Знакът на жрицата

8. Кръвна вражда

Дина

Давин изглеждаше ужасно. Един от лакланските едри дръвници го беше пребил, така че той не можеше да помръдне. По едната му буза се стичаше кръв, устната му беше цепната, а носът му приличаше на картоф. Целият му торс бе покрит с червени подутини като следи от камшик, но малко по-широки, а повечето от тях кървяха, защото острието на меча бе пробило кожата му. Не знаех на кого ме беше повече яд — на Давин или на дръвника.

— А ти коя си тогава, по дяволите? — попита ме дръвникът.

— Дина Тонере — отвърнах му аз. — Сестрата на идиота.

Не че не ми беше мъчно за Давин. Искам да кажа, че беше очевидно колко зле го бяха подредили. Но преди всичко бях бясна. На какво приличаше това — да се измъкнеш през нощта от къщи като крадец, без да кажеш нито дума, да тръгнеш да въртиш меча, да се правиш на герой и да рискуваш да те убият. А на всичкото отгоре — да се биеш с грешния човек, това вече беше капката, която препълва чашата.

Давин се опита да се надигне и да седне, но не можеше да си помръдне ръцете. Аз коленичих до него и му помогнах, така че той застана полуизправен, а кръвта му се стичаше по полата ми.

— Дина, излез от кръга — повтори той. Щеше да ме избута, ако можеше. Явно това с кръга го тревожеше много. Не можех да разбера защо. Това беше просто една глупава желязна верига, под която всеки можеше да се наведе и да мине, и се чудех защо никой не се беше намесил досега. Как можеше всички да стоят там и да наблюдават как един възрастен мъж пребива едно момче почти до смърт? Аз избърсах бузата му с края на престилката си, за да махна поне малко от кръвта. Виждаше се, че раната беше лоша.

— Медамина Тонере — каза една беловласа стара жена, най-вероятно Хелена Лаклан. — Кажете ми защо смятате, че това не е моят внук Ивайн?

Аз вдигнах очи. Погледнах първо нея, после дръвника. Тази груба купчина мускули изобщо не приличаше на изискания господин, който ни бе вкарал в капан.

— Не си приличат — отсякох аз и продължих да попивам кръвта на брат си.

— Медамина, това е Ивайн.

Бях толкова изненадана, че я погледнах в очите. Точно преди тя да сведе поглед видях, че казва истината. Дръвникът, който беше пребил Давин, наистина беше Ивайн Лаклан.

Но кой тогава бе предателят?

Сега беше мой ред да се почувствам глупаво. Осъзнах, че той беше излъгал за всичко, беше ни завел до мястото на обсадата с помощта на лъжа. Защо да не можеше да излъже и за името си?

— Мадам Лаклан — започнах аз бавно. — Преди две седмици един мъж дойде в нашата къща и каза, че името му е Ивайн Лаклан и че кланът Лаклан се нуждае от помощта на Жрицата на срама. С мама го последвахме и попаднахме в засада, в която мама за малко не изгуби живота си.

— И не е бил онзи там? — попита Давин с дрезгав глас. — Дина, идиотка такава, разбираш ли, че за малко да го убия, а това дори не е същият човек!

— Аз? Мен ли наричаш идиотка? Да не би аз да ти казах да дойдеш тук с ужасното парче метал, което наричаш меч? И ако някой беше на път да умира, то това бе по-скоро ти.

— По-спокойно — каза дръвникът. — Или искате да ви отстъпим Железния кръг за малко? Слушай, момче, това означава ли, че най-накрая ще те принудя да си вземеш думите обратно?

— Да — рече Давин. — Извинявай — каза той, като думите му присядаха.

— Слава Богу — отвърна му мъжът. — Вече си мислех, че ще се наложи да се бия и със сестра ти. А от нея ужасно ме е страх! — той се засмя гръмко и зарази и останалите зрители.

Виждах как Давин се свива, като кон, който го е страх от камшика. Това му е чудното на Давин. Той би предпочел да се бие, да го натупат, да, понякога си мисля, че би предпочел да го убият пред това да му се смеят.

— Боли ли те? — попитах го аз.

— Дина — думите му прозвучаха бавно и отчетливо, въпреки подутите му устни. — Върви си. — После затвори очи и не ме погледна повече.

Хелена Лаклан ни обеща да ни предостави една свободна слугинска стая и макар по-големият ми брат да протестираше и да обясняваше, че може да ходи и сам, Салан го носеше през по-голямата част от пътя до там.

— Имаме една знахарка, но тя отиде да бабува — каза Хелена Лаклан извинително. Тя всъщност беше доста услужлива, като се вземе предвид, че семейство Тонере почти не бе убило внука й по погрешка.

— Нищо — отвърнах й аз. — И сама мога да се погрижа за него — мама ме е научила. Но може ли да ми дадете малко студена вода и няколко парцала?

Водата и парцалите дойдоха, но глупавият ми по-голям брат не ми даваше да се доближа.

— Салан — помоли той, — изведи я. Накарай я да си отиде.

— Аз съм тук, Давин — сопнах му се аз. — Няма нужда да говориш за мен в трето лице, сякаш съм овца или крава.

Салан ме хвана внимателно, но твърдо за лакътя и ако не исках да го погледна направо с очите на Жрица на срама, нямаше какво друго да направя, освен да го последвам навън в коридора.

— Медамина — започна той, след което остави любезностите настрана. — Дина, мисля, че ще е най-добре сега да оставиш момчето на спокойствие.

— Да, но той е ранен!

Салан кимна.

— Да. Здравата го натупаха. Но, Дина… За него по-лошото е, че загуби. А още по-лошо е, че неговата по-малка сестра нахлу в Железния кръг, за да го спаси, сякаш е малко дете.

Защо поведението ми спрямо Давин винаги се оказваше погрешно? Миналата година той бе просто мой брат. Сега се бе превърнал повече или по-малко в непознат човек, продължавахме да говорим един и същи език, но той непрекъснато ми показваше, че нищо не разбирам.

— Да не би да трябваше да стоя отстрани и да гледам как Ивайн го бие? Още малко и щеше да го убие. Салан! Да не мислиш, че трябваше да го оставя да го довърши? — Очите ми започнаха да хвърлят искри само като си го помислих.

Салан бавно поклати глава.

— Не съм казал такова нещо. Казвам само, че ще е най-добре да го оставиш на мира сега. Аз ще се погрижа за него.

Както по-голямата част от хората, Салан избягваше да ме гледа в очите. Този път бе за мой късмет, така ми бе по-лесно да скрия сълзите си. И се постарах да успокоя гласа си преди да продължа да говоря.

— Студени компреси на ръцете и раменете. — Подадох му купчината парцали. — Сменяй ги веднага, щом се стоплят. Иначе тялото му трябва да е загрято и не го оставяй да заспи. Ударил си е главата, а това — трябваше да намеря по-меки думи — това може да е опасно, ако той съвсем спокойно…

Салан ми кимна.

— Не за първи път се грижа за момчета, които са изяли повече бой, отколкото им се полага — промърмори той. — Просто го остави на мен.

Повече бой отколкото им се полага. Кой изобщо заслужаваше бой? — помислих си аз. Но не го изрекох на глас.

— Ще отида да потърся живовляк. Помага при болка.

Салан не изглеждаше особено възторжен.

— Вземи един от хората на Хелена Лаклан да те придружи — рече ми той. — Не ми харесва да се разхождаш наоколо сама.

Аз не тръгнах веднага за живовляк. Хелена Лаклан искаше да си поговори с мен.

— Седни, медамина — покани ме тя и ми посочи с ръка един дървен стол с висока облегалка. — След такова богато на събития начало на деня мисля, че двете с теб имаме нужда от закуска, нали?

— Да, благодаря — отвърнах й аз.

Със Салан бяхме дошли в Баур Лаклан малко преди да падне мрак, след цял ден уморителна езда. Бяхме разпитали наоколо и Салан дори обеща един меден шилинг на първия хулиган, който ни кажеше къде е Давин, но никой от тези, с които говорихме, не го бяха виждали, и накрая бяхме принудени да се откажем и да си отдъхнем. Един от приятелите на Салан, пазач на кервани, с когото бяха работили заедно, ни даде подслон за през нощта. Рано на следващата утрин бяхме събудени от тропане по вратата. Отпред стоеше едно мърляво, сополиво момче, което със сигурност нямаше повече от шест години.

— Дайте ми шилинга — рече то.

— Що да ти давам шилинга, бре момче? — попита го Салан намръщено и сънливо.

— Защото онзи, Давин, върви към железния кръг с Ивайн Лаклан — отвърна сополивкото. — Сега ми дайте шилинга.

Той получи шилинга си, а ние се разбързахме. Закуската бе последното нещо, за което си мислех в този момент. Пресният пшеничен хляб на Хелена Лаклан изглеждаше много апетитно.

— Искаш ли мед? — попита ме тя. — Или сирене?

— Мед, благодаря.

О, да, мед, благодаря… Когато ми се е случило нещо ужасно или просто съм в лошо настроение, медът ми се услажда още повече от обикновено. Аз не обичам толкова много сладко, колкото сестра ми Мели, но точно в този момент благоуханният, златист мед бе точно това, от което се нуждаех. Захапах с признателност филията си, а Хелена Лаклан ме остави да ям на спокойствие известно време.

— Вкусно ли е, медамина? — попита ме тя с лека усмивка.

— Мммм — промълвих аз с пълна уста. — Мадам, наричайте ме Дина. Не съм свикнала на такива учтивости.

— Значи Дина. Със сигурност ще свикнеш. Когато си с очи като твоите… хората имат нужда да покажат уважение. По този начин създават подобаваща дистанция и се страхуват по-малко.

Аз вдигнах глава, но внимавах да не погледна жената в очите. Дали тя се страхуваше? Хелена Лаклан — глава на могъщия клан Лаклан, жена, която бе прехвърлила осемдесетте — дали тя можеше да се страхува от мен?

— Мадам…

— Щом аз ще те наричам Дина, ти можеш да се обръщаш към мен с Хелена.

Беше ми трудно. Както седеше с бялата си коса, сплетена в изящна плитка, която обгръщаше главата й като корона, с хубава сива вълнена пола с жълточервени кантове… изобщо не приличаше на човек, с когото можеш да си говориш на „ти“. Аз млъкнах и забравих какво исках да кажа.

— Как е майка ти? — попита Хелена Лаклан, може би за да ми помогне да се отпусна.

— По-добре. Но все още е много слаба.

Роза трябваше да си остане вкъщи, за да помага на Мауди Кензи в грижите за мама. Иначе тя щеше да тръгне със Салан, когато открихме, че Давин внезапно бе изчезнал и бе взел проклетата желязна пръчка със себе си. Но Давин беше мой брат. А понякога очите на Жрица на срама бяха много нужни.

— Едно нещо не ми излиза от ума — каза Хелена Лаклан, докато духаше чая си от мащерка. — Как мислиш, защо предателят е избрал точно името на Ивайн? Защо точно клана Лаклан?

— Сигурно, защото си е мислел, че ще имаме повече вяра на един лакланец.

— Може би — тя отпи малка глътка от чая. — А може би причините са далеч по-опасни. Може би го е направил, за да предизвика кръвна вражда между клановете.

Това не ми беше хрумнало.

— Как мислиш, че щеше да постъпи кланът Кензи, ако вярваха, че сме убили тяхната Жрица на срама? — Хелена Лаклан гладеше ръба на чашата с единия си показалец и караше парата да се завихря.

— Но Салан… Давин каза, че Салан нямало да направи нищо, защото Ивайн е лакланец и той не искал да се меси в делата на Лаклан. Затова Давин е тръгнал сам. Аз, разбира се, смятах, че брат ми бе постъпил много глупаво, но въпреки това много добре разбирах колко раздразнително бе подействал на Давин сблъсъкът със стената, изградена от разбиранията на Салан за законите и честта на клана.

— Ние имаме дълга и кървава история, Дина — каза ми главата на клана Лаклан. — В отминалите времена на вражда малцина млади мъже доживяваха средна възраст. Затова главата на клана е жена. Но пролятата тогава кръв все пак ни научи на нещо. Сега имаме железния кръг. Сега имаме закони на клана. Не се избиваме едни други със стотици, задето един мъж е откраднал съпругата на друг. Но всеки от нас се страхува, че това може да се случи отново.

Погледът й се зарея и аз осъзнах, че тя бе доста стара и сигурно като дете бе преживяла последните големи вражди.

— Как изглеждаше мнимият Ивайн? — попита ме тя.

— Тъмнокос, с малка триъгълна брадичка. В него имаше нещо… много изискано. Той дори не говори като планинец. Но носеше наметало на клана Лаклан, затова не се усъмнихме.

— На колко години беше?

— Не знам. На около трийсетина.

— Хм. Не прилича на нормалните ни врагове. Но кой друг би имал полза от това да предизвика вражда между Кензи и Лаклан?

Тя не очакваше да й отговоря. Мисля си, че по-скоро питаше сама себе си. Но аз все пак отвърнах.

— Може би Дракан…

Тя изсумтя.

— Не храня топли чувства към човек, който купува деца от търговец, сякаш са мулета или тенджери. Но иначе нямаме проблеми с графа на Ордена на дракона, така че не ми се вярва той да иска да враждува с нас. Едва ли би посмял.

Кланът Лаклан бе голям и силен, много по-голям от клана Кензи. Но аз си мислех, че тъкмо това би било едно добро основание за някого да се опита да ги скара. Да подмами планинците да се избиват един друг, без дори да си мръдне пръста… Беше точно в стила на Дракан. Макар да ме бе нарекла „медамина Тонере“ и да ме бе нагостила на собствената си трапеза, не ми се вярваше, че Хелена Лаклан възнамеряваше да приеме съвет от мен, затова отхапах още един залък от филията си с мед и млъкнах.

Преди да ми позволят да изляза и да потърся живовляк, трябваше да разкажа всичко, което си спомнях за мнимия Ивайн на писаря на Хелена, който старателно записа всичко. Аз постъпих, както ми бе наредил Салан, и попитах дали някой лакланец щеше да има време да ме придружи, а Хелена възложи това на най-малкия си внук.

— Тавис, отиди с медамина Тонере и й покажи пътя. Дръж се прилично и прави каквото ти каже.

Салан по-скоро бе имал предвид пазач, а не водач, но аз нямаше как да й го кажа.

А Тавис беше живо червенокосо момче с ослепителна дяволита усмивка и цяло съзвездие от лунички. Предпочитах той да ме придружи вместо някой възрастен като Ивайн например, който със сигурност бързо щеше да изгуби търпение, тъй като щеше да има по-важни дела за вършене.

— На колко си години? — попитах аз, когато се отдалечихме на достатъчно разстояние, та Хелена Лаклан да не може да ни чуе.

— На девет — отвърна ми той. — А ти на колко си?

— На единайсет.

Той ме изгледа от глава до пети. Бях само с една длан по-висока от него.

— Ммм — рече той. — Но ти си момиче.

— Какво искаш да кажеш? — запитах го аз, макар да беше ясно какво имаше предвид.

— Нищо особено — отвърна ми той и се засмя с най-сияйната си, извинителна усмивка. — Накъде, медамина?

— Заведи ме до някоя поляна или до някой изкоп. Знаеш ли как изглежда живовлякът?

— Хм. За какво ти е?

— За раните на брат ми. Трябва ми само разновидността със заострени листа. Plantago Lanceolata.

— Кво е тва?

— Латинското му название.

Исках само да му покажа, че поназнайвам едно-друго, въпреки че бях момиче.

Трябваше да излезем извън града, за да намерим поляна, чиято трева не беше утъпкана и кална, а първата, която открихме, бе осеяна с лютичета, които бяха задушили всички останали растения.

— Ако тръгнем по пътя, със сигурност ще намерим — успокои ме Травис.

— Само да не се наложи да изминем половината път до долината — отвърнах му аз. Думите ми прозвучаха леко сопнато, най-вече защото се тревожех за Давин.

— Сигурно не си свикнала да ходиш толкова много пеша.

— Разбира се, че съм.

В гласа му отново прозвуча онази нотка на презрение към момичета, които не стават за нищо. Това започваше да ме дразни. Може би един възрастен пазач все пак би бил по-добър вариант от този деветгодишен луничав пикльо с лоши обноски.

Ние вървяхме по пътя — две бразди от колела на каруца, които прорязваха хълмовете и на места бяха толкова дълбоки, че не се виждаше нищо отвъд тях. Над главите ни кръжеше чучулига и песента й безпогрешно повдигаше настроението ни. Слънцето стоеше високо на небето и времето все повече се стопляше.

— Жадна ли си? — попита ме Тавис и имах чувството, че той самият е.

— Малко.

Тавис се отби от пътя и се изкачи по хълма. Там имаше тясна пътечка, явно утъпкана от овце, защото цялата бе покрита с малки черни барабонки. Бях с новите си велурени ботуши и се опитвах да не настъпвам барабонките, но това беше трудна работа, защото те бяха навсякъде. Тавис беше с налъми и не му пукаше особено. Пътечката се спускаше, криволичейки, от другата страна на пътя и свършваше в дъното на едно дере. Върбите и леските растяха нагъсто, но между листата им проблясваше вода, а скоро чух и ромоленето й. До мястото за водопой на овцете оставаше малко разстояние и ние се претърколихме дотам. Тавис междувременно свали налъмите си, седна на брега и заклати крака във водата. Аз клекнах и загребах малко вода с шепа. Тя беше хладна и бистра и аз пих, докато не утолих жаждата си.

— Какво е това бучене? — попитах аз, защото до нас долиташе много по-силен шум, отколкото водата в малкото поточе можеше да издаде.

Тавис посочи края на потока.

— Това е мелничарският водопад. Там долу се намира старата воденица. Тя вече не работи и никой не живее там.

Той леко ме побутна.

— Може да слезем дотам. Но това не е място за момичета. Обитавано е от духове.

Той и неговите предразсъдъци към момичетата.

— Какви духове? — попитах аз. — Мисля, че го казваш само за да ме уплашиш.

Той поклати глава.

— Не, истина ти казвам. Сам съм ги чувал. Ако застанеш на ръба на стената до воденичарския вир, можеш да чуеш как някой плаче. А нощем можеш да я видиш.

— Кого?

— Старата Аня. Аня Лаклан. Прапрабаба ми. Тя търси удавеното си дете.

Аз го погледнах набързо, само за миг, колкото да вида дали казва истината. Не лъжеше. Или във всеки случай сам си вярваше.

— Намерили тялото на Аня във вира няколко седмици след като малкото й момиченце се удавило. Никой не знае дали се е самоубила или е паднала, докато го е търсила.

Тавис ме погледна, за да види дали ме е изплашил. Наистина ме побиха тръпки, въпреки пладнешката жега.

— Трябва да намерим живовляк — каза ми той. — Нямаме време да разглеждаме воденици.

И всъщност беше точно така. Но виждах, че той продължаваше да смята, че ме е страх.

— Виж — рекох му аз. — Търговци.

Тавис проследи с поглед ръката ми. По-нагоре, при същинския брод, където поточето се разширяваше почти колкото река, се бе събрала малка група хора и животни, които пиеха вода, също като нас. Бяха седем-осем човека с два фургона, натоварени с медни изделия и други стоки.

— Ехо — извика Тавис с цяло гърло и им махна. Един от търговците вдигна глава, загледа се за миг, но после вдигна ръка и отвърна на поздрава.

— Да идем там! — рече ми Тавис. — Да видим какво предлагат.

— Живовляк! — измърморих аз отново. — Plantago Lanceolata.

— О, ела! Ще отнеме само миг. После ще потърсим твоя Plantago или каквото там беше.

Аз кимнах с нежелание.

— Но само за малко!

Нали това казах и аз… Тавис вече бе нахлузил налъмите върху мокрите си крака и се бе запътил надолу по тясната пътечка край поточето. Последвах го. Когато живееш високо в планината като нас, не се случва често да срещаш търговци и макар да се тревожех за Давин, не можах да устоя на заглождилото ме любопитство. Какво ли караха във фургоните? Бартол Кръпкочайников, който идваше в Баур Кензи един-два пъти в месеца, винаги носеше със себе си захарни бонбони — бели, жълти и червени, и даваше на нас, децата, по един. Ако искахме още, трябваше да си купим, а имаше толкова други неща, за които бяхме принудени да пестим — гвоздеи, въжета и още куп ужасно необходими вещи. Но едно бонбонче, ако го смучеш внимателно, можеше да стигне за час. Устата ми се напълни със слюнка само при мисълта за това и ме обзе надежда, че търговците край поточето щяха да са също толкова щедри, като Бартол. Изглеждаха като хора, които можеха да си го позволят — никога преди не бях виждала толкова красиви коне, впрегнати в търговски фургон. Козината на единия — риж дългокрак кон, блестеше като мед на слънцето.

— Добра среща и добре дошли в земите на Лаклан — рече Тавис и се поклони толкова изящно, че човек можеше да си помисли, че е камердинер с дантелени ръкави, а не малко луничаво момче с мокри крака и галоши. — Бих искал да попитам какво карат господа търговците във фургоните си?

— Най-различни неща — отвърна един от тях малко троснато и кратко, или поне така ми се стори. Беше широкоплещест мъж с черна брада, който приличаше повече на войник, отколкото на търговец. В него имаше нещо… Дали не го бях виждала и преди? Стомахът ми се сви от странно безпокойство.

— Тавис — прошепнах аз. — Стига! Хайде да си вървим.

— Веднага ли? Та ние нищо не сме видели! — Той отиде до фургоните и потупа приятелски единия кон по шията. — Красиви животни — рече Тавис одобрително. — Господа търговците разбират от коне.

— Изчезвай, момче — изръмжа чернобрадият. — И дръж лапите си далеч от фургона. Не искаме да ни окрадеш.

Колко сърдит беше само! И неучтив! Днес нямаше да има бонбони.

— Хайде, Тавис.

Но Тавис, който стигаше до пъпа на чернобрадия, се бе изпъчил и бе застинал от възмущение.

— Ние не сме крадци, драги ми господине. Настоявам да се обръщате почтително към нас. Аз се казвам Тавис Лаклан. Сигурно господинът е чувал за баба ми — Хелена Лаклан, старейшина на клана. А това… — рече той и махна в посока към мен, като изписа широка дъга с ръка, сякаш бе панаирен шут, а аз — змия, която той показваше на хората. — Това е Дина Тонере — дъщерята на Жрицата на срама.

„Мълчи, Тавис“, помислих си аз ядосано. Само беди ни сполетяваха, когато някой кажеше на висок глас, че майка ми е Жрица на срама. Особено пък сега, когато искаха да я убият. Чернобрадият мъж застина за миг, хвърли ми бърз поглед и сведе глава.

— Ясно — рече той, — Тавис Лаклан. И дъщерята на Жрицата на срама. Значи са ни дошли добри гости. Ще ви помоля да простите недоверието ми, но човек среща толкова много негодни по пътищата. Влезте вътре и разгледайте стоките.

Той посочи с ръка единия фургон. И изведнъж се сетих къде го бях виждала преди. Бях зърнала лицето му само за миг, преди да го съборя и да оставя Сивушко да го бутне в езерото. Това беше един от мъжете от засадата — може би именно той бе прострелял мама.

— За жалост нямаме време — казах аз и изстинах, а кръвта ми се стече в петите. — Хайде, Тавис, трябва да вървим…

— Дина, може да погледнем за миг — започна Тавис ядосано. Но аз поклатих глава.

— Не, благодаря. Искам да се върна в Баур Лаклан. Веднага.

Аз тръгнах.

— Но ти каза… Ей, пусни ме!

Чернобрадият бе хванал Тавис за колана и го бе вдигнал, така че той висеше във въздуха и се мяташе като риба на въдица. От фургона се бе показал още един мъж.

Макар и той да бе предрешен като търговец подобно на останалите, аз го познах веднага. Това беше мнимият Ивайн Лаклан.

Хукнах надолу по пътеката. Към воденицата.