Знакът на жрицата

14. Като болест

Давин

Вятърът виеше над покритите с пирен хълмове, а Фалк не ме слушаше и се опитваше да завърти задницата си в посока на вятъра. Умирах от студ, защото сутринта, когато излязох, времето беше топло и меко, и аз бях само по риза. Ако Салан беше с мене, щеше да ми се скара и да каже: „Винаги си имай едно наум с времето в планината, момче. То се сменя бързо като настроението на девица.“ Но аз мислех единствено как да се махна от къщи.

Мама вече ставаше, но се уморяваше много бързо и бе бледа като привидение. Болеше ме само като я гледах. Хапнах няколко лъжици каша на закуска и станах от масата.

— Ще пояздя — казах аз.

В началото тя мълчеше. После кимна.

— Пази се — внимаваше да не ме погледне в очите, както правеше с чуждите хора.

— Може би… — започнах аз, но не можах да изрека думите на глас. Може би щях да намеря следа, някого, който беше виждал Дина. Аз самият не вярвах, че ще успея, но ми бе непоносимо да си стоя вкъщи.

— Да — промълви мама. — Може би.

И сега аз яздех без посока на границата между земите на Лаклан и Кензи и почти бях спрял да се преструвам, че търся. Ако срещнех хора, което не се случваше толкова често, ги заговарях и ги питах дали не са виждали две деца, но вече не се разочаровах, като ми кажеха не, защото не очаквах друг отговор.

Фалк бягаше в тръс по тясна овча пътека по ръба на едно дере. Вятърът бе започнал да навява студени пръски дъжд и май бе крайно време да се връщам обратно, но реших да остана още малко навън. И изведнъж долу в дерето видях двама души с магаре.

— Ехо-о-о, вие долу — извиках аз.

Те погледнаха към мен. Бяха мъж и жена, и двамата облечени предвидливо в топли дрехи. Мъжът беше с шапка и с кожена връхна дреха, а жената — с вълнен шал и забрадка. Изглеждаха съвсем обикновени хора, от тези, които нямаха възможност да гледат кон и затова трябваше да се задоволят със закаленото дребно магаре. От двете страни на сивия четинест гръб висяха две големи кошници. Може би в тях имаше стока за търговия или просто това беше багажът им за пътуването.

Мъжът вдигна ръка.

— Здравей. Можеш ли да ми кажеш — изведнъж той се спря и присви очи. — Давин? Давин, ти ли си това?

Сега беше мой ред да се втренча. Не мислех, че… Не, сега видях. Дрехите му бяха различни и не бях очаквал да го видя, но това беше главният стражар от Дунарк, същият, който бе помогнал на Дина и на Нико да се измъкнат от Дракан миналата година. А жената до него беше племенницата на учителя Маунус, Вдовицата на аптекаря.

— Добре дошли в планинската земя — извиках им аз и подкарах Фалк надолу по склона на дерето. — Какво ви води насам?

Макар че Вдовицата, както и Маунус, беше от клана Кензи, правнучка на самата Мауди Кензи, те всъщност бяха решили да останат в равнината и се бяха заселили в едно крепостно село, наречено Суларк.

— Размирици — отсече главният стражар и видях, че едната му ръка бе увита в мърлява, покрита с кафяви петна превръзка.

Вдовицата ми се усмихна, но не особено жизнерадостно. Изглеждаше уморена.

— Какъв късмет, че те срещнахме, Давин. Не посмяхме да пътуваме по главния път, а се страхувам, че вече не познавам пътечките тук — горе, толкова добре, колкото като бях момиче. На прав път ли сме?

Аз кимнах.

— Можете да вървите след мен.

Аз така или иначе щях да се връщам.

Фалк душеше любопитно магарето. А то махаше заинтересовано с дългите си уши.

— Не иска ли госпожа Петри да поязди? — попитах аз и скочих от коня.

— Благодаря, Давин — отвърна Вдовицата и хвърли поглед към главния стражар. — Може би е по-добре, ако Мартин…

— Ти ще яздиш — измърмори той. — Нищо им няма на краката ми.

Тя продължи да го гледа.

— Яхвай коня — повтори той. Беше очевидно, че не желаеше да го третират като някакъв ранен слабак.

— Както искаш — рече му Вдовицата, а аз държах Фалк, докато тя се покачи на седлото. Вятърът развя дългите й кафяви поли, а Фалк явно бе все още достатъчно бодър, за да прояви непокорство.

— Престани — каза му Вдовицата остро и направи нещо с юздите, така че Фалк изведнъж застана мирно с глуповато изражение. — Нямаме време за глупави номера.

Тя яздеше малко по-напред, а Фалк се държеше по-прилично, отколкото когато го яздех аз. Двамата с главния стражар тръгнахме подире му. Предложих да водя магарето и мъжът ми подаде въжето, без да каже и дума.

Повървяхме малко така — с магарето между нас, без да говорим. Долу, в дъното на долината, не се откриваше такава обширна гледка, но пък вятърът духаше по-слабо. Успях да се постопля и защото вървях със собствените си крака, а не яздех Фалк. Вече изобщо не мръзнех така.

— Какво се случи там? — попитах аз и посочих ръката му.

— Дракан превзе Суларк — каза ми главният стражар с твърд глас.

— Суларк? — изненадах се аз и спрях. — Ами аз си мислех, че…

— Че Суларк е непревземаем? Да, почти всички си мислеха така.

— Но… как?

— Предателство.

Главният стражар буквално избълва следващите думи, сякаш му горчаха.

— Платил на някакъв мъж да сипе отрова във водоема. Само за един ден цялото население на крепостта се разболя. Мнозина умряха, а тези, които оцеляхме, едва се държахме на краката си. След това беше лесно.

Той ме погледна и в погледа му се четеше толкова гняв, че аз за малко да отстъпя няколко крачки назад. Но осъзнавах, че не беше ядосан на мен.

— Хората умираха, в къщите си и по дворовете, и никой не можеше да им помогне. Мухите-месарки пируваха в Суларк.

Щеше ми се да не бе споменавал последното. От време на време бях виждал как мухите покриват тялото на някое малко умряло животно в гъст синьо-черен облак. Мисълта, че това може да се случи на човек… Забих поглед в земята и се свих.

— Как избягахте? — попитах аз. Дракан едва ли бе забравил каква роля изиграха те в миналогодишните събития и само ако ги беше спипал… Не ми се вярваше да ги бе пуснал доброволно.

— С късмет — отвърна ми той. — И благодарение на един стар приятел.

Все още не беше ми казал какво се бе случило с ръката му. Изведнъж цялото ми желание да задавам въпроси изчезна. Но Вдовицата бе спряла Фалк, за да ни изчака, и изглеждаше по-ядосана и от главния стражар.

— Веднага щом разбраха, че това е Мартин, го предадоха на Дракан — каза тя. — И започнаха да му чупят пръстите. По един на ден.

„Ау“, помислих си аз и свих несъзнателно ръка в юмрук, сякаш, за да предпазя собствените си пръсти.

— Искаха да накарат главния стражар… да им разкрие нещо ли?

Той поклати глава.

— Не можах да им разкажа нищо повече от това, което вече знаеха. По-скоро беше просто отмъщение. И за да сплашат и стреснат останалите стражи от старата охрана на Дунарк, на които може да им хрумне да застанат на страната на младия господар.

Младият господар беше Нико. Мнозина в Дунарк го наричаха така сега.

По един на ден. Погледнах превързаната ръка. Колко ли…

— Три дни — каза Вдовицата с толкова остър глас, че можеше да пробие стомана. — Три пръста. Преди да го измъкнем и да напуснем града.

— Повечето от способните хора на Дракан са част от стария корпус — обясни главният стражар. — Хората от новата му така наречена войска на Дракона са сбирщина — избягали чираци, хора от ниските прослойки, разбойници и невежи селяни, които боравят по-добре с лопата, отколкото с меч. Не може да мине без стражата на Дунарк, макар че някои от тях изобщо не са толкова верни на Ордена на дракона, колкото той си мисли.

Преди, докато Нико все още беше граф на Дунарк, именно главният стражар обучаваше стражите от охраната на крепостта, а и бе началник на част от тях. Навярно имаше някого от тях предвид, като каза, че е получил помощ от стар приятел. Сигурно на мнозина от старите му подчинени не им бе харесало да наблюдават бавното отмъщение на Дракан.

Капките дъжд зачестиха и наедряха. Вдовицата погледна гъстите сиви, буреносни облаци.

— Още много ли има? — попита тя.

Поклатих глава.

— Ако побързаме малко, може да се приберем за час.

— Ами, хайде тогава — отвърна тя. — Мисля, че всички искаме да се приберем на сухо.

— Ще останете ли тук горе? — попитах я аз след малко.

— Може би — каза ми Вдовицата.

Но главният стражар не беше съгласен.

— Не — рече той. — Има хора, които не искат Дракан да ги управлява. Доста хора. Все трябва да може да се направи нещо.

— Ейдин се предаде — възрази Вдовицата. — Доброволно. Ако и Аркмейра падне, Дракан ще държи цялото крайбрежие в ръцете си.

— Не казвам, че ще е лесно — измърмори мъжът. — Но лесната победа не е победа.

Когато най-сетне пристигнахме, дъждът ни обгръщаше като дебела сива пелена. Сивата козина на магарето бе толкова подгизнала, та чак чернееше, а Фалк пръхтеше, сумтеше и тръскаше глава, за да изкара водата от очите, ушите и ноздрите си. Ризата бе залепнала за тялото ми като втора кожа и въпреки че Вдовицата и главния стражар се бяха облекли доста по-предвидливо от мен, и двамата бяха мокри до кости и изглеждаха изтощени. За щастие мама и Роза вече бяха запалили огън в огнището, а топлият сок от черен касис димеше леко от новото ни медно котле. Мама донесе одеяла и сухи дрехи за двамата нечакани гости, а Роза се погрижи за Фалк и магарето.

— Може да отидем при Мауди — възрази Вдовицата. — Там има достатъчно място…

— И ние имаме — отвърна й мигом мама. — Няма да ви позволя да направите нито стъпка повече навън в това време.

— Ами тогава благодарим за топлия прием, Мелусина — каза Вдовицата и отпи от сока си. Тя бе една от малцината хора, които наричаха мама по малко име. — А къде е Дина? Очаквах с нетърпение да…

Лицето на мама помръкна и Вдовицата замълча.

— Мелусина… Какво е станало? — от изражението на мама съдеше, че нещо изобщо, ама изобщо не беше наред.

Идеше ми сам да се ударя. Защо не им казах, докато вървяхме, та да бъдат подготвени преди да стигнем вкъщи?

Мама държеше сока в ръце и се взираше в пода.

— Дина я няма — каза тя накрая. — Тя е… тя изчезна. Всъщност не знаем дали е жива или…

Наложи се да остави каната на масата и да закрие лице с ръце. Раменете й се тресяха и аз знаех, че плаче.

Вдовицата се изправи, а мокрото зелено одеяло, с което се бе загърнала, се свлече на дипли на пода. След миг тя бе при мама и я прегърна.

— О, Мелусина… — изрече само тя и продължи да я държи в обятията си, докато се успокои. И аз разбрах, че мама бе мечтала точно за това — някой възрастен да я прегърне и да я остави да се наплаче. Беше ми мъчно, че не ме смяташе за достатъчно голям.

Главният стражар се изкашля, а по лицето му се четеше, че той би искал да е на друго място.

— Съжалявам — продума той сковано, но си личеше, че е искрен. — Не забравяй, че Дина е силно малко момиче. Мисля, че човек не бива да губи лесно надежда.

Мама кимна и избърса лице с края на престилката.

— Не — отвърна тя. — Аз се надявам. Все още се надявам.

Мама прегледа счупените пръсти на главния стражар, но и Вдовицата знаеше много за човешкото тяло, така че тя нямаше какво повече да направи.

— Добре са наместени — рече мама. — Мисля, че два от тях бавно са започнали да зарастват. Третият, при който костта е излязла навън… — тя замълча за миг и хвърли бърз поглед на Вдовицата. — Трябва много да внимаваме да не гангреняса.

Главният стражар изсумтя.

— Тогава добре, че започнаха с лявата ми ръка — каза той. — Та все още да мога да държа меча.

Мама уви внимателно наранените му пръсти в чиста превръзка. Беше ядосана, личеше си по движенията й.

Много ядосана.

— Как може да постъпиш така с друго човешко същество — каза тя разпалено.

— Да — рече Вдовицата. — Днешният свят има нужда от жрици на срама. Но… — тя замълча и погледна главния стражар, сякаш искаше да го попита нещо, без да изрича думите на глас. Той кимна леко.

— Мадам Тонере трябва да знае — рече той. — Невежеството е лош щит.

Но Вдовицата продължаваше да мълчи. Мама сама трябваше да я подкани.

— Какво трябва да знам?

Вдовицата се изкашля.

— Те… В Суларк и в Ейдин имаше жрици на срама. Дракан… ги изгори. Обяви ги за вещици, направи бърз процес и ги изгори на кладата. Той твърди, че уменията на жриците на срама са дяволски.

Мама стоеше неподвижно с неизползвано кълбо превръзки в ръце.

— Това е нищо — рече главният стражар и вдигна ранената си ръка. — Нищо в сравнение с това, което се случи в Суларк.

— Той сее безсрамие около себе си — рече мама и нямаше никакво съмнение кой беше „той“. — Като зараза. Така че заразените правят неща, за които иначе не биха си и помислили. Изобщо не е странно, че му се налага да убива жрици на срама. Но ако загубим напълно последната капчица срам и усещането за това, кое е правилно и кое грешно, как ще можем да живеем едни с други?

— Като хищници — отвърна главният стражар горчиво. — Като група от проклетите му дракони, които се изяждат един друг, ако им се удаде случай.