Знакът на жрицата

15. Рядко срещано оръжие

Дина

Това бе най-странният град, който някога бях виждала. Не че разбирах много от градове. Най-големият, в който бях ходила, бе Дунарк, но въпреки това знаех едно: в градовете имаше много хора.

Но не и в Дракана.

Имаше достатъчно къщи. Къщи в съвършени редици — като войници в строй. Никога не бях виждала толкова прави улици. Къщите изглеждаха съвсем нови. Дървото бе съвсем прясно и дори още не бе боядисано. А около града имаше кръг от огромни палатки, мисля че бяха около стотина, сто тъмнозелени палатки. Имаше място за много хора. Но макар че слънцето все още се извисяваше голямо и оранжево-червено над планината зад Дракана, не се виждаше нито един търговец, просяк или джебчия. Имаше хубав малък площад с кладенец, но край него нямаше перачки, хора със съдове или клюкарки. Край него не търчаха и не си играеха мърляви дечурлига, а на пейките до зидовете нямаше старци, които да седят и да се наслаждават на следобедното слънце. Не ни лаеха кучета. Не кудкудякаха кокошки. Беше толкова тихо, сякаш някоя зла фея бе накарала всички живи същества да изчезнат от града само с едно махване на вълшебната си пръчица.

„Къде са…“ — исках да попитам аз, но стиснах зъби. Валдрако извърна наполовина глава, но не каза нищо и аз си отдъхнах. Бях твърдо решена, че повече няма да допусна да бият Тавис заради мен. Макар че правилата на Валдрако бяха много прости, ми беше трудно да свикна с тях. Не поглеждай никого и не говори, ако не те питат. Беше ми непривично да стоя така, без да гъкна, но бях принудена да се науча. Заради Тавис. Затова си държах устата затворена и се задоволявах само с това да мисля. Къде бяха всички? В тези редици от красиви къщи все трябваше да живее някой.

Фургоните затрополиха през площада и продължиха надолу към големите воденици, които бях видяла от върха. Високите им стени хвърляха издължени сенки на фона на залязващото слънце. От тях долиташе чудно трещене и тропот, съвсем различни от бученето и скърцането на воденицата у дома, в Биркене, с които бях свикнала. Но на кого му трябваха трийсет и шест воденични колела, вече ги бях преброила, само за да мели брашно с тях?

Изведнъж се чу силен звън на камбана. Тропотът в постройките спря и след малко портата, водеща към най-близката мелница, се отвори и отвътре се изсипа цял рояк жени и деца. За миг се почувствах като сред ято врабци. Жените и момичетата бяха облечени кажи-речи еднакво — носеха груби светлосини престилки върху сиви поли и блузи, а на главите — черни забрадки. При момчетата имаше по-голямо разнообразие. Те всички бяха обути с черни ленени панталони, но едни имаха сиви ризи, други — светлосини, а трети нямаха нищо, бяха голи от кръста нагоре. Не видях мъже.

Някои от жените се смееха и си бъбреха, сваляха забрадките и прокарваха пръсти през косата си. Някои просто вървяха и изглеждаха прегърбени и уморени. Едно момиче с къса кафява, стърчаща коса се изплези на едно от голите момчета, но то се направи, че не я е видяло. Всъщност децата не вдигаха много врява, а когато видяха Валдрако, разговорите и смехът им секнаха. Две от жените, които си бяха свалили забрадките, побързаха да си ги сложат отново. Някои от най-близкостоящите се поклониха с бърз реверанс и отстъпиха назад, така че да има достатъчно място фургоните да могат да минат.

Кои бяха тези хора? Какво правеха в големите мелници? Защо нямаше мъже? Всички тези въпроси ме задушаваха и аз не можех да си намеря място.

Фургоните минаха покрай водениците и влязоха в един покрит с калдъръм двор между няколко къщи, които явно бяха по-стари от останалите. Конюшните бяха от дебели, боядисани в черно греди, а покривите им бяха покрити с чимове трева, също като в планината. Но централната сграда бе една красива варосана каменна къща с широко гранитно стълбище отпред. Валдрако спря фургона пред него и хвърли юздите на едно конярче, което бе изтичало навън веднага щом бе чуло колелата и конския тропот по калдъръма.

— Затворете момчето в мазето — нареди Валдрако на Сандор. — Ако го сложим при останалите, само ще вдига врява. А ти — обърна се той към мен, — ти ще ме последваш.

Бяхме седели в продължение на много часове на не особено удобната капра на фургона. Аз слязох долу с изтръпнали крака и се заизкачвах след него по широката гранитна стълба. Преди да изкачим и половината стъпала, синята врата се отвори и оттам се показа момиче горе-долу на моята възраст. То изобщо не напомняше сиво врабче: около краката му се увиваха сияйни тюркоазено-зелени копринени поли, а коланът му бе извезан с черно, зелено и златисто. Покрита с перли лента придържаше черната коса на момичето, която падаше мека и блестяща до кръста му. То цялото сияеше, а очите му направо блестяха. Даже нещо повече. В тях се четеше такава възхита сякаш виждаха бог.

— Добре дошъл, господарю — каза момичето задъхано. Явно бе тичало, за да му отвори вратата. После се поклони грациозно и дълбоко, едно съвсем различно движение от бързия реверанс на сивите като врабчета момичета.

— Благодаря, Саша — каза Валдрако и положи за миг ръка върху блестящата й черна коса. — Наред ли е всичко?

— Да — отвърна тя и се усмихна някак смутено. — Вече да.

Аз се втренчих. Валдрако все още носеше тънката верига, с която бе удрял Тавис, около кръста си. Как можеше малката гъска да стои там и да го гледа, сякаш бе центърът на вселената? Сякаш всичко бе прекрасно само защото той бе наоколо.

— Саша, това е Дина — рече той. — Тя ще живее тук известно време. Може да се настани в зелената стая. И се погрижи да получи по-хубави дрехи от тези, с които е сега.

В последния момент се сетих да сведа глава, така че нито той, нито тя да ме погледнат в очите. Но макар че аз не я гледах, усещах втренчения й поглед.

— Добре, господарю — каза тя и се поклони още веднъж. — Зелената стая. Насам е.

Аз я последвах в каменната къща и се изкачихме по една дървена стълба, боядисана в сиво и зелено. Момичето сви надясно по един коридор, минахме покрай четири заключени врати. Спря се пред петата.

— Тук ще живееш — каза Саша и ми отвори вратата.

Надникнах вътре. Не знам какво бях очаквала, но във всеки случай не и това. Помислих си за Тавис и за мазето, което Валдрако бе споменал, и ми се виждаше странно да получа такава стая, по-голяма от гостната ни вкъщи.

Слугинята Марте бе строга и изглеждаше като току-що излязла от гладачница със своята черна пола и черен корсет върху бялата блуза. По-голямата част от светлокафявата й коса бе прибрана в колосано бяло боне. Стоях права и зъзнех само по тънката хавлия и се надявах жената по-бързо да реши какво се искаше от мен. Бе хубаво отново да съм чиста, но каменният под в кухнята бе студен като лед, когато си стъпил върху него с босите си мокри крака.

— Първо тези — каза тя и посочи купчина бельо. Погледнах купчината с недоверие. Всичко това наведнъж? Да не би да искаше да облека всичко това и то само като бельо?

Явно искаше. Първо дълги бели чорапи, които се държаха благодарение на хитра система от копчета и лентички. След това чифт къси гащета, после още един чифт дълги бели панталонки, които ми стигнаха до глезените и имаха широки харбали в долната част. След това три ката фусти, всяка следваща все по-твърда и набрана от предишната. А да не говорим за белия корсет, който се връзваше на гърба — Марте трябваше да ми помогне.

— Не си особено висока — мърмореше тя, докато връзваше връзките. — И с косата не можем да направим много.

Косата ми беше гъста и черна и би подхождала повече на кон. Вместо да пада красиво по гърба, тя стърчеше на всички посоки. Вече дори не можеше да се сплита, не и след като учителят Маунус миналата година бе дал всичко от себе си, за да ме накара да заприличам на момче. Перлена лента като на Саша би ми подхождала колкото златна корона на крастава жаба.

— Чакай тук — каза ми тя. И аз продължих да стоя само по чорапи, с голи рамене, и да зъзна още дълго.

Когато най-накрая се върна, носеше през рамо раирана ленена пола и бяла блуза — точно като нейната.

— Облечи това — рече тя и ми подаде полата. — Някога принадлежеше на… някога ставаше на едно момиче с твоя ръст.

Тя поглади раираната пола с изпълнен с тъга и обич жест. Кое ли момиче някога бе носило тази пола? Дъщерята на Марте? Или може би по-малката й сестра? Беше ми трудно да определя на колко години беше Марте. Ръцете и лицето й бяха набръчкани и повехнали, но имах чувството, че тези бръчки се дължаха по-скоро на тежък живот, отколкото на годините и възрастта. Във всеки случай изпод бонето не се подаваха сиви коси.

Аз облякох полата и блузата върху всички набрани фусти. Полата бе от фин, мек лен, на тънки зелени, розови и сиви райета. На кръста се закопчаваше със сребърни кукички, които приличаха на цветя. Мислех, че полата беше хубава.

— Благодаря — казах аз тихо. Никой не ме беше питал, но човек имаше право да благодари.

— Отива ти — каза ми тя и внимателно пооправи блузата на едното рамо.

Изведнъж започнах да харесвам Марте.

Марте ме придружи до Мраморната зала и аз се радвах, че беше с мен. Изобщо не ми се искаше да се изправям отново пред Валдрако.

— Не знам какво ще прави с теб — бе казала Саша, а и аз не знаех, но стомахът ми се свиваше от притеснение, щом си помислех за това.

В голямата мраморна камина гореше огън, а Валдрако се бе излегнал удобно в едно кожено кресло пред нея. Личеше си, че и той се беше къпал. Вместо облеклото на търговец сега носеше черно кадифено сако с кожена гарнитура, черни панталони до коляното и сиви плъстени ботуши с остри върхове. Беше съвсем различен — необикновен и изискан. Сега никой не би го взел за търговец. Но едно нещо бе останало непроменено — все още носеше тънката метална верига около кръста си.

Зад креслото седеше Саша в своите тюркоазенозелени копринени поли и решеше мократа тъмна коса на господаря си със сребърен гребен. Тя ми хвърли един злобен поглед, но иначе се правеше, че не съществувам.

— Ела тук — каза ми Валдрако.

Аз не му се подчиних веднага, но не защото не исках да го направя. Краката изобщо не ме слушаха и Марте трябваше да ме побутне леко по гърба.

Валдрако се изправи и ме погледна.

— Прекрасно, Марте — рече той после. — Става.

Марте се поклони и се обърна, за да си тръгне. Но на прага се спря.

— Дина не е яла още, господарю — рече тя. — Нямаше време.

Валдрако повдигна вежди.

— Каква загриженост. Но Марте не бива да се безпокои. Дина ще получи храна веднага щом си я изработи.

Работа? Какво искаше да прави с мен?

Валдрако се обърна към мен.

— Разбираш ли, тук, в Дракана всички работим. Повечето работят много и няма място за безполезни лентяи. Аз, разбира се, веднага можех да те пратя в предачницата или ковачницата, но ми се струва, че ще си по-полезна другаде. Саша, ще помолиш ли Сандор да доведе плетачката?

— Да, господарю.

Саша остави гребена върху малката лакирана маса до креслото. На нея се виждаха остатъците от вечерята, явно доста вкусна, ако се съди по пилешките кости и тъмночервената утайка по дъното на чашата за вино. Стомахът ми се обади. Може би спазмите в стомаха всъщност се дължаха отчасти и на глада?

— Изпратих вест на братовчед си, графа на Ордена на дракона — продължи Валдрако. — Той сигурно има други планове за теб, но тъй като е много зает, не можем да очакваме да отвърне веднага. Дотогава си моя. Може да си прекараш доста добре, както се вижда и от стаята ти. Аз наказвам сурово липсата на старание, но съм щедър към тези, които ми служат вярно, и дори мога да кажа някоя добра дума на братовчед си. Ще ти бъде от полза да ми служиш, Дина. Ще е добре и за приятелчето ти от планината, дето е затворено долу, в мазето.

За какво бяха всички тези уговорки! Какво щеше да прави с мен? Бе донякъде по-плашещо, че той се опитваше да ме прикотка, той, който така умееше да сплашва. Аз се размърдах неспокойно.

— Искаш ли да кажеш нещо, Дина?

Аз поклатих глава.

— Говори. Имаш позволението ми.

Аз се прокашлях.

— Какво иска господарят Валдрако от мен? — нямах желание да се обръщам към него с „господарю“, сякаш бе единственият господар на света.

— Ти притежаваш нещо, което се среща много рядко. Едно оръжие. Твоите очи и твоят глас са оръжие и само глупак би се отказал от подобно оръжие, без да го използва.

Оръжие? Така ли го възприемаше той? Мама го наричаше дарба и макар аз някога да го считах за проклятие, все пак чувствах, че тя бе по-права. Не попитах какви бяха плановете на Дракан за мен. Страхувах се, че и сама можех да се досетя.

Сандор влезе с една от плетачките — тя все още носеше същото сиво работно облекло, но без забрадката. Беше момичето с кафявата щръкнала коса, което се бе изплезило на едно от момчетата. Изглеждаше уверена, уплашена и борбена едновременно. Сандор я бутна и тя се поклони на Валдрако, но не по-дълбоко отколкото етикетът изискваше.

— Приближи се, момиче — каза Валдрако нетърпеливо. — Как се казваш?

— Лайса.

Сандор отново я сръга с лакът и тя измрънка едно измъчено „господарю“.

— Чувам лоши неща за теб, Лайса. Закъсняваш, пееш и бърбориш по време на работа и няколко пъти си се държала нагло с главния плетач.

Лайса се изпъчи.

— Аз си върша работата… господарю — тя като че отново изрече последната дума със закъснение.

— Да. Точно това е въпросът. Дали си послушно и работливо момиче — или всъщност си скандалджийка. Можем да оставим Дина да прецени.

— Аз ли? — думите се изплъзнаха от устата ми.

— Лайса, погледни Дина в очите.

Ето значи какво бе имал предвид Валдрако, като каза това за оръжието. Искаше да накарам едно нагло и дръзко момиче да се срамува, че пее по време на работа!

Лайса изглеждаше объркана. Тя не знаеше какво я очаква, ако постъпех, както ми бе казано.

— Не за… — исках да кажа, че не биваше дарбата на Жрица на срама да се използва по този начин. Но той ми даде знак с ръка да мълча.

— Спомни си какво ти казах за добрите и за лошите слуги, Дина.

Той сложи ръка върху веригата около кръста си.

— Изпълни дълга си. Бих предпочел да те наградя, вместо да те накажа.

Виждах пред очите си гърба на Тавис, с кървавите червени линии, и си спомних как бе плакал онази нощ.

— Погледни ме, Лайса — казах аз унило, а в гласа ми нямаше и капка от интонацията на Жрица на срама. Тя ме погледна. Все пак не знаеше, че бе по-добре да не го прави.

Очите ни се срещнаха. Тя потръпна и бързо отклони поглед. Но Валдрако кимна на Сандор и Сандор сложи голямата си ръка на врата й, така че да не може да извърне глава. Очите й шареха. После ги стисна.

— Изпълни дълга си, Дина — каза Валдрако тихо и отново започна да си играе с веригата.

Извинявай, Лайса, помислих си аз. Извинявай. Но ако не го направя, той пак ще удари Тавис.

— Погледни ме, Лайса.

Положих усилие, за да накарам гласа си да прозвучи с точния тембър. Обикновено това се случва от само себе си, но не и този път. Усетих как лицето и мишниците ми се изпотиха. Гласът ми леко трепереше и не бе достигнал пълната си сила, но все пак бе достатъчно въздействащ. Лайса вдигна плавно и безпомощно очи и ме погледна. И картините затанцуваха между нас, образи на неща, които Лайса си спомняше.

„Веднага се прибирай с остатъка от парите, малка Лайса…“

Майката на Лайса ходеше напред-назад из стаята с едно ревящо, врещящо пеленаче на ръце, малкото братче на Лайса; всички казваха колко е сладко, но тя не мислеше така, от устата му излизаха само рев и уригване на мляко, а от другата страна — малки акита, какво сладко имаше в това? А мама беше постоянно уморена и не можеше да работи, както преди, така че Лайса ходеше все гладна и всичко това — заради малкото ужасно бебе. „Веднага се прибирай…“ Но на пазара имаше една жена, която продаваше катми, катми с гъст златист сироп; Лайса беше гладна, а палачинките висяха окачени там и караха устата й да се пълни със слюнка. Само една, помисли си Лайса, колкото да опитам. И така парите изведнъж свършиха, а тя не бе купила нито брашно, нито мляко. Единственото, което можеше да направи, бе да захвърли кесията и да си надраска леко коленете. „Те ме бутнаха на земята, мамо. И избягаха с парите“; но сега тя наистина получи шамар, защото майка й бе уморена, ужасното бебе ревеше, малката й сестричка плачеше от глад, а катмите тежаха в стомаха на Лайса като стомана…

Аз затворих очи и потокът от картини, който нахлуваше в главата ми, най-накрая секна. Усещах туптяща, пулсираща болка зад очите си и имах чувството, че ще повърна. Но Лайса бе по-зле. Тя плачеше, сякаш я бяха били с камшик и не спираше да повтаря, че ще бъде добра и че никога повече няма да прави така. А Валдрако, който дори и не подозираше, че тя говори за откраднати катми и гладни малки деца, само се усмихна и каза, че това е достатъчно и че може да си върви.

Тя излезе от стаята заднешком, като не спираше да плаче, сякаш я беше страх да ни обърне гръб. Бе пъхнала ръце под престилката си и аз знаех какво правеше. Бе скръстила скритите си под дрехата показалци — вещерския знак, който трябва да държи лошите очи надалеч. Виждах, че тя се боеше от мен повече отколкото от Валдрако, а от това ми се гадеше още повече, но какво можех да сторя? Трябваше да избирам между нея и Тавис, а и тя плачеше заради нещо, което някога наистина бе извършила. Ако Валдрако удареше Тавис отново, щеше да е заради нещо, което аз бях направила. Валдрако постави нежно ръка на главата ми и поглади ужасната ми коса. Бих предпочела в нея да имаше таралеж, но не посмях да отблъсна ръката му.

— Прекрасно, Дина. Виждам, че можеш да си ми от голяма полза. Сега слез при Марте и се навечеряй.

Искаше да го направи отново. Искаше да ме използва като оръжие, пак и пак. А ако откажех, щеше да си го изкара на Тавис. Аз излязох от Мраморната зала с неуверена походка и вече почти не изпитвах глад, беше ми лошо.