Знакът на жрицата

10. Призрачната земя

Дина

Главата ми бе пълна с тъмна вода.

Не че това звучеше особено смислено, но така се чувствах. Всеки път щом се мръднех, тя се люшкаше така, че ме налягаше морска болест и започваше да ми се повдига. А мислите ми се лутаха безцелно, като изсъхнало листо във водовъртеж.

По едно време някой ме изправи наполовина и се опита да ми даде нещо за пиене, но течността просто се стече от устата ми надолу по бузата. Не че исках да стане така — бях жадна и ми се щеше да отпия от това, което ми подаваха, но не си спомнях как да преглътна.

— Сигурно си й дал прекалено много — каза някой.

— Ако искаме да стои мирно, не е достатъчно само да я вържем като другия.

— Така мислиш, значи. Но Дракан няма да е доволен, ако децата издъхнат. Нито пък Валдрако.

— Знам с какво си имам работа. Мини оттук.

Гласовете изчезнаха и известно време аз лежах и сякаш плавах ли плавах в кръг. Ако лежах съвсем неподвижно, ми се гадеше по-малко. Но беше трудно, защото се намирах върху нещо твърдо и неравно, което от време на време подскачаше и танцуваше и ме подхвърляше наляво и надясно. Беше толкова неприятно, че единственото, което исках, бе да съм другаде.

Тогава се случи нещо много странно.

В един миг лежах и бях раздрусвана, подхвърляна и подмятана и ми се гадеше все повече и повече. В следващия сякаш се бях озовала на съвсем друго място. Аз се издигнах и се понесох нагоре, сякаш бях съвсем безтегловна, едно малко прозрачно облаче, а не момиче с реално и топло тяло, което стоеше долу, където му беше мястото, „стъпило с двата крака на земята“, както мама обичаше да казва.

С двата крака на земята — това във всеки случай не можеше да се каже за мен в този момент. Долу, под мен, толкова далеч, че приличаха на кукли, неколцина мъже яздеха отстрани на два фургона. Бяха се запътили към един планински проход и следваха тясна пътечка, която като охрено-жълта ивица прорязваше тъмните каменисти, покрити с пирей, сивеещи планински склонове. Мъжете бяха толкова малки, че ми беше смешно, но аз бързо се изморих да ги гледам. Усещането да летиш беше прекрасно. Или по-скоро да се рееш във въздуха, защото да летиш не означаваше просто да висиш неподвижно сред облаците.

Фиюююююю. Два гарвана прелетяха толкова близо до мен, че единият ме докосна с черните си крила… Не, не ме докосна. Нямаше какво да докосне. Гарвановото крило мина през ръката ми, сякаш тя не съществуваше. Какво се бе случило с мен? Загледах се в ръката си. Изглеждаше съвсем нормално, имаше си пет пръста, пет нокътя и така нататък. И все пак нещо не беше наред. Очертанията й… блестяха.

Започна да ме обзема страх. Мъжете и фургоните долу на земята се смалиха още повече. Аз се издигах ли издигах, бавно наистина, но непрекъснато, а това със сигурност не беше добре. Аз не трябваше да се рея между облаците, сякаш бях ястреб или орел, замисълът не беше такъв. Замахах с ръце като с крила, но това изобщо не ми помогна. Сетне опитах с някои движения от плуването, макар че въздухът, разбира се, се различаваше много от водата. Каквото и да правех, продължавах да се изкачвам — бавно, но неумолимо.

Вече не беше нито приятно, нито забавно. Не исках да съм тук. Исках вкъщи. Вкъщи, при мама.

Имах усещането, че нещо ме тегли. Сякаш бях закачена на връв, която някой дърпаше нагоре. Фургоните и планинският проход изчезнаха. Синьото небе изчезна. Всичко изчезна в един миг, който ми се стори цяла вечност, всички цветове и всички звуци се разтвориха в една странна сива сияеща мъгла. Тогава се появиха един прозорец, едно легло и един глас, които познавах.

— Благодаря, Роза.

Точно от това имах нужда.

Мама.

Бях се озовала точно там, където си бях пожелала, и почувствах такава лекота и щастие, че почти забравих по какъв начин се бях прибрала. Стоях между леглото и прозореца и гледах мама. Тя все още бе много бледа, но се бе поизправила в леглото и сама държеше купата със супа, която Роза й бе донесла.

— Мамо… — промълвих аз тихо, за да не я изплаша.

Тя не ме чу. Отпи от купата и дори не погледна към мен.

— Мамо! — опитах аз отново, този път по-силно.

— Да открехна ли прозореца? — попита Роза. — Времето е много приятно днес.

— Да, благодаря — каза мама, без да дава какъвто и да било признак, че ме е чула. Роза тръгна към прозореца и към мен. Мина през мен. Сякаш изобщо не бях там. Това беше по-страшно отколкото случката с гарвановото крило. Много по-страшно.

— Мамо! — изкрещях аз, като несъзнателно използвах интонацията на Жрица на срама, защото именно тя караше хората да слушат.

Мама изпусна купата и топлата супа се разля по одеялото.

— Дина… — прошепна тя и хвърли един несигурен поглед към прозореца, но не точно към мен. Роза нададе ужасен писък, падна на колене до леглото и започна да бърше петното супа с края на престилката си, докато мълвеше някакви извинения и задаваше уплашени въпроси.

— Не трябваше… Съжалявам, трябваше да ти придържам чашата… Втриса ли те?

Мама обаче изобщо не й обърна внимание. Тя продължаваше да се взира по посока на мен и прозореца.

— Дина — каза ми тя строго. — Връщай се обратно. Това, което правиш, е опасно. Може да умреш.

— Мамо…

— Не! Връщай се. Веднага!

И тя прибягна до интонацията на Жрица на срама, а беше по-добра от мен. Мама и Роза, спалнята и залятото със супа одеяло, всичко изчезна и вихърът отново ме отнесе в сивата сияйна мъгла. Мама ми бе казала да се връщам обратно, но аз нямах ни най-малка идея откъде бях тръгнала. Мъглата ме обгръщаше отвсякъде и дори имах чувството, че част от нея се бе просмукала в мен. Тя се стелеше през мен, плътна и студена, и ми бе още по-трудно да мисля. Нищо не виждах, но поне не цареше пълна тишина. Чувах гласове, слаби като далечно ехо, и тръгнах след тях. Те бяха единственият ми ориентир. Гласовете зовяха, диреха и търсеха. Един от тях търсеше мен.

— Дина…

Беше толкова далечен, че почти не го чувах, но той ме теглеше към себе си също както носталгията по дома преди мама да ме накара да си тръгна.

— Дина!

Беше Давин. И не шепнеше. Викаше колкото сила имаше. Яздеше Фалк, макар че за всички беше ясно, че трябваше да си стои вкъщи в леглото. Бедното му посинено лице бе отчаяно и мокро от сълзи. Той пришпори Фалк в бесен галоп към водопада на воденицата и изобщо не обърна внимание на недоволното пръхтене на коня и на опитите му да се отдалечи от бучащата, лееща се вода.

— Дина! — продължаваше да вика той.

— Давин! — изкрещя Салан зад него. — Спри! Престани.

Мъжът притисна черния си як жребец до Фалк и хвана юздите.

— Спри, момче!

— Пусни ме! — сопна му се Давин, който не бе на себе си и се опита да издърпа юздите от Салан.

— Момче… Безсмислено е. Няма я вече. Много е тежко, но нищо не можеш да направиш. Какво ще ти помогне да препускаш, докато сам не паднеш от коня и не си счупиш врата? Не е ли достатъчно ужасно, че ще ти се наложи да кажеш на майка си, че… че Дина се е удавила? Хайде, да се прибираме, момче. Поне ти да си при нея.

„Удавила?“, помислих си аз объркано. Наистина ли се бях удавила? Затова ли главата ми бе пълна с тъмна вода? Затова ли хората можеха да преминат през мен, сякаш бях призрак?

— Прибирай се — вресна му Давин ядосано и грубо. — Аз няма да се върна.

— Ти полудя ли, момче? Да не мислиш, че мой да се прибера без теб?

— Да не мислиш, че мога да се прибера и да погледна мама в очите? Не мога, Салан.

Салан пусна с неохота юздите.

— Тогава какво смяташ да правиш? — попита ме той.

— Да търся, да се надявам. Салан, аз трябва да вярвам, че е жива, докато не открият… докато не открият тялото й. Но макар да се стараеше да звучи обнадеждено, в гласа му се долавяше нотка на безверие и изтощение. Изглеждаше толкова ужасно нещастен, че ми идваше да се разплача и да го прегърна.

— Давин. — Не бях сигурна, че ще ме чуе. Вероятно само Жрица на срама можеше да го направи, а той за разлика от мен не бе наследил дарбата на мама. Но той потръпна и започна да се оглежда объркано наоколо.

— Дина?

Исках да му кажа, че изобщо не ми се вярваше да се бях удавила. Че не трябваше да се отчайва. Но някой ме хвана за ръката и ме дръпна обратно в сияйната сива мъгла. И този път не бях сама.

— Риана! Намерих те! Намерих те!

Една слаба жена стискаше ръката ми със студените си пръсти.

— Къде беше, съкровище? Мама те търсеше толкова дълго.

Тя ме притисна в прегръдка, също толкова студена, колкото и пръстите й.

— Лошо момиче, да ме изплашиш така!

Тя не бе само студена. Беше и мокра. Съвсем подгизнала, сякаш току-що бе излязла от водопада при воденицата. Изведнъж в главата ми отново прозвуча гласът на Тавис. „Тя търси удавеното си дете.“ Старата Аня. Прапрабабата на Тавис, която също се бе удавила преди много, много години.

— Пусни ме — помолих я аз и се борех да се освободя от мокрите й обятия. — Аз не съм твоето дете!

— Лошо дете — каза тя и ме притисна още по-силно. — Лошо дете, нали ти казах да стоиш в градината. Казах ти.

— Пусни ме. Пусни ме.

— Не. Този път няма да те пусна. Този път ще останеш тук.

— Ако остана тук, ще умра.

— Не. Мама ще се грижи за теб. Мама ще се грижи за малкото си момиченце. — Тя започна да ме целува по шията и по бузите, а целувките й бяха студени и мокри като кожата на жаба.

— Пусни ме. Аз не съм твоето дете!

Тя ме пусна толкова рязко, сякаш някой й отсече ръцете. Нейните жадни, търсещи очи срещнаха моите. И тя извърна поглед, точно както постъпваха живите хора.

— Не беше нарочно — захлипа тя. — Само за миг излязох. Не знаех, че сама може да вдигне капака! Нямаше как да знам!

Косата й бе също толкова мокра, колкото и останалата част от тялото й. Кичурите полепваха по бузите й на мокри ивици. Жената се загърна по-плътно с мокрия си сив шал, сякаш не си даваше сметка колко е студена. Мъглата около нея бе по-рядка. Зад гърба й виждах колелото и тъмния силует на полуразрушената воденица.

— Риана — прошепна тя. — Искам да си върна моята малка Риана. — И отново захлипа така жално, че сърцето ми се късаше, като я слушах.

— Риана е мъртва — казах аз колкото се можеше по-внимателно. — Ти също. Трябва да спреш да търсиш.

Тя вдигна глава, а очите й проблясваха от гняв.

— Искам си моята Риана Какво си й направила? Къде е тя!

Жената посегна с кльощавата си ръка и се опита отново да ме хване, но аз се хвърлих назад и поисках да се махна някъде много, много далеч. Един вихър ме поде и ме понесе през сивата призрачна земя, а аз запуших ушите си с ръце, за да не чувам гласовете. След миг отново висях на фона на сивото небе и виждах каруцата, мъжете и планинския проход. Този път не размахвах ръце, сякаш са криле. От цялото си сърце исках единствено да сляза долу, да заема нормалното си място в реалния свят, да имам тяло, което тежи — живо тяло, което другите хора можеха да виждат.

— Хайде, момиче, събуди се. Сандор, донеси малко вода, по дяволите!

Стига толкова вода, помислих си аз, никога повече не искам да съм мокра! Но никой не се интересуваше от това какво мисля. Сложиха на челото ми мокра кърпа, а някой ме удряше по бузата по възможно най-неприятния начин, толкова силно, сякаш ми биеше шамари.

— Доверете ми се, господарю. Знам какво правя — сопна се гласът.

— Нали така каза, Сандор? Ако момичето умре, какво ще обясниш на Графа на Ордена на дракона?

— Беше само вещерски корен, господарю. Не би трябвало да умре от това. Милостивата госпожа ми го даде.

— За майката, глупако, не за детето.

— Простете, господарю, но беше и за майката, и за детето. Заръча ни много да внимаваме и с момичето.

Не исках да умирам. Не исках да се връщам обратно в призрачната земя, да бродя без покой из мъглите, докато търся нещо изгубено, съвсем изстинала като старата Аня.

— Стига си ме удрял — измърморих аз. Главата така или иначе ме болеше. Сякаш венците ми бяха възпалени.

Шамарите секнаха и аз бавно отворих очи. До мен беше клекнал мнимият Ивайн с мокър парцал в едната ръка. Вече не бях във фургона, а лежах на една страна в някаква остра жълта трева. Сбърчих нос. Миришеше на повръщано и се страхувах, че аз го бях направила.

Ивайн, който всъщност не беше Ивайн, се изправи и погледна този, който стоеше зад мен.

— Извади късмет, Сандор, изглежда е решила да не умира днес.

След малко продължихме. Аз лежах на пода на единия фургон и този път ми бяха постлали нещо отдолу — две дебели наметала с кантове в черно и бяло. Цветовете на клана Ская, помислих си аз. За първи път огледах фургона. Беше натоварен с големи купчини дрехи. Кантовете на една част бяха в цветовете на Ская, на друга — в зелено и бяло, тези на Кензи. Между купчините дрехи имаше дървени каси, които през цялото време се блъскаха една в друга — всеки път щом фургонът подскочеше заради някоя бабуна или камък. Аз поотместих капака и погледнах в една от касите. Слама. Каса, пълна със слама? Не, не ми се вярваше. Пъхнах ръка и заопипвах наоколо. Бързо намерих нещо студено и остро. Не че бях свикнала да държа такива неща, но веднага ги познах по формата. Касата бе пълна с мечове.

Върнах капака на мястото му. Наметала с цветовете на клановете и мечове. Какво възнамеряваше да прави мнимият Ивайн с този товар?