Знакът на жрицата

16. Момчето от Смедйен

Дина

— Господарят те очаква в Мраморната зала.

Бях свикнала с тези думи. Всеки път щом ги чуех, ръцете ми ставаха леденостудени, а стомахът ми се свиваше на малка топка.

Бяха изминали деветнайсет дни от мига, когато Валдрако ме накара да използвам силата на очите си срещу Лайса. Деветнайсет — бях ги броила изключително внимателно. И през всеки един от тези деветнайсет дни имаше по някой нещастник, понякога дори по трима-четирима, от които Валдрако не беше доволен. И ме викаха или в Мраморната зала, или в кабинета на Валдрако, и докато той попиваше всичко с жадни очи, аз трябваше да накарам поредния нещастник да се срамува, да плаче и да моли за милост. Беше му все едно дали се срамуваха от постъпката, с която си бяха навлекли гнева му, или заради нещо съвсем друго. За него бе важно да ги види как се свиват, плачат и как го умоляват да ги пусне. После той се усмихваше, милваше ме по косата и ме хвалеше пред Сандор:

— Каква сила само! Не е ли уникално, Сандор? Тя е просто едно крехко момиче, а само с един поглед може да принуди възрастни мъже да паднат на колене! Наистина държим рядка птица в плен.

Не ми водеха много възрастни мъже. Повечето бяха деца от плетачницата или работилницата за оръжия, деца, които точно като Лайса „бърборели по време на работа“ или пък за които Валдрако просто смяташе, че не бяха достатъчно бързи и силни. Веднъж доведоха две жени, които се бяха оплакали, че големите станове в печатницата били счупени и опасни за работа. А една вечер довлякоха пребит скитник, който Сандор бе открил горе край работилницата за оръжия, докато нещастникът се опитвал да се скрие в бараката за дърва. Бяха го набедили за шпионин и предател, а Валдрако го беше удрял много пъти с онази ужасна верига, толкова много, че целият му гръб бе облян в кръв. Но макар че по посиненото му лице се стичаха сълзи, когато ме погледна в очите, от устата на скитника се изляха единствено бръщолевици и детски стихчета, след което той припадна и Сандор трябваше да го изнесе.

Кой ли беше този път? Може би отново скитникът? Не бързах да отида в Мраморната зала, за да разбера.

— Хайде, побързай, дете. Знаеш, че мрази да чака — Марте ме побутна припряно отзад.

Аз кимнах и все пак тръгнах с най-бавните крачки, които посмях да си позволя. И без това нямаше закъде да бързам — дори да минеше цял ден, докато прекося къщата, Мраморната зала нямаше да се премести, а Валдрако щеше да си седи, както обикновено, в креслото пред камината — студен и едновременно с това — изпълнен с очакване. А поредният нещастник щеше да стои и да трепери в очакване на питомната вещица на срама на Валдрако. Да, много добре знаех как ме наричаха. Дори пазачите вече ме гледаха със зли очи, а в погледа им се четеше странна смесица от омраза към мен и възхищение от Валдрако, който можеше да се справи с такова чудовище. „Малката вещица на господаря“.

Този път беше момче, с една-две години по-голямо от мен. Беше облечено само в черни работни панталони и кафява кожена престилка. Ако се приближеше до него, човек можеше да усети миризмата на ковачница — остър мирис на пот, сажди и топло желязо. По голите му гърди се виждаха черни ивици сажди и малки червени белези на местата, където го бяха изгорили искрите от пещта. Тъмната му омазнена коса все още блестеше, но той стоеше по-изпъчен от останалите, които бяха заставали пред мен преди.

— Опасно е — рече той и погледна Валдрако с втренчени, предизвикателни очи. — Ако не беше толкова опасно, защо възлагате тази работа само на нас, сираците? За последните три седмици имаше четири злополуки. Четири! Един човек почина, а трима бяха сериозно ранени. Имрик… — гласът му затрепери, първият признак на неувереност, който показа. — Имрик никога няма да може да ходи отново нормално. — Той бе протегнал едната си ръка, с дланта нагоре, но въпреки това не приличаше на просяк. По-скоро на човек, който очаква да стисне нечия ръка след сполучлива сделка или добра договорка.

— Нямам нищо против да работя — рече той. — Искам да усвоя занаята. И съм добър. Бих могъл да стана ковач, попитайте майстора. Но да ни използвате по този начин, сякаш не струваме пукната пара, сякаш няма значение, ако умират двама-трима на месец… това е… не е правилно, а е и… чисто прахосничество. Можете да ни използвате за по-добри цели! Ние струваме повече!

Но ако си мислеше, че може да се договори с Валдрако, бъркаше. Валдрако се изправи бавно. Внимателно изтупа с ръка няколко трохи от закуската от ръкава на кадифения си жакет. Погледна протегнатата ръка. И със светкавична бързина, такава, че едва можеше да я проследиш с поглед, той свали веригата от кръста си и удари момчето по дланта.

— Аз не преговарям с роби — каза той.

Момчето извика от болка. Взря се в ръката си, върху нея имаше тънка подутина, от която се лееше кръв. След това отново вдигна глава и погледна Валдрако. За миг се уплаших, че ще го удари. Страхувах се не защото щеше да му причини болка, а от това какво щеше да направи Валдрако с него.

Но момчето се овладя. Очите му святкаха от гняв и омраза, но не посегна да отвърне на удара.

— Аз не съм роб — изсъска то и се завъртя на пета, за да си тръгне.

Но и това не му позволиха.

Сандор му препречи пътя към вратата.

— Недей да бързаш толкова, робе — рече Валдрако. — Има още някои неща, на които се налага да те научим. Покорство. Уважение. Срам.

Момчето едва сега ме забеляза. Изгледа ме от глава до пети с тъмните си очи и спря поглед върху сребърните копчета на колана на полата ми. Изведнъж ми се прииска тя да не бе толкова хубава.

— Чувал съм за теб — рече то. — Чувал съм за вещерските ти очи. Но не ме е страх от теб. Няма от какво да се срамувам!

Валдрако се усмихна, бавно и злобно.

— Ще видим — рече той, — ще видим.

Силно беше това момче. Раменете му вече се бяха развили, а мишците — заякнали, и си личеше, че след няколко години щеше да се превърне в едър мъж. А притежаваше и вътрешна сила — в сърцето и душата. Но това не му помогна. Нямаше шанс срещу мен.

Улових погледа му, накарах го да ме погледне в очите. И картините затанцуваха.

По пътя се зададе търговски фургон, теглен от две мулета. Зад фургона подтичваха две босоноги момчета, едното беше същото това от ковачницата, силно и здраво, другото — дребно, кльощаво и по-миловидно. Трябваше доста да бързат, за да не изостанат. Слабушкото хлипаше. По бузите му се стичаха сълзи.

— Престани, Имрик — каза по-едрият… — Не е толкова зле.

Слабушкото се разхлипа още повече.

— Не, но… толкова силно ме боли кракът. Тано, не можеш ли… не можеш ли просто да се извиниш?

— Не. — Тано бе ядосан и непоколебим.

— Но, Тано…, ако само се извиниш. Той сигурно ще ни позволи отново да се качим във фургона.

— Казах ти вече, не. Няма да се извиня на този гадняр.

Продължиха да подтичват още малко.

— Тано…

— Какво има сега?

— Тано… тече ми кръв.

Едрият спря.

— Дай да видя.

Слабото момче му показа единия си крак. Беше се порязал на нещо, най-вероятно на остър камък, и цялата му пета бе обляна в кръв.

Тано изруга. Макар че бе още съвсем малък, знаеше доста сочни псувни.

— Добре — каза той ядосано. — Ще се извиня.

Той пусна крака на Имрик и се изправи.

— Но един ден ще избягаме. И то скоро.

— Тано, страх ме е.

— Разбира се, че ще те е страх. — Тано сложи ръка на кльощавото рамо на Имрик. — Аз ще те пазя. Не съм ли ти го повторил вече поне сто пъти?

— Да.

— Ето, или пък може би не държа на думата си?

— Не.

— Добре, виждаш ли. Казвам ти, че ще те пазя.

Мраморната зала бавно се появи отново. Аз все още стоях пред момчето от ковачницата — вече знаех, че се казва Тано. Тъмните му очи ме гледаха. Но в тях нямаше сълзи на вина. Той не лежеше свит на пода и не молеше за прошка.

— Какво става? — попита Валдрако някъде зад мен, остро и нетърпеливо. — Изпълни дълга си, Дина! Нали не искаш да ме ядосаш?

Не, не исках да го ядосам. Бях видяла как постъпваше с Тавис, когато се ядосаше на мен.

— Погледни ме — казах аз на Тано. И се зарових по-надълбоко в паметта му.

Въздухът в ковачницата гореше като вряща вода, бе толкова нажежен, че бодеше и пареше дробовете. Огънят бе така буен, че караше желязото да побелява, а мехът не спираше да пуфти, защото не го задвижваха човешки ръце, нито пък човешки ръце вдигаха и стоварваха обратно големия чук. Чукът се вдигаше и се стоварваше върху метала — удар след удар, с едно и също темпо през цялото време, докато този тропот не ти се набиеше в главата така, че да го чуваш и насън: бум — удар, бум — удар. Непрестанно: бум — удар, отново и отново. Никое човешко същество не би могло да работи така неуморно. Но водата на реката се лееше безспирно и именно нейната сила задвижваше и меховете, и чука в работилниците за оръжие на Дракана.

Ръцете и уменията на ковачите бяха нужни за фината работа, при която мечовете придобиваха завършен вид. Към ковачите се отнасяха с уважение и им плащаха за работата. Всъщност и техните чираци също бяха третирани подобаващо. Но за сираците, за децата като Имрик и Тано, които нямаха нито баща, нито майка, нито майстор ковач, който да се грижи за тях, нещата стояха по съвсем различен начин.

Не се изискваха кой знае какви умения да занесеш желязото от пещта до наковалнята. Човек не трябваше да е особено ловък, за да постави желязото, докато големите чукове удряха ли удряха и изчукваха гладки остриета от късовете метал. Хората трябваше само да са достатъчно силни и да не заемат много място, защото така или иначе бе претъпкано, и ако някой беше прекалено висок, щеше да му се налага непрекъснато да се навежда, за да може да мине под задвижващите оси и зъбчатите колела, а ако някой бе твърде широк… ако някой беше твърде широк или твърде тромав, то тогава машината го захващаше и го повличаше със себе си, точно както се бе случило с Мале. А чук, който можеше да кове желязо, не би се затруднил с човешка кожа, кости, кръв и така нататък. Мале успя само да извика веднъж.

Имрик всъщност не бе достатъчно силен. Но Тано и Имрик се поддържаха един друг, и Тано пазеше Имрик. До деня, когато…

— Спри!

До деня, когато Тано бе излязъл, за да пие глътка вода от кацата, и Имрик трябваше сам да пренесе желязото от пещта до наковалнята. И преди го беше правил, даже много пъти, защото Тано не можеше да бъде вечно до него и да му помага. Просто не можеше!

— Престани! Остави ме поне на мира!

Имрик хвана желязото с големите щипки и го стисна толкова силно, колкото можеше. Той извади нажежената до бяло пръчка от огъня и се обърна, за да…

— Не бях аз виновен!

Обърна се, за да мине покрай задвижващата ос. Но точно тогава…

— Опитах се да го стигна. Опитах! Но беше твърде далеч!

Точно тогава изпусна щипката и нажеженото до бяло желязо падна на земята, а Имрик трябваше да отскочи настрана, за да не го уцели, но се спъна и кракът му…

Аз се изтръгнах от унеса. Не исках да видя какво точно се бе случило с крака на Имрик, когато бе попаднал в задвижващия механизъм.

Тано вече не стоеше изпъчен и войнствен срещу мен. Беше на колене. Сълзите се стичаха по покритите му със сажди бузи.

— Аз му обещах, че ще го пазя — шептеше той. — Обещах му. Най-малко сто пъти.

Той сведе глава и закри очи с ръце, сякаш искаше да ми попречи да уловя погледа му отново. Но аз стоях съвсем неподвижно и изведнъж осъзнах какъв е бил този фургон и защо Имрик и Тано бяха свършили накрая като сираци в ковачницата на Дракана. Малкият търговец. Същият, който продаваше деца. Беше получил петнадесет сребърника за малкия, както сам бе казал, и двадесет и три за безделника, който бе едър и силен за възрастта си. Валдрако, който сякаш прочете мислите ми, изведнъж заговори на Тано.

— Аз те купих, робе — прошепна Валдрако. — Купен и платен. Ти ми принадлежиш. Ти си мое куче. И знаеш ли какво? Ти дори не си специално животно. За ездитния си кон платих повече, отколкото за теб. За ботушите си дадох повече — той постави върха на бродирания си син филцов ботуш на рамото на клекналото момче и го бутна на земята. — Е? Ще бъдеш ли вежлив сега? Научи ли се да ме уважаваш? Сега ще бъдеш ли добър роб, робе?

Тано не отговори веднага. Валдрако трябваше да го ритне още един път с върха на ботуша.

— Е?

— Да — прошепна Тано. — Извинете. Извинете. Може ли отново да се качим във фургона?

Валдрако и Сандор си размениха по един поглед.

— Глупости — измърмори Сандор. — Момчето съвсем се побърка.

— Няма значение — каза Валдрако. — Не се иска много мозък, за да можеш да работиш на наковалнята. Изпрати го обратно в ковачницата, така или иначе загубихме няколко часа заради неговото непокорство.

Той сложи ръка на рамото ми и разроши нежно косата ми.

— Браво, Дина. За миг си помислих, че ще ме разочароваш, но ти, разбира се, не го направи. Ти все още си моята рядка птица.

Аз едва го чувах. Главата ме болеше толкова силно, че имах чувството, че ще припадна. Изведнъж започнах да повръщам, отново и отново, докато накрая от устата ми не излизаше нищо друго, освен кисел зелен стомашен сок. В цялата тази ужасна ситуация имаше и един светъл, успокоителен лъч — бях успяла да повърна върху бродираните ботуши на Валдрако.