Знакът на жрицата

7. Железният кръг

Давин

Оставиха ме да пренощувам в бараката и аз се настаних доста удобно в остатъка от миналогодишната слама, като постлах одеялото си отдолу и се завих с палтото си. Все пак ми бе трудно да заспя. Мислех си, че бе по-лесно да свършиш нещо опасно, ако го направиш веднага, без много-много да разсъждаваш. Съветите и подвикванията на Салан звучаха в главата ми: „Гледай меча, момче, а не глупавата му физиономия!“. За първи път наистина се замислих какво ли бе чувството да пронижеш някого с меч и да го видиш как се свлича на земята, как изстива и животът го напуска, сякаш си заколил прасе. Ами ако аз бях прасето?

Когато най-сетне заспах, ми се присъни, че мечът ми изведнъж бе станал толкова тежък, че не можех да го вдигна, а около мен подскачаше мъж в риза с дълги ръкави и с престилка на месар. Той ме пробождаше ту тук, ту там и кръвта ми се стичаше по ръцете, краката и корема. Аз се опитах да се защитя, но мечът ми сякаш се бе сраснал със земята, а противникът ми не спираше да ми се присмива. Накрая ме прободе в гърлото и в мига преди да загубя съзнание видях как цял рояк слугинчета от кръчмата се втурнаха, хихикайки, към нас, всяко с месарски нож в ръка. Те крещяха: „Бягайте, бягайте! Каква хубава шунка ще излезе от вас само!“.

Събудих се внезапно призори, защото един петел се разкукурига силно и пронизително на двора. Сигурно бе същият, който ме кълва вчера, помислих си аз сърдито. Опитах да се обърна на другата страна и да поспя още малко, защото изобщо не се чувствах отпочинал. Но, разбира се, и другите два започнаха да кукуригат и аз се замислих защо всъщност се въргалях в сламата в един непознат град. Желанието ми за сън съвсем се изпари — като роса под лъчите на слънцето, а в корема ми се появи странно усещане за студ. Но тогава си спомних за мама и за онова, което й се случи, и гневът ме стопли.

Измих се набързо на помпата в двора, облякох си ризата — тя беше все още влажна, но това поне не си личеше, изтупах сламата от палтото си и тръгнах. Минах през портата, отправих се надолу по калдъръмената улица и продължих напред през града към крепостта, където живееше Ивайн Лаклан.

— Какво искаш? — попита ме пазачът троснато. — Много рано си дошъл. Търсиш си белята.

— Искам да говоря с Ивайн Лаклан. Тук ли е?

— Може би. Но едва ли ще му хареса да го будя за едното нищо.

Бях се уморил да чакам. Исках всичко да приключи.

— Кажи ми къде да го намеря и сам ще го събудя.

Пазачът ме изгледа продължително. След това поклати глава.

— Щом като толкова настояваш — рече ми той. — Но после да не кажеш, че не съм те предупредил. Ивайн много бързо се пали, когато нещо не му харесва.

Пазачът обаче се дръпна настрани и ми посочи врата в една от кулите.

— Качи се по стълбите до втория етаж и после свий надясно. Той винаги спи в стаята на стражите, когато си е вкъщи.

Аз кимнах, благодарих и преминах през двора с бързи стъпки, или поне така се надявах.

Стаята на стражите представляваше дълго помещение с висок таван, а едната й стена бе цялата с алкови. Откъм завесите долиташе гръмко хъркане в различни тоналности, а всевъзможни дрехи — панталони, ризи и наметала, повечето с гарнитура в жълто и червено — цветовете на Лаклан, лежаха разхвърляни върху столовете, масите и пода. Аз дръпнах завесата на най-близкия алков. Вътре имаше един широкоплещест мъж с космати гърди и широко отворена уста, която издаваше хъркащи звуци. Той се бе проснал върху леглото с разперени ръце и изглеждаше така, сякаш току-що бе видял призрак и се бе вцепенил от изумление. Внезапно нахлулата в алкова слънчева светлина не го обезпокои и мъжът продължи да си спи спокойно. Обзе ме несигурност. Нямах никаква идея това Ивайн Лаклан ли беше или не. Изведнъж осъзнах, че аз всъщност не знаех как изглежда той. А не смятах, че ей така изведнъж можех да опра ножа си в гърдите на напълно непознат човек и да го предизвикам на двубой.

— Ивайн — изрекох аз с полуприглушен и несигурен глас. Той отново не реагира. — Ивайн Лаклан!

Беше безнадеждно. Или не беше той, или трябваше да пристъпя към по-сурови мерки. А и беше започнало да ми писва от дребните глупави пречки. Ако можеше да се вярва на думите на пазача, Ивайн Лаклан беше някъде в тази стая и аз щях да направя всичко възможно, за да го събудя.

Взех едно празно нощно гърне, скочих на масата и започнах да удрям по него с меча си. Вдигна се страшна гюрултия.

— Ивайн Лаклан! Ивайн Лаклан! — извиках аз с цяло гърло.

В алковите настъпи суетня. Сънливи, ругаещи мъже се изтъркаляха от сламените легла и грабнаха оръжията си.

— Веднага прекрати това адско изпълнение — изрева един от тях. — Какво се е случило? И кой по дяволите си ти?

Аз престанах да удрям по нощното гърне.

— Ти ли си Ивайн Лаклан? — попитах аз.

— Да, по дяволите. А ти кой си?

Аз го огледах от глава до пети. За щастие, беше по-дребен от Салан, но бе по-висок от мен, а голият му торс бе мускулест и здрав. Но Салан ме беше научил, че желанието и уменията са по-важни от мускулите.

— Казвам се Давин Тонере — рекох аз и издекламирах кратката реч, върху която бях мислил по целия път от Баур Кензи. — Тъй като ти си злодей и жалък предател и тъй като причини на майка ми ужасна болка, те предизвиквам на дуел.

Настъпи мъртвешка тишина.

Ивайн Лаклан ми хвърли студен поглед.

— Вземи си думите обратно, момче — рече ми той.

Аз поклатих глава.

— Всяка дума е вярна — отвърнах му аз. — А човек не може да забие стрела в гърба на майка ми и да се измъкне безнаказано.

— Чувал съм тези лъжи и преди — рече ми той бавно. — От пратеника на клана Кензи. Не знам защо Кензи започнаха изведнъж да се заяждат с нас, но всичко това е лъжа, чиста лъжа. Никога не съм удрял жена, камо ли пък да я пронижа със стрела! Вземи си думите обратно, пикльо, защото иначе ще трябва да се срещнем в железния кръг.

Изобщо не бях очаквал да си признае, но нещо в хладнокръвието, с което стоеше насреща ми и отричаше, ме разгневи още повече.

— Железният кръг е единственото място, където искам да се срещнем, предателю — изсъсках аз. — И само един ще излезе жив от там!

Железният кръг често е само очертана в пясъка линия. Ако има достатъчно мъже и оръжия, това е кръг от забити в земята мечове, между които е завързано въже. Баур Лаклан обаче разполагаше с един изискан железен кръг от изляти във формата на мечове колони. Между тях висеше тежка ръждясала верига. Нямаше значение дали кръгът бе очертан от нарисувана линия или от кована верига — щом двама мъже влезеха в него, за да се бият, попадаха в друг свят. Никой нямаше право да се намесва, никой нямаше право да им пречи или да им помага. А когато двамата са влезли в кръга по собствено желание и съгласно правилата, никой нямаше право да търси отмъщение за случилото се вътре. По този начин мъже от различни кланове можеха да разрешат спора си, дори да отнемат живота на съперника си, без това да предизвика война между клановете. И нещо, заради което иначе биха били пожертвани множество животи, ставаше причина да бъде отнет само един или максимум два живота.

Студените стоманеносиви очи на Ивайн Лаклан се впиха в мен в мига, в който влязохме в кръга, макар и да не бе прозвучал сигнал за начало. Коремът ми се бе свил на топка, но щом се сетих за мама и за това как животът й бе висял на косъм, яростта ми отново се върна и ме стопли приятно.

Все още бе много рано сутринта и толкова студено, че от устите ни излизаше пара. Въпреки това Ивайн бе гол от кръста нагоре, а и аз си бях свалил ризата. Явно така се правеше. Аз започнах да размахвам меча си, за да се стопля малко, както ме бе учил Салан. Ивайн просто стоеше и ме гледаше. Може би си мислеше, че няма нужда да загрява, за да убие един „пикльо“. Извън кръга около нас се бяха наредили трийсетина мълчаливи зрители, всички до един от клана Лаклан. Тогава разбрах колко полезна всъщност бе веригата — не ми се вярваше някой от тях да изгаряше от желание да ми помогне, но благодарение на ръждивия синджир не можеха да помогнат и на Ивайн.

Съвсем близо до кръга бе застанала Хелена Лаклан, която се подпираше на дълъг, черен прът. Косата й бе съвсем бяла, а тялото й бе прегърбено от старост, но гласът й решително проряза тишината.

— Питам ви за последен път, може ли да разрешите спора си по друг начин?

— Само ако си вземе лъжливите думи обратно — изръмжа Ивайн.

Аз просто поклатих глава.

— Ти, Ивайн Лаклан, по собствена воля ли си застанал днес тук?

— Да.

— И не искаш да отстъпиш?

— Не.

— Ти, Давин Тонере, по собствена воля ли си застанал днес тук?

— Да.

— И не искаш да отстъпиш?

— Не.

— Тогава кръгът се затваря. Всичко, което се случва вътре, приключва вътре. И няма никой, който да пречи, да помага или да отмъщава.

Тя направи една кратка пауза, сякаш за да ни даде последна възможност да се откажем. Струваше ми се, че целият Баур Лаклан е притаил дъх. Нито Ивайн, нито аз продумахме.

— Нека тогава битката да започне — каза Хелена Лаклан и удари с пръта си в земята.

Ивайн вдигна меча си и веднага забелязах, че бе умел боец. Не бях и очаквал друго. Краката ми сами застанаха в правилната поза — ненапразно Салан ни беше тренирал, докато изгубвахме способността да ходим от умора. „Десния крак напред, момче! Вдигни ръка!“ Чувах гласа му в съзнанието си. Мислех, че съм готов. Но когато Ивайн атакува за първи път, аз едва смогнах да вдигна меча и да парирам удара, така че да не ми посече рамото. Остриетата се удариха и звъннаха, а пръстите ме заболяха — ударът му бе силен, много по-силен от ударите на Кини и Барутлията, почти равен по сила на ударите на Салан. А това беше само първият. Кога ли щеше да нанесе втория?

„Никога не си мисли, че даден удар е последният“ — наставляваше ме Салан в съзнанието ми. — „Мисли за следващия. И за по-следващия, и за по-по-следващия.“

Не че имаше време да мисля с главата си. Бях принуден да оставя тялото си да мисли вместо мен, защото Ивайн отвръщаше на париранията ми с истински дъжд от удари — срещу раменете, главата, гърдите; ако имах време, щях да се уплаша, защото това изобщо не приличаше на тренировките. Наложи се да хвана меча с две ръце, за да не го изпусна, и трябваше да забравя, че ще мога и аз да атакувам, освен ако не исках да изгубя ръка или да ми се случи нещо още по-лошо. Как можеше да е толкова бърз? Как можеше да удря толкова силно? Използваше техника, каквато не бях виждал преди, и дори не знам как изобщо успявах да си вдигна меча, така че да не ми отсече главата.

Обзе ме мрачно тежко чувство на безнадеждност, точно както в съня — ръцете ме боляха толкова силно, че ми идеше да крещя, а мечът тежеше един тон. Леденостудените очи на Ивайн не ме изпускаха от поглед нито за секунда и посланието им беше ясно — аз бях просто животно, което трябваше да заколи колкото се може по-бързо. А пък аз, с всичките ми мечти за това как ще отмъстя за мама и ще убия предателя, аз можех единствено да се отбранявам и да отстъпвам назад, докато не усетих тежката студена верига зад гърба си и нямаше накъде да мърдам повече.

Видях го, че се усмихва и знаех, че си мисли, че вече ме е хванал натясно. Следващият удар щеше да е последният. Освен всичко друго знаех и как щеше да постъпи — нямаше да ми нанесе удар, който да можех да парирам, а щеше да се цели направо в гърдите. Беше го пробвал на три пъти вече, и аз на три пъти бях отстъпвал назад, но сега нямаше как да го направя.

Острието на меча полетя към мен като копие. Аз клекнах, така че стоманеният връх изсвистя над мен. И докато Ивайн осъзнае, че все още не ме беше убил, аз се изправих и го ударих с глава в голия корем, колкото сила имах.

— Ох — изпъшка той, бях му изкарал въздуха. Олюля се назад, седна на земята и изпусна меча.

Сега беше мой ред. Сега той беше животното за заколение. Аз вдигнах меча, за да му разрежа гърлото.

Но не можах. Сивите му очи продължаваха да се взират в мен, но вече не бяха толкова студени, и аз знаех, че го беше страх. В този миг той беше човек, жив човек, а ако вдигнех меча, с него щеше да е свършено. Щеше да е мъртъв. Едно безжизнено тяло.

Аз свалих меча. Щях да се разплача. Майка ми за малко да умре заради него, бях дошъл, за да го убия и сега, когато ми се удаваше шансът да го сторя… И аз ли бях като Нико, слабак, който не можеше да нанесе удар, когато му е времето? Така Ивайн щеше да продължи да живее, също като Дракан, и да причинява зло на още хора? Той заслужаваше да умре. Аз отново вдигнах меча и замахнах — той полетя в дъга към гърлото на Ивайн.

Желязото се удари в стомана. Мечът на Ивайн бе отново в ръката му. Твърде дълго се бях забавил. Но той продължаваше да седи на земята и аз бях в по-изгодна позиция. Ударих още веднъж, с всичка сила.

Дзъъън. Чу се странен трясък, който съвсем не приличаше на чистия звън, който издаваха две остриета при удар. Изведнъж мечът олекна в ръцете ми. И когато понечих да го вдигна, за да замахна още веднъж, разбрах защо: острието беше счупено, на две длани над дръжката. Бях останал без оръжие.

Ивайн бавно се изправи на крака. На гърдите му имаше голямо червено петно, там, където му бях нанесъл удар с глава. Той дишаше странно тежко. Но имаше меч, а аз не. Изгледа ме.

— Е, момче — рече ми той. — Май е крайно време да се извиниш.

Аз просто го гледах.

— Ти ме нарече предател. Обвини ме, че съм наранил жена. Вземи си думите назад.

Не можех.

— Вземи ги. — Той вдигна меча.

Аз само поклатих глава. Искаше ми се да затворя очи, но не го направих. И така той замахна с меча.

Острието му ме удари по рамото с такава сила, че аз изпуснах счупеното си оръжие и паднах на едното си коляно. Гледах надолу. Салан казва, че ако нечий меч е много остър, разбираш, че са ти отрязали ръката едва като я видиш да лежи на земята. Нямаше ръка. Дори капка кръв.

Постепенно осъзнах, че Ивайн ме бе ударил с ръба на меча. Аз вдигнах глава и го погледнах. Сивите му очи не бяха толкова леденостудени, колкото в началото на двубоя.

— Вземи си думите назад — повтори ми той.

Аз го погледнах мълчаливо и отново поклатих глава.

Този път ме удари по другото рамо. Ръката ми изтръпна и не можех да я вдигна. Той продължаваше да ме удря с ръба.

— Признай, че лъжеш.

— Не съм излъгал! — отвърнах му аз ядосано. Мечът отново изсвистя и този път ме уцели в гърба, така че паднах на колене.

И така продължи. Не разбирах защо толкова настояваше да си взема лъжите обратно. Сигурно, за да не може никой друг по-късно да го обвини за това, което бе сторил. Но аз не можех да произнеса тези думи. Не можех просто да се извиня на това чудовище. Можеше да ме убие, ако поискаше, но нямаше да ме накара да си взема думите назад, за да може той да си обикаля наоколо като свободен и „невинен“ човек благодарение на мен. И ударите продължаваха да се синят върху ми. Целеше се най-вече в раменете ми, но и краката, и гърбът отнесоха своя дял. Веднъж ме уцели в главата и аз видях звезди посред бял ден, а по бузата ми започна да се стича кръв. Падах след всеки нов удар. Той ме изчакваше да се изправя или да се понадигна преди да нанесе следващия. Това продължи, докато накрая застанах на четири крака и не можах повече да стана.

Той стъпи на рамото ми и ме ритна така, че се обърнах по гръб. После застана разкрачен над мен, а краката му бяха от двете ми страни. На лицето му се изписа странно изражение на отчаяние, когато опря върха на меча до гърлото ми.

— Наистина ли искаш да те убия, момче? Инат като твоя може да те довърши!

Устата ми беше пълна с кръв и не виждах добре. Болеше ме, не просто на едно-две места, цялото ми тяло пулсираше от болка.

— За последен път — изхриптя той. — Вземи си лъжливите думи обратно.

— Да гориш в ада дано! — промълвих аз и затворих очи. Усещах натиска на студеното острие в гърлото си и знаех, че този път възнамеряваше да ме посече. За миг си помислих за мама, Мели и Дина и в мен се породи странното желание да се извиня. Но най-вече си мислех колко ме болеше и как поне това щеше да свърши.

— Спри! Пусни го, огромен звяр такъв!

Аз веднага отворих очи, защото познавах двама човека на света, които можеха да говорят по този начин. За миг си помислих, че Ивайн ме бе ударил твърде силно по главата, защото бях убеден, че виждам по-малката си сестра Дина да стои и да го дърпа за ръката, докато му крещи с такава сила, че можеше да свали кожата на муле. По средата на железния кръг. Ивайн отстъпи няколко крачки назад и се хвана за главата, сякаш го бяха ударили с чук. Такова въздействие имаше сестра ми над околните.

— Дина…

Тя се обърна и погледът й ме шибна като с камшик.

— А пък ти! Ти, пълен идиот такъв…

— Дина. Вън. Излез от кръга!

— За да оставиш този глупак да те убие ли? И дума да не става! Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш!

Това прозвуча доста странно, тъй като Дина никога не псуваше.

— Да не си мислиш, че ще го оставя да му се размине, след като е ранил майка ми?

— Кой?

Кой? Какво искаше да каже?

— Той — не можех да вдигна ръка и да го посоча. — Ивайн Лаклан.

— Този ли? — тя погледна противника ми и после отново мен: — Това не е Ивайн Лаклан.