Знакът на жрицата

27. Силке

Дина

Слънцето залязваше. Денят беше топъл. Пес лежеше във високата трева до огнището и се прозя така широко, че светлочервеният му език се виждаше отдалече. Ивайн Лаклан стоеше насред двора яхнал един сив малък планински кон, много по-хубав от сивушкото на Деби Уртемутер.

— Нося писмо — рече той. — От Хелена.

Аз го взех и го прочетох бавно. Беше го адресирала до мен, не до мама. Благодареше на мен и на цялото ми семейство, задето бяхме върнали внука й у дома. Освен това добавяше колко много се радва, че войната между Ская и Кензи е била прекратена без твърде много жертви. Бе писмо, адресирано до зрял човек. Не такова, каквото биха пратили на някого на моята възраст. И завършваше с думите:

„Тавис ти праща топли поздрави.“ Помислих си, че сигурно бе лъжа, защото той навярно никога нямаше да ме хареса. „А освен това ти изпращам Силке, която ще ти служи вярно. Ще имаш нужда от нея, когато придружаваш майка си по нейните задачи и когато скоро сама започнеш да получаваш такива.“

— Това е прекрасен подарък — казах аз и от притеснение не знаех къде да си дяна ръцете. — Предай хиляди благодарности на Хелена от мое име.

— Непременно — отвърна ми той. — Къде е вироглавият ти брат?

— Излезе с Барутлията, искам да кажа с Алин Кензи. Не знам къде отидоха.

— Е — рече Ивайн. — Нищо. Исках само да го поздравя, но той едва ли желае да ме види.

— Добре дошъл си да пренощуваш тук — казах аз. — Давин ще се прибере преди да се е мръкнало.

Той поклати глава.

— Благодаря за поканата, но вече се разбрах да преспя у Мауди Кензи. Да прибера ли Силке в обора вместо теб?

— И сама мога — рекох му аз.

— Добре. Ами тогава успех със Силке. Тя е добро конче, точно като за дами.

Аз се усмихнах и благодарих още веднъж. Беше ми на езика да го попитам дали Силке можеше да влачи дънери, но не го сторих. Ако не можеше, щяхме да я научим. От това понякога зависеше да останеш жив.

Ивайн Лаклан изчезна надолу по склона към къщата на Мауди. Аз заведох Силке в обора и я оставих да се запознае с Фалк. Той, разбира се, се развълнува, че вече щеше да си има компания, зацвили, зари с копито и сигурно започна да обяснява на бедната Силке колко важен господин е. Силке изсумтя — явно предпочиташе да си говори с мен. Тя ме близна по врата и захапа косата ми. Когато я погладиш по меката тъмносива муцуна, разбираш защо я бяха кръстили така1.

Дадох и на двата коня сено и прясна вода и се върнах в къщата.

Мама седеше край кухненската маса и чистеше билки. Аз й показах писмото.

— Това е изискан подарък — рече мама. — Лаклан развъждат много хубави коне.

Аз кимнах. Мама ме погледна.

— Защо си недоволна от подаръка си? — попита ме тя.

— Защо, доволна съм.

— Не, не си — каза тя. — Не съвсем. Какво не е наред?

Известно време поседях мълчаливо, късайки билките на парченца. След това възкликнах:

— Ами не съм го заслужила.

— Защо да не си?

— Тя пише… че ще имам нужда от него, когато те придружавам. И когато сама започна да получавам задачи. Но аз не съм сигурна… не съм сигурна, че ще мога да бъда Жрица на срама.

Бях опитала. Роза ми бе помогнала. Давин също. Но колкото и да се напрягах, не можах да промълвя и дума с истинската интонация на Жрица след онзи път в долината Скара. Толкова много бях искала да мога да погледна Давин в очите отново, и сега можех, но не си мислех, че ще стане точно така.

Мама изведнъж се изправи. Отиде до алкова, където спях, и пъхна ръка под възглавницата.

— Затова ли вече не го носиш? — попита ме тя и извади знака на Жрицата.

Аз кимнах нещастно.

— Съжалявам, мамо, но не мисля, че вече мога да бъда твоя ученичка.

— И защо, за Бога, да не можеш?

— Защото… много добре знаеш защо! Изгубих дарбата. През по-голямата част от времето дори една мишка не мога да засрамя. Вече… не съм Жрица на срама.

— Това ли било? — мама се усмихна, но гласът й бе леко рязък. — Защо не попиташ Салан за това? Или Астор Ская. Или когото и да било от мъжете, които бяха в долината Скара и изведнъж изгубиха желание да се бият. Много възрастни жрици не могат да извършат чудо като това, което ти стори тогава.

— Да, но… — за малко да кажа, че бе „нещастен случай“, но не това беше точната дума. — Направих го малко или много несъзнателно. След това главата ми щеше да се пръсне от болка. Когато се опитвам, то… то не се получава. Вече не.

— Малкото ми съкровище — мама седна до мен на кухненската пейка. — Дарбата ти ще се върне. Не си загубила способностите си. Просто са се скрили вътре в теб. Скрили са се, защото един мъж те е карал да злоупотребяваш с тях. Не се опитвай да ги извикаш отново насила, те ще се върнат от само себе си. Когато си готова за това.

Тя остави знака на Жрицата на масата пред мен и ме погали по косата.

— Искаш ли да си го сложа отново? — попитах аз.

— Сама ще решиш — отвърна ми мама.

— Когато ми го взеха… се почувствах, сякаш вече не ти бях дъщеря.

Тя се засмя.

— Това е най-голямата глупост, която си изричала. Да не би Мели да не ми е дъщеря? Да не би Давин да не ми е син? Да не мислиш, че ще престанеш да си мое дете, само защото не винаги успяваш да накараш хората да се срамуват?

— Не — отвърнах аз. — Не мисля.

Тази нощ лежах с ръка под възглавницата, стисках знака на Жрицата и не можех да заспя. Чувах, че Роза спи, а и Мели също. Мислех за всичко, което се бе случило. Беше невероятен късмет, че Тавис още бе жив. Всъщност беше си късмет, че и аз бях жива, а и Давин, и Роза. Беше си късмет, че сега лежах тук под покрива на новия ни дом и че между клановете цареше мир.

Долу, в долината, Дракан преследваше жрици на срама и ги изгаряше на кладата. Давин ми бе разказал.

— Мама казва, че неговото безсрамие е заразно — беше ми рекъл той. — Като болест.

Пръстите ми се плъзнаха по студения метал и напипаха пластинката от гладък бял емайл. Вече бе опасно да се носи този знак. Особено за човек, който вече не можеше да се защити. Но може би утре все пак щях да го сложа.

Може би.