Знакът на жрицата

26. Долината Скара

Давин

Наведох се над тъмната шия на коня и ми се прииска конете да имаха криле. Главният стражар бе избрал деветте най-здрави животни от тези, които хората на Валдрако и Морлан бяха яздили. Но те все пак бяха обикновени коне, а не приказни герои, които да притежават по осем крака или способността да летят. А точно сега имахме нужда от чудо. Бяха минали два дни, откакто мнимите представители на Кензи бяха нападнали Ская. А разстоянието от Свинската урва до Баур Кензи не можеше да бъде изминато за по-малко от три дни, независимо колко напрягахме конете и себе си. Единствената ми надежда бе, че Астор Ская нямаше да нападне веднага. За него се говореше, че обича да планира всичко до последния детайл, дори един най-обикновен лов. Дали щеше да му отнеме повече от пет дни да подготви нападението срещу Баур Кензи?

Бяхме деветима, въпреки упорството ми. Исках да отида сам, но главният стражар не искаше и да чуе.

— Твърде опасно е — бе казал той. — Ами ако те нападнат? Ами ако кракът на коня ти попадне в къртичина? Не, ще яздим бързо, но ще яздим в сплотен отряд.

Отрядът бяхме Дина, Роза, Барутлията и аз, самият главен стражар с трима от неговите хора и Морлан.

— Трябва ни някакво доказателство — рече главният стражар. — Не можем да разчитаме, че Ская ще повярват само на думата ни.

Затова Морлан яздеше сега зад главния стражар с ръце, вързани за седлото, а краката му бяха увити с въже, което минаваше под корема на коня. Ако кракът на неговия кон попаднеше в къртичина, според мен шансовете да се отърве без счупени крайници бяха минимални. Но неговото благосъстояние не ме интересуваше особено в момента.

Отне ни едно денонощие да навлезем окончателно в Планинската земя. За щастие през нощта имаше луна и можехме да яздим известно време, но накрая главният стражар ни заръча да спрем:

— Иначе ще уморим конете — рече той.

Не можехме непрекъснато да галопираме. Ог една страна изкачванията бяха много трудни, а пътят често бе твърде каменист и опасен, от друга — трябваше да пестим силите на конете. Налагаше се да превъзмогна нетърпението си и оставих главния стражар да определя темпото, защото той най-добре знаеше докъде се простираха силите на конете, а и нашите собствени.

— Понякога човек трябва да бърза бавно — измърмори главният стражар, когато веднъж не можах да си премълча. — Няма смисъл да хвърчиш напред, ако конят ти падне мъртъв по средата на пътя.

Добре знаех, че той беше прав, но аз през цялото време виждах пред очите си една и съща картина — празното място, където преди се бе издигала къщата ни. Мъртвите животни. Отровения кладенец. Само че сега вместо нея виждах новата ни къща, а наоколо лежаха не само мъртви животни. Майка ми. Мауди. Да, дори за Нико се тревожех. Дали ако тръгнеха да го убиват, щеше просто да ги погледне и да им каже: „Аз не обичам мечове“?

Втория ден се придвижвахме по-бързо, защото най-стръмните склонове бяха останали зад нас. Но главният стражар настоя да спрем за през нощта. Аз лежах между Дина и Барутлията, взирах се в нощното небе и слушах как Барутлията говореше насън.

— Загасете огъня! — извика той изведнъж и разбрах, че кошмарите му приличаха на моите.

— Спиш ли? — прошепна Дина.

— Не — отвърнах аз.

— Нито пък аз — каза тя. — Напълно съм изтощена, но не мога да заспя.

— Ще успеем — успокоих я аз.

— Не можеш да си сигурен — отвърна ми тя. — Просто се надяваш.

— Да — промълвих аз. — Но какво друго ни остава?

Накрая все пак заспах, а мисля, че и Дина. Бяхме прекалено уморени, за да будуваме тази нощ. А призори нахранихме бедните ни коне, изчеткахме ги и ги подготвихме за поредния ден кошмарна езда.

Чухме го малко след пладне. В началото си помислих, че бе гръм. Но макар вятърът да бе силен, а облаците натежали, не проблесна светкавица. И въпреки това чувах рева. Изобщо не приличаше на човешки, но въпреки това знаех откъде идваше: такъв звук издаваха хора, които нападаха други хора.

— По-бързо! — извиках аз, защото щом бяхме толкова близко, че да ги чуваме, нямаше смисъл да пестим повече силите на конете. И ние препускахме. Все още бяхме на половин ден разстояние южно от Баур Кензи и в мен тлееше слабата надежда, че може би не Ская и Кензи се биеха. Но тя угасна, когато умореният ми кон изкачи последното възвишение и пред мен се простря долината Скара. Това бе равна широка местност, където обикновено имаше само крави и овце.

А сега бе пълна с коне и мъже, в нея ехтяха ревът на битката, тътенът на войната и звънът от ударите на мечове. Спомних си, че някога тези звуци ми харесваха. Беше доста отдавна.

Не знаех колко са, беше невъзможно да ги преброим. Но нямаше и значение. Трябваше да престанат. Аз трябваше да ги спра. По земята вече лежаха един до друг мъже, ранени или мъртви, от Ская и от Кензи.

Аз пришпорих коня. Той с нежелание направи няколко непохватни стъпки напред, но все пак се впусна в един последен галоп.

— Спрете! — изкрещях аз с цяло гърло. — Кензи! Ская! Спрете! Чуйте ме!

Със същия успех можех да викам срещу вятъра. Изобщо не ме забелязаха. Не можеха да ме чуят през рева на битката. А и бяха прекалено заети да се избиват.

— СПРЕТЕ! — беше главният стражар. Никога не бях чувал някой човек да крещи толкова силно. Но дори неговият глас не можа да се извиси над шума. Беше безнадеждно. Нямаше човешко същество, което можеше да ги надвика. Нито един обикновен глас…

— Престанете!

Не, не беше обикновен глас.

Бе гласът на майка ми.

Не беше гръмък рев. Дори не бе силен. Прозвуча, сякаш тя говореше на някого, който стоеше съвсем близо до нея.

Мъжете в долината спряха. Тъкмо както нанасяха удар, тъкмо както скачаха, тъкмо както убиваха или умираха. Сякаш някой ги бе омагьосал с вълшебна пръчица. Дори конете застинаха неподвижно, сякаш краката им изведнъж се бяха вдървили. Единственият звук, който долиташе до мен в този миг, бе от вятъра, който свиреше над долината и караше тревата да полегне съвсем доземи.

Знаех добре, че веднъж в двора на Оръжейната, майка ми бе накарала хиляди разярени хора да се усмирят, да замълчат и да я изслушат. А и самият аз преди миг бях викнал на биещите се мъже в опит да ги накарам да спрат. Единственото, което исках, бе да престанат да се бият и да останат мирни.

Въпреки това бе леко плашещо да видиш как това наистина се случва. Беше толкова неестествено. Като магия.

Добре разбирах защо хората се страхуваха от майка ми.

Добре разбирах защо някои я наричаха вещица.

Но…

Аз потръпнах като мокро куче, което иска да изтръска водата от себе си. Ако не сторех нещо сега, затишието щеше да трае само миг, защото дори майка ми не можеше да парализира стотици воюващи мъже за повече от няколко секунди.

— Ская — извиках аз колкото сила имах. — Кензи! Всички сте измамени. Вижте тук! Този мъж носи наметало с цветовете на Кензи, а ръцете му са опръскани с кръвта на Ская. Но той не принадлежи към Кензи. Той е от клана Морлан и се е продал на Дракан.

Накарах коня ми да се приближи още малко, а главният стражар, който стоеше до мен, изведе коня на Морлан напред, така че всички да могат да го видят. Аз плъзнах поглед по бойното поле.

— Салан! — извиках аз. — Ская! Астор Ская! Пуснете оръжията и елате, за да се уверите, че казвам истината.

Салан вече се бе запътил към мен — видях едрото му тяло да разсича множеството. А там, насред синьо-черното море от мъже на Ская, стоеше Астор Ская, с броня, улавяща лъчите на слънцето подобно на сьомга, която изскача над водата.

— Мир! — изрева Салан над главите на мъжете, които бяха по-дребни от него. — Ская, искам мир, докато не разнищим тази история.

Астор Ская кимна с нежелание и прибра меча си в ножницата.

— Мир — извика той в отговор. — Но те предупреждавам, Кензи, ако това е поредната измама, то догодина по същото време кланът Кензи и земите му няма да ги има вече.

Имах чувството, че мускулите ми се втечниха. Тялото ми така се отпусна, че за малко да падна от коня.

— Къде е мама? — попитах аз. — Трябва да ни помогне да ги накараме да разговарят един с друг. Бива я в тези неща.

Аз се обърнах.

По-малката ми сестра седеше на земята и се държеше за главата, сякаш я беше страх, че иначе ще падне.

— Боли — стенеше тя. — Толкова боли. Никога повече няма да го правя!

Едва тогава осъзнах, че не гласът на майка ми бе спрял битката в долината Скара.

Бил е гласът на Дина.

Видях мама едва вечерта. И мина още един ден преди всички да се успокоим. Тя ме намери в кошарата, точно когато се опитвах да пъхна меча в скривалището му. Новият ми меч, който бях изтръгнал от ръцете на един ранен.

— Криеш ли го? — попита ме тя.

Аз вдигнах рамене.

— Да, крия го — отвърнах. — Това място е много подходящо за него.

Тя ме погледна изпитателно.

— Чух, че си убил един човек — рече мама.

— Да, Валдрако. Същия, който те простреля.

Тя постоя известно време неподвижно зад мен.

— Можеш ли да ме погледнеш сега? — попита тя. — Или се срамуваш от постъпката си?

Не се обърнах веднага. Спомних си звука, който бе издал. Празния поглед.

— Давин?

— Да.

Аз се обърнах. Срещнах погледа й.

— Не се срамувам — рекох после аз. — Не и за това. Но ми се иска да не ми се бе наложило да го правя.

Тя кимна.

— Добре дошъл вкъщи — рече мама и ме прегърна, съвсем внимателно, сякаш не бе сигурна дали го искам. Но аз го исках.