Знакът на жрицата

24. Свинската урва

Давин

Започнахме да се спускаме надолу по планината към Свинската урва. Главата ми още бучеше от ударите, които ми бяха нанесли, докато се опитвах да помогна на Дина, но това бе нищо в сравнение с леденото странно усещане, което сковаваше цялото ми тяло и ме караше да се чувствам странно. Бяха убили Тавис. Бяха замъкнали едно малко луничаво момче в храсталака и му бяха прерязали гърлото.

Чувах как Дина плаче. От време на време тя промълвяваше едно полусподавено „засрами се“, но никой не й обръщаше внимание.

Нищо не разбирах. Защо не можа да го спре? Какво ставаше с нея?

Дина, помислих си аз, как можа да го оставиш да убие едно малко момче? Валдрако не беше Дракан, който можеше да срещне погледа на една Жрица на срама, без да му мигне окото, личеше си по начина, по който се боеше от очите й. Или се бе боял. Защото явно вече не беше така.

Пътят бе стръмен в този участък. Конят, който яздех, се спъна и щеше да падне. Не му беше лесно да пази равновесие с двама човека на гърба, аз и един от мнимите планинци Кензи.

Явно и другият го осъзнаваше. Той ми развърза ръцете.

— Долу — рече той. — Но внимавай да не хукнеш нанякъде. Само да опиташ и ще те прострелям с лъка.

Не се и съмнявах. Спуснах се на земята и започнах да се клатушкам пред коня му, а краката ми бяха толкова сковани, че почти не ме слушаха. Видях, че бяха свалили и Роза, и Барутлията. Но Валдрако, който яздеше начело на колоната, продължаваше да държи Дина, а изглеждаше, че големият му тъмнокафяв кон щеше да се справи и така.

Пътят бе мокър, каменист и стръмен. От двете му страни се издигаха стръмните стени на урвата, а калната речна вода се стичаше покрай краката ми, все едно цапах в поток. Точно пред мен имаше една широка сива конска задница, а ако не се движех достатъчно бързо, получавах по една муцуна в гърба, защото на ездача зад мен му бе трудно да спре навреме тук.

Чух един свистящ, звънтящ звук. Звук, който познавах. Изведнъж ездачът пред мен се олюля на седлото и падна върху шията на коня, така че животното се спъна и падна на колене. Някой извика, но това не бе ездачът на сивия кон — викът долетя от другаде. И отново въздухът засвистя. Над нас се изсипа дъжд от стрели, а мъжете и конете падаха, строполяваха се и се бореха, за да запазят равновесие, за да се изправят, за да избягат. Само за няколко мига тясната урва се бе превърнала в бойно поле, а дори не можехме да видим нападателите, които изпращаха смъртоносните стрели към нас.

Аз побягнах покрай коня, който бе зад мен, и се опитах да се изкача по склона. Видях, че Роза и Барутлията направиха същото по-надолу. Бяхме в далеч по-изгодна позиция от ездачите, защото можехме да се изкачим по стръмнината и да избягаме от дъното на урвата, където цареше хаос от нападали тела и буйстващи коне. Ами Дина? Къде беше Дина?

В началото не виждах нито нея, нито Валдрако. Нали те яздеха съвсем напред. Яздеха почти начело. Спуснах се долу, колкото се можеше по-бързо, прескочих един мъртъв кон, отново се заизкачвах по стената на урвата, по една скала… И ги видях. Валдрако бе скочил на земята и вървеше пред коня, така че да му пази гърба, и с Дина отпред, като щит срещу стрелите, долитащи от другата страна.

Аз се наведох напред и изтръгнах меча от ръцете на един ранен войник от Ордена на дракона. Той вдигна уплашени очи, мислейки си, че ще го довърша, но аз имах други неща за вършене. Проврях се покрай един опърпан, останал без ездач кон, и се забързах напред колкото сила имах. Аз ги настигнах, защото Дина не изпълняваше мирно ролята на щит, а се мяташе, риташе, бореше се и се опитваше всячески да забави Валдрако.

Преди да ме види, успях да се приближа до него, бях толкова близо, че можех да докосна шията на коня му. За миг изглеждаше изненадан. После дръпна коня, докато той не застана напречно на урвата. Застана срещу мен, като държеше Дина пред себе си и здраво я стискаше за врата. Със свободната си ръка извади меча си.

— Спри — рече ми той. — Остани, където си, или ще й прережа гърлото.

Аз спрях. След това направих още крачка напред.

— Ако я убиеш, ще останеш без щит — казах му аз. — Ако аз не те спипам, стрелците с лъковете ще го направят.

Една стрела профуча покрай ухото ми и се заби в склона, точно до муцуната на коня, почти като потвърждение на думите ми.

Погледна ме за миг, сякаш обмисляше нещо. После поклати глава.

— Нещо не си разбрал — рече ми Валдрако. — Все ми е едно дали ще живее или ще умре, разбираш ли? На теб не ти е. Дори си мисля… — той вдигна меча и опря острието му в шията на Дина. — Дори си мисля, че ти би предпочел сам да умреш, вместо да гледаш как я убивам пред очите ти. Не съм ли прав? Защото все пак си й брат, нали?

Нищо не казах. Какво можех да кажа? Сам не знаех дали беше така или не. Знаех само, че ако натисне меча, ако забие острието в гърлото на Дина… ще го убия, но никога нямаше да мога да се върна вкъщи.

Валдрако се усмихна.

— И аз така си помислих — рече той. — Остани тук. Не ме следи. Това няма да се хареса на сестра ти.

Той зацъка с език и конят тръгна.

В момента, в който се обърна, за да продължи напред, една стрела прелетя над гърба на коня и одраска Валдрако по дясното ухо. От долната част на ухото потече кръв. Валдрако неволно пусна Дина за секунда и се хвана за ухото. В следващия миг тя се хвърли на земята и се претърколи под коня. Конят ритна със задния си крак и се втурна напред, а Валдрако, който изведнъж бе останал и без кон и без щит, изруга, хвърли се на земята и запълзя към сестра ми като змия.

Нямах време да му мисля много-много. Вдигнах меча и замахнах.

Ударих го отстрани, но веднага разбрах, че това не беше достатъчно. Под ризата си носеше някаква броня. Той дори не се опита да се обърне и да се бие, протегна ръка, хвана Дина за крака и я дръпна в калта при себе си.

Аз замахнах отново. Този път се целех в гърлото му.

Върху мен и Дина се изля кървав дъжд. Валдрако издаде някакъв хриптящ, бълбукащ звук. Хванах го за рамото и го избутах от сестра ми, така че той остана да лежи по гръб в калната урва и видях, че го бях ранил смъртоносно, макар все още да не бе издъхнал. Гърлото му бе наполовина прерязано, а кръвта шуртеше като от заклано прасе. Очите му бяха втренчени в мен, но след малко застинаха безжизнени.

Не бе като да убиеш коза или елен.

Изобщо не бе като да убиеш животно.

Усещането бе различно от всичко, което някога бях изпитвал.

Аз паднах на колене до мъжа, когото току-що бях убил, и не спрях да повръщам, докато стомахът ми не се изпразни.