Знакът на жрицата

19. Надежда, страх и овесена каша

Давин

Всички мисли за войни и мъртви овце веднага ми излетяха от главата.

— Откъде го има? — попитах аз.

— Някакъв мъж го е продал на… не, по-добре сам прочети писмото.

Мама ми подаде малък лист тънка хартия. Писмото беше изписано със съвсем ситни букви и си личеше, че е било увито около знака на Жрицата на срама.

„Скъпа Мелусина — започваше то. — Имам много добри новини за теб. Мисля, че Дина е жива и че знам къде е…“

Зави ми се свят. Буквите заскачаха и затанцуваха пред очите ми, а аз просто стоях и ги гледах втренчено. Четенето никога не ми е било силна страна, но точно в този миг сякаш съвсем бях забравил как ставаше.

— Ще ми го прочетеш ли? — попитах аз мама. — Иначе ще стане много бавно.

— Може би трябва да се поупражняваш повече в това — каза мама, а в гласа й прозвуча нотка от стария язвителен тон. — Прекрасно е, че можеш да боравиш с меч и лък, но няма да ти навреди, ако можеш и да четеш.

— Аз мога да чета! Но не и в момента.

Мама сложи ръка на моята.

— Извинявай, Давин — рече тя. — Не знам защо ти се карам. Просто всичко изведнъж се обърна с главата надолу и в един миг усещам неизмерно щастие, а в следващия — силен страх. Това е. Дай ми писмото. Естествено, че ще ти го прочета.

И така, аз разбрах, че сестра ми най-вероятно все още е жива, насред двора, в деня след кражбата на овцете. Вдовицата разказваше как тя и главният стражар са започнали да събират хора, които, както тя предпазливо пишеше, „се чувстват като нас“. Хора, на които им бе писнало да ги управлява Дракан и искаха да сложат край на Ордена на дракона.

„Точно сега не можем да сторим кой знае какво — пишеше тя, — освен да търсим сподвижници, да посъберем малко оръжие и да си държим ушите и очите отворени. Броим хората. Броим оръжията. Търсим силните и слабите места на ордена.

Едно от силните явно е Дракана — съвсем нов град, където хората на Дракан използват силата на водата по един тайнствен начин и тъкат дрехи и коват оръжия много по-бързо и в много по-големи количества, отколкото бе възможно преди.“

Дракана представляваше голям интерес за Вдовицата, главния стражар и хората им, защото крепостта и тайната й бяха главната причина Дракан да успее да въоръжи огромна войска за толкова кратко време. Но това не беше крепост, в която можеше да влезеш лесно. В нея живееха само мъже от Ордена на дракона и техните жени и деца, и именно жените и децата работеха в предачниците и ковачниците, докато мъжете изпълняваха различни задачи.

„Говорим с всекиго от Дракана при удобен случай, но рядко ни се удава такъв. Начело на града е някой си Валдрако, роднина на Дракан по майчина линия, който управлява с твърда ръка. Наша позната е купила знака на Жрицата на срама от един от хората на Валдрако. Мисля, че е на Дина. А освен това се носят слухове, че на Валдрако му служи момиче с «вещерски очи». Ще се опитаме да научим повече, но не е лесно, опасявам се, че са заловили и може би разкрили един от съмишлениците ни, много добър приятел на Мартин, защото нямаме вести от него вече няколко дни. Затова, скъпа Мелусина, надеждата отново запламтя. Но примесена със страх и боязън от опасностите. Ако момичето е Дина, значи е жива, но е в ръцете на Дракона.“

Аз заех един кон от Мауди — здрава кафява кротка кобила. Казваше се Хела. Бих предпочел да взема Фалк, но не смеех да рискувам някой да познае коня на Жрицата на срама, както се бе случило в „Бялата кошута“ в Баур Лаклан. Хубавото на Хела, освен четирите й здрави крака и тихия нрав, бе, че все още не я бяха жигосали със знака на клана Кензи. Мауди точно я беше заменила за няколко мъжки ярета.

— Съжалявам, че не мога да пратя Салан с теб — рече тя, — но сега просто няма как. Не и ако ще започваме война със Ская.

— Нищо — отвърнах аз, макар че много ми се искаше Салан да бъде с мен, разумният, силният и здравомислещ Салан. — Най-добре да не ме придружава никой, който говори като планинец. Не бива да се набиваме на очи.

— Да, не бива. Прав си — тя положи ръка на рамото ми и го потупа няколко пъти. — Успех, момче. Пази се.

— Да, добре.

За последен път проверих дали дисагите са вързани и се метнах на широкия гръб на Хела.

Матиас, жител на долината, който бе донесъл писмото и знака на Жрицата на срама, се поизправи на своя малък жълто-черен кон.

— Готово ли си, момче?

— Да — отвърнах аз. — Готов съм.

И така ние потеглихме към долината и Дракана.

Беше много трудно да убедя мама. В началото тя искаше да дойде с нас, но аз не исках и да чуя.

— Там долу горят жрици на срама. Нима не чу какво каза главният стражар?

— Тя е мое дете, Давин. Както и ти. Как мога да стоя със скръстени ръце и да чакам?

— Ще ти се наложи — казах й аз твърдо, — защото здравата ще загазим в мига, в който погледнеш някой човек в очите.

Тя много добре знаеше, че съм прав. Виждах, че знае.

— Но, Давин… налага ли се да ходиш? — гласът й звучеше съвсем различно от обикновено. Бе по-слаб. По-уплашен. Душата ми се свиваше, като го слушах. — Нека Салан иде — замоли ме тя. — Със сигурност ще го направи, ако го попитам.

Мисля, че беше права. Салан вече не принадлежеше само на клана Кензи. В деня, когато се прибра без Дина, той бе станал част от семейството на Жрицата на срама. Ако мама го помолеше за нещо, той го правеше. Независимо какво казваше Мауди. Дали Мауди наистина го осъзнаваше?

— Не бива да постъпваш така с него — отвърнах й аз. — Не бива да го караш да върви против думата на Мауди. Има и други причини, поради които е по-добре да отида аз. Аз например не говоря като планинец.

— И с други е така.

— Мамо, има още една причина. И тя е най-важната.

— Каква е тя?

— Ако не го сторя, никога повече няма да мога да те погледна в очите.

Тя се стъписа.

— Давин… винаги трябва да можеш да ме погледнеш в очите. Та ти си ми син!

Аз поклатих глава.

— Това не зависи от теб. Дори от мен не зависи. Просто така стоят нещата.

Тя дълго не продума. Ръцете й лежаха отпуснати и празни в скута й и изглеждаха странно безпомощни. А иначе толкова рядко почиваха. Обикновено вършеха някаква работа или танцуваха, докато мама говореше. Галеха косата на Мели или чешеха Пес зад ушите, така че той въздишаше доволно.

— Добре — рече тя накрая много тихо, вперила поглед в празните си ръце. — Тогава върви. Но, Давин…

— Да?

— Обещай ми, че ще се върнеш у дома. Независимо от всичко.

Аз кимнах.

— Ако мога.

— Не — рече тя. — Независимо от всичко.

А аз си помислих, че ако загина, духът ми трябва да се върне у дома, защото човек не можеше да се противопостави на такъв глас.

Пламъците на огъня изпращяха и хвърлиха дъга от искри, които полетяха нагоре заедно с пушека. Аз лежах добре увит в одеялата си и усещах как сънливостта постепенно пропълзява по тялото ми и ме кара да се чувствам отпаднал и замаян. Точно до мен лежеше Барутлията. За моя изненада той ни бе настигнал, галопирайки и крещейки като луд:

— Почакайте — викаше той. — Почакайте ме!

Беше решил да дойде с мен „поне докато бяхме на планинска земя“. Така го каза, сякаш си мислеше, че ще се задави, ако поеме глътка въздух от долината. Но аз се радвах, че беше с нас, защото бе някак странно да яздя мълчаливо редом до Матиас, когото едва познавах. От устата на Барутлията за сметка на това думите се силеха като водопад и на мен всъщност ми бе приятно, защото така не ми се налагаше да се замислям много-много. Хела следваше коня на Матиас по петите, стабилна като скала. Дори дете можеше да я язди, изобщо не се искаше да внимаваш особено. Ако не беше Барутлията, сигурно цял следобед щях да си мисля за това как е Дина и какво означаваха думите на Вдовицата, че тя служи на Валдрако. Беше ми трудно да си представя как опърничавата ми по-малка сестра може да служи на когото и да било, а още по-малко на роднина на Дракан.

Затова се радвах, че Барутлията бе тук, въпреки че точно в този момент заговори насън и се завъртя, така че ме ритна в гърба.

Матиас лежеше от другата страна на огъня и все още бе буден. Виждах как очите му блестят на пламъците. Той не говореше много, добрият Матиас, мисля си, че ако той изведнъж онемееше, щяха да минат седмици преди някой да разбере. Ако искаше да накара някого да направи нещо, например да събере дърва за огъня, просто посочваше с пръст. Ако решеше, че някой е изостанал прекалено много, той го изчакваше и го поглеждаше със своите странни жълти очи и на човек веднага му ставаше ясно, че трябва малко да пришпори коня.

Матиас бе висок и слаб и имаше толкова дълги крака, че те стърчаха под тялото на неговия жълто-черен жребец, докато яздеше. Но това изобщо не го правеше тромав. Движенията му бяха премерени и точни, сякаш искаше да пести силите си, точно както пестеше и думите. Помислих си, че с тези жълти очи и бдителността, с която движеше главата си, приличаше малко на граблива птица. Ако не бях нащрек, като нищо някой път можеше да ми изкара акъла.

Изведнъж се надвеси над мен. Можех да се закълна, че все още лежеше увит в одеялата си от другата страна на огъня, но или бе бърз като вълшебник, или явно бях задрямал за миг, защото той стоеше до мен с ръка на рамото ми и ми кимна с глава, с което ясно ми даваше да разбера, че трябваше да стана.

— Какво има? — попитах аз или по-точно понечих да попитам, защото той сложи пръст на устните си и ми даде знак да замълча.

Сърцето ми започна да бие по-бързо. Какво ставаше? Аз отметнах одеялото и се изправих. Матиас посочи собственото си легло от другата страна на огъня. Не беше странно, че си мислех, че още лежеше там — одеялата му бяха натрупани върху нещо и изглеждаше сякаш някой лежи под тях и спи. Аз взех раницата си и едно дърво от купчината до огъня и се опитах да ги наглася подобно на Матиас. Той бе застанал на едно неосветено от огъня място, където почти не се виждаше, и ме чакаше. Аз посочих мълчаливо към Барутлията, но Матиас поклати глава. Явно трябваше да сме само двамата. Той се обърна и изчезна в гъсталака, а аз го последвах.

Бяхме си направили бивак до поточе, което течеше в дъното на една клисура близо до пътя. Бреговете на клисурата бяха покрити с къпинак и стройни брези, чиито бели стебла сияеха насред нощния мрак.

Матиас се шмугна в къпинака и стана невидим. Сега стоеше и ме чакаше. Аз го погледнах въпросително. Той сложи ръка до ухото си. Искаше да ми каже да се заслушам. И сега, когато се бях поразсънил малко, чух добре: храсталакът пращеше и трещеше и то доста силно. Нещо се приближаваше към нас, явно привлечено от светлината на огъня. Нещо голямо. Може би мечка?

Мечка… а лъкът ми все още лежеше край дисагите под одеялото и трябваше да създава впечатлението, че това съм аз. Салан щеше здравата да ми се навика, ако беше тук. Матиас, разбира се, не каза нищо.

Тряс. Прас. Звукът се приближаваше. Храстите се люлееха. Изведнъж настана тишина. И то такава, че чух сподавено хлипане. Дали мечките правеха така?

Ние изчакахме. От мястото, където бях застанал, виждах лъка си. Как можеше да съм толкова глупав? Сега, разбира се, нямаше как да го взема.

Барутлията отново се мръдна и извика нещо нечленоразделно — единствените думи, които успях да доловя, бяха „боровинкова торта“. Явно сънуваше. Изведнъж ми стана гузно, че той лежи там и спи, нищо неподозиращ и беззащитен. Ами ако мечката изведнъж нахлуеше в бивака, дали щяхме да успеем да я спрем преди да направи нещо на Барутлията?

Храстите отново се залюляха.

Матиас също се размърда.

Чу се вик, продължителен пукот, трещене и шумотевица. Аз се запровирах през храстите с малко закъснение, за да помогна на Матиас, който се бе нахвърлил върху нещо, а сега лежеше и ровеше по земята наоколо. По-скоро го чувах, отколкото виждах, но изведнъж нещо ме уцели по бедрото и аз се строполих право върху Матиас и върху това, с което той се бореше. Виждаше се, че във всеки случай не беше мечка, защото мечките нямаха плитки.

Плитки…

— Роза? — налучках аз. — Роза, ти ли си?

— Пусни ме — извика тя. — Пусни ме, глупак такъв.

И тъй като Матиас не я пусна, тя продължи:

— Пусни ме! Да знаеш, че имам нож!

Да, със сигурност беше Роза.

— Пусни я, Матиас — казах аз. — Това е… това е доведената ми сестра.

Не знаех как да я нарека по друг начин.

Матиас остави Роза да се изправи, измъкна я от храстите и я доведе до огъня. Аз ги последвах и в бързината за малко да се спъна в една огромна кошница за дърва. Кошница за дърва? Сигурно беше на Роза, но за какво ли й беше на нея такава огромна кошница, дето едва я носеше? Аз я взех и я домъкнах до бивака. Тя дрънчеше и звънтеше, сякаш вътре имаше цял железарски магазин.

Роза имаше страховит вид. Светлата й коса бе пълна с листа и съчки, а приглушеното хлипане, което бях чул, бе на плачещата Роза.

— Помислих, че си мечка — изпуснах се аз, а тя ме погледна сърдито, без да каже нищо. После се опита да изтръска боклуците от косата си с ръка, но тя бе толкова мръсна, че това само влоши нещата.

— Какво правиш тук? — попитах аз.

— А ти как смяташ? — тя се изплю два пъти. Не знаех дали по този начин искаше да ми покаже какво мисли за мен или просто устата й се бе напълнила с пръст, когато Матиас я бе съборил на земята. Удаваше й се да плаче и едновременно с това да изглежда страшно ядосана, но не разбирах защо бе толкова гневна.

— Роза, не можеш просто така…

— Ще ти кажа аз на теб какво мога и не мога! — прекъсна ме тя. — Не мога просто да седя и да те оставя да се размотаваш долу в долината. Дина е моя приятелка. Но никой не си помисли за това.

Думите й ме жегнаха, защото беше права — в последно време никой не мислеше особено за Роза. Или поне с мен беше така. Тя просто беше наоколо — помагаше на мама, грижеше се за животните, переше и готвеше и никой от нас не се бе запитал как се чувства тя. Но всъщност…

— Не можеш да се изтърсиш просто така — казах аз. — Посред нощ. Ами мама? Тя ще се побърка от притеснение.

— Ти трябваше да говориш с нея — сопна ми се тя. — Аз поне й оставих бележка.

Не смятах да отвърна на забележката й. Като цяло не беше особено умно да се караме за това кой е притеснил мама повече.

— Можеш да останеш тук тази вечер — казах й аз с най-категоричния си и неподлежащ на обсъждане тон. — Но утре сутрин, като се съмне, ще си тръгнеш към вкъщи. Барутлията може да те придружи.

Роза ме погледна злобно:

— Това не го решаваш ти — каза тя и така метна глава, че плитките й затанцуваха.

— Роза, ти дори нямаш кон.

— Тогава ще вървя — рече тя. — И този, който ходи на два крака, достига целта.

Аз хвърлих един подканящ поглед на Матиас. Не би ли могъл и той да обясни на момиченцето, че не можеше така? Но той само ни гледаше с жълтите си очи на граблива птица и явно изобщо не смяташе да се намесва. Роза клекна до огъня, вдигна капака на кошницата и извади оттам одеяло. Ако исках да я накарам да се върне, щеше да се наложи да я завържа за коня на Барутлията, а мисълта да се бия с момиче не бе особено привлекателна. Особено ако момичето беше Роза, защото аз знаех, че тя наистина имаше нож.

— Можеш да останеш, докато се развидели — казах й аз колкото се може по-твърдо. — И нито час след това.

Роза изсумтя.

— Няма ли да си лягаш? — попита ме тя. — Утре ни чака дълъг ден.

Тя легна и се зави с одеялото. Аз стоях и я гледах лошо, но моите очи не притежаваха силата да засрамват, а нямаше да помогне и ако я натупам.

— Трябва да се използва селитра — каза изведнъж Барутлията високо и ясно. Аз се обърнах и го погледнах втренчено. Но очите му бяха затворени и той спеше много, много дълбоко. Беше проспал и лова на мечки, и разправията ми с Роза, без дори да мигне с очи.

Събудих се с приятния аромат на печени наденички в носа. Той ме накара да се усмихна още преди да отворя очи, защото предния ден и на обяд, и на вечеря бяхме яли само сух хляб и тикляна, неподсладена овесена каша, която Матиас приготви. Май не бе особено странно, че Барутлията сънуваше боровинкова торта.

Аз се надигнах и седнах. Слънцето оставяше светли отвесни следи по тъмния храсталак, а Роза бе клекнала до малкото ни огнище с тиган в ръка и обръщаше наденичките и, да, беше сложила и резенчета картофи. Устата ми се напълни със слюнка.

— Аха, буден ли си? — попита тя и ми се усмихна сладко. — В чайника има чай. Сигурно си носиш чаша? — тя кимна към един малък метален чайник, който стоеше на някакъв гладък камък до огъня. Чучурът му леко димеше.

Да, имах чаша, макар че не ми бе хрумнало да сложа в багажа си тигани, чайници, наденички и картофи. Бях започнал да разбирам защо на човек му се струваше, че минава мечка, докато Роза си проправяше път през храстите с всичкия този багаж. Само си помислете — тя бе мъкнала всичко това по целия път от Баур Кензи до тук.

— Откъде имаш всичко това? — попитах аз, защото забелязах, че не бе отмъкнала нашите тигани.

— Нико ми помогна — отвърна тя.

— Нико? Нико ти е помогнал? — аз се втренчих в нея с недоумение и ми бе трудно да си го представя. Защо, за Бога, Нико ще помага на Роза да избяга от къщи — тя всъщност бе направила точно това. Не бе получила позволение от мама.

— Той каза, че щом ще спасяваме Дина, ще имаме нужда от поне един човек с малко здрав разум.

— Ти никого няма да спасяваш — казах аз. — Ще се прибираш вкъщи.

— Преди или след закуската? — попита ме тя и отново се усмихна, още по-сладко отпреди. А стомахът ми само доусложни нещата, като шумно изкъркори точно в този момент.

— Закуска? — измърмори Барутлията сънено и се изправи. — Има закуска? — тогава видя Роза и по лицето му се разля огромна усмивка.

— Роза! И си изпекла наденички. Мислех, че пак ще ядем овесена каша.

Звучеше, сякаш го е спасила от участ, по-тежка от смъртта.

Изпихме чая, изядохме наденичките и пържените картофи. В началото бях решил нищо да не ям. И все пак хапнах един залък. А после изядох и всичко останало, защото тя така или иначе го беше приготвила, а и бе невероятно вкусно.

— Но не бива да си мислиш, че можеш да идваш тук със своя тиган и да ме караш да размисля — казах аз с уста, пълна с наденички. — Щом се нахраним, си тръгваш към къщи!

Роза изсумтя.

— Знаеш ли какво каза Нико? Каза, че от един тиган има повече полза, отколкото от един меч.

— Да, типично за него — казах аз сърдито. Нико хич не обичаше мечове. — Точно заради това се прибираш!

Ние опаковахме багажа си. На Матиас му отне само минута. Барутлията и аз се позабавихме малко повече, а Роза, разбира се, бе последна — с целия багаж, който трябваше да събере.

— Барутлия, искаш ли да придружиш Роза до вкъщи? — попитах аз.

— Да, няма проблем — отвърна ми Барутлията. — Но аз си мислех да пояздя с вас още малко.

— Не се безпокой за мен — каза Роза на Барутлията. — Сама ще се оправя.

Тя бе пъхнала ръце в кожените ремъци на кошницата и бе готова за път. Кошницата стърчеше над главата й и от двете й страни — ако човек я погледнеше отзад, приличаше на кошница с крака.

— Можеш ли сама да намериш пътя до вкъщи? — попитах аз.

— Не се притеснявай за мен — повтори тя и на мен ми беше съвсем ясно, че тя не бе казала, че ще се прибере. Но ако не друго, поне можеше да тръгнем и да я оставим. С тази раница на гърба нямаше никакъв начин да следва трима ездачи и рано или късно щеше да се откаже и да се върне. Така беше по-добре, отколкото да я принудя със сила или да я завържа за коня на Барутлията.

— Да тръгваме — казах аз и се метнах на Хела. И така ние потеглихме. А Роза, разбира се, ни последва.

— Тя върви след нас — каза Барутлията, след като бяхме изминали малко път.

— Да, знам — отвърнах му аз през зъби. — Но скоро ще се умори.

Чувах я зад нас. Кошницата й подрънкваше при всяка крачка, звук, който напомняше за тигани и чайници. И за наденички и картофи. Но аз не желаех да погледна назад.

Времето вървеше, Роза — също. Тя ни следваше — миля след миля, като оставаше все по-назад и по-назад, докато накрая съвсем се стопи в далечината на правия път и се виждаше като мъничка мравка зад нас — една мъничка мравка с огромна кошница.

— Няма ли да я изчакаме? — попита Барутлията.

— Не — отвърнах му аз през зъби. — Тя каза, че може да се справи сама и нека бъде така тогава. Ако й помогнем, никога няма да се отървем от нея.

— Да, но… тя все пак… искам да кажа, тя е момиче.

— И какво?

— Нищо — промърмори Барутлията и погледна настрани. Но той продължи да се обръща, въпреки че Роза вече изобщо не се виждаше. Знаех защо го прави — самата мисъл, че тя е там, човъркаше съзнанието му.

Беше топло и ние, и конете бяхме потни. Пътят не бе широк, една съвсем тясна пътечка, но бе толкова сух, че при всяка стъпка се вдигаха малки облачета охрено жълт прах, който полепваше по краката и шиите на конете и по влажната ми кожа. Малки, глупави черни мухички жужаха около нас и Хела тръскаше глава и мяташе опашка, сякаш бе камшик, за да им го върне. Опитах се да не мисля за Роза, която се мъчеше по пътя с голямата си кошница, но не бе лесно.

— Малко по-нататък има поточе — каза Барутлията. — Не може ли да спрем там? Целият лепна.

Матиас кимна мълчаливо. И след малко наистина стигнахме до един поток. Конете сами спряха и заровиха муцуни в студената вода. Аз скочих, изпълнен с благодарност, и наплисках главата и шията си с вода. Барутлията потопи цялата си глава и се изтръска след това като куче, така че от червената му коса полетяха пръски вода.

Матиас извади тумбестата си тенджера и загреба малко вода с нея. След това сипа малко овес във водата, разбърка я и остави тенджерата на слънце.

— Не трябва ли да се стопли? — попитах аз и погледнах подозрително воднистата, сива каша.

— Няма нужда — отвърна Матиас и легна на тревата в сянката на брезите. — Само почакай.

Той смъкна старата си омазнена кожена шапка над очите и се приготви за дрямка. Ето, помислих си аз, каза цели четири думи. Това е доста изморително, ако не си свикнал.

Барутлията се приближи и погледна в тенджерата.

— Отново овесена каша? — продума той печално.

Аз кимнах.

Барутлията въздъхна и се натъжи още повече.

— Сигурно няма повече наденички?

— Не — отвърнах му аз. — Но ти няма защо да се оплакваш. Овесената каша е добра и питателна храна за из път. А освен това се приготвя лесно. Виж сам — дори не трябва да палиш огън.

Зърната бяха започнали да поемат вода и да набъбват. След един час щяха да са съвсем готови за ядене. И така.

Матиас явно не смяташе да продължим в близкото бъдеще, затова събух ботушите си и разхладих крака в потока. Барутлията порови сред пирена и намери малко боровинки. Те не бяха съвсем узрели и доста киселееха, но премахнаха вкуса на прах от устите ни.

Час по-късно седяхме и хапвахме овесена каша. Тя не беше особено вкусна и предната вечер, но сега, приготвена със студена вода, бе още по-малко апетитна. Зърната бяха набъбнали и се бяха размекнали, без обаче от тях да се получи истинска каша, а и нямаше мед или ябълки, нито пък нещо друго, с което да я подсладим. Матиас посипа малко сол върху своята и подаде мълчаливо солницата нататък към мен. Това малко оправи нещата, но само малко. Аз обаче изядох всичко бързо, не само защото бях гладен, но и защото исках да продължим. Ако не тръгнехме скоро, Роза…

— Здравейте!

Аз се обърнах. Не си бях мислил, че можеше да ни настигне толкова бързо, но тя вървеше към нас, мокра от пот и по-прашна от мен самия.

Вървеше леко приведена напред, за да може да носи голямата кошница, а плитките й се люшкаха напред-назад, докато ходеше. Но се усмихваше триумфално.

Барутлията засия, като я видя.

— Здравей — извика той. — Имаш ли още наденички?

— Не — рече Роза. — Но имам малко сирене, ако искаш?

Барутлията скочи на крака.

— Да, благодаря — каза той, сияещ от щастие, и се втурна да я посрещне. Галантно й помогна да свали кошницата и я пренесе последните метри. А малко след това и Матиас, и Барутлията, и Роза седяха и си хапваха сирене и хляб.

— Не искаш ли малко, Давин? — попита ме Роза със сладък като захар глас и ми подаде едно парче мазно жълто сирене.

— Не, благодаря — отвърнах аз мрачно. — Току-що ядох овесена каша. А и не е ли време да продължим напред? Всъщност малко бързам.

— Работата не е чак толкова спешна — каза Барутлията и захапа още едно парче сирене, докато гледаше Роза с такова изражение, сякаш тя бе ангел, който току-що се е спуснал на земята. Личеше си, че пътят към сърцето на Барутлията минаваше без съмнение през стомаха. И когато след малко продължихме, Барутлията остана най-отзад и не след дълго вече той носеше кошницата на гърба си.

В началото се правех, че не виждам. Но когато след малко се обърнах назад и открих, че е качил Роза на коня си, вече ми дойде в повече.

— Свали я — казах му аз ядосано. — Това не е разходка в гората и не може да водим момичета с нас.

— Може да язди, докато тръгне да се връща — отвърна ми Барутлията и ме погледна също толкова злобно, колкото и Роза. — А освен това имам право сам да реша кой да язди коня ми.

Виждах, че ситуацията е безнадеждна. Можех да викам и да се карам колкото си искам, но това нямаше да промени нищо. Роза правеше точно каквото й изнася, а явно и Барутлията. Осъзнавах истината — Салан можеше и да е роден водач, но аз явно не бях.

— Добре — казах аз. — Но само докато тръгнеш да се връщаш. Тогава ще я вземеш с теб!

— Да, да, добре — рече Барутлията, но Роза си замълча и аз си помислих мрачно, че тя без съмнение си бе наумила да върви подир мен по целия път до долината, с или без Барутлията, с или без кон.

Вечерта Роза ни приготви заешко рагу от един малък кафяв див заек, който Барутлията успя да убие със своята прашка. Той й помогна да го одере и почисти, а тя извади лук и сушени гъби от своята кошница и никой дори и не спомена за овесена каша.