Войната на жриците

Давин Сополанко

Не вярвах на очите си. Нико стоеше изправен на носа на лодката и ме гледаше спокойно, докато гребците на Гарвана постепенно отдалечаваха лодката все по-навътре в залива.

Не, май прекалих малко. Лицето му може и да бе безизразно, но същевременно бе блед като платно. Поведението му бе дразнещо, надменно и непонятно, но той не бе спокоен.

Крещях му. Добре знаех, че нямаше полза, но когато стоиш целият подгизнал във вода до коленете и гледаш как най-добрият ти приятел отплава към… Един бог знаеше накъде отиваше и как щеше да свърши всичко.

— Нико! Идиот такъв! Върни се!

Той, разбира се, не го направи. Единственото, което постигнах, въпреки усилията си, бе да накарам Гарвана да се усмихне още по-широко и по-победоносно. Накрая млъкнах и зашляпах към брега. Не че имаше какво друго да сторя, а и водата бе много студена.

— Свали мокрите дрехи — рече ми Роза и ми подаде одеяло и някакъв пуловер. — Иначе ще умреш от студ.

Не говореше празни приказки. Студът вече хапеше силно, а ходилата ми бяха съвсем посинели. Свалих подгизналата си риза през главата и се избърсах, доколкото можах с одеялото. Няколко от моряците на „Лястовицата“ вече бяха събрали купчина сухи водорасли и се опитваха да ги подпалят с огнивото. Останалите обаче просто стояха на брега и се взираха в лодката, която все повече приближаваше „Лястовицата“.

— Няма да го направят, нали? — попита един.

— Ще го направят и още как — отвърна му друг с горчивина в гласа. — Тоя Гарван е способен на всичко.

Управителят мълчеше. Просто стоеше и гледаше втренчено. Бе стиснал юмруци, а тежките му ръце бяха отпуснати отстрани на тялото.

В следващия миг се чу удар — звукът от чук, който разбива дъбови дъски. Не стана веднага. В началото бе съвсем бавно. „Лястовицата“ започна да се накланя на една страна.

Все повече и повече. А накрая легна тромаво на водата, като крава, която всеки миг ще се отели, и потъна.

— Направиха го — каза морякът, който се бе съмнявал. — Тези проклетници наистина го потопиха.

Другарят му си замълча. Просто се обърна светкавично и така ме зашлеви, че аз паднах на пясъка. Претърколих се, изправих се и сам посегнах към него, ала го ударих с половин сърце, защото всъщност го разбирах. В неговите очи аз бях един от „проклетниците“, които току-що бяха потопили кораба му, а благодарение на Нико в момента стоях изправен пред него. Пред него и пред шестима от другарите му. Положението изобщо не беше розово. Ако решаха да ме напердашат, нямаше да мога да се защитя кой знае колко успешно.

— Престани, Малвин — рече Управителят на пристанището. — Няма смисъл. А и имаме нужда отколкото се може повече хора, за да се измъкнем от сполетялата ни беда.

Роза ме погледна, а очите й сякаш казваха, че ми се е разминало твърде леко благодарение на Управителя.

— Гледайте да запалите огъня — рече тя. — Ние ще останем със Салан, докато другите търсят помощ.

Изведнъж тя зашари с очи, сякаш търсеше нещо. Огледа се веднъж. Огледа се втори път. След това внезапно се изправи.

— Давин — рече тя. — Къде е Дина?

— Дина! Дииина!

Викахме аз и Роза, но и двамата знаехме, че нямаше смисъл. Дина не бе в Залива на трола.

— Ще я убия — изръмжа Роза. — Ако отново изчезне или пострада, или умре, просто ще я убия!

— Не може да се каже, че е изчезнала — отвърнах. — Много добре ни е ясно къде е.

Роза прехапа устни.

— С Нико.

— Да. Само едно не разбирам — защо!

Роза поклати глава.

— Защо ли? Отговорът е много прост. Но как? Как успя? Та Нико дори теб не искаше да вземе.

— Той не я видя — рекох.

— Какво искаш да кажеш? Как така не я е видял? Та сега е ден! А лодката не е по-голяма от корито за къпане.

Просто поклатих уморено глава. Нямах желание да обяснявам на Роза за Сезуан и дара на змията. Не можеше ли сама да се досети? Тя ги бе чувала също толкова често, колкото и аз. Думите, че „Човек вижда Сезуан само когато той му позволи“. А че и сестра ми бе като него… За това пък съвсем не ми се говореше.

— Какво имаше предвид, като каза, че отговорът е прост? — попитах я на свой ред.

Роза ме погледна изпитателно.

— И сам можеш да се сетиш — рече тя.

— Ако можех, щях ли да питам?

Устните й се извиха. Не бях сигурен дали в усмивка или в сърдита гримаса. Това често ми се случваше с Роза.

— Ако не знаеш, няма да го научиш от мен.

— Роза!

— Да? — тя ме погледна с толкова мил и извинителен поглед, че заскърцах със зъби. Предадох се.

— Щом като не искаш да ми кажеш, недей. Сам ще разбера.

— О, да. Рано или късно. Рано или късно.

Този път нямаше съмнение, че се усмихна. Както и че се смееше на мен. Не бе нещо ново, а и нищо не можех да сторя. Все пак бе по-добре от онзи студен поглед, който сякаш ми казваше: „Ти си виновен за всичко“. Но защо момичетата и жените ме намираха за толкова забавен? Кармиан също ми се смееше.

Кармиан. Нико бе наредил да ме хвърлят във водата, а на нея бе позволил да го последва. Наистина ли мислеше, че щеше да има по-голяма полза от нея? Никога преди не бях виждал друга жена да борави така умело с нож. Дори Роза. Ала все пак.

Може би просто я искаше за себе си? Може би не се интересуваше от сръчността й?

— Идиот — промърморих.

— Кой? — попита Роза.

— Нико.

Тя имаше много дълга коса, Кармиан. А и въпреки че ходеше основно обута в панталони, не можех да разбера как я бях взел за мъж.

— За какво мислиш?

Погледнах скришом Роза. Може би бе най-добре изобщо да не споменавам Кармиан — Роза понякога се сърдеше заради най-малки неща. Поне Дина нямаше да е единственото същество от женски пол на борда на „Сребърния вълк“.

— А… за нищо особено.

Кармиан бе казала, че съм сладък. Само че така, сякаш говореше на котенце или малко момченце.

— Дина сигурно ще се справи, Давин. Тя… тя може толкова много.

Кимнах. Така беше. Но Дина бе още… Останалите хора често я смятаха за силна и дори опасна заради дарбата й. Но понякога тя бе единствено малко момиченце, малко момиченце, за което трябваше да се грижиш. Изобщо не ми харесваше идеята, че се намира на един и същи кораб с Гарвана. Не исках да си спомням и че последния път, когато бяхме заедно, й бях ударил шамар.

Върнахме се на плажа при останалите, които бяха успели да запалят огън. Водораслите горяха бързо и пращяха силно всеки път, когато някое въздушно мехурче по тях се пръснеше, а и воняха ужасно. Но поне топлеха, а ние всички се нуждаехме точно от това. Особено Салан.

Салан. И за него не ми се искаше да мисля. Само че нямаше къде да се скрия, нито как да го избегна, затова накрая клекнах до него и се втренчих в ръцете си.

— Извинявай — рекох.

Той ми хвърли леден поглед.

— Къде е сестра ти?

Не че не знаеше. Мисля, че се бе досетил по-бързо от мен.

Не отговорих веднага. Но той нямаше намерение да ме остави на мира.

— Къде е сестра ти? — повтори въпроса си Салан. И аз бях принуден да отговоря.

— Няма я. Тръгна с Нико.

Той кимна — само веднъж, съвсем леко. Не мисля, че му бяха останали много сили.

— Този път ти ще го кажеш на майка си.

Не каза нищо повече. А и не беше нужно.

Заливът на трола бе много отдалечен. Той не бе достатъчно дълбок, за да може да приюти големите кораби, а и малките рядко хвърляха котва тук. Пък и защо да го правят? Тук нямаше нищо. Само скали, водорасли и няколко ручея, които се вливаха в морето.

— Ще ни отнеме най-малко три дни да стигнем до Арлайн — рече Управителят на пристанището. — Ще мине още един ден, преди корабът да стигне дотук. Общо четири дни. Дори пет.

Той погледна към Салан. Не каза нищо, но аз знаех какво си мислеше. Дали щеше да оцелее дотогава? Без покрив над главата, почти без храна, топлен единствено от ужасния огън от водорасли.

— С Нико не знаехме, че ще отнеме толкова време — рекох аз. — Не знаехме. А и не бяхме очаквали някой да бъде сериозно ранен.

Управителят на пристанището ме погледна студено.

— Гарвана обаче знае — рече той.

— Той нищо не каза.

Гласът ми издаде лек яд. Трябваше ли да представя нещата по-мрачни, отколкото бяха в действителност? Да не би да мислеше, че бях искал някой да пострада?

— Сополанко — изръмжа мъжът, който ме бе ударил, и още веднъж стисна ръце в юмруци. — А ся и ще наглееш…

Управителят сякаш се издължи. Издължи се и придоби по-достолепен вид.

— Спокойно, Малвин — рече той. — Няма да се бием. А ти, сополанко — той пъхна показалец точно под носа ми, — от теб не искам да чувам и гък. Ще правиш каквото ти се каже, нито повече, нито по-малко. Изгубих цял кораб заради теб и твоите глупости. Не искам да изгубя и… — той погледна Салан и не довърши започнатото. — Не искам да губя нищо повече. Разбра ли?

Ядът изчезна и аз кимнах, нещастен и обезкуражен. Салан лежеше в гнездо от водорасли, увит във всички одеяла, с които разполагахме. Дори главата му бе покрита. Малката част от лицето му, която се виждаше, бе бледа и покрита с пот, но не защото му бе топло. Тази пот бе израз на болка. Добре ми бе позната. Направо ми призляваше, като гледах Салан такъв, и знаех, че вината за това бе моя. Аз с моите глупости му бях причинил това, Управителят бе прав.

— Един-двама трябва да тръгнат на път — рече Малвин. — Нямаме време.

Управителят кимна.

— Ти знаеш пътя — рече той. — Но е по-добре да сте двама.

— Вземи ме със себе си.

В началото дори на мен не ми се вярваше, че тези думи бяха прозвучали от моята уста. Три-четири дни с Малвин, който преди малко едва не ми откъсна главата? Но веднага щом го изрекох, осъзнах, че именно това исках. По-добре да се движа и да тичам, отколкото да седя и да чакам. По-добре да вървя до пълно изтощение, отколкото да стоя тук, да гледам Салан и душата да ме боли.

Малвин не изглеждаше особено очарован.

— Ще зема некой, на който мога да разчитам — рече той.

Прииска ми се да го ударя. Аха, значи не вярваше, че може да разчита на мен? Щях да му покажа.

— Бърз съм — казах аз. — По-бърз от всички останали. Може би ще спестим цял ден.

А времето сега бе от значение.

Малвин обаче поклати глава и огледа останалите.

— Тристан — рече той. — Искаш ли да ме придружиш?

Един от останалите моряци кимна и се изправи. Тогава обаче Салан се прокашля.

— Момчето мой да тича — рече той само. — То тича почти всяка нощ.

Той пък откъде знаеше? Само мама бе наясно. Дали бяха говорили за мен? Споделяше ли мама такива неща със Салан?

Дойде ми като гръм от ясно небе. По тялото ми пробяга тръпнеща болка. Мама и Салан. Изведнъж всичко си дойде на мястото. Погледи и движения. Начинът, по който я държеше, когато й помагаше да слезе от коня. Вечерите, когато оставаше в Хвойновата къща, вместо да се прибере вкъщи, докато бе светло. Кога бе започнало това? През лятото, когато се върнахме от Сагислок? А може би още по-рано — онзи път, когато мислехме, че сме загубили Дина. Едно бе ясно, те бяха заедно. Той вече не се грижеше за нас само защото Мауди Кензи му бе казала. Бе започнал да гледа на нас и най-вече на мама по друг начин. Като на роднини или част от клана. Като на нещо негово. Салан. Салан и мама.

— Ще се ожените ли? — изпуснах се аз, без да помисля.

Управителят ме погледна така, сякаш смяташе, че съм си изгубил ума. Но Салан знаеше много добре какво имах предвид.

— Пази се, момче — рече той. — И се разбързай малко, става ли?

„Не трябва да умираш.“ Мисълта бе толкова натрапчива, че за малко да я изрека на глас. Достатъчно ужасно бе да кажа на мама, че Дина бе изчезнала още веднъж, заедно с Нико. Но ако трябваше да й съобщя и че…

Да се разбързам. Веднага.

— Тристан — рече Управителят, — дай му ботушите си. Момчето не мой да бяга босо.

Тристан тихо свали ботушите си и ми ги подаде. Аз ги взех и ги обух. Бяха малко големи, но съвсем малко.

— Да тръгваме — рекох на Малвин. — Накъде?

Този път Малвин не възрази. Само посочи нагоре към един процеп в скалите, на изток.

— Натам — отвърна ми той. — Надявам се, че мойш и да се катериш.