Знакът на жрицата

13. Знакът на Жрицата

Дина

Тази нощ спряхме точно по залез слънце. Валдрако беше ядосан — куцият кон ни беше забавил и не успяхме да стигнем толкова далече, колкото се бе надявал.

— Можеш да ми помогнеш да събера дърва — каза ми той и скочи от капрата. — Но не се отдалечавай прекалено много. Помни какво ще се случи с луничавия ти приятел, ако не се държиш прилично.

Аз също се смъкнах тромаво от капрата и направих онова, което ми бе казано. На Тавис явно не му бе позволено да излезе. След номера, който им спретна по-рано, едва ли щяха да го развържат отново.

Боровата гора ни обгръщаше, все така гъста и мрачна, и имаше достатъчно клони. Елата не бе най-подходящото за горене дърво, тъй като пукаше и съскаше и хвърляше много искри, но само нея имахме на разположение.

— Какво е това? — попита Антон — същият, който си бе счупил рамото, докато се бе опитвал да хване Тавис. Бе забелязал знака ми на Жрица на срама.

Това е един вид медальон, просто метална плочка с бял кръг, в който имаше по-малък син. Точно като око. Мама ми го беше дала в деня, когато реши, че ще започне да ме обучава. По принцип медальонът не се вижда, държа го под ризата, за да мога през цялото време да го усещам до кожата си. Но точно се бях навела, за да вдигна един клон, когато медальонът се плъзна изпод ризата, увисна за миг и се залюля.

— Това е само… едно бижу — аз бързо го прибрах отново под дрехата си.

— Дай да го видя.

Той протегна здравата си ръка. Другата му бе превързана след злополуката.

— Оловно е — казах аз с надеждата, че ще загуби интерес. — Няма никаква стойност.

— Дай ми го — рече той раздразнено. — Прави каквото ти се каже, момиче.

Но аз не можех да му го дам просто така. Стоях и гледах в земята и стисках малката оловна плочка, сякаш бе от чисто злато. Беше странно, защото, когато я получих, изобщо не й се радвах. Но тя все пак постепенно се бе превърнала във вещ, която не исках да изгубя.

— Тя си е моя — прошепнах аз. — Нямаш право да ми я взимаш.

Не го погледнах. Нито пък му говорех с интонацията на Жрица на срама. Но Валдрако ми се нахвърли като мишелов върху мишка. Той ме хвана за врата със своята здрава и кокалеста ръка и така ме стисна, че ми потекоха сълзи.

— Нима вече престана да си послушна, Дина? Може би не си разбрала какво ти казах?

— Не че не искам да съм послушна — запротестирах аз. — Но това ми е от мама, а той… той няма право.

Млъкнах. Ръката на Валдрако, която стискаше врата ми, бе също толкова студена, колкото и ръката на старата Аня.

— Явно нищо не си разбрала все още — каза ми той. — Сандор, доведи момчето!

Аз изстинах.

— Не… — промълвих. — Аз не съм, аз няма…

— Мълчи — нареди ми само Валдрако. — Кой те е питал?

Сандор довлачи Тавис от другия фургон. Той все още бе блед, а подутината на челото му беше станала синьо-черна, но той се бореше и дърпаше колкото сила имаше, въпреки че ръцете му бяха вързани.

Валдрако ме пусна и отиде до Тавис.

— Не мърдай, момче — рече му той. И Тавис веднага се усмири. Луничавото му сериозно лице придоби друго изражение, което изобщо не ми хареса. Тавис бе уплашен. Той можеше да рита, да хапе и дращи Сандор, също и всички останали мъже, но от Валдрако го беше страх.

— Свалете му ризата — нареди Валдрако.

Сандор смъкна ризата през главата на Тавис. Не можа да я свали напълно, тъй като ръцете на момчето бяха вързани и тя остана да се вее на китките му като бял флаг или почти бял, защото вече не бе особено чиста. Валдрако се огледа с търсещ поглед наоколо.

— На коня — каза той на Сандор и макар аз да не разбирах какво има предвид, Сандор явно беше съвсем наясно. В тъмната му брада засия широка усмивка.

— Веднага, господарю — отвърна той. Пъхна едно въже между вързаните китки на Тавис и го провлачи до гърба на Мефисто, който стоеше впрегнат във фургона. Жребецът вдигна глава и замаха ядосано с уши, но не помръдна, дори когато Сандор дръпна въжето, така че ръцете на Тавис се озоваха по средата на гърба му, а Тавис трябваше да застане на пръсти, ако изобщо искаше да се задържи прав.

Валдрако сложи ръка върху тъмнокафявата шия на коня.

— Не мърдай, приятелче — рече му той с почти любовен тон. — Няма да боли.

След това свали колана си. В този миг видях, че това не беше обикновен колан, а метален синджир с кожен клуп в единия край. Веригата не бе особено дебела, приблизително колкото кутрето ми.

— С Дина имахме уговорка — каза той на Тавис, който стоеше, опрял страна в хълбока на Мефисто и гледаше веригата. — Нали знаеш, че не е хубаво да удряш момичета. Затова, когато тя не се държи прилично… Да, съжалявам, момче, но ще трябва ти да отнесеш боя.

Искаше ми се да протестирам, искаше ми се да извикам, че това не беше никаква уговорка, а измислица на Валдрако. Но се страхувах, че ако кажех нещо, само щях да влоша положението, затова прехапах устни и си премълчах. Мълчах и се взирах в земята и се надявах, толкова се надявах Валдрако да види, че съм си научила урока и да се откаже да удря.

Но той въпреки това го направи. Замахна с веригата и тя изсвистя във въздуха, а когато я стовари върху Тавис, се чу ужасен шибащ звук. Момчето извика. Аз не можех да продължавам да гледам в земята. На светлия му луничав гръб имаше тъмна ивица, горе-долу с ширината на кутрето ми. И докато аз стоях и безпомощно гледах, кръвта текна и започна да се стича надолу по гърба на горкия Тавис.

Бях толкова бясна, че направо ми причерня. Бях толкова разярена, че ако погледнех Валдрако, очите ми щяха да прогорят дупка в него. Как можеше един възрастен мъж да бие момче по този начин, как можеше да стои с ужасната си верига и да удря… Едва се сдържах да не заговоря.

— Още е жив — изрече Валдрако с леден тон и знаех, че това е предупреждение. — И ако отново използваш вещерските си очи или глас срещу мен или моите хора, ще го убием — беше ми казал той. И аз не се съмнявах, че говореше сериозно.

Валдрако протегна ръка.

— Дай ми този медальон.

Тавис беше сврял лице в хълбока на коня и макар че се опитваше да го скрие, видях, че плаче. Какво друго му оставаше? Аз развързах тънките кожени връвчици и оставих знака на Жрицата в протегната длан на Валдрако.

— Така е по-добре — рече ми той. — Прекрасно, Сандор. Върни момчето във фургона. — Той държеше знака на Жрицата в светлината на последните за деня слънчеви лъчи. — Олово — каза той. — Малко емайл. Струва не повече от няколко шилинга.

Валдрако хвърли медальона на Антон, който го хвана със здравата си ръка.

— Вземи го, ако толкова много го искаш.

Антон погали емайла с палеца си и не изглеждаше особено впечатлен, но въпреки това прибра бижуто в кесията си с връзки, която висеше на колана му. Чувствах се напълно нещастна. Това беше само една кръгла оловна плочка на кожена връвчица и все пак имах чувството, че съм загубила част от себе си.

— Надявам се да си си взела поука — каза ми Валдрако тихо.

Той потупа Мефисто по шията. Голямото животно изсумтя и отметна глава, а аз се чудех на това, че той не избяга заради удара, както повечето коне биха направили. Откъде знаеше, че ще уцелят само Тавис, а не и него самия?

След това си спомних злорадата усмивка на Сандор. Той веднага бе разбрал какво се върти в главата на Валдрако. Имаше само едно обяснение защо Мефисто стоеше неподвижен като планина, въпреки свистящата верига и вика на Тавис.

И преди го беше правил.

На следващата вечер вече бяхме излезли на по-широк път, а гората се бе разредила и просветляла. Тук-там елите бяха изсечени и на тези места до тревата, лупината и крехките малки брезички бе достигала достатъчно светлина, за да оцелеят. И отново се чуваше бучащият, шумолящ звук от падаща вода.

Валдрако погледна към слънцето, което висеше точно над върховете на елите.

— Оставете коня да се поразтъпче — викна той на тези, които водеха куция жребец. — Трябва да стигнем до Дракана преди да се стъмни.

Дракана? Какво беше това? Къде беше това? Много ми се искаше да разбера, но не смеех да попитам. Не и след всичко, което Валдрако беше сторил на Тавис. През нощта се събудих от някакъв плач. Беше съвсем тих, сподавен плач, по-скоро хлипане. Въпреки това бе достатъчен да раздразни Сандор, който пазеше.

— Стига си хленчило, момче! — изсъска му той.

Тихото хлипане изведнъж спря. Но аз дълго не можах да заспя отново, защото си мислех за Тавис, който лежеше там с наранен гръб и го болеше, и го беше страх, и със сигурност се чувстваше самотен. Да бях им дала знака на Жрицата веднага. Валдрако беше ударил Тавис с ужасната си верига, но аз все пак мислех, че вината бе и моя. Да не бях проявила такъв инат… Да им бях дала веднага това, което ми бяха поискали… Знаех, че Валдрако не се спира пред нищо, само и само да стане неговото.

Фургонът отпред се изкачи с мъка по един стръмен връх и почти веднага изчезна от поглед. Сега беше наш ред. Мефисто доста се напрегна последните метри до върха, задницата му съвсем се изпъна и стегна. Изведнъж пътят се снижи и ние започнахме да се спускаме към една тясна долина. В дъното й течеше река, а край реката имаше село с няколко големи сгради в средата, някои от които бяха почти три пъти по-високи от обикновените къщи наоколо. Над водата бе изграден мост, а на него бяха закрепени не едно, а много воденичарски колела, толкова много, че не можех да ги преброя.

Конете наостриха уши и се забързаха, дори куцият Рижко. Явно бяха идвали тук и преди и знаеха, че ги очаква конюшня, сено и овес. Ако питаха мен, изобщо не трябваше да бързат. Не ми се и помисляше какво ме очаква.