Знакът на жрицата

4. Раната от стрела

Дина

Единственото, за което мислех в началото, бе как да се измъкнем. Освен това обаче си давах сметка, че мама не може да язди дълго. Ако обаче продължахме по пътя, докато тя съвсем отпаднеше, щяха да ни заловят. Бяхме набрали известна преднина, но те вероятно също разполагаха с коне, които ги чакаха някъде и когато ги вземеха, със сигурност щяха да тръгнат след нас. Оставаше ни само едно. Трябваше да се скрием, за предпочитане някъде, където бихме могли да намерим подслон срещу нощната влага и студ. Да можехме сега да сме у дома в Биркене или по-близо до Баур Кензи, чието поле вече донякъде познавах. Защо трябваше да се случи точно тук, където не бях стъпвала преди. А и бе доста трудно да скриеш цял кон. Конете са големи и трудно можеш да ги накараш да стоят мирно. Може би щеше да е най-добре да намерим отделно място за тях, и отделно място за нас с мама? Но мисълта да се разделим не ми хареса особено. Без конете нямаше как да отведа мама до вкъщи.

Едно малко поточе пресичаше пътеката и продължаваше надолу към езерото. Успях да убедя Сивушкото да върви нагоре по потока вместо да го пресече. Дъното му беше каменисто и трудно проходимо, но точно тук беше силата на Сивушкото. Той не можеше да бяга бързо, но много внимаваше къде стъпва и се оглеждаше.

— Мамо?

— Да — само прошепна тя. — Продължавай! — Тя беше пъхнала дясната си ръка под колана и се държеше с лявата. Дръжката на стрелата стърчеше от задната страна на дясното й рамо като игла на таралеж.

— Не трябва ли да измъкнем стрелата? — запитах аз плахо, защото ние всъщност означаваше аз, а аз не бях сигурна дали ще мога и дали ще се осмеля да го направя. Но мама поклати глава.

— Не. Раната ще започне да кърви по-силно. По-късно.

Ние продължихме нагоре по потока. Бреговете ставаха все по-високи и по-високи, а дърветата се надвесваха над водата и създаваха усещането, че се движим в тунел. Но в следващия момент се оказа, че не можем да продължим, защото една бреза бе паднала в коритото на потока, и макар човек да можеше да се промуши отдолу, или поне човек, на който не му стърчеше еднометрова стрела от рамото, то за коня беше невъзможно да мине нито под дървото, нито над него. Аз седях на гърба на Сивушкото, гледах гадното дърво и ми се искаше да ревна и да се откажа. Бяхме в капан. Не можехме да се изкачим по брега, бе прекалено стръмно и за конете, и за мама. Не можехме да продължим. А ако се върнехме назад, щяхме да паднем в ръцете на Ивайн и неговите хора.

— Премести я — каза мама. — Махни я от пътя.

Да я махна? В първия момент не разбрах за какво говори. Не бях толкова силна, че да преместя цяла бреза. После обаче се сетих, че Сивушкото на Деби всъщност не беше ездитен кон, а работен, който бе влачил множество стволове на дървета в младостта си. Аз за щастие бях внимавала, когато Салан ни обясняваше как да оцеляваме в планината. „Трябват ви въже, нож и огниво — наставляваше ни той. — Не тръгвайте никога без въже, нож и огниво“.

Скочих от Сивушкото на земята, свалих въжето от седлото и го увих около единия край на дънера. Другия край на въжето завързах за седлото. Но как подканяха планинците конете си, за да започнат да теглят?

— Хала-хала — прошепна мама. Аз кимнах и сведох глава. Дали Сивушкото щеше да ми се подчини, след като никога преди не го бях правила?

— Хала-хала-хала — изрекох аз сравнително силно, като за по-сигурно цъках с език. Сивушкото можеше и да е едно обикновено, дребно и не особено красиво пони, но се оказа златна мина на четири крака. То стъпи здраво с крачета на дъното и затегли, както знаеше най-добре. Бавно и полека, с доста пукот, пращене и трещене, единият край на дървото се отмести от склона и дънерът застана надлъжно на потока вместо напречно.

— Добро конче! Добро конче — говорех му аз и го тупах по сивата шия. — А сега спри!

Сивушкото спря и остана така, спокоен и силен, без изобщо да осъзнава, че може би ни бе спасил живота. Аз преведох Фалк внимателно покрай дървото и също му наредих да спре. И тогава ми хрумна брилянтна идея. Отново вързах въжето за седлото и накарах Сивушкото да го върне обратно, така че то отново застана напречно на потока. Беше като да затвориш врата. Ако се бяха досетили, че сме тръгнали нагоре по потока, ако стигнеха до дървото… то може би щяха да помислят, че са на грешна следа. А и да откриеха как сме минали, едва ли щяха да успеят да направят същото, защото никой от тях не яздеше едно дребно здраво планинско пони, за което местенето на дънери беше направо детска игра.

— Добро хрумване — промълви мама с шепнещия си, немощен глас. Но виждах, че трябва в най-скоро време да намерим скривалище и да я свалим от коня. Аз прибрах въжето и отново яхнах Сивушкото, и ние продължихме бавно напред, така че мама да не падне от седлото.

Бреговете станаха отново полегати — сякаш се бяхме изкачвали по една висока, превисока стълба и бяхме стигнали до върха. Тук, покрай потока, вървеше пътека. Съвсем мъничка, навярно утъпкана от диви коне и други животни. Аз се покатерих със Сивушко на брега, скочих на земята и придържах мама, докато и Фалк се изкатери. Известно време яздихме по пътеката.

Тогава забелязах върбата.

Беше огромна. Зелен водопад от листа. Някога е растяла на края на брега, но сега се бе наклонила наполовина — все още се виждаше дупката, останала след като старите й корени се бяха изкорубили. Но дървото бе оцеляло и бе продължило да расте, почти полегато, и бе образувало свой собствен полуостров в леглото на потока.

Аз отново скочих на земята и наредих на Сивушко и Фалк да спрат. След това внимателно запълзях надолу под върбата. Беше като да минеш през завеса — дебел килим от мънички, жълтозелени листа. А когато преминеш през завесата, се озоваваш на едно малко пясъчно островче, точно насред короната, напълно скрит от света. Като в дупка или по-скоро хралупа. Не можеше да има по-добро скривалище.

— Ще трябва да се върнем в потока — казах аз, като се върнах при мама и конете. — Така ще можем да скрием и конете там.

Мама само кимна лекичко. Лицето й бе мъртвешки бледо, а устните й бяха посинели, също като на дете, което е стояло дълго време във вода. Кръвта от раната бе образувала петно на гърба, но наистина бе по-малко, отколкото очаквах, явно мама бе постъпила правилно, като остави стрелата. Опитах се да загърбя притеснението. Щях да мога да й помогна едва след като стигнехме скривалището във върбовата дупка. Не по-рано.

Струваше ми се плашещо и погрешно да се връщаме обратно — все пак щяхме да вървим в посока към Ивайн и хората му. За щастие разстоянието не бе голямо. И така ние яздехме през потока, докато стигнахме до върбата. Аз скочих от коня и преведох Сивушко зад завесата от листа, а ботушите ми постепенно подгизнаха и краката ми започнаха да шляпат в тях. Той премина охотно и умилително спокойно и през това препятствие. Завързах го за един голям клон там вътре и отидох да взема Фалк. Той в началото се дърпаше и мяташе грива, виждах каква болка причинява на мама всяко негово непредвидено движение и бих започнала да викам и да ругая, ако не бях сигурна, че няма смисъл. Само успокояващи думи и потупване вършеха работа, ако искаш да прикоткаш един кон да направи нещо подобно. И накрая той се предаде, може би защото можеше да надуши Сивушко, и разбра, че приятелят му го чака там, зад странното зелено нещо, през което го карах да мине.

Помогнах на мама да слезе от коня и я сложих да седне на една набързо събрана купчина от стари върбови клонки, но знаех, че трябва да набавя по-суха постеля за нас. Свалих оловната чаша от колана си, напълних я с вода и я подадох на мама. Доста неща трябваше да се направят, за да може върбовата дупка да се превърне в подходящо за ранен човек място, но сега имаше нещо по-важно.

— Трябва да се върна и да залича следите — казах й аз. — Ако открият отпечатъци от копита горе на пътеката и видят, че свършват при върбата, ще им е лесно да се досетят за останалото.

Мама отпи една глътка от чистата, студена изворна вода.

— Отивай — рече ми тя. — Аз ще чакам тук…

Последното беше замислено като шега, защото какво друго можеше да направи всъщност? Но усмивката й се изкриви в болезнена гримаса и на мен ми се приплака. Отново.

Когато следите бяха заличени и с мама се бяхме сдобили с нещо като легло от борови клонки, дойде ред на стрелата. Тя не се бе забила изцяло, но аз виждах върха й, който образуваше твърда бучка под кожата до мишницата й, точно под ключицата.

— Какво трябва да направя? — попитах аз. — Да я изтръгна ли?

Мама поклати глава.

— Не трябва да се изтегля… — рече ми тя. — Трябва да се натисне, за да излезе отпред. Ти нямаш толкова сила.

— Да, но не можем да я оставим просто да стои така и да стърчи. Ти дори не можеш да легнеш.

— Вземи ножа и отрежи дръжката.

Аз сторих каквото ми каза, но не беше лесно. Виждах колко я боли всеки път, когато докоснех дръжката. Щом свърших, забелязах, че по бузите й се стичат сълзи. Беше ужасно. Ужасно е да гледаш майка си да плаче. А после се отпусна на леглото толкова бледа и неподвижна, че се уплаших да не умре.

Макар че беше опасно, аз запалих малък огън — колкото да стопля чаша вода. Наоколо се намираха достатъчно върбови листа и клони. Скривалището ни притежаваше още едно преимущество. Имаше колкото си искаш върбова кора, а върбовата кора бе добро средство срещу болка, треска и възпалителни процеси. Когато мама изпи чая, аз й помогнах да легне и я завих с палтото си. Тя хапна съвсем мъничко хляб. Аз хапнах малко повече и парче сирене от това, което носехме в дисагите на конете. Колкото и странно да беше, аз всъщност бях огладняла насред цялата тази ужасия.

След пладне чух гласове, изправих се и се приближих до конете, за да мога да запуша с ръка ноздрите им, ако някой от тях понечеше да изпръхти. Мама спеше и не исках да я будя. Не можехме да продължим да бягаме. Или щяха да ни открият, или нямаше да ни открият. Можеше само да чакаме.

Гласовете се приближиха, а горе по брега се чу тропот от копита. Ноздрите на Фалк потръпнаха, но аз го предупредих да мълчи, като поставих ръка на муцуната му. Сивушко вдигна глава и изсумтя, но иначе не се развълнува особено. Тропотът от копита не секна, а гласовете постепенно се отдалечиха и съвсем заглъхнаха.

Прекарахме цял ден и цяла нощ под върбата. Аз не смеех да се покажа навън, докато Ивайн и хората му все още бяха наблизо. Беше влажно, мокро и студено и аз се притиснах до мама и внимателно я прегърнах с надеждата, че може взаимно да се постоплим. Чаят от върбова кора бе поуспокоил дишането й, но лицето й продължаваше да бъде ужасно бледо. А пък и аз знаех, че ако стрелата остане в раната твърде дълго, тя щеше да се възпали.

Нощта бе дълга. Аз варих върбов чай за мама на три пъти, веднъж ме събудиха гласове, които за щастие така и не се приближиха. Когато лъчите на утринното слънце най-накрая се процедиха през листната завеса, трепкащи в зелено, разбрах, че щеше да се наложи да оставя мама и да потърся помощ. Не можехме просто да стоим тук и да чакаме добрите да ни намерят. Но нямаше как да взема Сивушко, а да оставя Фалк. Той щеше да стане неспокоен и да започне да цвили. Нито един кон не обича да остава сам, но Фалк изпитваше болезнена нетърпимост към самотата. Щеше да е най-добре да взема и двата коня, въпреки че щеше да ми е трудно. Можех да яздя Фалк и да държа Сивушко за юздите.

— Мамо?

Тя не бе продумала от доста време и се страхувах да не е загубила съзнание. Но когато чу гласа ми, отвори очи.

— Трябва да отида да потърся помощ — казах й аз. — Сварила съм ти две чаши чай от върбова кора. Изпий сега едната, докато е топъл.

Струваше ми се съвсем абсурдно да говоря така — сякаш аз бях майката. Но тя само кимна.

— Внимавай, съкровище — рече ми мама.

Останах, докато се уверих, че бе в състояние сама да изпие чая. След това сложих хляба и сиренето до другата чаша чай, оседлах Фалк и Сивушко и отново ги преведох през листната завеса. Позволих им да пийнат малко от потока, като внимавах да не се нагълтат с много вода. След това яхнах единия от тях и се отправих към брода.