Знакът на жрицата

2. Мечът

Давин

Внимателно извадих новия си меч от скривалището му в сламения покрив на кошарата. Не можеше да се каже, че блести — все още. Беше сиво-черен на цвят, дебел и тежък, съвсем тъп. Всъщност беше просто едно гладко парче метал. Но Салан ми бе обещал да ми помогне да го наточа и излъскам. Почти можех да го видя пред себе си — тънко, остро, блестящо и смъртоносно оръжие. Оръжие, каквото приляга на един мъж. Струваше ми две хубави ризи — и сега ми беше останала само една — както и всичките седем сребърника, които бях спечелил за работата си при мелничаря през последното лято в Биркене. Според мен си струваше парите. Само мама да не забележеше, че ризите ги няма. Или поне не веднага…

— Давин, ще занесеш ли обелките на козите?

Не знам как го постига, обаче мама бе в състояние да разбере дори от три мили разстояние, че върша нещо интересно или забавно, нещо, което не одобрява, и веднага ми намираше някакво ужасно скучно занимание вместо това. Например да занеса обелките на козите. Дина можеше да го свърши. Дори Мели можеше да го свърши, а тя бе само на пет. По дяволите, това не беше работа за мен. Бях на шестнайсет, или почти на шестнайсет, и бях съвсем сигурен, че скоро ще ми поникне брада. Когато прокарвах пръст по горната си устна, усещах лек мъх, не точно косми, но поне зачатък. Занеси обелките на козите! Имах си по-важни занимания.

Аз профучах покрай ъгъла и се втурнах през портичката в обора. Дали можех да се самозалъжа, че не съм я чул? Може би можех да я накарам да повярва, че вече съм ги занесъл. Не беше много вероятно, не и ако майка ти може само с един поглед да накара закоравели престъпници да се огънат, но аз прогоних тази мисъл. И докато бягах по възвишенията на Хьоймаркен, горе, под небето, много, много далеч от всякакви кози и обелки, и от майки с очи на жрици на срама, усетих една невероятна вътрешна лекота. Чувствах се свободен.

— Ето къде си било, момче. Точно бяхме на път да се откажем.

Салан, Кин и Барутлията ме чакаха пред малката хижа на Салан. Това с къщата беше много странно. Самият Салан беше широк като цяла къща и едър като дъб. Когато го видиш да стои така отпред, изобщо не можеш да повярваш, че би могъл да се събере вътре. Но веднъж му бях на гости и имаше достатъчно място и за него, и за дребната му прегърбена стара майка, която живееше у тях и пазеше къщата, докато той бе навън с мама или работеше като пазач на кервани в Долината.

— Може би майка му ще му разреши — каза Кини. Понякога много му се дразнех. Беше обсебен от мен и мама, но бях забелязал, че в нейно присъствие винаги скланяше глава и я наричаше мадам Тонере, както всички останали. Бащата на Кини бе търговец и той плащаше на Салан, за да го научи как да се бие с меч. Затова повече харесвах Барутлията. Да, разбира се, че това не бе истинското му име. Всъщност се казваше Алин, но никой не го наричаше така. Той обожаваше всичко, което можеше да гърми, а веднъж му бяха попаднали малко селитра и гърне дървено масло, и бум! — Деби Уртемутер остана без парцал за чистене. Когато видя Алин да бяга през долината, тя извика след него: „Върни се тук, барутлия, да ти покажа аз!“ След това всички започнаха да му викат така.

От всички тук горе точно Барутлията бих избрал за свой приятел. Ако се бях родил по тези места, със сигурност щяхме да дружим. Но за него, както и за всички други, аз си оставах „момчето на Жрицата на срама от долината“, и макар хората тук горе да бяха мили и учтиви, през цялото време усещаш, че си оставаш чуждоземец. Един планинец никога не се доверява напълно на някого, който не му е роднина или с когото не се познават от люлката. Колкото по-дълго живея тук, толкова повече си давам сметка за това колко тайни всъщност пазят… И макар Барутлията да ме харесваше повече от Кини, точно при него би отишъл, ако изпаднеше в беда. Защото Кини му е братовчед, а аз съм роден в долината. Дори да прекарам тук 15 години, пак ще си остана човек от долината. Така стоят нещата за Барутлията. Понякога толкова се разярявам, че ми идва да пратя всички по дяволите и да се върна обратно в Биркене, където винаги ще бъда синът на Жрицата на срама, но където хората ме познават от дете. Биркене толкова ми липсва, че ми иде да завия. Ужасно е, че не можем да се върнем там. От Липовата къща, където живеехме, останаха само обгорели отломки, а хората на Дракан продължават да търсят майка ми и сестра ми. И Нико, който, реално погледнато, е виновен за всичко.

Салан намира ново място за тренировки всеки път. Той казва, че един пазач на кервани трябва да умее да се бие по всяко време и на всякакъв терен — в кал, на неравна земя, на планински склон, в гора или в блато. Никога не можеш да знаеш къде разбойниците са ти устроили засада.

Този път ни заведе до една тясна пресъхнала клисура, където преди е течал поток. Беше пълно с по-малки и по-големи заоблени камъни, на които беше много трудно да се задържиш. Само да се разсееш за миг — и се озоваваш на земята. Но ако пък прекалено много внимаваш къде стъпваш, пак те боли, защото Салан атакува, когато не очакваш. Рядко се отървавах без нови синини тук-там след тренировка. Кини се оплака веднъж, но Салан изобщо не му обърна внимание.

— Какво предпочиташ — синини сега или рани от меч после. Ако не се научиш да парираш удара, ще си загубиш ръката при първата истинска битка.

Аз слушах и стисках зъби. Достатъчно лошо беше, че идвах от долината — не исках да се държа и като ревльо.

Тренирахме, докато не се спусна мрак. Известно време се биехме с прътове, но накрая Салан ни позволи да опитаме с истински мечове, и клисурата се изпълваше с един невероятен напевен звук всеки път, щом желязото се удареше в желязо. Почти като звън на камбани. Аз се потих, падах и отново се изправях, и нито за миг не се сетих за майка ми и нейните засрамващи очи, нито за козите, нито за обелките. Но когато Салан ме потупа по рамото и ми каза; „Браво, момче. Имаш талант“, ми стана приятно и душата ми се стопли.

Най-хубавото беше, че знаех, че е прав, защото бях по-добър и от Кини, и от Барутлията, въпреки че бях тренирал много по-малко от тях. Понякога тялото ми само усещаше кое беше правилно и кое грешно. Сякаш някакъв вътрешен глас ми нашепваше: Хвани меча така, за да парираш този удар. Завърти го онака, за да не загубиш равновесие.

Изведнъж чух друг глас, от външния свят.

— Давин! Майка ти те търси!

Това съвсем ме разсея и Кини използва момента, за да ми нанесе доста силен удар по рамото, така че ръката ми изтръпна и аз изпуснах меча. Той издрънча върху камъните на дъното на клисурата.

— Мъртъв си — каза Кини триумфално и опря острието на меча си в гърдите ми. И така радостта, топлината и вълнението се изпариха.

— Нико, нямаш ли си по-важна работа от това да изпълняваш заръките й?

Нико стоеше на ръба на клисурата и ме гледаше отгоре. Сините му очи излъчваха студенина.

— Не, Давин, всъщност нямам. Забравяш коя е майка ти. Ако не бяха силата и смелостта й, отдавна да се бях превърнал в храна на гарваните. Щяха да ме екзекутират за три убийства, извършени от друг. Не си и помисляй, че ще забравя коя е. Всичко дължа на нея. А ти й дължиш уважение поне дотолкова, че да й разкажеш къде прекарваш времето си. Тя се притеснява за теб.

Тогава Кини се изсмя.

— Давинчо, съкровище — прошепна той толкова тихо, че Нико да не може да го чуе. — Мама, Жрицата, се притеснява за теб.

Аз ядосано грабнах меча. Искаше ми се да ударя Кини с него, но още повече ми се искаше да го запратя по главата на Нико, право в надменната му физиономия. Какво си въобразяваше той, че да ми говори какво дължа на майка си? Нима беше грешно да дадеш всичко от себе си, за да се научиш да се биеш, за да можеш един ден да я защитиш от Дракан и останалите врагове, които си беше навлякла заради Нико?

— Така или иначе свършихме за днес — каза Салан. — Тръгвай, Давин. Ще се видим утре, ако все още искаш да дойдеш на лов.

Аз кимнах. С голямо нетърпение очаквах този лов. Салан ми беше заел един от своите лъкове и с течение на времето аз станах много добър и винаги улучвах целта. Но какво щеше да стане, ако Нико разкажеше на мама за лова и тя кажеше не?

Вървях толкова бързо, колкото сили имах, като се надявах Нико да не ме закача повече. Но когато излязохме от гората и пред очите ни се изправиха каменният кръг и къщата, която кланът Кензи ни беше помогнал да построим, Нико не можа да се стърпи и ми каза:

— Защо никога не й казваш нищо, Давин? Просто изчезваш, а тя се чуди къде си.

— Ако наистина иска да знае, трябва просто да ме погледне в очите. Тогава всичко ще й кажа, независимо дали искам или не.

Нико ме хвана за ръката и ме принуди да спра. Въздухът беше влажен заради спускащата се привечер мъгла и черната му брада бе осеяна с малки капчици вода.

— Как може да си толкова глупав? Не разбираш ли, че това е последното, което тя би искала да направи.

Не разбирах. Но аз изобщо не се замислих над думите му.

— Нямаш право да ме наричаш глупав — изръмжах аз вместо това. — Аз поне правя нещо, а ти си седиш с ръце в джобовете.

Нико сви юмруци, а сините му очи святкаха под тъмните вежди. Май му се искаше да ме удари, за да имам извинеше да налетя на бой и да му се нахвърля. Но той, разбира се, не го направи, защото предпочиташе да жегва с думи.

— Ако за миг погледнеш по-далеч от върха на носа си, ще прозреш, че тя всъщност се опитва да те остави да съзрееш. Да не би да те е попитала защо си принуден да переш една и съща риза всяка седмица, след като би трябвало да имаш още две, с които да я сменяш? А и освен това са те измамили, това е чисто и просто парче желязна блатна руда. От него никога няма да излезе хубаво острие.

— Като си толкова умен, защо не ми помогнеш? Ти по-добре от Салан би могъл да ме научиш да се бия.

Нико беше графски син и бе имал най-добрите учители по фехтовка, които баща му бе успял да намери.

Мина известно време преди Нико да ми отговори.

— Ако ти обещая да ти помогна — каза той накрая, — ще кажеш ли всичко на майка си?

— А защо й е изобщо на нея да се забърква в това?

— А защо не? Не те ли е срам?

— Не! — отвърнах аз, макар да знаех, че на мама няма да й хареса. — Не може ли човек да си има една малка тайна. Хайде, Нико, помогни ми.

Нико поклати глава.

— Не обичам мечовете — рече ми той, — а и на майка ти няма да й хареса.

— Ако не беше ти и мекушавата ти душа, никога нямаше да изгубим Липовата къща. Само ако беше нанесъл онзи удар, когато му беше времето, то… — не можах да довърша изречението. Нико стоеше и ме гледаше и беше съвсем пребледнял. Знаеше, че бях прав. Миналата есен му се бе отдал случай да убие Дракан. Същия Дракан, който беше убил баща му, вдовицата на брат му и малкия му племенник. Но вместо с острието, той замахна с ръба на меча. А няколко дни по-късно Дракан и хората му изгориха къщата ни и изклаха почти всичките ни животни.

Нико си тръгна, без да каже и дума. Знаех, че съм му причинил също толкова силна болка, колкото ако го бях наръгал с нож. Щеше да го преглътне по-лесно, ако просто го бях фраснал, когато му бях най-ядосан. А си мисля, че и за мен щеше да е така. Хич не ми харесваше, че аз бях причината да пребледнее. А и изобщо не го разбирах. Не можех да проумея защо тогава просто не нанесе удар с меча. Дракан бе убил цялото му семейство, а на всичкото отгоре бе накарал всички, дори самия него, да повярват, че той е извършителят. Ако аз бях на мястото на Нико… Дори само още един косъм да паднеше от главата на мама или момичетата по вина на Дракан… Точно затова се упражнявах толкова усърдно. Защото исках да ги защитя. Защото исках да убия Дракан.

Когато се прибрах вкъщи, мама и момичетата вече бяха седнали на масата. Дина ми хвърли изпепеляващ поглед от другия й край. Тя се грижеше много за мама след случилото се през есента. Страшно се ядосваше, когато някой й противоречеше или я безпокоеше. Но и Дина беше в Дунарк, когато стана най-напечено. Имаше и още една причина, поради която исках да се науча да се бия с меч. Следващия път, когато някой дракон се опиташе да изяде малката ми сестричка, нямаше да си стоя вкъщи и да щракам с пръсти. Тогава аз щях да убия звяра, а не Нико.

Свалих купата си от полицата и се направих, че не съм видял святкащия поглед на Дина. И нейните очи, също като майчините, вече имаха силата да засрамват, и човек не биваше да я гледа, когато бе наистина ядосана, както сега. Този поглед те кара да се чувстваш така, сякаш те е ритнал кон. Роза, приятелката на Дина от Дунарк, която също живееше с нас, ми сипа супа с големия черпак, който сама беше издялкала за вкъщи. Тя умее да борави с ножа. Всъщност тя наръга Дракан в крака миналата година. Единствените хора, които не се бяха борили с Дракан по един или друг начин, бяхме Мели, която е на пет, и… аз.

— Къде е ходил Давин? — попита Мели високо.

— Навън — отвърнах й аз сърдито.

Мама не каза нито дума. Дина също не каза нито дума. Тишината бе направо оглушителна. Аз духах супата си и се стараех да не погледна нито една от тях двете в очите.