12. Кукла за бой

Дина

— Хванете го! — извика чернобрадият и се изсипа от фургона. — Хванете малкия негодяй!

Той се хвана за носа с едната ръка, а кръвта се процеди между пръстите му. Между елите се виждаше малкото пъргаво телце на Тавис, който търчеше така, сякаш самият дявол беше по петите му. И това бе съвсем разбираемо, тъй като трима от фалшивите търговци се втурнаха веднага след него, двама пеша и един на кон.

„Бягай, Тавис! — помислих си аз. — Бягай колкото ти крака държат!“ Бързо се огледах наоколо. Докато всички гонеха Тавис, навярно и аз можех…

— Ти оставаш тук — една ръка стисна китката ми в желязна хватка и отново ме дръпна на земята. Аз все още бях слаба и отпаднала заради вещерския корен и краката ми се пречупиха в коленете като подпалки.

— Боли! — запротестирах аз, защото имах чувството, че стискат ръката ми в клещи.

— Ах, каква трагедия! — каза мъжът тихо и изобщо не отпусна хватката.

Аз се втренчих ядосано в него, но той се пазеше да не уловя погледа му. Мнимият Ивайн. Останалите го наричаха „господарю“ и аз разбрах, че той идваше от планината Сагис и бе роднина на майката на Дракан. Следователно един вид братовчед на самия Дракан. Това всъщност не беше особено изненадващо — той и Дракан със сигурност много си пасваха, помислих си аз ядосано.

Взрях поглед между дърветата, но не можех да видя нито Тавис, нито преследвачите му. Цял ден бяхме следвали една малка пътечка през гъста мрачна елхова гора. Стеблата бяха толкова близо едно до друго, че на гората й бе нужен само миг, за да погълне Тавис, трима големи мъже и един кон. Чувахме викове, но не и тропот от копита или стъпки, защото земята бе покрита с пухен килим от стари кафяво-жълти иглички.

Валдрако се размърда неспокойно.

— Сандор — каза той на чернобрадия. — Вземи сивия жребец и отиди да видиш какво става. По дяволите, не може да е нужно толкова много време да намериш едно малко упорито момче.

— Той е хитър — измърмори Сандор и попи кръвта от носа си с шала. — Пуснах го, защото каза, че му се пишка, и докато отвързвах краката му, този дрисльо ме ритна в главата и избяга от задната страна.

— Човек не трябва да е хитър, за да те измами — каза му Валдрако с жлъчен глас. — Гледайте да го хванете. Ако се наложи, той ще бяга до вкъщи, до планинския клан, за да им разкаже, че изобщо не се е удавил!

Ох! Само да го направеше! Само да успееше! Моето семейство най-вероятно си мислеше, че съм мъртва, и на никого нямаше да му хрумне да ме търси на толкова много дни път от Баур Лаклан.

Сандор възседна сивия жребец, който обикновено теглеше фургона, и се втурна по посока на виковете. Мина известно време. И още. Малдрак пусна ръката ми, но не сваляше очи от мен. Беше ясно, че изобщо не възнамеряваше да ме пуска. Но Тавис? Аз потърках изтръпналата си ръка и надеждата малко по малко взе да се връща.

Но когато мъжете се върнаха, Тавис беше с тях — метнат на седлото пред Сандор, сякаш бе чувал. Той имаше огромна синина над едното око, а лицето му бе тебеширено бяло и бледо под луничките. Не само той бе пострадал. Другият кон, рижият, куцаше лошо, а ездачът му вървеше съвсем превит и се държеше за единия лакът.

— Малкият плъх не си заслужаваше усилията — изсъска Сандор ядосано. — Рижият окуця, а Антон си счупи рамото.

Той хвана Тавис за врата, вдигна го и го сложи да седне. Главата на Тавис се люшкаше, сякаш беше прекалено тежка за тялото му.

— Не може ли просто да се отървем от него?

Да се отървем… отне ми миг да осъзная какво имаше предвид. Те нямаше да пуснат Тавис да си тръгне. Сандор седеше там и искаше разрешение да го убие.

Не! — извиках аз ужасено, а интонацията на Жрица на срама се появи от само себе си. — Не можете да убиете дете!

Валдрако ме удари толкова силно, че аз паднах на земята и видях звезди посред бял ден. После той ме изправи, закри с едната си ръка очите ми, а с другата запуши устата ми и ме притисна към гърдите си.

— Мълчи — изсъска той. — Мълчи и слушай! — гласът му беше толкова плътен и студен, че нямаше нужда да крещи. Беше ме притиснал толкова силно, че усещах брадата му на бузата си.

— Имаме още доста от вещерския корен — започна той.

— Не… — промълвих аз несъзнателно. Или поне исках да кажа точно това, но тъй като ме държеше за устата, издадох само един хриплив звук. Не исках да се връщам в призрачната земя. „Човек може да умре“ — беше ми казала мама и аз й вярвах. Да умре или най-малкото — да се побърка. Това не беше място за живи хора.

— Казах ти да мълчиш! — той ме разтресе. — Можем да те упоим. Лесно е и е опасно само за теб. Но може да постъпим и другояче. Знаеш ли какво е „кукла за бой“?

— Не — прошепнах аз.

— Всички деца трябва да бъдат шляпани от време на време — рече ми той, сякаш това бе ясно от само себе си. — Но можеш да загубиш живота си, ако удариш графско дете. И как тогава да бъдат възпитавани тези деца? Сега ще ти кажа. Дава им се кукла за бой. Ако графското дете направи някоя пакост, куклата за бой си го отнася.

Думите му прокънтяха в ушите ми, но не знаех какво целеше с всичко това. Скоро разбрах.

— Лакланското момче е твоята кукла за бой. Ако ме ядосаш, той ще си го получи вместо теб. И ако отново използваш вещерските си очи или глас срещу мен или моите хора, ще го убием. Разбра ли?

Аз се свих и не знаех какво да правя.

Разбра ли?

— Да…

— Добре. Трябва да се научиш да се държиш прилично. Можем да започнем с две прости правила. Пази очите си за себе си — ако някой от нас те погледне, ще свеждаш поглед в земята. Ясно ли ти е?

— Да.

— Трябва да се научиш още да си държиш устата затворена. Няма да говориш, докато не ти бъде казано.

Той ме пусна и нареди на Сандор да прибере Тавис отново във фургона.

— И се погрижи този път да не избяга!

После отново се обърна към мен. Аз погледнах сковано в земята, както ми бе казал.

— А ти! — рече ми той — Ти идваш с мен във втория фургон.

— Червеният кон не може да тегли с този крак — каза Сандор.

— Така е. Ще трябва да използваме Мефисто.

Говореше за собствения си кон — голям зъл тъмнокафяв жребец. Той присвиваше уши и се озъбваше всеки път, щом някой го приближеше. В началото си мислех, че не харесва само мен — все пак веднъж го бях наръгала в хълбока с ножа си. Но конят беше също толкова зъл и към останалите. Наложи се Валдрако сам да го впрегне, защото Сандор твърдеше, че ще го ухапе, ако се опита.

Валдрако се метна на капрата и хвана юздите. Зацъка с език. Мефисто ритна ядосано тегличния ремък с единия си заден крак. Явно не беше свикнал да бъде впрегатен кон и не му харесваше. Но когато Валдрако заплашително вдигна камшика, все пак се подчини и тръгна. Фургонът не бе толкова тежък, колкото преди. Наметалата на клановете и мечовете ги нямаше — бяха ги взели трима мъже, които срещнахме на излизане от планината. Доколкото видях, не платиха за тях. Даже напротив, Валдрако подаде на единия кесия, а той я взе мълчаливо. Тази сделка ми се беше сторила странна.

Мефисто ритна ремъка и Валдрако трябваше да го плесне по гърба с юздите. Този кон не ми харесваше. Изобщо не беше мил. Но го разбирах. И аз исках да ритна юздите, но не посмях. Можеше да коства живота на Тавис.

— Седни някъде, където да мога да те виждам — нареди ми Валдрако след известно време и аз послушно се качих на капрата до него.

— Не че имам нещо против да те удрям — поясни той, сякаш беше важно да разбера всички подробности. — Просто не ми е изгодно да те убия сега. От момчето за сметка на това нямаме никаква полза. Само заради теб е още живо. Не го забравяй.

Аз не казах нищо. Не ми бяха задали въпрос.

Загрузка...