Знакът на жрицата

25. Невредими

Дина

Урвата притихна, почти напълно. Един от ранените стенеше силно. Стрелците започнаха да се показват от двете й страни, като все още държаха лъковете готови за стрелба, в случай, че срещнеха съпротива. Но нито войниците от Ордена на дракона, нито мнимите планинци представляваха някаква опасност. Оцелелите вече се бяха предали, а мнозина бяха толкова тежко ранени, че не можеха да се отбраняват, камо ли да нападат.

Давин бе паднал на колене до Валдрако. Бе забил острието на меча си в земята и го бе стиснал така, сякаш само благодарение на него все още се държеше изправен.

— Давин…

— Не ме гледай — каза той дрезгаво. — Не точно сега.

Аз поклатих глава.

— Спокойно можеш да ме погледнеш в очите — казах аз. — Нищо няма да се случи.

Той издаде някакъв звук на недоверие, нещо средно между хлипане и въздишка.

— Сериозно говоря — казах му аз. — Точно затова… затова… Давин, не можах да го спра. Не можах. Очите ми… очите ми вече не могат да засрамват.

Това го накара да ме погледне.

— Какви са тези глупости — рече той ядосано. — Човек не може просто така да загуби дарбата си.

Не знаех какво да му кажа. Само го гледах. Изражението на лицето му постепенно се промени.

— Значи… затова…

— Не можах да го спра! Нямаше как! Затова замъкнаха Тавис в гъсталака, затова просто убиха едно деветгодишно момче, заради мен, не можах да ги спра, както не можех да спра и сълзите, които се стичаха по бузите ми сега.

— Вината не беше твоя — рече Давин, но на мен ми се стори, че долових нотка на съмнение в гласа му.

Някой извика отгоре.

— Вие двамата добре ли сте?

Аз погледнах към склона. Почти не се изненадах да видя Бродягата сред стрелците. Но не той бе извикал. Беше главният стражар.

За миг сякаш целият свят се преобърна с главата надолу. Какво правеше тук? Не го бях виждала повече от година, той и Вдовицата живееха в Суларк… Тогава си спомних, че бях чула стражите да си говорят, че Суларк е паднал. Дракан бе превзел крепост, която всички считаха за непревземаема. Това бе добро обяснение защо главният стражар не бе в Суларк в момента. Но какво правеше тук?

— Не — извика му Давин в отговор. — Но сме невредими — гласът му леко трепереше и аз си помислих, че наистина не бяхме ранени физически, но никой от нас не бе невредим. Най-малко пък Давин.

Той бавно се изправи на крака и аз го последвах.

— Какво прави главният стражар тук — попитах аз, без да чакам отговор. Все пак откъде Давин можеше да знае това? Но той все пак бе по-досетлив от мен.

— Мисля, че е открил начин да се бори с Дракан — рече той. — През последните седмици с Вдовицата събираха хора. И мисля, че Бродягата е един от тях.

Започнахме да вървим през урвата към главния стражар и останалите. Струваше ми се, че навсякъде около мен имаше мъртъвци, но бях прекалено уморена, за да се трогна. Сандор лежеше със стрела в едното око, а аз просто си помислих: „Е, значи и той е мъртъв“. По-късно може би щях да мисля повече за това, но в този момент душата ми не можеше да поеме повече.

Малцина от хората на Валдрако бяха оцелели. Морлан бе сред тях. Двама от стрелците му връзваха ръцете за гърба. А зад тях стоеше…

Спрях толкова внезапно, че Давин се блъсна в мен.

Вестоносецът. Същият, който бе убил Тавис.

Той си стоеше съвсем свободен и невредим и си говореше с Бродягата и никой не възнамеряваше и с пръст да го докосне.

Не мислех. Просто се хвърлих върху него.

Той толкова се изненада, че падна назад.

— Убиец — извиках аз и се опитах да му бръкна с пръсти в очите. Нямах желание да го убивам, не и с голи ръце, но ако можех да му издера очите, щеше да е…

Някой ме хвана изотзад и ме дръпна от него.

— Спокойно, спокойно — рече главният стражар. — Остави го. Той е един от нашите.

— Какъв е той? — изкрещях аз не на себе си от ярост. — Той уби Тавис!

— Не, не го уби — рече главният стражар. — Спаси му живота.

— Спаси му… — нищо не разбирах. — Аз видях със собствените си…

— Видя как завличат момчето в храсталака. И мъж, който се върна с окървавени ръце.

— Трябваше да го ударя така, че да загуби съзнание — рече вестоносецът. — Нямаше време да му обяснявам, а и не мисля, че щеше да ме изслуша. Но кръвта не беше негова — той вдигна ръкава си, а над лакътя му имаше кървава дрезга. — Налагаше се да направя нещо. Валдрако не трябваше да ви разкрие преди да стигнете до Свинската урва.

— Не, тогава щеше да стане много лошо — изръмжа главният стражар. — Ще трябва да се поупражним още малко — той ме пусна. — Е, все още ли искаш да му издереш очите?

— Не — отвърнах аз тихо и се видях принудена да седна.

Тавис бе жив.

Сякаш отново можех да дишам спокойно. Чувствах се така, като че преди около мен се бе увило нещо студено, което ме бе стискало и задушавало бавно, а сега вече го нямаше. Той не бе мъртъв. Не бях виновна за смъртта му.

— Къде е той? — попитах аз.

Точно в този момент изгарях от желание да зърна малкото му враждебно луничаво личице, въпреки че Тавис може би щеше да ме гледа сърдито и да ме нарече предател. Може би сега можех отново да спечеля доверието му. Може би щях да успея да му обясня как бяха стояли нещата с Валдрако. Във всеки случай можех да опитам. А на мъртвите нищо не можеш да обясниш.

Главният стражар посочи нагоре — там, където започваше урвата.

— Точно изпратих мъже да го приберат. Ако се изкачим по урвата и повървим малко на запад, ще стигнем до един поток. Мислехме там да направим бивак. Тръгвайте пред нас.

За първи път от дни насам седях край огъня и можех да хапна и да пийна нещо топло. Прекарах дълго време в студения поток и търках и миех ръцете си, косата и лицето си, докато станах горе-долу чиста, но с блузата ми бе свършено. Цялата бе изпръскана с кръвта на Валдрако, а аз изобщо не исках да я сложа пак, въпреки че щеше да ми е студено само по пола и бельо.

Чух стъпки и бързо вдигнах глава. Бе само Давин. Сърцето ми отново се успокои, а аз си помислих, че сигурно трябваше да мине известно време преди да спра да се държа като преследвано животно.

— Ето — каза брат ми и ми подаде едно от зелено-белите наметала на Кензи. — Малко е кално по ръба, но иначе нищо му няма.

Аз се поколебах, но го взех. Беше вълнено и веднага се постоплих.

— Защо бяха облечени в наметала на Кензи? — попитах аз.

— В момента главният стражар говори с Морлан — отвърна ми Давин. — Но той не е много словоохотлив.

— Обещайте му добро възнаграждение — рекох аз горчиво. — Едва ли има много неща, които този мъж не би сторил за пари.

— Били са се — рече Давин. — Трима от тях бяха ранени. Но с кого?

— Аз знам — отвърна Тавис.

И двамата с Давин подскочихме. Тавис бе лежал край огъня, притихнал и блед, и почти бях забравила, че бе там.

— С кого тогава? — попита Давин и се опита да придаде на гласа си равнодушна интонация, сякаш отговорът не го интересуваше особено. Човек никога не знаеше кога Тавис можеше да стане подозрителен и дръпнат.

— Със Ская — отвърна Тавис. — Чух двама да си говорят за това. Смееха се и се хвалеха, че са дали на Ская да разберат.

В началото се успокоих, че не са нападнали Кензи — щеше да им е лесно, никой нямаше да ги заподозре преди съвсем да се приближат. Но по лицето на Давин прочетох, че нямаше основания за спокойствие. Даже напротив.

— Барутлия — рече Давин съвсем тихо. — Ако група мъже с наметалата на Кензи нападне Ская и… как го беше казал… „им даде да разберат“. Как ще постъпят Ская?

— Ще отвърнат на удара — отговори Барутлията, без да се замисли. — Но това не са били хора от Кензи. Поне не истински.

— Ская не го знаят — рече Давин и гласът му издаде колко е уплашен. — Ская ще нападнат. Какво, Барутлия?

— Баур Кензи — рече той. — Ще нападнат Баур Кензи.