Знакът на жрицата

3. Крадец на овце и фазани

Дина

На следващата утрин Давин отново изчезна, точно преди закуска. Аз самата не хапнах почти нищо. Бях толкова бясна на брат си, че не можех да преглъщам от яд. Не проумявах как може да се държи по този начин и то точно сега, когато мама не беше на себе си заради историята с търговеца на деца. Нима си нямаше достатъчно грижи?

— Изяж си кашата, Дина — каза мама отнесено, докато аз отделих една купа с каша за Давин и я покрих с кърпа.

— Не съм гладна — измърморих аз със забит в масата поглед.

— Кажи ми, има ли й нещо на кашата?

Аз поклатих глава.

— Не е заради кашата, аз просто…

— Ами изяж я тогава! Или я дай на кокошките, все ми е тая!

Роза вдигна изненадано глава. Мама рядко повишаваше глас заради дреболии. Очите ми се просълзиха, защото очевидно аз бях виновна. Скочих от масата, изтичах навън и направих точно каквото ми каза. Кокошките кудкудякаха и се блъскаха в краката ми, за да докопат своя дял от неочакваното лакомство, а златистите лъчи на утринното слънце си играеха по гърбовете им. Кокошките, които гледахме тук горе, бяха по-големи от онези в Биркене, имаха красива червеникавокафява окраска, почти бакърена. Явно така изглеждаха кокошките на планинците по принцип, а във всеки случай нашите бяха досущ като съседските. Чух, че някой блъсна вратата и си помислих, че е Роза, но се оказа мама. Без да продума, тя ме прегърна изотзад, положи буза на главата ми и ние останахме така за миг, загледани в кокошките, които кълвяха и се бореха за остатъците от каша.

— Е, и това, че те харесват гозбите ми, е нещо… — каза мама на шега. Каза го, за да ме накара да се усмихна.

— Давин е глупак — рекох й аз разпалено. — Защо се превърна в такъв глупак?

— Не е глупак — отвърна ми мама и въздъхна, така че аз усетих дъха й по шията си. — Той само се опитва да се държи като възрастен, макар че все още не е съвсем пораснал. Най-добре ще е да го оставим малко на мира.

Последното, което исках да му осигуря, бе спокойствие — по-скоро ми се щеше да го сритам здравата.

— Той вече почти не ме поглежда — казах аз и внезапно се разридах спонтанно и неутешимо. Когато само четирима човека на света се осмеляват да те погледнат в очите, е много трудно да загубиш един от тях.

— Ех, съкровище — промълви мама и ме прегърна още по-силно. — Съкровище, прости ми, че изобщо не бях забелязала. Бях обсебена от факта, че той не ме поглежда вече.

— Няма право да се държи така — изхлипах аз. — Защо се отдалечава от нас по този начин?

Мина известно време преди мама да отговори.

— Не съм много сигурна какво точно се случва в душата му — отвърна ми тя. — Но Давин… Преди, когато беше момче, знаеше кой е. Мисля си, че сега, когато е на път да се превърне в мъж, не му е съвсем ясно какво означава това. А това е нещо, с което ние двете не можем да му помогнем. Но когато намери отговорите, ще се върне при нас.

— Сигурна ли си? — гласът ми трепереше и звучеше така, сякаш бях на възрастта на Мели. Ами ако не се върнеше? Не познавах много мъже, които можеха да погледнат една Жрица на срама в очите. Нико се опита, но това му причини болка, защото чувстваше вина за толкова много неща. Единственият, който можеше да го направи без проблем, бе Дракан и то защото у него нямаше повече срам, отколкото у едно животно.

— Сигурна съм — рече ми мама. — Защото ако нашият Давин не може да ни погледне в очите, когато стане мъж, то значи съм го възпитала лошо, нали?

И с това целеше да ме накара да се усмихна. Но аз не можех. В този момент се чу едно предупредително излайване „джаф!“ от Пес, нашето голямо сиво куче, което се припичаше на слънце в края на козарника, но сега се бе изправило. Мама ме пусна.

— Прибери се вътре и си избърши очите, съкровище — каза ми тя. — Идват ни гости.

Беше един мъж от клана на Лаклан — слаб, тъмнокос господин с изискани маниери. Беше добре облечен, с вълнено наметало в цветовете на клана Лаклан. На пояса си носеше нещо, което наподобяваше сребърна верига.

— Хванахте ли търговеца на деца? — изстрелях аз само като видях жълто-червената му горна дреха.

Той точно щеше да ме погледне, но се спря навреме.

— Не, медамина — отвърна ми учтиво. — Все още е на свобода. Най-вероятно е избягал долу, в долината. Не, за съжаление идвам по друг повод, имаме отново нужда от Жрицата, ако тя няма нищо против.

Устните на мама побеляха. Последния път й се отрази толкова зле, че трябваше да пие валерианови капки в продължение на две седмици, за да спи спокойно през нощта.

— Много малко време мина — казах аз кисело. — Нима в клана на Лаклан се вършат толкова много престъпления?

— Дина! — сряза ме мама строго и аз веднага съжалих за думите си. Планинците можеха да бъдат ужасни, когато някой наранеше честта на клана им. Но мъжът с лакланското наметало само се усмихна.

— Както казват хората, една беда рядко идва сама. Но този път не е толкова сериозно. Става въпрос само за няколко изчезнали овце.

Не звучеше така сърцераздирателно, както търговия с деца, и раменете на мама малко се поотпуснаха. Но тя все още изглеждаше уморена.

— Мамо — казах й, защото не можех да я гледам толкова бледа, притеснена и изтощена, — искаш ли аз да отида? Ако наистина е само заради няколко овце…

Макар че бях ученичка на мама само от половин година, мисля, че щях да се справя с един евентуален крадец на животни.

Лакланецът понечи да каже нещо, но се отказа. Очевидно не му беше много приятно да се задоволи с единайсетгодишната дъщеря на Жрицата на срама. Мама го забеляза и по устните й пробягна усмивка.

— Можем да идем двете, Дина. За да съм до теб, ако ти потрябва помощта ми. Роза, ще заведеш ли Мели долу при Мауди? Тя ще се зарадва да те види. Толкова се гордее с лъжиците, които наскоро й издялка. Ако й измайсториш още две, сигурно ще ти даде едно от кутретата, на които отдавна си хвърлила око.

По устните на Роза пробяга бърза, стеснителна усмивка. Тя не беше свикнала да я хвалят, не беше свикнала хората да мислят, че е способна и че става за нещо.

— Как ли ще се почувства Пес, ако се върна вкъщи с едно от тях? — попита тя.

— Пес е едно разумно старо куче — рече мама. — Наясно е, че трябва да си снизходителен към невръстните кутрета.

Тези думи на мама ме накараха да се замисля дали тя нямаше предвид и невръстните деца.

Сега имахме само един кон, нашия черен жребец Фалк, който ни подари Мауди Кензи, след като загубихме Блис в Дунарк миналата година. Мама попита Деби Уртемутер дали ще ни заеме своето малко сиво космато пони. Тя се съгласи, но тогава се появи следващата пречка. Салан, който винаги придружаваше мама, за да я пази, го нямаше никъде, а и старата му майка не знаеше къде да го намерим.

— Аз мога достатъчно добре да опазя мадам! — каза лакланецът. — С удоволствие ще изпратя мадам и дъщеря й обратно до вкъщи.

Мама се замисли. После кимна.

— Роза, кажи на Мауди, че сме тръгнали с Ивайн Лаклан към Хебракс Мьоле и при един мъж, който може би е откраднал три овце от съседа си.

През цялата нощ беше валяло, но сега слънцето грееше и сгряваше почти като през лятото. Когато стигнахме до малката брезова горичка в подножието на Овчия хълм, Ивайн внимателно отмести настрана влажните клони, за да можем с мама да минем без да се намокрим. Той по принцип беше по-учтив и маниерите му бяха по-различни от тези, с които бях свикнала. Салан, например, щеше да сметне, че и сами можехме да се сетим да се наведем, докато минавахме под една мокра от дъжда ела. Той всъщност щеше да се изкачи преди нас по следващия хълм, за да се увери, че там не ни чакаха врагове.

— Той изглежда толкова… как да кажа, изискан — прошепнах на мама. Аз например за първи път срещах планинец, който бръснеше по-голямата част от брадата си и оставяше само един изящен триъгълник, какъвто би се получил, ако прокараше по брадичката си почернял от сажди пръст. — А и начинът, по който се изразява.

Мама се усмихна.

— Постепенно ще откриеш, че има много планинци, които не се разхождат наоколо облечени в овчи кожи и не се изразяват с нечленоразделни едносрични измучавания.

— Салан май го прави — измърморих аз.

— Разбира се, че не го прави — отрече тя, но после отново се усмихна, защото Салан можеше да се държи съвсем по планински, когато го прихванеха дяволите.

— Мадам — извика Ивайн, който постепенно се беше отдалечил на десет конски дължини от нас. — Ще издържи ли вашето пони на по-бързо темпо? Дамите сигурно биха искали да се приберат преди да се стъмни…

— Със сигурност ще издържи — извиках му аз в отговор. Но съвсем друг въпрос е дали ще поиска. Защото Сивушкото на Деби можеше да върви цял ден със своето темпо, без изобщо да се запъва, но ако човек го пришпореше, понякога се заинатяваше. Аз обаче го подканих с крака и макар че замърда уши от яд и замаха с опашка, то продължи напред в бавен спокоен тръс, докато застигнахме Ивайн и неговия голям тъмнокафяв жребец.

Яздехме на изток, а слънцето се издигаше все по-високо на небесния свод. Най-накрая ден без дъжд, мъгла или брулещ вятър, помислих си аз, и постепенно забравих за Давин и лошото си настроение. Макар че Сивушкото на Деби не бе някакъв прекрасен приказен кон, все пак беше доста приятно да го яздиш в хубавото време, отивайки да свършиш една съвсем безобидна работа, особено като си помислиш, че днес беше денят на Голямото пране.

Никога преди не бях ходила в Хебракс Мьоле, но явно мама беше, защото когато Ивайн понечи да продължи на изток при един каменист хълм, тя спря Фалк:

— Няма ли да минем на запад покрай Гребеновия връх?

— Гребеновата река е доста буйна сега заради дъжда и топящия се в последно време сняг — отвърна Ивайн. — Не ми се иска да поставям безопасността на Жрицата на срама на карта. Този път е по-дълъг, но за сметка на това има по-хубав брод.

Отново ни нарече „дами“. Човек би могъл сигурно и да се удави? Мама само му кимна и го остави да постъпи, както бе решил.

Мястото беше много красиво. Пътят минаваше покрай брега на едно тясно кристално езеро, от двете страни на което се издигаха два стръмни, покрити с брези скалисти склона. Повърхността му беше толкова спокойна, че сивите скали, светлозелените листа и черно-белите стебла се отразяваха като в огледало в тъмната вода. Една белочела водна кокошка се плъзна по езерото, оставайки диря след себе си. Огледалното отражение се залюля и пречупи, но само след миг бе отново цяло и съвършено, така че на човек му беше трудно да намери разлика между истинския природен пейзаж и водния. Както се бях загледала в отражението, изведнъж ми се стори, че зърнах нещо — човек или едро животно. Вдигнах глава и погледнах към върха на хълма, който се извисяваше над нас. Не видях нищо, но все пак спрях Сивушкото.

— Там има нещо — казах аз. — Горе на върха на хълма има нещо.

— Да, видях го — отвърна ми Ивайн. — Беше само един фазан.

Точно тогава осъзнах, че нещо не бе наред. Каквото и да се спотайваше там горе, определено не беше фазан. И изведнъж ми се стори, че допускахме голяма грешка, като яздехме без Салан по непривичен за нас път, с мъж, когото не познавахме.

— Хайде, мили дами — подкани ни Ивайн. — Слънцето се издига все по-високо, а крадецът на овце чака.

Но аз не пришпорих Сивушкото, а мама и Фалк не можеха да минат покрай мен, защото пътеката беше доста тясна.

— Дина, тръгвай.

— По-добре да обърнем — прошепнах аз на мама. — Не беше фазан.

Преди една година тя сигурно би казала „Глупости!“ и би продължила напред. Сега обаче нещата стояха другояче. Сега бяхме предпазливи. Без да каже и дума, мама обърна коня и запрепуска в галоп към пътя, откъдето бяхме дошли. Сивушкото не се нуждаеше от много подкани, за да тръгне след нея, все пак отивахме в посока към вкъщи.

Аз хвърлих един бърз поглед през рамо точно когато Ивайн се обърна и откри, че двете послушни „дами“ не го следваха вече. Но той не извика нито „Спрете!“, нито „Почакайте!“, нито каквато и да било друга реплика, която човек би очаквал в подобен момент. За миг изглеждаше разярен. След това пъхна два пръста в устата си и изсвири оглушително.

Храстите по хълма се размърдаха и разлюляха и се чуха викове, които в никакъв случай не бяха на фазани.

— Препускай! — извика ми мама. — Колкото се може по-бързо.

Фалк охотно се стрелна напред, и Сивушкото се разбърза, но крачетата му бяха значително по-къси от тези на тъмнокафявия жребец на Ивайн. Чувах тропота от копитата му съвсем близо зад мен и изведнъж той избута понито, така че то се препъна и аз за малко да падна. Ивайн се протегна към юздите на понито и ги хвана точно под мундщука. Накара двата коня да се извърнат така, че да застанат напречно на пътеката, като муцуните им едва ли не опираха в хълма, а опашките им сочеха към езерото.

— Спри, Жрице на срама — извика той след мама. — Държим дъщеря ти!

Мама дръпна толкова рязко юздите на Фалк, че той почти коленичи. После се обърна, погледна Ивайн, а погледът и бе помътнял от гняв.

— Що за човек си ти — изрече тя с онзи глас, с гласа на Жрица на срама, който достига до хорската съвест.

— Стреляй, по дяволите! — извика някой в храсталака и изведнъж нещо проряза въздуха със свистящ напевен звук и мама се строполи върху шията на Фалк. Видях нещо дълго и черно, което стърчеше от рамото й.

Бяха улучили мама.

В първия момент не можех да мисля за нищо друго. Фалк направи няколко плахи крачки в тръс напред и спря. Един от устроилите ни засада изскочи от храстите, изтърколи се последните няколко метра до пътеката и се насочи към черния ни жребец.

Тогава се обърнах към Ивайн. Очите на мама вече бяха срещнали погледа му и той стоеше неподвижно и бе напълно разтърсен. Аз само трябваше да довърша започнатото.

— Що за човек си ти, след като посягаш на жени и деца — изсъсках аз и макар че бях ядосана и в същото време ужасно изплашена, успях да накарам гласа си да прозвучи по онзи особен начин, а Ивайн се сви, пусна юздите на Сивушкото и скри лицето си в ръце, сякаш го бях наплюла с киселина. Аз грабнах малкия си нож, който носех на колана, замахнах бързо два пъти и срязах юздите на жребеца. След това го ударих по муцуната колкото сила имах. Той се дръпна уплашено, единият му заден крак попадна извън пътеката и конят едва се задържа, за да не цопне в езерото. Ивайн посегна към юздите, но от това нямаше никакъв смисъл. Веднага щом тъмнокафявият жребец отново стъпи здраво на крака, аз го наръгах с ножа в хълбока и това му дойде в повече. Той се втурна надолу по пътеката в панически галоп, по-далеч от мен и от мама, а Ивайн нямаше как да го спре. Тогава аз обърнах малкия Сивушко и се устремих към мъжа, който се бе запътил към мама. Той чу тропота на копита и се обърна. Зяпна с уста от удивление, хълбокът на Сивушко го удари и за един съвсем кратък миг мъжът застана неподвижно във въздуха между езерото и пътеката, а ръцете му се въртяха като колело на вятърна мелница в опит да възвърнат равновесието му. Не го видях да пада. Чух само как цопна във водата.

— Мамо… Мамо, ти можеш ли да яздиш?

Тя се бе задържала по някакъв начин на коня.

— Тръгвай — рече ми тя през зъби. — Фалк ще те последва.

Аз се промуших с понито покрай нашия черен жребец.

Пътеката беше прекалено тясна, за да яздим една до друга, затова можех само да се надявам, че Фалк ще последва своя приятел. Последните двама от участниците в засадата бяха слезли на пътеката, но те нямаха коне, та дори и Сивушко щеше да им избяга без проблем. Аз препуснах напред. Фалк ме последва.