Знакът на жрицата

21. Семейна разходка в гората

Давин

Голямата каменна къща блестеше бледа под лунните лъчи насред всичките мрачни дървени постройки. Не навсякъде светеше, но все пак минаваше полунощ.

— Мислиш ли, че има пазачи? — попита ме Роза шепнешком.

— Никого не виждам. Има стражи край водениците и складовете, но едва ли и тук.

Стояхме под едно бъзово дърво, което растеше в края на една от конюшните. Бяхме се скрили зад няколко купчини дърва. От белите бъзови цветове се носеше натрапчива, остра и сладка миризма. Тя гъделичкаше носа и те караше да кихаш.

— Ще влезем ли?

Аз мълчах.

— Не знаем в коя част на къщата е. Не можем просто да отваряме врата след врата, докато я намерим.

— Имаш ли по-добър план?

— Не — рекох аз.

— Ами тогава ела.

— Почакай малко — казах аз. — Поне да си сваля ботушите.

Седнах на дръвника и събух подгизналите си кожени ботуши. По боси крака щях да се придвижвам по-безшумно. Достатъчно лошо беше, че оставях зад себе си мокра следа, точно като охлюв, поне да не вдигах шум. Дали да не свалях мократа униформа? Не, тя поне беше черна. Без нея щях да се откроявам насред мрака, бял като привидение.

Пред къщата имаше широка гранитна стълба, но беше малко глупаво просто бавно да се изкачим по нея. И то при такава къща, която със сигурност имаше повече от един вход.

— Там — казах аз. — Вратата в онази пристройка.

Сега бе ред на Роза да замълчи.

— Как мислиш, какво ще ни сторят, като ни хванат? — попита ме тя и макар че се опитваше да се овладее, долових, че гласът й леко трепереше.

— Откъде мога да знам? — отвърнах аз малко по-остро, отколкото трябваше. — Това са хората на Дракан. Мисля, че ще е най-добре да не се оставим да ни хванат.

Роза ядосано промърмори нещо от рода, че това и тя много добре го знаела. Не чух всичко, но думата „идиот“ прозвуча достатъчно отчетливо. Беше странно, но това малко спречкване с Роза ме поуспокои. Беше толкова обичайно насред цялото това напрежение.

— Изчакай тук — казах й аз. — Ще проверя дали е заключено.

Аз се промъкнах покрай купа дърва и се огледах на всички страни. Все още не се виждаше никой. Поех си дълбоко дъх и се устремих по калдъръма с мокрите си голи крака. Добрах се до пристройката на каменната къща. Натиснах дръжката надолу и внимателно бутнах вратата. Тя се открехна. Не бе заключена, нямаше и резе. Е, ако човек живееше насред един толкова строго охраняван лагер, с половината войска на Ордена на дракона край себе си, може би нямаше нужда да заключва.

Бавно отворих вратата. В началото нищо не виждах, но когато очите ми привикнаха с тъмнината, започнах да различавам някои неясни силуети. Нито един от тях не приличаше на човешки, а единственият звук, който долавях, бе от нещо течно, което бавно капеше. Направих крачка напред и се проснах по очи. Как се ударих само! Трябваше да си прехапя устната, за да не извикам високо. Кой по дяволите правеше стълба от вътрешната страна на вратата? Явно този, който бе построил къщата. Бях паднал на три изтъркани каменни стъпала. Известно време останах седнал на пода, който не бе дървен, а покрит с гладки каменни плочи. Бях се натъртил. Миришеше на влага и сапун и бе леко спарено. Дали това не бе баня? Не, беше помещение за пране. Видях големите съдове — огромни железни корита, под които се наклаждаше огън, за да може да се стопли вода за пране. Това не бе като да занесеш прането до потока, както правехме вкъщи. Но това бе като отделна къща. Дали някога бях влизал в толкова просторен дом? Да, при Хелена Лаклан.

Изведнъж си спомних слугинската стая в Баур Лаклан толкова ярко, сякаш я виждах пред очите си. Слугинската стая и Салан, който стои и се взира в пода, докато ми казва, че ще започнат да хвърлят мрежи като се съмне. Усетих как сълзите напират в крайчеца на очите ми и започнах яростно да мигам. Беше ужасно глупаво да седя тук и да рева, когато знаех, че Дина не се бе удавила и че се намираше някъде в тази къща и че скоро щях да я намеря. Аз избърсах раздразнено очите си с мокрия си ръкав, изправих се на крака, излязох навън и махнах на Роза.

— Внимавай — казах аз. — Има малка стълба.

Тя слезе внимателно по нея, стъпало по стъпало.

— Какво е това? — прошепна тя.

— Перално помещение — отвърнах аз.

— Хм — изсумгя тя. — Истинско имение, а?

Промъкнахме се през пералното помещение, изкачихме още няколко стълби, минахме през една врата и се озовахме в просторна кухня. Огънят в голямото желязно кюмбе не бе съвсем изгаснал, виждаха се очертанията на капака му, който хвърляше пламтящи ивици светлина в мрака. Усетихме миризма на тесто, което явно бе оставено някъде да втасва. Явно някой бе намислил да изпече хляб за закуска.

В тъмнината се блъснах в една маса и се чу трополене от гърнета и глинени съдове.

— Шшшшт — сгълча ме Роза.

Аз стоях съвсем неподвижно и се ослушвах, но нищо не нарушаваше тишината, не се чуваха гласове, стъпки или други звуци, освен… Това хъркане ли беше? Да. Тихо, спокойно хъркане съвсем наблизо.

Роза ме хвана за ръката и ме завлачи през кухнята до следващата врата. Веднага си личеше, че тази стая бе съвсем различна: голяма, празна и с висок таван. Лунната светлина се процеждаше през стъклата на множество огромни прозорци и осветяваше пода, покрит със студени черни и бели плочи. В мрака се извисяваше голяма вита стълба.

— Стаята на кухненската помощничка обикновено се намира до кухнята — прошепна Роза. — Сигурно нея сме чули. Мисля, че трябва да се изкачим нагоре. Останалата прислуга сигурно живее най-горе, на тавана. Едва ли са дали на Дина хубава господарска стая?

— Откъде знаеш всичко това? — попитах аз.

— Майка ми переше дрехите на хора, които живееха в подобни къщи — отвърна тя дръпнато. — Е? Ще вървим ли? Или имаш още гърнета за бутане?

Колко дразнеща беше тя! И все пак се радвах, че е с мен, въпреки че нямаше да й го кажа.

Качихме се много бавно по стълбата, за да не скърцат стъпалата. Когато стигнахме до първия етаж, аз исках да завием наляво, но Роза ме спря.

— Трябва да се качим догоре — рече ми тя. — До таванските стаи.

Изкачихме още един етаж. Стълбата бе по-тясна, а площадките по-малки. Цареше почти непрогледен мрак, защото тук горе нямаше хубави стъклени прозорци, а само няколко отвора с дървени капаци. През процепите на капаците се процеждаха съвсем оскъдни лунни лъчи и това бе всичко.

Спрях, защото не виждах нищо. Роза се блъсна в мен и ме хвана за ръката, за да не падне. За първи път обаче тя не каза нищо, а и продължи да ме държи дори след като възвърна равновесието си. Отнякъде долетя странен писклив звук, като тези, които издават прилепите в мрака.

— Какво е това? — прошепна Роза колкото се можеше по-тихо.

— Може би идва от някой спящ? — отвърнах й аз. — Хората издават много странни звуци, когато спят.

Беше ни трудно да определим откъде идваше шумът. Аз внимателно вдигнах крак и направих стъпка напред, а после и още една. Все още нищо не виждах. Вървях с една ръка напред и търсех стената с другата.

Пръстите ми докоснаха някаква дървена стена, а след нея — парче плат. Завеса. Чух, че звукът, наподобяващ писукане на прилеп, идваше от стаята зад нея. Не приличаше на гласа на Дина, но може би вътре имаше още някого. Аз внимателно дръпнах завесата настрани и проврях глава в стаята. Тук бе малко по-светло, защото един от капаците бе отворен. Видях някакво тяло на леглото. Тялото беше твърде голямо и грубо, за да принадлежи на Дина.

Точно тогава звукът секна. Спрях и застанах неподвижно. „Спи си — помислих си аз — тук няма никого“. Мъжът в леглото се размърда, но нямаше други признаци да се е събудил. Аз пуснах завесата много, много бавно и се върнах назад до стълбата заедно с Роза. Ние слязохме няколко стъпала надолу, спряхме и се ослушахме. Горе продължаваше да бъде съвсем тихо.

— Не мисля, че Дина е там — казах аз колкото се може по-тихо, съвсем в ухото на Роза.

— Та ние погледнахме едва зад една завеса — възрази тя. — Ами ако има още стаи?

— Това не бе слугиня — рекох аз. — Това бе войник от Ордена на дракона.

— И какво от това? Може би я пази?

— Е, тогава това е един доста небрежен пазач.

За момент си помислих, че Роза ще продължи да настоява. Но после тя въздъхна, съвсем плахо и примирено.

— Къде ще търсим тогава? — попита тя.

— Мислех си за нещо — отвърнах аз. — Може би не трябва да отваряме всяка срещната врата. Може би трябва да търсим тази, която е заключена.

Открихме една заключена врата в коридора на първия етаж — врата, заключена явно отвън, защото ключът все още бе в ключалката.

— Това трябва да е — казах аз и изведнъж гърлото ми пресъхна. — Кого другиго биха заключили?

— Отвори я — рече ми Роза нетърпеливо. — Не стой така, отвори я!

Аз отключих вратата и я отворих.

Вътре бе почти толкова тъмно, колкото и в таванските стаи. Тук, разбира се, имаше прозорци — големи прозорци с истински стъкла, но повечето бяха закрити от плътни завеси. А подът бе покрит с килими, дебели вълнени килими, в които краката ти потъваха, сякаш в трева.

Аз стоях неуверено на вратата и се опитвах да огледам наоколо. Не приличаше на стая, която някой би дал на пленник. Но вратата беше заключена. А и кого другиго биха затворили вътре иначе?

Видях голямо легло с плътен балдахин.

— Дина? — прошепнах аз плахо. Никой не отговори. Дръпнах балдахина, но леглото бе празно.

И тогава я видях. На миндера до прозореца, наполовина скрита зад едната от тежките завеси. Веднага разбрах, че беше тя, макар че единственото, което виждах, бе силуетът на едно свило се момиче в дълга, бяла нощница.

След три крачки я доближих. Застанах до нея, но не посмях да я докосна, сякаш се страхувах, че ръката ми ще мине през тялото й, като да беше призрак.

— Дина…

Тя отвори очи и замига сънено.

— Давин — рече тя съвсем спокойно, сякаш бе напълно нормално да съм там. — Вече… — и изведнъж застина и се събуди окончателно. — Давин!

Тя скочи, прегърна ме през врата и ме прегърна толкова силно, че за малко да остана без дъх. Забелязах, че беше отслабнала, но иначе не изглеждаше да й бяха сторили нещо.

Не мога да обясня какво беше усещането. Може би като да се събудиш от страшен кошмар. Сякаш душата ми бе разкъсана на хиляди парченца, които сега отново се сляха в едно цяло. И в същото време, в същото това време усетих, че съм й страшно ядосан. Не ме питайте защо. Сякаш всичко това, всички ужасни неща, през които бяхме минали аз, мама, Мели и Роза, сякаш всичко това бе по вина на Дина.

— Къде беше? — изсъсках аз, като същевременно я притисках, сякаш ме бе страх, че ще избяга от мен. — Осъзнаваш ли колко ни уплаши?

Тя си пое дъх. Като че изхлипа.

— Не бива да ми се караш — рече Дина със сподавен от плач глас. — Давин, не бива да ми се караш…

В този момент аз, разбира се, се почувствах като най-големия идиот на света и най-ужасния брат. Когато най-накрая я намерих след всичко, което бе преживяла, единственото, което направих, бе да я разплача.

— Шшшшт — рекох аз и я погалих по косата. — Тихо! Престани. Нали те намерих — подадох й ръкава си. — Ето. Избърши си очите.

Тя сложи ръка върху моята. И тогава от устата й се отрони странен звук, наполовина хлипане, наполовина въздишка.

— Давин — рече тя. — Той е мокър. Как мислиш да се избърша с него?

Естествено, че беше мокър. Както и целият аз.

— Мога да ти дам шала си — рече Роза.

— Роза! — Дина ме пусна и я прегърна. — Какво правиш тук? Какво правите тук? Как ме намерихте?

— Ами… така, като си помагахме — рече Роза.

Въпреки мрака видях усмивката, която ми прати — белите й зъби проблеснаха в мрака за миг. След което отново стана сериозна.

— Хайде, Дина, ела, трябва да се махнем преди някой да ни е открил.

Дина пусна Роза. Изведнъж стана страшно нещастна.

— Не мога — рече тя със странно глух глас.

— Какво? — попитахме Роза и аз в един глас.

— Не мога да дойда с вас.

— Какво не можеш?

Тя поклати глава.

— Не — рече тя. — Ако не… Ако не… Ако избягам, той ще убие Тавис.

— Тавис? — в този миг съвсем бях забравил за него.

— Тавис Лаклан. И него плениха с мен.

Разбира се. Внучето на Хелена Лаклан. Неговата майка ме бе ударила по челото с Черната ръка. Дойде тук, за да отнемеш един живот, бе казала тя.

— Къде е той? — попитах аз.

— В мазето — рече тя. — Там под плевнята.

— Значи ще вземем и него.

Не мога да кажа, че малкият Тавис Лаклан се зарадва да ни види.

В началото нито го виждахме, нито го чувахме в мрака. Под капака имаше фенер, но не можехме да запалим светлина. Ако някой я забележеше и дойдеше в стаята със седлата горе, щяхме да сме хванати като в миши капан.

— Тавис — извика го Дина тихо. — Буден ли си?

— Какво искаш? — прозвуча след малко един тъжен и уплашен глас в мрака. — Оставете ме. Гнусни предатели. Не си мислете, че ще ме принудете да кажа нещо!

Гнусни предатели? Какво си въобразяваше той? Очаквах Дина да каже нещо, но тя мълчеше и по дишането й разбрах, че бе на косъм да се разплаче.

— Какво си въобразяваш? — казах аз ядосано. — Няма да говориш така…

Но Дина сложи ръка на моята и ме спря.

— Тихо, Давин — прошепна тя. — Има неща… които не знаеш.

Какво искаше да каже с това? Явно нещо се бе случило с нея. Не изглеждаше съвсем… не беше съвсем на себе си. Какво й бяха направили тези мръсници?

— Дошли сме, за да те спасим, Тавис — рече тя. Чу се звук от стържене на дърво в дърво. Беше Дина, която вдигна капака. — Ела — каза тя. — Отиваме си вкъщи.

Тогава някой започна да пее. Съвсем до нас, бе толкова близо, че щеше да ми изскочи сърцето от страх.

— Пътят е дълъг, с дебнещи опасности незнайни, нека морни стъпка по стъпка вървим, за стените домашни вечно мечтаем, за огнището жарко, за топлата кръчма…

Това бе един груб и гъгнещ глас. Глас на луд, помислих си аз. Нормалните хора не звучаха така.

— Аааа — въздъхна Дина. — Бях го забравила.

— Кого? Кого, Дина? Кой е този?

— Един скитник. Всъщност… не точно. Това е дълга история. Но, Давин, ще трябва да вземем и него.

— Дина… не можем, искам да кажа, той не е съвсем наред. Никога няма да успеем да минем с него покрай пазачите, без да ни издаде.

Достатъчно трудно щеше да ни е и с Тавис и Дина.

— Ако го оставим тук, Валдрако ще го убие.

Усетих в гласа на Дина нотка на непреклонност, а аз познавах сестра си достатъчно добре, за да знам, че няма да отстъпи.

— Не мисля, че е толкова луд. Вярвам, че ще усети кога трябва да замълчи.

— Драга госпожице — прошепна гъгнещият глас. — Драга госпожице, в името на живота просякът ще стори всичко, каквото се наложи…

Затърсих в мрака капака на неговата клетка, но пръстите ми напипаха нещо студено и метално. Една дебела верига придържаше капака затворен.

— Дина, дори вратата не можем да отворим! Тази верига е дебела почти колкото китката ми!

— Забрави веригата — рече тя. — Решетките са дървени. Не можеш ли да избиеш един прът?

За кого ме мислеше тя? За рицаря Желязна ръка, който можеше да събори дракон на земята само с голи ръце? Но може би…

Каза го, сякаш смяташе, че един истински голям брат трябваше да умее такива неща. А и прътовете наистина бяха просто дървени.

— Ще ми трябва малко светлина — казах аз. — Знам добре, че е опасно, но… нищо няма да се получи, ако не виждам какво правя.

— Горе при стълбата има фенер — рече Дина. — Но нямам огниво.

И аз нямах, пък и да имах, то със сигурност щеше да е съвсем подгизнало.

— Аз имам — обади се Роза.

— Да — промърморих аз. — То се знае, че ще имаш…

Ние взехме лампата, а Роза я запали. В стаята се разпръсна слаба жълта светлина.

— Роза, можеш ли да се качиш горе и да пазиш? Ако някой дойде, трябва да загасим лампата по най-бързия възможен начин.

Роза кимна.

— Ще свирна, ако някой приближи — каза тя. — Ето така.

Тя издаде устни и изведнъж в мазето се разнесе свирукане, съвсем като на кос. Кос, който е видял котка.

— Къде си го научила това? — възкликнах аз. — Звучи съвсем като… звучи точно както трябва.

Роза се засрами.

— Това е само нещо, което… на което се научих.

Тя се втурна към стълбата и изчезна през капака.

— Защо се разбърза толкова? — попитах аз.

Дина се усмихна, с бегла мимолетна усмивка.

— Може би Роза не за първи път стои на пост — рече тя.

И тогава се сетих откъде бе Роза. Тя бе родена в най-бедната, ужасна част на Дунарк — Скиденстад. Половината от хората, които живееха там, бяха принудени да се занимават с контрабанда или да крадат, а гадният брат на Роза едва ли бе от най-честните. Той със сигурност не би се поколебал да накара сестра си да го пази, докато вършеше своите леко „незаконни“ занимания.

— Дръж лампата до вратата — заръчах аз на Дина.

Тя го направи. Веригата бе завързана само около един прът. Ако го счупехме, щяхме да успеем да отворим вратата. Аз отстъпих назад, застанах на един крак и ритнах с другия пръта колкото сила имах. Не постигнах нищо, нищо, освен това, че си ударих петата, а в крака ми се забиха трески. Ботушите ми си лежаха горе до дръвника, където ги бях събул.

— По дяволите! — стиснах зъби и опитах пак. Със същия резултат.

— Не става — казах аз, след като си поех дъх. — По-скоро на мен ще ми стане нещо, отколкото на вратата.

— Дай ми ножа си — каза Дина. — Ако я изпилим малко…

— По-добре вземи този на Роза — отвърнах й аз. — Той е по-остър.

Дина се отправи към стълбата. Аз извадих ножа си и започнах да режа пръта. Не беше лесно. Въпреки че в мазето бе влажно и студено, по челото ми се стичаше пот, която влизаше в очите ми. Вярно е, че Роза ни пазеше, но ако някой видеше светлината долу… От мазето имаше само един изход. Ако някой стигнеше до капака преди нас, бяхме изгубени.

Дина се върна.

— Ето — каза тя и ми подаде малкия ръждив, но много остър нож на Роза. След това взе моя и започна да дялка пръта от другата страна. По пода се засипаха стърготини.

— Побързайте — рече Тавис, който иначе бе мълчал. — Поразбързайте се!

Явно вече не бяхме предатели.

— Бързам колкото мога — отвърнах му аз ядосано. Вече не чувствах китката си заради дялканото, а вратът ми съвсем се бе схванал от напрежение, защото през цялото врече очаквах, че някой ще дойде и ще забие ноктите си в него.

— Опитай отново — рече Дена. — Сега е много по-тънка.

Опитах отново. И при втория ми ритник дървото се напука. Трябваше да го натиснем още малко, за да го прекършим достатъчно, че веригата да може да излезе, но накрая успяхме. А Роза все още не бе подсвирнала отгоре.

Аз отворих вратата. Скитникът мигаше с очи, сякаш слабата светлина на лампата бе непоносима за човек, който бе стоял на тъмно толкова дълго.

— Благодаря — промълви той. — Благодаря ви, милостиви господине.

Той имаше ужасен вид. Бе мръсен, а миризмата му се усещаше въпреки вонята на прогнило цвекло, която изпълваше мазето. По главата му имаше струйки засъхнала кръв, а носът и устата му бяха толкова подути, та не бе никак странно, че гъгнеше. Явно го бяха били. Много пъти. И когато направи няколко крачки, за да излезе от клетката, куцаше толкова лошо, че ми беше болно да го гледам.

Аз хвърлих поглед на групичката ми освободени пленници. Малкият блед Тавис. Дина, която стоеше свела глава, сякаш не искаше да погледне никого в очите. И скитника, който приличаше на раздърпано плашило. Така никога нямаше да минем през портата.

— Не става — казах аз на Дина. — Теб може и да успеем да те измъкнем. Но трима! Няма начин.

Дина поклати глава.

— Не — рече тя. — Знам едно място. Една тайна врата.

Тя наведе глава още повече. Не разбирах от какво имаше да се срамува?

— Добре — казах аз. — Къде?

— Трябва да минем през къщата — отвърна ми тя.

Хич не ми се искаше отново да влизам в бялата каменна къща. Къща, пълна с войници от Ордена на дракона. Или може би къща, пълна с войници от Ордена на дракона, които вече не спяха толкова непробудно…

— Не може ли да стигнем дотам по друг начин?

— Не — отвърна ми тя. — Трябва да минем през розовата градина.

Розова градина? Не звучеше логично.

— Сигурна ли си?

— Намерих я вчера, вратата, искам да кажа — отвърна ми Дина. Гласът й бе уморен. — Тя води до едно поле, в края на което има гора. Без стени и без пазачи. Само трябва да стигнем до гората.

Тогава защо ти не си го направила? — помислих си аз, но не казах нищо. Явно беше заради Тавис.

— Добре — рекох. — Нека да опитаме.

Не изглеждаше много логично да избягаме от Дракана, като проникнем в една къща. Цели пет човека. Надявах се само, че скитникът щеше да си държи устата затворена. Ако започнеше да пее своите безсмислени песни, докато бяхме в къщата, щях да го цапна по главата с ботушите си. Бях ги прибрал, когато минахме покрай дръвника, но още не ги бях обул — трябваше да бъдем тихи, сега повече от всякога.

Поведох ги към пералното помещение. Бях ги предупредил за стълбите, така че този път никой не падна. Чувах тежкото дишане на скитника зад себе си, но нищо не можех да направя, не можех да му забраня да си поема въздух.

Аз отворих внимателно вратата към кухнята. И застинах. Какъв бе този шум? Не бе хъркането на кухненската помощница, бе нещо друго… Втренчих се в мрака, но виждах единствено червените отблясъци от печката. Звукът се чу отново. Може би все пак идваше от кухненската помощница. Или просто ми се бе причуло. Нервите ми бяха изопнати до край.

Затърсих леко назад с ръка, докато не намерих рамото на Дина. Ощипах я леко, за да й дам знак да изчака, всички трябваше да изчакат, докато се промъкна в кухнята. Тя ме погали бързо по ръката, за да ми покаже, че е разбрала. Пръстите й бяха леденостудени.

Пристъпих няколко крачки напред. Пред себе си виждах голямата маса, в която се бях блъснал предния път. Светлината от огъня в печката се отразяваше слабо от глечта на глинената чиния, която лежеше на масата. Аз се заслушах отново, но единственото, което чух, бе тихото хриптене на скитника. Моите боси крака стъпваха съвсем безшумно по студения каменен под, а кухненската помощничка явно бе спряла да хърка, защото бе съвсем тихо.

Пътят очевидно бе свободен, помислих си аз и се обърнах, за да помахам на останалите. В този момент се блъснах в някого.

Някой голям и истински.

Аз се хвърлих уплашено назад и още веднъж се ударих в кухненската маса. Глинените съдове задрънчаха.

— Шшшшшт — сгълча ме ядосано този, в когото се бях ударил. — Ще я събудиш!

За миг си помислих, че го каза някой от останалите. Но никой от тях не бе с височината на мечка. И никой нямаше такъв боботещ и груб глас. А сега, когато се бях долепил до печката, виждах по-добре и разбрах, че това бе войник от Ордена на дракона. Всъщност не беше с обичайното облекло, а носеше риза и държеше нож в едната си ръка и шунка в другата. Но защо ми изшътка така? Защо не се разкрещя и не събуди цялата къща?

Явно и той беше объркан. Присви очи и ме погледна.

— Ей, не мисля, че те познавам — рече ми той. — Какво правиш тук?

Разбира се. Носех униформата на Ордена на дракона. Явно си бе помислил, че и аз съм дошъл да си хапна тайно шунка. Но скоро щеше да разбере, че не е така, а навън в пералното помещение чакаха още четирима, които в никакъв случай не можеха да минат за хора на Ордена на дракона.

Замерих го с единия си ботуш и го уцелих право в лицето.

— Какво — промълви той, но не успя да довърши, защото го хванах за гърлото с едната ръка и за китката с другата. И двамата паднахме на земята, в началото аз бях върху него, но той имаше нож и аз не посмях да пусна гърлото му, защото ако извикаше за помощ, щеше да настане пълен ад. Той така силно ме фрасна с шунката, че пред очите ми затанцуваха звезди. Успя да ме събори на земята и почти се освободи.

— О-о-о-хххххх — извика той. Но не можа да довърши. Чу се странен силен звук, сякаш някой удари по гонг. После мъжът падна върху мен, отпуснат като заклан вол. Едва когато видях Роза и предмета, който държеше в ръце, ми стана ясно какво се бе случило.

— Нали ти казах — рече тя леко задъхано. — Човек никога не знае, кога ще му потрябва тиган.

Дина се приближа и погледна падналия войник.

— Това е Сандор — рече тя тихо и изглеждаше, сякаш искаше да го заплюе. — Дясната ръка на Валдрако. Мъртъв ли е?

Аз докоснах шията му. Беше топъл и напипах пулса му.

— Не — рекох аз. — Само е загубил съзнание.

— Наръгай го — изсъска Тавис. — Наръгай го с ножа си!

Побиха ме тръпки. На колко ли години беше? На осем? Или на девет? А ме караше да наръгам с нож човек в безсъзнание. Не подозирах, че децата на планинците бяха толкова кръвожадни. Може би имаха основание. Мазето, от което го бяхме измъкнали, изобщо не беше прекрасно място за престой.

— Не — рекох аз. — Ще го вържем. Вземете въже от пералното помещение, или това е килер? — погледнах Дина.

— Там — рече тя и посочи един капак на пода. — Долу има малко мазе за съхранение на плодове. Ще им отнеме известно време да го открият там.

Речено — сторено. Ние вързахме войника от Ордена на дракона и го набутахме в мазето, което беше точно толкова голямо, че да го побере легнал. Натиках една сбръчкана ябълка в устата му и я завързах със собствените му чорапи. Тавис също си взе една ябълка и започна гладно да я гризе. Може би дори не го бяха хранили нормално, докато беше долу в мазето. Това също бе основателна причина да е изпълнен с такава жажда за мъст.

Птиците навън се разпяха, а небето отвъд кухненските прозорци просветля. Трябваше да побързаме.

— Вземете и шунката — прошепнах аз. — Ще имаме нужда от храна по обратния път.

Аз отворих вратата към стълбището. Пред мен стоеше най-красивото момиче, което бях виждал през живота си.

Косата й бе черна като нощта и блестеше като коприна. Очите й бяха тъмни и в същото време сияеха подобно на звезди. Лицето й бе толкова красиво, та на човек му се струваше, че е нарисувано, просто не можеше да бъде истинско.

Тя стоеше със златен свещник в ръка и носеше някакво лъскаво синьо-зелено наметало. На яката бяха избродирани златни и зелени дракони.

За миг и двамата се гледахме стреснато. След това тя отвори уста, за да изкрещи.

— Саша — каза й Дина бързо и момичето замълча. — Саша, слушай. Нали искаш, да се отървеш от мен?

Момичето отново затвори уста. Слушаше и мълчеше.

— Престори се, че не си ни видяла — опита се да я убеди Дина. — Върни се в леглото. А утре… утре няма да ме има.

Почти можехме да видим как мислите се въртят в главата й като воденичен механизъм. После кимна.

— Върви — каза тя. — Върви си. Далеч, далеч оттук. И никога не се връщай.

— Обещавам ти — каза Дина. — Няма да се върна по собствена воля.

Изобщо не й бе трудно да обещае това.

Момичето отстъпи две крачки назад, за да ни пусне да минем. Малко се обърка, като видя колко бяхме, но не каза нищо. Просто се обърна и започна да се изкачва по стълбата, с изправен гръб и високо вдигната глава. Помислих си, че прилича на принцеса.

Всичко стана много бързо. Изобщо не бях подозирал, че скитникът може да се движи толкова пъргаво. Той се затича по стълбата след момичето, хвана, го през кръста, запуши му устата и го замъкна надолу. Саша изпусна свещника, така че светлината угасна, но чувахме, че се бори и рита и се опитва да извика, но издаде само един полусподавен звук заради хватката на просяка.

— Какво правиш — изсъсках му аз. — Пусни я! Тя щеше да ни остави да си тръгнем!

Просякът поклати глава и не пусна момичето.

— Дръж здраво, щом змия си хванал ти — занарежда той. — Или тя ще те ухапе, преди да си разбрал…

— Престани с тези стихчета! — бях на косъм да го цапна с шунката.

Той се усмихна и за миг изглеждаше съвсем нормален.

— Тя ще ни изпее в мига, в който излезем през вратата — рече той. — Ще трябва да я вземем с нас, поне донякъде.

Ситуацията излизаше извън контрол. В началото исках само да спася сестра си, а изведнъж всичко се превърна в семейна разходка в гората. Не можеше ли да я завържем и да я скрием, както постъпихме с войника от Ордена на дракона? Но в мазето нямаше повече място, а времето ни изтичаше. На стълбището бе много по-светло отпреди. Зазоряваше се.

— Ако я пусна сега, ще се развика — каза просякът, а от лудостта му вече нямаше и помен.

— Добре! Тогава идва с нас! Но хайде, за Бога, да се махаме оттук!