Знакът на жрицата

11. Вина

Давин

Търсихме в продължение на три дни, от ранни зори до непрогледен мрак. Освен наметалото на Дина, не открихме нищо друго, нито живи деца, нито трупове.

— Трябва да се върнем вкъщи при майка ти — рече ми Салан на четвъртия ден. — Тя трябва да знае.

— Чух гласа й, Салан.

— Да, така твърдиш.

— Не ми ли вярваш?

Салан сякаш потръпна, очевидно не се чувстваше комфортно.

— Да, под небето има повече, отколкото знаем.

Знаех, че говори за призраци.

— Тя не бе мъртва — отвърнах му аз. — Не вярвам, че е мъртва.

Салан извърна поглед.

— Може би… Но човек рядко чува гласовете на живите хора по този начин — той стегна връзките на раницата си и я метна през рамо. — Е? Идваш ли?

— Да.

Какво друго можех да направя. Салан беше прав, мама трябваше да знае.

Салан слезе долу, за да приготви конете. А аз отидох при Хелена Лаклан, за да се сбогувам и да й благодаря, че лакланците търсиха толкова дълго. Не щадяха сили. Нямаше значение, че издирваха и едно лакланско дете. Аз не бях планинец, а семейство Тонере не беше клан, и точно затова знаех, че сме задължени на Лаклан.

Когато излязох от двора на крепостта, видях, че до Железния кръг стои някаква жена. Тя бе неподвижна като стълб и се взираше в мен, та ми стана неудобно и побързах да я отмина. Но тя застана пред мен и ме спря.

— Тонере — гласът й бе твърд като желязо, а очите й също толкова студени и гранитеносиви като тези на Ивайн.

— Мадам? — изрекох аз, колкото се може по-учтиво.

— Доволен ли си сега?

— Доволен? Мадам, не разбирам.

— Дойде, за да отнемеш живот — отвърна ми тя с такава интонация, че по гърба ми изби студена пот. — Когато не можа да убиеш Ивайн, ти и малката ти сестра — вещица подмамихте моя Тавис и го убихте.

Аз стоях там, загубил дар слово, и изобщо не можех да отговоря. Как можеше тя да си помисли, че аз…, че Дина…

— Не — промълвих аз. — Не беше така.

— Искам си Тавис обратно — рече ми тя. — Ако не ми го върнете, ще проклинам теб и твоето семейство да гниете в ада, всеки ден до края на живота си.

Тя вдигна свитата си в юмрук ръка и я завря в носа ми. Юмрукът й бе сивочерен, намазан с нещо тъмно и мазно.

— Ето — рече ми тя. — Това е твоят подарък. Дарявам ти една нощ с моите сънища. Знаеш ли какво сънувам? Сънувам, че рибите ядат очите на Тавис.

И ме удари точно между очите с черната си ръка. Ударът не бе толкова силен, че да загубя равновесие, но ме разтърси повече, отколкото тези на Ивайн. Не можех да го парирам, нито да отвърна.

— Нищо не съм сторил на сина ти — казах й аз объркано, защото явно пред мен стоеше майката на лакланското момче. — Нито пък Дина, сигурен съм.

— Аз знам най-добре — отвърна ми жената, обърна се и си тръгна.

— Къде беше? — изръмжа Салан, като ме видя. — Конете вече започнаха да пристъпят от крак на крак.

Във всеки случай, поне единият го правеше. Фалк мяташе глава и тропаше с единия си преден крак, за да покаже, че му е омръзнало да чака. Кафявият кон на Салан просто стоеше. Беше прекалено добре възпитан, за да проявява такива капризи. А сивото пони на Деби Уртемутер протягаше шия и се прозяваше, така че дългите му жълти зъби се виждаха.

— Срещнах майката на Тавис.

— Ясно. Не ти е било лесно.

Кимнах с глава, но не отговорих.

— Ивайн ми даде това — рече Салан и ми подаде нещо дълго, увито в старо парче омекнало зебло. Веднага щом го взех в ръце, разбрах какво е. Но все пак го разопаковах.

Беше мечът ми или по-скоро каквото бе останало от него. Тъй като бях загубил, той по право се падаше на Ивайн, но мъжът нямаше полза от счупено острие.

— Какво да го правя? — попита ме Салан.

Аз вдигнах рамене.

— Ти най-добре знаеш — рече ми той.

В този миг най-много ми се искаше да го изхвърля. Носеше само беди. И изведнъж осъзнах какво имаше предвид Нико, като каза, че не обича мечове. Но аз отново го опаковах и му намерих място в дисагите. Може би можеха да го разтопят и изковат някакъв по-полезен предмет от него — котле или нещо подобно.

Макар че следите от меча на Ивайн вече бяха жълто-зелени, а не черни, пак се наложи Салан да ми помогне да се кача на седлото. Хванах юздите на Фалк и се подготвих да тръгна.

— Ей, почакай, момче! — спря ме Салан. — Цялото ти чело е черно.

Опипах лицето си. Усетих едно мазно петно точно между очите, където ме бе ударила майката на Тавис. Опитах се да го изтрия с ръкав, но не беше лесно.

— Майката на момчето, удари ли те? — попита ме внезапно Салан и изглеждаше притеснен. — С Черния юмрук ли?

— Да, удари ме — отвърнах му аз. — И ръката й беше намазана с нещо.

Салан стоеше неподвижно. Той не помръдна толкова дълго, че дори кафявият кон изгуби търпение и го побутна с муцуна.

— Какво има? — запитах аз. — Какво й има толкова на тази ръка?

Салан извади нещо изпод ризата си.

— Ето — рече той и ми подаде една малка кесийка, която носеше на кожена връв на врата си. — Мисля, че е добре да вземеш това за известно време. Поне докато се прибереш при майка ти. Тя е умна жена и сигурно разбира и от тези неща.

— Какво е това? — попитах аз и претеглих кесийката с ръка. Беше доста лека, а нещо вътре шумолеше. — Защо ми е?

— Това са само няколко вида сушени билки. Детелина, ружа, алпийска роза и копър. Майка ми го направи. Не знам дали действа, но си струва да проверим.

— Да действа? Срещу какво?

— Срещу лоши погледи и така нататък. Черната ръка не е шега работа.

— Да не искаш да кажеш, че… че тя ме е проклела?

— Ето ти подаръка — беше ми казала тя. — Една нощ с моите сънища. И после бе добавила, че ще прокълне мен и цялото ми семейство да гнием в ада.

— Какво имаше на ръката? Какво е това, Салан?

— Лой. Пепел. И със сигурност още едно-две неща. Сега си сложи това на врата и да се махаме оттук.

Въпреки че водехме с нас и сивото пони, се прибрахме по-бързо, отколкото ако бях яздил сам, защото Салан познаваше пътя по-добре от мен. Ако тялото не ме болеше и не бях уморен и пребит от бой, можеше да стигнем и за един ден. Но следобеда вече едва се държах на коня и Салан ни намери хубаво място за лагеруване под едни брези до малко поточе. Аз търках мазното петно със студена вода, докато не изчезна и последната следа от черната ръка на жената. Но не можех да забравя какво беше казала. През нощта ми се присъниха ужасни сънища, в които се намирах сред черна вода, слузести водни растения и ужасно студени камъни. И риби. Риби, които ядяха очите на Дина.

Събудих се в дългия студен час, който започва с просветляването на небето и завършва с изгрева на слънцето. Бях толкова щастлив, че съм буден и така се страхувах да не заспя отново, че реших да оседлая Фалк. Но Салан продължаваше да спи, а и конете клюмаха с глави и мижаха. Аз седнах, облегнах се на една бреза и зачаках, като се опитвах да забравя рибите и очите на Дина. Най-вече се стараех да не мисля за мама и за изражението, което щеше да придобие лицето й, когато чуеше каквото имахме да й кажем.

Стигнахме до Баур Кензи по пладне. Беше някак странно да прехвърлиш върха на хълма и да видиш собствения си дом как си стои там долу — съвсем малък и обикновен. Той, естествено, не се бе променил особено за седмицата, в която ме нямаше. За разлика от мен. Имах чувството, че… вече не живеех там. Че не ми беше тук мястото. И точно поради това усетих невероятно силна привързаност към всяка една глупава кокошка там, долу, към всяка леха със зеле в градината до кухнята, към всеки чим трева, който с такива усилия бяхме поставили на покрива миналата есен.

Мама бе седнала на дръвника до навеса за дърва и се грееше на обедното слънце. Надявах се това да означава, че силите й се бяха повъзвърнали. Щеше да има нужда от тях. Тя махна, когато ни видя. След това рязко се изправи. Бе забелязала Сивушкото и празното седло.

Не каза нищо преди да се приближим съвсем.

— Къде е Дина? — попита тя после.

Устата ми бе съвсем пресъхнала и не можех думичка да кажа. И със Салан бе така. Но мама сложи ръка на коляното му и го принуди да я погледне в очите.

— Къде е Дина? — повтори въпроса си мама и ни говореше и гледаше толкова безмилостно, колкото само тя умееше. Салан трябваше да й разкаже дума по дума какво се бе случило.

— Ние… ние не открихме труп, мадам — изрече той накрая с дрезгав глас. — Но не открихме и следи, че е жива.

Тя го пусна. Той се сви върху коня, сякаш нещо в него се бе пречупило. Мама се обърна рязко и влезе в къщата. Чух гласа на Роза и отговора на мама. След това Роза изтича навън. Полетя право към мен, сякаш бе стрела, устремена към мишена. Или към нещо нежно като еленова шия например.

— Ти… ти… — тя ме удари толкова силно по бедрото, че Фалк се стресна от звука и подскочи уплашено встрани. — Жалка твар! Идиот такъв! Как можа да го направиш! — светлите й плитки танцуваха, а по бузите й бяха избили червени петна от ярост.

— Всъщност не той е виновен — каза Салан и слезе от коня. — Да не мислиш, че на него му е лесно?

— Можеше да спре да изчезва по този начин — изсъска Роза. — Можеше да си остане вкъщи и да се грижи за майка си, за Мели и за Дина. И тогава това никога нямаше да се случи!

По тялото ми се разля едно парещо чувство, смесица от гняв и срам.

— Гледай себе си — сопнах се аз. — И собственото си семейство. Къде е то всъщност?

Това беше злобно, защото Роза малко или много бе избягала от къщи. Заради Дракан, но и заради по-големия си доведен брат, който я биеше. Майката на Роза продължаваше да живее в Дунарк и не бе отговорила на нито едно от писмата, които бяхме помогнали на Роза да напише.

— Аз поне никого не съм удавила — изкрещя ми Роза със сълзи на очи.

— Нито пък аз — отвърнах й аз и внезапно се почувствах по-скоро уморен, отколкото ядосан. Скочих от Фалк и го замъкнах в конюшнята, без да погледна нито Салан, нито Роза.

Задържах се много дълго в полумрака на конюшнята. Дълго след като разседлах Фалк и му сипах вода и фураж. Дълго след като изтрих потта от шията му с малко слама, дълго след като го изчетках и почистих копитата му. Сетих се за Дина, която винаги идваше при конете, когато бе тъжна. А мен ме натъжи мисълта, че нямаше да понеса да погледна още един човек в очите. Какво ли щеше да каже Мели? Тя бе само на пет, дали изобщо можеше да разбере какво означава да си мъртъв?

Най-накрая вратата се отвори. Почти очаквах да е мама, но грешах. Беше Роза.

— Давин — каза тя плахо. — Няма ли да влезеш вътре?

— И защо да влизам? — отвърнах аз и отново се ядосах. — Аз съм виновен за всичко.

— Не исках да кажа това — промълви тя. — Само че… само че това толкова много ме уплаши, ядоса и натъжи наведнъж.

Роза сложи длан върху ръката ми, съвсем внимателно, сякаш я бе страх, че ще я ударя или нещо подобно.

— Няма ли да влезеш? Майка ти пита за теб.

Аз кимнах.

— Да, ще дойда. След малко.

Беше ужасно дълъг ден. Кошмарен ден. По-лош от дните, когато ние търсехме отчаяно, без да открием нищо. Беше по-лошо, защото нищо не можехме да направим. Тази вечер Роза запали огнището, макар че не беше толкова студено. Мама седеше с Мели в скута и изглеждаше напълно изтощена. Почти никой не говореше. Направо почувствах облекчение, когато дойде време за сън, въпреки че се боях от сънищата, които ме очакваха.

В новата къща бях получил едно малко кътче само за мен. Не можеше да бъде наречено стая, защото нямаше врата, а само завеса. Но имаше достатъчно място за легло, ракла и закачалка и вече не се налагаше да деля един алков с Дина и Мели. Мели. Добре, че Роза беше тук сега, та бедната Мели да не спи сама. Цяла вечер бе гледала с големи уплашени очи. Не бе гъкнала, дори не бе попитала за Дина. Беше трудно да отгатнем какво се въртеше в главата й.

Със сигурност бях поспал малко, но не си спомнях какво съм сънувал. Събудих се от някакъв шум. Звукът беше съвсем тих, но никога преди не го бях чувал. Въпреки това веднага разбрах откъде идва.

Мама плачеше.

Рязко се изправих и седнах в леглото. Видях, че стаята светеше. Аз отметнах одеялата и бързо си обух панталоните.

Тя продължаваше да седи на стола до огнището. Слабата светлина от въглените играеше върху сивата й риза от зебло и върху още нещо. Нещо тъмнозелено. Мама гушкаше зеленото вълнено наметало на Дина.

— Мамо…

Тя вдигна глава и ме погледна, без дори да опита да скрие сълзите си. Аз извърнах поглед.

— Давин. Ела и седни.

Когато бях по-малък, обичах да седя в краката й и да се облягам на тях. Но не смятах, че можех да го направя сега. Вместо това седнах на пейката.

— Странно — каза ми мама тихо. — Чух гласа й преди няколко дни. И аз… аз я отпратих. Това, което правеше, бе опасно за живите хора, затова й казах да се връща обратно. Дори не се опитах да я изслушам… Може би тогава щях да знам къде е.

— Искаш да кажеш, че е била жива?

— Тогава така си помислих. Сега… сега не съм толкова сигурна. Може би защото… може би е успяла да дойде при мен, защото е умирала.

— И аз я чух — казах аз. — Деня, след като изчезна.

Усещах погледа й, но се бях втренчил в пламъците.

— Какво ти каза?

— Нищо. Само ме повика.

— Колко пъти?

— Веднъж. За малко да падна от коня. Точно на това място бяхме търсили под дърво и камък, защото си мислех, че може би ще е наблизо. Но не намерихме нищо.

Настъпи кратко мълчание. Един пън в огнището въздъхна тежко и се сцепи по средата. Оттам изскочиха лакоми нови пламъчета.

— Мамо? Какво означава това?

— Не знам, съкровище. Но още не мисля да спра да се надявам.

Останахме така мълчаливи през цялата нощ. Аз вглъбен в моите мисли, тя — в своите. Почти нищо не си казахме. Но бе по-добре, отколкото да будуваш сам.

— Давин? — обърна се тя към мен на зазоряване. — Няма ли… да ме погледнеш?

Опитах. Наистина опитах. Но всеки път, щом вдигнех глава, за да срещна погледа й, срамът ме изгаряше. Защото Роза беше права. Аз бях виновен. Донякъде. И в същото време не бях. Нали? Аз исках само… Беше защото…

Не трябваше да става така… Извиненията просто извираха.

— Не мога — прошепнах аз. — Прости ми. Просто не мога.

Тя се изправи с усилие и леко вдървено.

— Няма нищо, Давин, Нека си легнем и да поспим малко, докато още можем.

Но имаше значение. Разбира се, че имаше значение.

— Аз… съжалявам — запелтечих аз.

— Забрави, съкровище. Няма значение. Не трябваше да те моля.

И в този миг огънят на срама се разпали по-силно от всякога.