Знакът на жрицата

20. В служба на Дракона

Давин

Не беше лесно да влезеш в Дракана.

— Махни си лакътя — изсъсках аз на Барутлията, когато патрулът от Ордена на дракона вече не можеше да ни чуе. — Това там е реброто ми.

Барутлията си премести лакътя, а след малко и цялото си кокалесто тяло. Аз се надигнах с облекчение и седнах. Само си помислете как някой толкова слаб можеше да тежи така!

— На косъм беше — рече Роза. Тя бавно се изправи и започна да чисти боровите иглички от вълнения си пуловер. — Осъзнаваш ли колко малко им оставаше да ни заловят този път?

Тя ми хвърли ядосан поглед, сякаш аз бях виновен.

— Ако не ти харесва, прибирай се — сопнах се аз. — Изобщо не те задържам! — Всъщност бях направил всичко по силите си, за да се отърва от нея, със същия успех можех да махна трън от вълната на овца.

— Мъже! — рече тя и възмутено извърна поглед. — Защо трябва да обръщате всичко на състезание кой пикае най-високо и най-далеч?

Барутлията издаде странен звук, нещо средно между смях и внезапен пристъп на задух. Не беше свикнал момичета да говорят така. Роза сложи ръка върху неговата.

— Но не и ти, Алин — каза му тя. — Ти не си такъв и това е една от добрите ти страни.

Барутлията се усмихна нервно, но и леко засрамено. Пак щеше да й се поддаде. Не виждаше ли, че го върти на малкото си пръстче? Например го наричаше Алин, докато всички останали му викаха Барутлията. А и храната. Тя го глезеше, сякаш бе графски син. И постигаше успех. Той й помагаше през цялото време, позволи й да язди коня му, носеше огромната й кошница, намираше й мека борина, върху която да легне нощем. Ако не беше той, отдавна да съм се отървал от нея. А сега го бе примамила да дойде с нас в долината.

Всичко това бе ужасно дразнещо, но Роза все пак не беше най-големият ми проблем. Откакто се разделихме с Матиас преди два дни, се бяхме опитвали да се промъкнем близо до Дракана, без да ни хванат, но най-много се бяхме приближили едва сега, когато лежахме на хълмчето, разположено на около миля от водениците и къщите долу.

Около Дракана гъмжеше от войници и изобщо не знаех как ще успеем да минем незабелязано през полето, обгръщащо крепостта, през палатковия лагер и през портата. Патрулът, от който току-що се бяхме измъкнали, бе минал толкова наблизо, че можех да докосна крака на единия кон само като си подадях ръката навън — ако, разбира се, бях поискал, и ако Барутлията не се бе проснал върху мен, когато се хвърлихме в храстите, за да не ни видят.

— Ами ако намерят конете? — попита Роза и погледна притеснено подир патрула, който беше слязъл долу в полето, и се бе запътил към лагера около крепостта.

— Тогава ще изгубим два добри коня. И те ще разберат, че някой се навърта наоколо.

— Не можем да продължаваме така? Трябва да измислим нещо.

— Да, госпожице Всезнайка. Може би имаш някоя добра идея?

— Ако не можем да влезем без да ни видят, защо да не ги оставим да ни видят?

— Блестящ план. Значи ще отидем до крепостната стена посред бял ден и ще кажем учтиво: „Извинете, господин войник от Ордена на дракона, случайно да държите сестра ми Дина в плен?“. И всичко ще се нареди.

— Глупак. Нямах това предвид. Но там долу има хора, нали? Хора, които работят в мелниците. Може и ние да получим работа. А когато веднъж влезем вътре, ще ни е малко по-лесно да разучим нещата, нали?

Хич не ми се искаше да го призная, но планът не беше лош. Във всеки случай не можех да измисля по-добър.

— Добре — казах аз накрая. — Нека да опитаме.

Оставихме Барутлията и конете да се крият между дърветата близо до крепостта. Мислехме, че ще е по-добре да идем пеша, защото така правеха повечето хора, които бяхме видели по пътя. Или поне тези, които не носеха униформи от Ордена на дракона.

Барутлията се бе опитал да протестира.

— Защо да оставам тук? И тримата може да отидем.

— Нали някой трябва да се грижи за конете — рекох аз. А… ако нещо се обърка, някой трябва да се върне в Планинската земя и да разкаже какво се е случило.

— Да, но аз как ще разбера, че нещо се е объркало? Как изобщо ще мога да узная нещо?

— Като се свечери, ще ни чакаш горе на хълма — рече Роза. — Някой от нас двамата ще дойде при теб, ако може. Но ако не може… — тя порови малко из кошницата си. — Виж това. Моят светлозелен шал. Ще можеш да го видиш отдалеч. След залез слънце ще застана долу на площада, за да можеш да ме видиш. Ако нося шала, значи всичко е наред. Но ако не го нося, или ако изобщо не ме видиш, трябва бързо да препуснеш към вкъщи, за да кажеш къде сме.

И така ние тръгнахме в следобедната горещина, а Барутлията и конете се скриха някъде в гъстата борова гора. Аз носех огромната кошница на Роза.

— Защо изобщо ти е цялата тази железария? — изръмжах аз.

— Човек никога не знае кога ще му потрябва тиган — рече тя. — Ако ти тежи твърде много, ще я взема.

Аз изсумтях.

— Не, благодаря.

Не исках да си призная, че беше много неприятно и тежко, а ремъците се впиваха в мишниците ми. Аз все още се чудех как бе успяла да носи кошницата сама в началото, преди Барутлията да започне да се прави на Благородния рицар.

Зад нас се чу трополене на копита и аз се обърнах. Приближаваше ни галопираща група войници. Ние с Роза бързо се дръпнахме встрани, в канавката. Този път не за да се скрием, а за да не ни стъпчат. Ездачите изобщо не ни удостоиха с поглед, нито пък забавиха темпото. За миг покрай ушите ни профучаха буци пръст и борови иглички, после всичко утихна.

— Ох, сега и краката ми се намокриха — рече Роза.

И с моите беше така, защото в канавката имаше вода. А на ризата ми, точно на гърдите, имаше кафяво кално петно от буца пръст, която ме бе ударила.

Отново се покачихме на пътя.

— Хич не се държаха вежливо — каза Роза и погледна след ездачите.

— Ти какво очакваше? — рекох аз. — Това са войници от Ордена на дракона.

— Това не им дава право да стъпкват обикновените хора.

Аз вдигнах рамене.

— Ела. Да не мислим повече за това.

Дракана всъщност не изглеждаше толкова страшна. Имаше стени, но те не бяха толкова високи и широки, като например тези на Скайарк. Имаше и кули, по една от всяка страна на реката, но те бяха дървени, просто наблюдателни платформи. Въпреки това усети, че сърцето ми заби по-бързо от обикновено.

— Име? — излая пазачът край портата.

— Мартин Керк — казах аз, защото бяхме единодушни, че бе глупаво да се представяме като Роза и Давин Тонере. — А това е сестра ми Мая.

Роза ме удари, като чу избраното от мен име.

— Мартин? — възкликна тя. — Да не мислиш, че така ще придобиеш твърдостта на главния стражар? — хапливите й думи ме накараха да се изчервя.

— Случайно стана — отвърнах аз. — Мартин е съвсем обикновено име. Нищо общо няма с него.

Но всъщност имаше.

— Защо сте дошли?

— Търсим работа, добри господине. Чухме, че тук може да намерим.

— Може би да — рече той и ни изгледа студено. — Но не и за хора от кол и въже.

— Да, но…

— Пази си силите, момче. Не мен трябва да убедиш.

Той пъхна глава в караулната и измуча нещо на някого вътре.

— Арно! Заведи тези двама новаци при отговорника.

Отговорникът седеше на една маса и попълваше списъци.

— Име? — попита той, без да вдигне поглед.

— Мартин Керк. Но те вече…

— А момичето?

— Ро.., ох, Мая. Мая Керк. Сестра ми. Но…

— Може ли да тъче?

На езика ми беше да кажа „да, хм, може“, „мисля, че може“, но се спрях. Ако Роза щеше да се представя за моя сестра, то аз би трябвало да знам такива неща със сигурност. Но никой не беше тъкал през последната година, докато Роза живееше при нас.

— Всякакви ръкоделия ми се удават, господарю — каза Роза със своя най-учтив и покорен тон.

— Хм… А ти, момче? Имаш ли опит с оръжията?

— Да, малко, но…

— Но нямаш меч?

— Той… той се счупи. Но…

— Ясно. Ще трябва да пазиш повече този, който ще получиш сега.

Отговорникът надраска имената ни в един списък и ми подаде перото.

— Ето. Подпиши се тук. Ако не можеш да пишеш, направи кръстче.

Аз направих кръстче. Много от бедняците не можеха да пишат и беше най-добре да не се откроявам от масата.

— Отиди при синия флаг с Дракона — отвън при портата. Момичето може да иде в най-близката воденица — ето там. Вратата със зелените букви.

— Но…

— Да?

— Мислех, че… Искаме да работим във воденицата. И двамата.

— Не. Там има само жени и деца. Но ти може би си прекалено изтънчен, за да станеш част от армията на Дракона. Или прекалено страхлив?

В устата ми загорча, но какво можех да направя.

— Не — отвърнах аз и се опитах да изглеждам въодушевен. — Страшно много искам да стана войник от Ордена на дракона.

— Добре. Тогава тръгвайте. Ходом марш!

— По дяволите — изругах аз тихо, когато отново излязохме на площада пред портата. Пак се оказах от грешната страна на стената! И то в проклетата униформа на Дракан!

— Да — отвърна ми Роза и ме целуна набързо по бузата за довиждане, най-вече заради пазачите. — Значи все пак стана добре, че съм с теб, нали?

Видях отново Роза чак след два дни подир залез слънце.

— Здравей, братко — гласът й звучеше дрезгаво и уморено и в началото почти не я познах. Русата й коса бе прибрана под черна забрадка, бе облечена със сива пола и сива блуза, които не бях виждал преди. На шията си носеше светлозеления шал, който трябваше да покаже на Барутлията, че всичко е наред. Но Роза бе някак прегърбена, а не изпъчена, както обикновено, и се държеше за лактите, сякаш щеше да усети болка, ако ги отпуснеше.

— Здравей, сестричке — казах аз и отпуснах моите, които бяха съвсем изтръпнали. Около мен висяха безчет седла и юзди, които чакаха да ги почистя, намажа с масло и избърша. След вечеря бях започнал работа при майстора на седла и раменете толкова ме боляха, че ми идеше да викам, а пръстите ми бяха набръчкани като сушени сини сливи, и бяха почти толкова черни. Не това си бях представял, че ще върша като войник от Ордена на дракона. Но можеше да е и по-зле. Биваше и по-зле. Предния ден бях прекарал в чистене на тоалетните. Новобранците получаваха такива задачи.

— Може ли да се поразходим? — попита тя и кимна уморено с глава — надалеч от лагера, от чужди уши.

Погледнах тъжно към планината юзди, които ми оставаше да излъскам. Майсторът бе казал, че няма да си легна преди да свърша всичко, но аз изобщо не виждах как ще се справя преди изгрев слънце. Десет минути разходка с Роза нямаше да са от кой знае какво значение.

— Да, казах аз. — Нека се поразходим.

— Дина е тук — каза Роза веднага щом се отдалечихме малко от лагера. — В тъкачницата говорят за нея. Ужасно се страхуват от нея. Особено децата. Използват я, за да ги наказва, когато не работят достатъчно бързо.

— Кой? Валдрако?

Роза кимна.

— Говорят за нея, сякаш е някакъв звяр — тя ме погледна с изплашени очи. — Защо го прави? — попита ме Роза. — Как я принуждава да го прави?

Аз мълчаливо поклатих глава. Не можех да си представя, че някой би успял да принуди Дина да постъпва така. Да злоупотребява с дарбата си на Жрица на срама.

— Къде е тя? — попитах аз. — Споменавали ли са нещо за това?

— Горе, в голямата хубава къща — в дома на самия Валдрако. Мислех си… Дали ще успеем да се промъкнем там някоя нощ? Скоро? Защото ако остана да работя още дълго в тъкачницата, мисля, че ще ми окапят ръцете.

Кимнах. Аз самият нямах желание да прекарам още дни в лъскане на седла и чистене на тоалетни.

— Тази нощ — казах аз. — Може да пробваме довечера.

Първият ми проблем бе да вляза в Дракана. Бях научил, че новонаетите войници нямаха никакво право да влизат в крепостта. Имах малка полза от работата си на чистач. Бях слизал до реката много, много пъти, за да взимам чиста вода. Крепостната стена стигаше съвсем до бреговете. Но ако човек се престрашеше да влезе в бурната вода, можеше да я заобиколи. Ако, разбира се, течението не те отнесеше и не те размажеше в скалите. Но аз се постарах да не мисля за това. Пък и бях взел предпазни мерки: носех дълго ликово въже, което бях задигнал от стаята със седлата. Вързах единия му край около кръста си, а другия — за стъблата на няколко млади брези, които растяха съвсем до брега, и така се спуснах с помощта на въжето надолу по стръмния скалист бряг до студената вода.

Веднага се подхлъзнах. Сякаш една огромна ледена ръка ме сграбчи и завлече в неправилната посока. Мислех да се опитам да плувам, бях добър плувец, а и друг път ми се беше случвало да плувам в река. Но това тук не бе реката Дун в Биркене с нейната бавна мътна вода. Това тук бе като котел на вещица, котел, пълен с леденостудена течност, която ме завихри, сякаш бях изсъхнало листо в планински ручей, избуял от топящите се снегове.

Фрас! Водата ме блъсна право в един скален блок и едното ми рамо веднага се вледени и стана съвсем безчувствено. Ако не направех нещо, скоро същата съдба щеше да сполети цялото ми тяло! Хванах въжето и започнах бавно да пълзя срещу течението. След миг ръцете ми така се вкочаниха, че едва държах грубото въже, а и почти не усещах подмишниците си. Аз пъхтях и стенех като вол, който мъкне прекалено тежък товар, но накрая успях да стигна до брезата и да изляза от водата. Доста дълго останах проснат по корем на края на брега, пъшкайки, стенейки и треперейки от студ, а краката ми се люшкаха във въздуха.

Беше невъзможно. В тази река не можеше да се плува. Не и тук, където течението бе толкова силно, че успяваше да задвижи всичките воденици на Дракана.

Но какво можех да направя тогава? Бях мокър до кости и ако преди това имах дори и минимален шанс да успея да мина през портата под някакъв предлог, сега всичко отиде по дяволите. Дори и най-глупавият пазач щеше да се усъмни при вида на един такъв полуудавен воден плъх. А Роза чакаше. Ако не се появях, щеше да се уплаши. Може би толкова много, че утре вечер да даде сигнал за опасност на Барутлията.

Можех ли да се покатеря покрай стената, без да влизам напълно във водата? Все пак бяха само няколко метра. С помощта на въжето… може би щях да успея.

Аз се спуснах надолу по брега за втори път, сега по-внимателно. Затърсих опора с единия си крак, и ето — почувствах издатинка, която можеше да се окаже достатъчно голяма. Пуснах въжето с едната си ръка, хванах се здраво за един чим трева и започнах да се катеря по стръмния бряг. Хвърлих бърз поглед нагоре. Стената се издигаше над мен като тъмна черна сянка, един мрачен силует на фона на нощното небе. Но поне силует без очертания на хора. Никой не ме бе видял, засега. Но тогава се появи друг проблем. Десният ми крак се изплъзна от цепнатината, в която го бях пъхнал, и трябваше да се вкопча в стената само с изтръпналите си пръсти. Надолу по брега се изсипа дъжд от чакъл и малки камъчета, но за щастие реката бучеше така силно, че заглуши шума, който вдигнах. Отново намерих опора за крака си. Да бях си свалил ботушите, преди да започна да се катеря. С голи пръсти щеше да ми е по-лесно. По лицето ми се стичаше пот, примесена с вода, и трябваше да замижа, за да не ми влезе в очите. Още една издатина. Една мъничка върба, която бе прорасла в пукнатина. Погледнах нагоре. Бях заобиколил стената. Сега отново трябваше да стигна до горния край на брега.

Само че… Изведнъж осъзнах, че не мога нито да продължа напред, нито да се върна назад. Заравях пръстите на едната си ръка в брега, но единственото, което постигнах, бе, че се изподрах и си счупих един нокът. Въжето вече не ми помагаше — то бе вързано от грешната страна на стената, а колкото и да търсех, не можех да открия опора за ръцете и краката си тук горе. Пръстите ме боляха, а раменете ми трепереха от напрежение. Ако не намерех начин да продължа напред, накрая щях да падна. И трябваше да започна отначало — ако при падането не си счупех някой крайник, разбира се.

— Давин?

Това бе просто шепот, толкова тих, че едва го чух през шума на реката. Погледнах нагоре. От върха надничаше едно лице, бяло и кръгло на фона на лунната светлина. Беше Роза.

— Да — прошепнах аз в отговор.

— Можеш ли да се изкачиш?

Въпреки всичко това момиче бе доста проницателно.

— Не — изсъсках аз ядосано. — Ако можех да се изкача, щях да го направя.

Роза протегна ръка през ръба на пропастта, но не можа да ме достигне. А и така стана по-добре, защото бях доста по-тежък от нея. Нямаше да е много умно да я дръпна надолу.

— Почакай — рече тя. — Престилката ми… може би ще стигне до теб.

— Завържи я за нещо — казах аз и се опитах да забравя парещата болка в пръстите си. Бяха изтръпнали и извити като нокти на граблива птица и не бях сигурен, че някога отново щях да мога да ги изправя.

Нещо меко докосна едната ми ръка — връзката на престилката на Роза. Щеше ли да издържи теглото ми? Нямаше да разберем, ако не опитахме. Във всеки случай, нямаше да издържа да вися така още дълго. Аз внимателно извадих пръстите си от малката пукнатина, в която ги бях пъхнал, и посегнах към престилката. Внимателно я дръпнах. Тя поддаде, но не се скъса. А и ръбът на крепостта не бе толкова далеч. Пуснах се и сграбчих престилката и с другата си ръка. В този миг единият ми крак се подхлъзна отново и аз увиснах, люшкайки се, а лицето ми се заби в скалистия бряг.

— Хайде, Давин — прошепна ми Роза отгоре толкова паникьосано, че се уплаших да не би някой пазач да приближаваше. Аз се мятах и ритах с крака и бавно се набирах по престилката. Тогава усетих как някой ме хвана за яката на ризата — Роза ме издърпа, също като рибар, който изтегля на брега калкан.

— Бързо! — прошепна тя. — Идва някой!

Тя дори не развърза възела, а просто разряза престилката с ножа си. След което се спусна пъргаво напред в странен безшумен тръс. Аз се изправих задъхано на крака и исках да побягна след нея, но някой ме дръпна толкова силно, че за малко да падна отново в пропастта. Изругах наум. Въжето. Бях забравил, че още е завързано около кръста ми.

— Хайде! — прошепна ми Роза ядосано от сенките.

Чух приближаващите се стъпки от ботуши. Срязах въжето, освободих се, хвърлих го в пропастта и последвах Роза колкото се може по-тихо.