Знакът на жрицата

22. Зелено и бяло

Дина

Валеше. Големи, тежки капки се стичаха от клон на клон. Имаше да извървят още дълъг път преди да стигнат земята, защото елите растяха нагъсто. Но все пак успяваха да се процедят и ние лека-полека се намокрихме.

Тавис се хлъзна пред мен на стръмната пътека и аз го хванах за ръката, за да не падне. Той се дръпна с неуместна грубост и продължи нагоре, без изобщо да ме погледне. Ако някой щеше да му помага, явно не трябваше да е „предател“ като мен.

Все още не можех напълно да повярвам, че вървях тук, под открито небе и че поемах глътки въздух, които ухаеха на борови иглички, смола и дъжд. Дори донякъде ми беше приятно, че се намокрих, поне в началото.

Давин ме бе открил. Давин и Роза. И аз бях на път към вкъщи.

Давин и просякът, които бяха далеч напред, спряха, за да освободят Саша, чиито ръце се бяха закачили за един клон. Тя дори не помоли за помощ. Отскубна се от клона с едно рязко движение и изобщо не се притесни, че скъса коприненото си наметало. Скитникът внимателно махна всички нишки от тюркоазено синьото наметало, които бяха останали да висят на клона. През ума ми мина, че Саша го бе направила нарочно, та да ни намерят по-лесно.

— Не може ли да я оставим тук? — попитах аз. Не посмях да викна. Наистина не бяхме забелязали някой да ни следи и смятах, че все още не бяха разкрили бягството ни. Но скоро щяха да го сторят и нямаше смисъл да предизвикваме съдбата. — Може да я вържем за някое дърво, със сигурност ще я намерят преди нощта да се спусне.

Скитникът явно намираше идеята за добра. Давин сбърчи чело и изглеждаше разколебан. А Саша ококори очи и на лицето й се изписа ужас.

— Недейте, моля ви — проплака тя. — Не бива да правите това. Вълците може да ме изядат.

Съмняваше ме. Не биха се приближили толкова до Дракана. А и чувствах, че тя май повече се преструваше на уплашена.

— Не можем вечно да я мъкнем с нас — казах аз. — Ще ни издаде при първа възможност.

Саша замига с големите си тъмни очи. Да не би да се беше просълзила? Да, по всяка от двете й бузи се търколи по една сълза.

— Никога! — рече тя. — Нямате ни най-малка представа от какво ме спасихте. Този мъж… — тя въздъхна. От гърдите й се откъсна тежка, сподавена от плач въздишка. — Този мъж е зъл.

Не се и съмнявах. Но последния път, когато ги видях заедно, тя го гледаше с възхита и го наричаше „господарю“.

— Няма нужда да я връзваме — рече Давин. — Можем просто да я пуснем.

Саша сложи ръка на неговата и го погледна.

— Нека дойда с вас. Толкова много искам да се махна оттук.

Глупавият ми брат. Наистина ли не можеше да прозре колко е фалшива? Очевидно не. Имах чувството, че му се искаше да я увие в памук и нежно да я отнесе нататък.

— Давин, не можем да я вземем. Тя лъже! Не разбираш ли, че лъже?

— Не можем и да я изпратим обратно при онзи звяр! — каза ми той. — Щом не иска. Дина… погледни я в очите. Ако казва истината, то… то ще я вземем с нас. Даже горе в Планинската земя, ако се наложи.

Стомахът ми се сви.

В радостта си от срещата с Давин и Роза, от това, че отново бях свободна, заради цялото напрежение почти бях забравила. Но сега си спомних отново. Не можех да погледна Саша в очите. По-точно казано, можех. Но нямаше да има полза. Специалната дарба, която бях наследила от мама, се бе изпарила. Бях я загубила, както изгубих и знака на Жрица на срама. И не ми се вярваше да мога да си я върна.

Вече не бях Жрица на срама.

— Дина, какво има? — той ме погледна изпитателно. Аз наведох глава.

— Нищо.

Нямах сили да го изрека.

— Давин, казвам ти, че лъже.

— Та ти не си я погледнала както трябва. Как може да си сигурна?

Аз свих рамене примирено.

— И не мога да го сторя. Прави каквото искаш.

Аз тръгнах.

— Дина! — запротестира той със смесица от раздразнение и учудване в гласа.

— Прави каквото искаш — повторих аз и продължих. И така, когато след един час стигнахме до мястото, където Барутлията ни чакаше с конете, Саша още се мъкнеше с нас.

Имахме само два коня, затова се придвижвахме много бавно. Но поне можехме да се сменяме, за да ни отпочиват краката. През повечето време на Саша й се удаваше да язди единия от двата коня. Тавис съвсем бе останал без сили, затова и той рядко вървеше пеша. Макар че скитникът бе най-зле от всички, не искаше да се качи на конете.

— За тоз, който се крие в гори дълбоки, е по-добре на два крака да ходи — пееше той. И макар че куцаше, се движеше доста бързо. Не той ни забавяше.

Скитникът… не можех да спра да го наричам така.

— Как се казваш? — попитах аз, докато вървяхме един до друг.

Той се усмихна, за миг зъбите му проблеснаха — бяха някак странно бели. Може би, защото целият бе тъмен, изгорял от слънцето и мръсен.

— Бродяга ме наричат, на бродяга и приличам — изпя той бавно.

— Бродяга? Не може да се казваш така.

Той вдигна рамене.

— Вече нямам друго име — рече той.

— Шшшшшт — каза Давин. — Мисля, че чувам нещо.

Всички застанахме неподвижно. И наистина. До нас долетя някакъв звук, все още далечен, но предвещаващ опасност. Бе кучешки лай.

Ние продължихме колкото се може по-тихо, без да кажем и дума повече.

Ловът бе започнал.

Ако Бродягата не бе с нас, щяха със сигурност да ни хванат. Мислех си, че е наполовина язовец, или по-скоро — наполовина лисица. Като изключим обаче факта, че лисиците не се катереха така по дърветата.

Той оставяше фалшиви следи. Откриваше преки пътеки и скривалища. Той ни преведе през гъсталаци, за които можех да се закълна, че бяха непроходими. Той заприщваше пътя зад нас по стотици различни начини: с камъни, с вода, с паднали дървета. Веднъж заблуди кучетата с помощта на един заек, който бе хванал. Друг път хвърли гнездо на оси в лагера на преследвачите, така че половината от конете им избягаха и им трябваха няколко часа да ги хванат.

Въпреки всичко войниците от Ордена на дракона бяха по петите ни. Бяха толкова много, сякаш никога не спяха. Бяха там през цялото време, някъде зад нас или пред нас, и всеки път щом успявахме да намерим някакво скривалище, където да си починем час-два, да подремнем малко, бързо ни принуждаваха да го напуснем отново.

— Човек оглупява, като не спи — каза Давин и разтърка едното си око. — От вниманието му убягват разни неща или пък забравя да се оглежда.

— Сред всички блага на живота най-ценното е сънят, за него жадува човек и с него утолява глада — промърмори Бродягата и си пийна доста голяма глътка от едно от двете шишета с вода, които ни бяха останали.

Барутлията бе загубил своето предния ден, когато ние трябваше на пожар да си тръгнем от потока, където бяхме спрели на почивка. На следващия ден останахме без конете и Саша, но това не бе голяма загуба.

Бяхме близо до Планинската земя и сега преобладаваха стръмните склонове и камъните, а дърветата се разредиха. Трябваше да преминем през един скален масив, където почти нямаше да намерим прикритие, а Бродягата остави още една подвеждаща следа, за да забави преследвачите, докато го прехвърлим. Давин, Барутлията, Саша и конете се скриха в единия край на пътеката, по която се надявахме, че ще тръгнат преследвачите.

— Дръж я под око — казах аз преди с Роза и Тавис да се скрием високо горе, от другата страна на пътя.

— Толкова си подозрителна — каза Давин. — Да ни е сторила зло?

Никакво, освен че понякога бе ужасно бавна и оставяше тюркоазеносини нишки на различни места в околността. Но си замълчах.

— Само внимавай — рекох аз, а той кимна раздразнено.

— Да-да.

И така ние стояхме всеки от своята страна на пътя, чакахме и се надявахме, че хората на Валдрако ще минат покрай нас, без да ни открият.

— Ето ги, идват — прошепна Роза и ме стисна за ръката. — Слушай как кучетата…

— Ааааау. Ааааау.

Да, сега вече се чуваше съвсем ясно — специфичният, протяжен лай, който издаваха кучетата на войниците от Ордена на дракона, когато бяха надушили следа. А ето че и първите от тях се зададоха — сиво-кафяви, рошави зверове, които на височина стигаха до средата на бедрото на възрастен човек. Тавис извика леко и затвори очи. Страхуваше се от кучетата и от време на време му се присънваха, съдейки по това как се мяташе и викаше преди да го събудим. Роза сложи ръка на рамото му, на нея по-лесно, отколкото на мен, й се отдаваше да го успокои. Той все още ми нямаше доверие.

Щях да излъжа, ако кажех, че бях съвсем спокойна. Усещах как сърцето ми бе слязло в петите, но кучетата продължаваха да душат следата, която бяхме оставили долу и не забелязваха нищо друго. Те бягаха напред с наведени глави и високо вдигнати опашки. След тях се появиха и ездачите — осем, не, девет войника от Ордена на дракона, които се носеха в бърз тръс. Аз затаих дъх, но те бяха също толкова заети да следват кучетата, както кучетата — да следват следата. Доколкото видях, Валдрако не бе сред тях.

„Засега добре — помислих си аз. — Колко добре се справя Бродягата само.“

И в този момент нещата се объркаха. Два коня се втурнаха откъм гъсталака в другия крайна пътя. Върху единия от тях се открояваше блестящ синьозелен силует.

— Войници! — крещеше Саша с цяло гърло. — Войници, спрете! Враговете на господаря са точно тук!

А Давин, този идиот, тичаше след нея.

— Давин — извиках аз и исках да се изправя, но Роза ме хвана за колана на полата и ме дръпна надолу.

— Мълчи! — прошепна ми тя ядосано. — Да не мислиш, че ще му помогнеш, като те заловят?

Кучетата продължиха, но ездачите, разбира се, спряха рязко. Давин осъзна, че бе на път да им падне право в ръцете и че бе твърде късно да спре Саша. Той се обърна и се шмугна между дърветата. Тичаше като млад елен, но гората не бе достатъчно гъста, че да успее да им се изплъзне. Един от войниците вдигна лъка си.

— Стой долу! — изсъска Роза и ме дръпна още веднъж. Дори не бях осъзнала, че съм се опитала да се изправя.

Изведнъж Давин изчезна. Не знаех дали са го улучили и повалили или пък се бе скрил. Просто вече не го виждах. В същото време на пътя се случи още нещо. Кучетата се върнаха. И не бяха сами. Пред тях бягаше нещо тъмно, едро и прегърбено, един вихър от копита, резци и червени яростни очи.

— Това е дива свиня — рече Роза възхитено. — Откъде я е намерил? Мисля, че той е магьосник. Мисля, че може да говори с тях.

Тя, разбира се, говореше за Бродягата.

Ездачите трябваше да забравят за Давин. Когато срещу теб се задава една побесняла двестакилограмова дива свиня, всички мисли се изпаряват от главата ти.

— Елате — каза Бродягата тихо и изведнъж изникна зад нас. — Този мъж е умен и на късмета си не обръща гръб.

И понеже най-вероятно бе прав, ние станахме и тръгнахме.

Бродягата се върна с Барутлията и Давин чак следобед. Давин изглеждаше малко гузен.

— Тя ме удари по главата с един клон — рече той. — Не вярвах, че… Искам да кажа, не подозирах, че може да постъпи така.

На рамото му, където го беше уцелила стрелата, имаше кървава резка, иначе беше жив и здрав.

— Представи си, че тя беше грозна — казах аз и притиснах малко мъх към раната, за да спре да кърви. — Ако беше грозна, нямаше да й вярваш.

— Това няма нищо общо — запротестира Давин засрамено. Но и двамата знаехме, че имаше.

Коленете ме боляха. Краката ме боляха. Дробовете ме боляха. Имаше време, когато се занимавах и с други неща, освен да бягам, да падам, да ставам, пак да бягам и да бягам, да пълзя, да се катеря и отново да бягам и да падам. Някога светът ми не се ограничаваше само с мокри ели, скалисти склонове, мръсотия, тропот от копита, страх и бягства. Просто вече бях забравила… И не можех да си спомня…

Благодарение на Саша бяхме останали без коне. И сега тропотът на копита идваше от вражески коне. А след като Саша избяга, преследвачите ни следваха по петите и бяха толкова близо, че не можехме да си помислим за сън или по-дълга почивка. Утолявахме жаждата си, когато ни се удадеше случай, поне студена вода имаше колкото щеш. От предния ден не бях слагала троха в устата си.

Имаше само една утешителна мисъл. Приближавахме Планинската земя. С всеки изкачен склон се приближавахме все повече до невидимата граница, след която започваше земята на клановете. Не можехме да се надяваме, че това ще накара Валдрако да се върне, той очевидно не питаеше особено уважение към закона на клановете, но поне можехме да получим помощ от планинци, които щяха да ни защитят от Валдрако в името на клана Кензи.

— Виждаш ли ги? — попитах аз Давин, който лежеше по корем на една скална тераса малко по-нагоре.

— Не — рече той. — Но не бива да си мислим, че сме се отървали от тях.

— Вече нямат много полза от конете.

— Така е. Но пък и ние вече почти няма къде да се скрием.

— Не може ли да си отдъхнем малко! Давин, трябва да си починем. Иначе накрая някой ще падне от скалата от умора.

Давин пропълзя по корем навътре от ръба и седна. Червеникавокафявата му коса бе потъмняла от потта и дъжда. И той бе уморен, мърляв и притеснен. Изведнъж ми се прииска да отметна косата от челото му и да го прегърна. Но не го сторих. Вместо това се притиснах по-силно към Роза, която се бе облегнала на мен, бе положила глава на рамото ми и бе заспала. Барутлията се бе подпрял на един голям камък и се взираше в нищото. Последната част от пътя му се наложи да носи Тавис и това съвсем го бе изтощило. Бродягата никъде не се виждаше. Той бродеше по своите собствени пътеки както обикновено.

— Гладен съм — рече Тавис.

Едва ли молеше за храна, защото нито гласът му, нито лицето му изразяваха надежда.

— Нямаме — казах аз.

— Знам — отвърна той. — Но с удоволствие бих изял… една филия с мед. Или пилешка кълка. Една хрупкава, топла пилешка кълка. Или… или просто чиния супа. От костен мозък, моркови, месни топчета…

— Млъкни — изръмжа Барутлията. — Стомахът ми тъкмо бе спрял да къркори.

— Трябва да продължим — рече Давин. — Мисля, че вече сме наблизо. Ако се изкачим още малко по-високо в планината, то може би…

Той спря. Спогледахме се, защото аз също бях чула нещо. Тропот от конски копита. И той не идваше отдолу, а отгоре. Горе, откъм планината.

Аз се огледах трескаво. Бяхме се отдалечили от пътеката и можехме да се скрием зад няколкото скални блока. Бях сигурна, че не можеха да ни видят отдолу, ами отгоре?

Нямаше накъде да бягаме. Трябваше само да се спотайваме зад скалите, като малки зайчета във висока трева. Да се скрием колкото се може по-добре. Да чакаме. Да се надяваме.

Тропотът се приближаваше. Бяха много, цяло стадо коне. Но дали това бяха хората на Валдрако? Може би по някакъв начин бяха излезли пред нас, например предната нощ?

Подминаха ни. Подковите кънтяха по каменната пътека, кожените юзди проскърцваха, един от конете изпръхтя и сдъвка повода. Аз много внимателно подадох глава иззад скалата, съвсем приземи.

Бяха тринайсет-четиринайсет човека. От начина, по който седяха на конете, си личеше, че са уморени. По дрехите на повечето се виждаха петна кръв, а доста от тях имаха мръсни превръзки под или над лакътя. Но не това ме накара така дълбоко да си поема дъх, та почти се закашлях.

Носеха наметала, каквито имаха клановете. В бяло и зелено.

— Кензи — едва промълвих аз с пресипнал глас. — Давин, те са от Кензи!

Той подскочи. Всички замахахме с ръце и се развикахме.

— Кензи! Ехо, Кензи!

Всички се изправихме. Ездачите спряха, обърнаха се и ни приближиха. Зелено-белите наметала се вееха на вятъра.

Не можех да повярвам. Хора от клана Кензи. Дали търсеха нас? Или бе просто случайност? Такъв невероятен късмет!

Вече бяхме в безопасност.

Скоро се озовахме заобиколени от уморени коне и мъже.

— Кои, по дяволите, сте вие? — попита един от тях, някакъв висок, черевенокос мъж, който малко напомняше за Салан. — Какво правите тук?

— И ние сме от Кензи — рече Давин нетърпеливо. — Или по-точно някои от нас. Барутлия, кажи му…

Но Барутлията стоеше и се взираше в мъжете. Погледът му шареше от лице на лице, сякаш търсеше нещо.

— Давин — прошепна той. — Не познавам никого от тях. Нито един.

Усмивката на Давин помръкна.

— Какво искаш да кажеш?

— Те не са от Кензи — рече Барутлията, а в гласа му звучаха увереност и страх.

Отне ми един миг да осъзная какво бе казал. Доста дълъг миг. Аз се обърнах, за да побягна, но един от ездачите ме хвана за ръката и ме дръпна върху потния си кон. Краката ми се откъснаха от земята, аз увиснах и се замятах като риба на сухо.

— Хвани ги — изкомандва този, който приличаше на Салан. — Сигурно господарят Валдрако ще може да използва няколко истински селяка от Кензи за нещо.