Знакът на жрицата

17. Каменното момиче

Дина

Лежах сред гладките бели чаршафи под зелената копринена завивка и се чувствах ужасно. Никога преди не бях спала в толкова хубаво легло. Никога преди не бях носила такава хубава нощница, толкова мека и толкова бяла, и с толкова много харбали, че се чувствах като нещо средно между облак и снежен човек. Ако сега можеше да ме види мелничарската щерка Сила от Биркене, щеше да умре от завист. Като се изключи косата, приличах на онези хора, които Роза наричаше „изискани“ — момиче, на което нищо не му липсва и което има всички основания да се чувства богато и щастливо. Но вътрешно усещах, че нещо в душата ми се беше сгърчило и бе започнало да загнива.

Някой потропа на вратата.

— Дина? Будна ли си?

Искаше ми се да се завия през глава с коприненото одеяло и да кажа „не“. Но това бе Марте, а нея не можеше да я заблудиш.

— Да — отвърнах аз и с малко закъснение ми хрумна, че сигурно трябваше да й кажа „Влез“. Не бях свикнала да давам такива позволения и заповеди.

Марте отвори вратата с бедро. Тя носеше поднос, поднос със закуска.

— По-добре ли си? — попита тя.

Чувствах се като змия. Змия с настръхнала навън четина и слузеста и гадна отвътре.

— Добре съм.

Марте ме погледна с проницателни очи. Тя ме бе сложила да си легна предния ден, след като бях повърнала върху ботушите на Валдрако. Така ми се виеше свят, че не можех да се държа на краката си.

— Искаш ли да хапнеш малко? — попита тя и остави подноса на нощното шкафче до леглото. — Ще ти се отрази добре.

Аз поклатих глава. Не ми се ядеше. Нищо не ми се правеше.

— Тази сутрин ги приготвих — започна да ме изкушава Марте. — Още са топли. Имат и мед.

Спокойно можех да мина без хляба. Но не можех да откажа на Марте. Тя изглеждаше толкова притеснена и донякъде приличаше на майка ми, макар че единственото общо между тях бе цветът на косата им. Аз си отчупих парче хляб и започнах бавно да дъвча.

Марте сложи студената си ръка на челото ми.

— Мисля, че имаш малко температура — каза ми тя. — Изпий чая, вътре има валериан. И остани в леглото колкото искаш. Господарят каза да те оставим да си починеш днес.

— Може ли да изляза навън? — примолих се аз. — Тук е толкова задушно.

Марте се поколеба.

— Господарят не иска да напускаш къщата.

Аз наведох глава. Усетих как две големи топли сълзи се стекоха надолу по бузите ми и ги избърсах с опакото на ръката си. Зелената стая можеше и да е много хубава, но имах чувството, че ще се задуша сред тези дебели, блестящи килими и завеси, сред купищата възглавници и понпони. Бяха изминали двайсет дни, откакто за последен път бях навън и ми беше трудно да стоя така затворена, макар и стените на килията ми да бяха покрити с копринени тапети.

— Не, малко съкровище, недей така — Марте ме погали по бузата и изглеждаше нещастна. — Знаеш ли какво — можеш да отидеш в розовата градина. На слънчева светлина и чист въздух. Всъщност тя е част от къщата. Ако господарят каже нещо.

Попитах Марте дали не мога да й помогна с нещо — да нарежа зелето или да изчистя керевиза или нещо подобно. Но тя не искаше и дума да чуе. Господарят бе казал да почивам. И така аз седях на една бяла пейка в розовата градина, гледах в празното пространство, без да правя нищо. Но все пак беше по-добре от това да си седя в стаята, без да правя нищо. Лятото вече почти бе дошло, така че най-ранните рози бяха цъфнали, с малки бледочервени цветчета, чиято сладка миризма се промъкваше в ноздрите.

Тази розова градина бе някак странна. Всичко бе така измислено, че да радва окото, а не да носи полза. Бе съвсем различна от мамините градини, където дори най-мъничката билка имаше значение — или защото я използвахме за храна като подправка, или защото помагаше при една или друга болест. Тук имаше общо взето само лавандула и няколко малки чемширени храсти, и рози, много рози и пак рози.

Жив плет от рози, розови храсти, малки рози, големи рози, рози, пълзящи вертикално и хоризонтално. Пътеки с плочи и чакъл описваха кръг между розите или по-точно кръгове, концентрични кръгове, така че се образуваше цял лабиринт. Явно целта беше изисканите дами и госпожици да се „разхождат“ между розите, без изобщо да излизат отвъд високата каменна ограда на градината.

Но къде всъщност бяха изисканите дами и госпожици? Не бях видяла нито една от тях, освен ако не броим Саша, а аз бях почти убедена, че тя не бе „наистина“ изискана, въпреки тюркоазените копринени поли. Сега Валдрако бе единственият господар в къщата. Може би я бе отнел от истинските й собственици. Освен това изисканите дами май отдавна не бяха се разхождали по овалните пътеки, защото розите бяха така избуяли и растяха толкова нагъсто, че на много места не можеше да минеш покрай тях, без да си скъсаш ръкава или полата.

Погледнах назад към къщата. Нямаше никого, който да ме държи под око. Вярно, че Валдрако беше заповядал да си „почивам“, но това не пречеше да се поразходя малко, нали?

Аз се изправих и погладих раираната пола. След това започнах да се разхождам бавно в лабиринта от рози, а откъм къщата не се чуха викове, които да се опитат да ме спрат.

Беше странно. Знаех, че отвсякъде ме ограждаха стени, а градината всъщност не бе особено голяма. Но след като навлязох вътре в лабиринта, и къщите и стените изчезнаха, и аз вървях сред една омагьосана гора от рози. Розите бяха навсякъде около мен и над мен. Гладки зелени листа, светлозелени стебла и червени тръни ме ограждаха от всички страни, а сред гората от рози криволичеше една тясна пътечка от перленобял чакъл.

Аз следвах белите пътеки, вървях напред и се връщах назад по овалните им дъги — навътре, към сърцето на лабиринта. Насред розовата гора имаше малка полянка, кръгла, с две пейки и… какво бе това всъщност? Някаква статуя, но не бях сигурна какво изобразява. Бръшлянът я обгръщаше със своите клони като с дебели зелени пипала и в началото можех да различа единствено, че бе някаква човешка фигура. Но всъщност не беше. Бе силует на момиче, слабо и стройно, но когато отметнах листата настрана, за да видя по-добре лицето му, открих, че имаше рога. Не големи рога като на коза или на крава, а две малки нежни рогчета, като тези на някой съвсем млад елен.

Върху бялото каменно застинало лице бе изписано изражение на почуда. И докато стоях и се взирах в очите на момичето, един малък блестящ бръмбар се търкулна по едната му буза, та за миг изглеждаше сякаш наистина плаче.

Аз ужасно се изплаших. Не знам защо. Изведнъж ми се стори, че зеленият бръшлян бе истинско чудовище с пипала, което държеше момичето здраво и бавно го задушаваше, а аз не можех да наблюдавам това. Обърнах се и хукнах, далеч от сърцето на лабиринта.

Розовите клони посягаха към мен като нокти. Аз се закачих на един и скъсах хубавата бяла блуза на Марте, докато се опитвах да се освободя. Знаех, че нямаше смисъл да бягам, но въпреки това не можех да спра.

Тогава ми се мярна нещо зелено, но не бяха листа на розов храст. Това ме накара да спра.

Беше врата. Врата в каменната стена. Розовите храсти почти я скриваха и аз едва ли щях да я намеря, ако не се бях втурнала в панически бяг сред буйната растителност, без да мисля за пътеки, драскотини и съдрани на тръните дрехи. В нея имаше нещо тайнствено, нещо забранено. Това не бе врата, през която всеки можеше да мине. Може би я бяха направили, за да може някой господин да идва при изисканите дами, без да бъде забелязан. Но единственото, за което си мислех бе, че тази врата водеше навън.

Аз отместих розите настрани. Целите ми ръце вече бяха покрити от болезнени драскотини. Сега щях да получа още, но това изобщо не ме интересуваше. Една врата. Път за бягство. Дръжката й представляваше голяма ръждива халка, която трябваше да дръпна. Тя скърцаше и се запъваше, но аз не се предавах. Старите механизми изпукаха и се чу щракване, след което вече можех да отворя вратата.

Зад вратата се простираше малко поле със стара, останала от зимата, твърда пожълтяла трева, която ти стигаше почти до кръста. Зад полето започваше гора. Тиха и мрачна борова гора. А зад нея бяха планините. Планинската земя.

Краката сами ме понесоха напред. Дори не затворих вратата зад себе си. Шляпах напред през високата трева, която нощната роса бе овлажнила. Полите ми веднага подгизнаха и залепнаха за краката ми, по раирания плат се полепиха малки жълти семенца. Въпреки това стигнах до гората за миг.

Сред елите цареше полумрак и тишина. Дебелият килим от кафяви борови иглички, по който стъпвах, заглушаваше стъпките ми. Тук-таме тънки слънчеви лъчи си пробиваха път през клоните, но иначе бе тъмно, сякаш бе нощ, а не ранен предиобед. В далечината чувах шума от реката и големите воденични колела, гръмките удари на чуковете в оръжейната работилница, но това сякаш не ме засягаше. Аз се забързах и започнах да тичам. Вече не бях в Дракана, бях на път към Планинската земя. Бях на път към вкъщи.

Колко ли време щеше да мине преди Валдрако да разбере, че неговата рядка птичка бе отлетяла? Със сигурност Марте щеше да се разтревожи първа. Тя щеше да тръгне да ме търси в розовата градина, може би щеше да ме вика известно време. Рано или късно щяха да намерят вратата и да се досетят за останалото. И тогава Валдрако със сигурност щеше да прати хората си и…

Аз спрях изведнъж. Знаех точно какво щеше да направи Валдрако. Щеше да прати Сандор долу в килера, за да доведе Тавис. И щеше да го убие.

Аз паднах на колене на земята. За миг съвсем бях забравила за Тавис. За миг бях се почувствала свободна. Сега отново се озовах в капана. Можех да се боря колкото си искам, но това нямаше да промени нищо: ако побегнех без Тавис, той щеше да умре.

Краката ми искаха да продължат да бягат все по-навътре в боровата гора, колкото се може по-далеч от Дракана. Беше ми трудно да се върна, а още по-трудно да се забързам. Но трябваше да се върна, и то преди някой да разбере, че ме е нямало.

Точно бях стигнала до зелената врата, когато чух Марте да ме вика. Аз я отворих и се затичах през розовия лабиринт, толкова бързо, колкото изобщо бе възможно.

— Господи, дете, на какво приличаш! — възкликна тя, като ме видя. И аз добре я разбирах. Изподраните ми ръце, скъсаният ръкав, мократа пола… беше съвсем разбираемо, че тя бе изумена.

— Ела тук — рече ми тя. — Бързо. Трябва да те преоблечем. Господарят иска да говори с теб и не можеш да идеш в този вид!

— Защо се забавихте толкова? — Валдрако вдигна поглед от писмото, което четеше, и ме изгледа студено и осъдително. — Когато те помоля да дойдеш, очаквам да го направиш веднага!

— Трябваше да се преоблека — промълвих аз, което не беше лъжа. Но нямаше причина да му казвам защо ми се е наложило да се преоблека.

— Ясно — рече той само. — Върви със Сандор. Аз ще дойда по-късно.

Къде? Помислих си аз, но не го попитах. Макар че Валдрако общо взето бе доволен от рядката си птичка, той държеше правилата му да се спазват, и аз мълчах в негово присъствие, освен ако не ме заговореха.

Сандор отвори вратата.

— Оттук, мадмоазел — каза ми той с фалшива любезност. Понякога му беше забавно да се държи с мен като с изискана дама.

Аз го последвах навън от Мраморната зала, през коридора и до застлания с калдъръм двор. Едно конярче стоеше и четкаше кафяв кон, чиято кожа бе толкова подгизнала от пот, че чак се чернееше. Явно принадлежеше на пратеника, който бе донесъл писмото на Валдрако. Когато минахме покрай конярчето, то се поклони мълчаливо на Сандор, а май и на мен. Очевидно се бяхме запътили към конюшнята, или може би към стаята за съхранение на седлата. Седлата и юздите висяха наредени едни до други на куки и поставки, а вътре миришеше на кожа, ленено масло и малко на прах. На пода имаше капак с голяма халка. Сандор дръпна резето и хвана халката. Трябваше да се насили, за да вдигне капака, видях как мускулите на ръцете му се изпънаха. Но все пак го отвори и ме подкани с ръка.

— Първо дамите.

Не беше кой знае какво предимство да ти позволят да се пъхнеш пръв през отвора в пода и да се спуснеш надолу по една обикновена подвижна стълба. Удари ме миризма на влажно и спарено, като от полуизгнило цвекло.

— Какво ще правим тук? — попитах аз, макар да бе против правилата.

— Сама ще разбереш — отвърна ми просто той. — Слизай долу.

Когато си мислех за Тавис и мазето, където го държаха, винаги си представях, че трябваше да е това на голямата къща с каменната стълба. Не ми бе хрумвало, че и под конюшнята можеше да има изба. Долу беше съвсем тъмно. Надявах се да не е тук, но защо иначе ние щяхме да слизаме?

— Долу! — изкомандва ме Сандор припряно и аз не посмях да се бавя повече.

В началото нищо не се виждаше, но след това очите ми свикнаха, защото вътре все пак влизаше малко светлина. Най-вече от отворения капак, но и от няколкото малки прозорчета и от цепнатините на дървения под над главите ни. До едната стена имаше подредени решетъчни каси, от тези, в които се съхранява зимнината. Най-близката бе пълна най-вече със зелки, увити със слама, така че да не се допират до пода и да не загниват. Поуспокоих се малко от само себе си. Вече знаех, че не се намирам в някаква тъмна и мистична дупка. Това бе просто мазе за зимнина, като нашето вкъщи, докато живеехме в Биркене, само че по-голямо.

Чу се пукот от огниво и в ръцете на Сандор се появи малък пламък.

— Вземи лампата оттам — рече той и кимна с глава в посока към нея.

На кука на един от стълбовете висеше четириъгълен фенер. Аз го взех и вдигнах внимателно едно от опушените стъкла, за да може Сандор да запали свещта вътре. В началото тя пращеше и димеше, но после започна да гори със спокоен пламък. Сандор загаси огнивото и го прибра обратно в кесията си.

— Насам — рече той и отново ми посочи с глава накъде да вървя, този път — към най-далечната стена.

Таванът там бе съвсем нисък. Сандор не можеше да върви изправен и трябваше да се навежда всеки път, щом стигнехме до някоя напречна греда. Аз вървях и гледах в касите. Повечето бяха празни или полупразни, а алабашът в третата не изглеждаше особено апетитно. Миризмата на загнило идваше най-вече от него.

И изведнъж спрях. В предпоследната каса, върху слой слама, който бе по-тънък от този на зелките, лежеше Тавис. Той лежеше съвсем свит до задната стена и дори не погледна, когато фенерът го освети.

— Тавис… — прошепнах аз едва, но това бе достатъчно, за да го накара да вдигне глава. Той закри очи с едната си ръка и примижа. Дори и меката трепкаща светлина от фенера явно бе ослепителна за човек, който е лежал в мазето седмици наред.

— Върви си — каза той, но звучеше по-скоро уплашено, отколкото разгневено. — Глупаво момиче. Ти си виновна за всичко — гласът му бе дрезгав и пресеклив, сякаш бе викал много.

— Върви напред — нареди ми Сандор и ме бутна отзад. — Днес не той представлява интерес за господаря.

Оказа се, че този, който интересуваше господаря, бе побърканият скитник. Той лежеше в последния кафез и веднага ми стана ясно защо разпитът не можеше да протече в Мраморната зала. Така го бяха пребили, че не можеше да си стои на краката.

— Това е просто един нещастник, който не е много наред с главата — казах аз. — Защо просто не го пуснете да си върви?

— Не се бъркай, момиче — сопна ми се Сандор. — И прави каквото ти кажат.

В този момент чух някой да слиза по стълбата. Беше Валдрако и бе ядосан. Цялото му поведение говореше за това. Каквото и да пишеше в това писмо, хич не му беше харесало. Ботушите му трополяха по утъпкания глинен под, а Сандор се изпъчи като войник на парад и побърза да отвори капака на клетката, където лежеше бродягата. Явно не искаше да се изпречва на пътя на Валдрако, когато бе в такова настроение.

— Вътре — нареди ми Валдрако с нисък, но леден глад. — Сега искам да чуя истината от този боклук.

Аз не посмях да възразя. Сандор взе фенера от ръцете ми и тримата влязохме в кафеза. Бродягата не бе висок. Бе дребен, кльощав, а видът му трябва да е бил доста окаян още преди да го пребият. Сега лицето му бе подуто и кърваво, а когато дишаше, се чуваха хъркащи звуци.

— Дяволът дойде при честния човек — изрече той дрезгаво и тържествено, когато видя Валдрако. — Но ти, приятелю, трябва да се научиш да лъжеш. Тогава ще пребъдеш и ще получиш златни копчета и сребърен бастун и за слуги двайсет…

— Престани с тези глупости — рече Валдрако. — Да не би да си мислиш, че не знам, че само се правиш на луд? Братовчед ми, графът на Ордена на дракона, би искал да знае защо липсват две дузини мечове от последната пратка за Дунарк, а и аз бих искал да разбера. Дина, погледни го.

Аз лекичко се свих. Главата ме бе заболяла в мига, в който чух Валдрако да се приближава. Стомахът и гърлото ми се свиха и в устата ми се появи гаден, кисел вкус. Исках да му кажа, че не мога, но той нямаше да ми повярва.

— Погледни ме — обърнах се аз към скитника.

Погледът му за миг срещна моя. Едното му око бе толкова подуто, че изобщо не можеше да го отвори. Аз стоях там, изпълнена с дълбока омраза към Сандор и Валдрако. Защо се отнасяха по такъв начин с бедния луд? Бях сигурна, че не беше шпионин. Какво можеше да знае за изчезналите мечове?

— Вещици, магии и очи зли, те принадлежат на онези със златните пари. Просяците мръзнат с телата си голи, но един ден от нас ще останат само кокали и прах.

Не знаех дали сам бе съчинил куплетчето или го бе чул отнякъде, но когато ме погледна с кафявите си очи, изведнъж имах чувството, че той бе Жрецът на срама, а не аз.

— Не съм вещица — прошепнах аз и сведох поглед. — Не съм виновна.

— Какво ти става, момиче? — изсъска Валдрако и ме хвана за ръката толкова силно, че имах чувството, че пръстите му се забиха чак до костта ми. — Нямам време за такива глупости. Накарай този безделник да каже истината — или ще играе камшикът — той посочи с пръст към Тавис, който лежеше в съседната каса.

Слепоочията ми туптяха и така ми се повдигаше, сякаш вътрешностите ми бяха живи. Какво ли щеше да направи Валдрако, ако този път повърнех върху хубавото му филцово яке.

— Погледни ме! — казах аз, малко по-уверено този път. Главата ме болеше толкова силно, че едва гледах, но чух как хъркащото дишане на скитника се учести и той се задъха. Знаех, че този път бе попаднал под властта и на погледа, и на гласа ми.

— Попитай го какво прави тук — заръча Валдрако, поуспокоен, задето рядката му птичка отново бе започнала да му се подчинява. — Защо се е бил промъкнал в оръжейната?

— Студен метал и саби блестящи, сирака попитай цената каква е. Огън и кръв е тя, о Боже, а дали мъртвецът да плати ще може? — изхриптя скитникът.

Това бе поредният му брътвеж. Но когато произнесе думата „меч“, между нас се случи нещо. Видях го да държи меч, видях и противника му. Оръжията се удариха с напевен звук.

— Животът на скитника труден е много, грош му дай и засити го отново. Ако всичко за себе си къташ и пазиш, животът негов ти ще погазиш…

Мечът от ръката му изчезна. Сега тя бе протегната напред с отворена, празна и умоляваща длан. Но мечът беше там. Някога този скитник го бе държал и умееше да се бие с него. Опитваше се да скрие истинското си минало зад римите, но Валдраку бе прав, това не бе просто един окаян, малко луд бродяга.

— Кажи ми… — започнах аз, но той ме прекъсна.

— Не, престани — промълви той много тихо и спокойно. — Престани. Това, което правиш, е грешно и трябва да спреш.

Мислите ми се щураха насам-натам, после изведнъж главата ми се изпразни. Нещо вътре в мен се скъса като струна на лютня, когато я дръпнеш прекалено силно. Аз паднах на колене на земята и не можех да се изправя, колкото и да ме буташе Сандор.

— Лошо ми е — прошепнах аз. — Не мога.

Нещо се бе пречупило, усещах го толкова ясно, сякаш бе кост. Не можех да направя това, за което ме молеше, също както нямаше да мога да ходя, ако бях със счупен крак. Дори от самата мисъл ми причерняваше. И аз повърнах цялата закуска, която Марте с толкова усилия ме бе накарала да изям.

Валдрако се дръпна от мен и изруга погнусено.

— Деца! — каза той със същата интонация, с която другите хора изричат думата „хлебарки“.

— Май наистина е болна — каза Сандор предпазливо. — Искам да кажа, че дори момичетата не повръщат без причина.

— Не — отвърна Валдрако студено. — Не го правят. Заведи я горе в леглото. Ще пробваме отново утре. И намери Антон, ще ми трябва медальонът, който носеше на врата си.

— Ох… Малко ще ми е трудно — заяви Сандор нервно.

— Какво означава това?

— Мога да намеря Антон. Но той е продал медальона.

— Продал? — гласът на Валдрако бе толкова вледеняващ, че можеше да накара ушите ти да се покрият с лед, а на Сандор явно му се искаше да си бе държал устата затворена. — На кого?

— На някаква жена от Суларк, която го харесала. Чух, че му дала два медника за него.

— Кажи на Антон да намери жената. Ако не донесе медальона до три дни, най-добре изобщо да не ми се мярка пред очите. Иначе ще му се наложи да обясни на братовчед ми, графа на Ордена на дракона, защо не мога да му изпратя украшението, за което ме моли.

Помислих си, че никога повече нямаше да видя медальона си, и от това се почувствах още по-зле. Но все пак фактът, че Валдрако не можеше да го получи, бе малка утеха.