледах гневно превития му гръб. Не можеше ли да остави брадвата за миг и да поговори с мен? Все пак беше важно, всъщност бе въпрос на живот и смърт.

— Салан, трябва да направим нещо!

Тряс! Брадвата блесна още веднъж.

— Изпратихме вест на Хелена Лаклан.

— И какво? Тя му е баба — да не мислиш, че ще го накаже, както подобава? Този… този предател трябва да умре, Салан!

Най-накрая Салан се изправи и ме погледна.

— Каквото и да е сторил Ивайн Лаклан и каквото и наказание да заслужава, това засяга клана Лаклан. — Очите му бяха сиви като гранит под плътните червени вежди. — Разбираш ли, момче?

Той искаше да каже, че законите на клана бяха свещени. Само кланът Лаклан можеше да осъди човек, който носеше името му. Но мама лежеше вкъщи, в новия ни дом, и все още бе толкова слаба, че Дина трябваше да й държи чашата, докато пие. И вината за това бе на Ивайн Лаклан.

Аз поклатих бавно глава.

— Не, Салан, не разбирам.

Врътнах се и си тръгнах. Усещах погледа на Салан върху гърба си, докато стигнах хребета на хълма. Тогава отдолу долетя едно звучно „Тряс!“. Аз прехапах устни. Нека да не му пука. Нека си стои и сече дърва. Щом ще е така, ще се оправям сам.



Бе толкова рано, че слънцето едва се бе показало на небето. Колоните на каменния кръг приличаха на спящи черни великани със съвсем, съвсем мъничко злато в косите, сякаш зората бе положила корони на главите им. На излизане заключих вратата колкото се може по-тихо. Другите все още спяха — мама и Мели, Дина и Роза. Пес се бе надигнал от кошницата в ъгъла, докато минавах през кухнята, но аз го накарах отново да си легне. Щеше да ми е приятно да дойде с мен, но беше най-добре да остане да пази мама и момичетата.

Прекосих двора. Тревата бе натежала от роса и глезените ми подгизнаха за миг. Тук нямаше чакъл и калдъръм, както край Липовата къща. Дворът всъщност не бе нищо повече от парчето земя и тревата, които по някаква случайност попадаха между къщата и конюшнята.

Фалк подаде глава над дървената стена и леко и сънливо изпръхтя. Гривата му бе пълна с клечки, явно си бе лежал тихо и спокойно в сламата преди да дойда и да го обезпокоя. Дадох му няколко шепи овес, които той лакомо изгълта. Изчетках тъмната му козина от праха и мръсотията и почистих копитата му. За щастие той бе свикнал да го оседлават по никое време и не протестираше. Оставих го да ме чака в конюшнята и отидох да си взема меча.

Щом усетиха, че се приближавам, овцете започнаха да блеят и искаха да ги пусна да излязат, но аз се престорих, че не ги чувам. Мечът лежеше в обичайното си скривалище, напъхан дълбоко под сламата, на една ръка разстояние от южната стена. Аз го издърпах. За миг се поколебах. Сякаш отново чувах гласа на Нико. Това е чисто и просто парче желязна блатна руда. От него никога няма да излезе хубаво острие. Но аз го точих цялата минала седмица и сега острието му бе толкова остро, че човек можеше да се пореже, ако не внимаваше докато го чисти. Може би не бе най-прекрасният меч на света, но беше достатъчно хубав. Щеше да свърши работа. Не разполагах с друг.

Копитата на Фалк оставяха дълбоки следи в мократа от росата трева, докато се изкачвахме по хълма. Но когато се обърнах назад, видях, че къщата продължаваше да спи там долу, със спуснати кепенци на прозорците и заключени врати.

Отне ми почти два дни да стигна до Баур Лаклан, най-вече защото на три пъти сбърках пътя. Пренощувах под един навес, заобиколен от плашливи овце, които се разбягваха блеейки всеки път, щом Фалк размахаше опашка. Не успях да поспя много. На сутринта изядох последното парче питка от запасите си. Фалк трябваше да се задоволи с трева.

Стигнах до върха на последния хълм едва следобед на втория ден и пред погледа ми се простря долината и ширналото се в нея село — една смесица от гранит, шисти, бели и червени греди. И двамата с Фалк бяхме изтощени. Аз седях донякъде обезкуражен върху гърба на нашия черен жребец и се взирах в селото, което се оказа много по-голямо, отколкото бях очаквал. Много по-голямо от Баур Кензи, например, и приличаше повече на селата от долината — с улици и площади, някои от които покрити само с калдъръм. По-голямата част от къщите бяха планински хижи, ниски и широки, с трева по покрива, но тук-таме някой местен или пришълец бе построил дома си, както го правеха в долината, на два етажа и с веранда. И докато къщата на Мауди Кензи бе съвсем обикновена, тази на Хелена Лаклан бе доста по-впечатляваща: от неканени гости я пазеха високи зидове от сив гранит и кули с тесни бойници.

Мислех си, че щеше да бъде, как да кажа, не точно лесно, но не кой знае колко сложна работа. Бях си въобразявал, че ще трябва само да вляза в селото и да хвърля ръкавицата си в лицето на Ивайн Лаклан. После щяхме да се бием и ако бях толкова добър, колкото Салан мислеше, сигурно щях да победя. Може би щяха да ме ранят, това не ме плашеше, стига да не бе толкова сериозно, че да не можех да ходя, да стоя изправен или да използвам ръцете и краката си, след като раната заздравееше. Беше ми минало през главата, че и аз рискувам да загубя живота си, но не се замислих особено върху това. Смятах, че си струваше риска. Във всеки случай хората щяха да разберат, че никой не може да рани мама и да се отърве безнаказано. Така си бях представял нещата. Изобщо не ми беше хрумнало, че бе съмнително дали изобщо щях да успея да открия Ивайн.

Фалк заслужаваше почивка в конюшня и хубав овес, но аз нямах никакви пари. Не можех и просто да го завържа за някое дърво и да го прибера по-късно, защото в планината имаше вълци, въпреки че те рядко слизаха близо до хорските къщи, а и защото някой можеше да го убие. Върху хълбока на Фалк беше жигосан знакът на клана Кензи и никой член на друг клан нямаше да му навреди, но Баур Лаклан се намираше близо до пътя, откъдето минаваха керваните, а не всички пътници бяха толкова честни, колкото планинските кланове. Коремът ми къркореше от глад и бях толкова уморен, че очите ме боляха. Май не беше много добра идея да се отправя към първия си сериозен бой с меч в това състояние.

Фалк въздъхна дълбоко и разтърси толкова силно глава, че пяната по устата му се разлетя. Трябваше да реша. Защо всичко изведнъж се оказа толкоз трудно? В приказките героят просто се качваше на коня, отрязваше главата на дракона и край. Не пишеше нищо за това как той намира фураж за коня си.

Фалк се умори да чака. Без да съм му дал сигнал, той решително се устреми в тръс надолу по хълма в посока към града. Изведнъж ми хрумна, че конят се ориентираше по-добре от мен. Все пак бе идвал тук и преди. Може би не беше кой знае колко лоша идея да го оставя да ме води.

Фалк мина покрай първите къщи. Няколко кокошки се разбягаха настрани, кудкудякайки. От един малък двор между две хижи долетя яростен лай на куче — дребен сиво-черен рошав пес промуши глава между две летви на оградата и се опита да захапе крака на Фалк. На него обаче му бе все едно. Той сви в една по-тясна уличка, мина през една порта и зарови муцуна в пълно с вода корито, което се намираше точно по средата на покрития с калдъръм площад. Бяхме заобиколени от четири двуетажни къщи от червен кирпич. Над вратата на една от тях висеше желязна табела с нарисуван на нея бял елен на син фон и надпис „Бялата кошута“. Фалк беше намерил кръчма, но какво можех да направя, като нямах пари? Появи се един дребен плешив мъж с големи рошави черни вежди, но той не излезе от кръчмата, а от конюшнята до нея. По гърба на протрития му вълнен пуловер имаше сламки. Явно го бях изтръгнал от обедната му дрямка.

— Мога ли да ви помогна е нещо? — започна той с угоднически глас.

Но когато видя, че отвън стои само едно момче със своя уморен и омърлян с кал кон, веднага запя друга песен.

— Какво искаш? — попита той.

— Аз, ъ-ъ-ъ, има ли някаква работа, която бих могъл да свърша? Колкото да припечеля за фураж за коня и за една нощувка в конюшнята.

Той задържа известно време погледа си върху мен. После погледна Фалк. След това отново извърна очи към мен.

— Какво търсиш върху един от конете на Мауди Кензи? — попита ме мъжът.

Усетих как бузите ми почервеняват, сякаш наистина бях крадец на кон, за какъвто ме вземаше.

— Сега е на мама — отвърнах му аз.

— Аха — изръмжа той. — Значи ти си момчето на Жрицата на срама. Защо не каза веднага? Слез и заведи коня в ъгловия бокс — ето там — и ще измислим нещо.

Момчето на Жрицата на срама. Бях яздил в продължение на два дни с меч на гърба, поставях на карта собствения си живот, възнамерявах да се бия като мъж… А в очите на този човек аз бях само малкото момченце на мама. Може би бе по-добре да ме мислят за крадец на коне, но не би.

— Не искам милостиня — казах аз ядосано. — Мога да си изработя парите.

— Да, да — рече ми конярят. — По-полека, петльо. Щом толкова искаш да работиш, ще ти изпълня желанието.

Два часа по-късно вече съжалявах за думите си.

— Можеш да изчистиш курника — подхвърли кръчмарят.

Това, което пропусна да спомене, бе, че курникът беше голям колкото собствената ни къща и имаше три отделения, като във всяко от тях по един войнствен мъжкар бранеше двайсетина дебели оранжево-червени кокошки квачки… А освен това сигурно бяха изминали най-малко пет лета от последния път, когато някой се бе опитвал да почисти тук. Курешки, трупани пет години — от изсъхнали, наполовина втвърдени, до по-пресни, течни петънца… Ау, как вонеше само. И как цапаше. Стара слама, пух и кокоши пера, кокоши бълхи… Трябваше да си сваля ризата и да я завържа около носа и устата си, за да мога да издържа. А когато стигнах до третото „семейство“ и исках да мина покрай него, за да изляза на двора, петелът ме нападна, така че получих три кървящи драскотини на гърдите.

— Да станеш на супа дано! — проклех го аз и най-накрая успях да го изгоня през отвора с помощта на метлата, която ми бяха заели за почистването.

Доста време ми отне преди да изнеса и последната количка мръсотия и да сложа прясна слама в почистените полози. Беше започнало да се свечерява и кокошките се трупаха неспокойно около отвора и искаха да се приберат вътре. Конярят с гъстите вежди надникна вътре, за да ме провери.

— Хмм — измърмори той. — Добре си се справил. Свалям ти шапка.

— Има ли къде да се измия? — попитах аз. — И къде да си изпера ризата?

— Измий най-голямата мръсотия на помпата в двора — рече ми конярят. — Ако някой от гостите си е поръчал баня, можеш да влезеш в коритото след него, но се съмнявам, че кръчмарят ще стопли вода само заради теб.

Аз пъхнах глава под помпата и търках ли търках. Имах чувството, че цялото тяло ме сърби. Много добре знаех, че си въобразявам, но бях видял как паразитите подскачат в старата слама и ми се струваше, че всичките се бяха прехвърлили върху мен.

— Ето — рече ми конярят и ми подаде едно тънко сиво парче сапун. — Баните са там горе. Ако побързаш, водата може да е все още топла.

Аз се разбързах. Водата в каменното корито бе по-скоро хладка, отколкото топла, но бе по-добре от студената от помпата. Когато приключих със себе си, започнах да търкам ризата, докато тя отново не стана горе-долу бяла или във всеки случай поне не замириса по-добре.

Аз излязох от коритото и изцедих водата от косата си. Бях успял да убедя мама да не я подстригва последната година и вече бе достатъчно дълга, че да мога да я хващам на конска опашка, като тази на Салан. Точно щях отново да я вържа с кожената връзка, когато чух странно хихикане.

Обърнах се. До вратата стояха две момичета, навярно към шестнайсет-седемнайсетгодишни, с бели забрадки и престилки, с които бяха закрили устните си. Аз грабнах ризата си и застанах така, че да покрия тялото си от кръста надолу. На какво се смееха? Аз ли не виждах добре или бе само заради голотата ми?

— Господарката каза, че ти е оставила храна в кухнята — рече едната от тях и пусна престилката, така че лицето й се откри. Предните й зъби леко стърчаха напред, но иначе беше много хубава. Аз обаче виждах, че смехът продължаваше да напира в нея.

— Благодаря — казах аз. — Веднага идвам.

— Ела, щом си готов… — отвърна ми тя. Двете момичета се спогледаха и се разтресоха от смях. Олекна ми, когато те най-накрая се прибраха вътре и затвориха вратата след себе си. Не можех да не сведа поглед надолу и да не се огледам. Наистина ли бях толкова смешен? Според мен изглеждах съвсем нормално. Бях все още леко кльощав, но раменете ми се бяха разширили през последните години. А що се отнася до останалото… Когато с Барутлията и Кини се къпехме заедно, никой не се смееше. Глупави момичета. Опитах се да ги забравя, но изведнъж осъзнах, че ми беше неудобно да вляза в кухнята на кръчмата само по вълнена жилетка без ръкави, както правех обикновено, когато ризата ми съхнеше. Изстисках ризата си колкото се може по-добре, но тя все още бе много мокра. Изведнъж осъзнах колко глупаво беше да обръщам внимание на две кокошки, след като бях дошъл в града, за да се бия с един мъж на живот и смърт. Оставих ризата да съхне и само по жилетка тръгнах да търся кухнята.

Кръчмарката ми даде купа месна супа и колкото хляб можех да погълна.

— Като свършиш с това, те чака халба бира — рече ми тя. — Но само една. После можеш да продължиш с вода.

— Благодаря, господарке — казах аз и започнах да духам супата. Тя беше толкова топла, че от нея се издигаше пара, имаше много месо и билки, а стомахът ми така къркореше, че не можех да я чакам да поизстине.

По-късно, докато се наслаждавах на халбата бира, попитах съвсем невинно:

— Дали господарката не знае как мога да намеря Ивайн Лаклан?

— Ивайн? Той живее горе, в крепостта, когато е в Баур Лаклан. Доста пътува. Защо питаш? За какво ти е?

Аз пийнах глътка бира и изтрих пяната от устата си.

— За нищо особено — отвърнах аз, без да вдигам поглед. — Нося му само вест от мама.

Загрузка...