Войната на жриците

Давин Звярът

Дракон. В двора на замъка на Хелена Лаклан. Как бе възможно? Все едно да пуснеш кит в язовир, пълен с риби, или по-скоро змия в кокошарник. Това бе неправилно и опасно и… на този звяр изобщо не му бе тук мястото.

Момчето се притисна силно в мен и се опита да скрие лицето си под ръката ми.

— Звяр — прошепна то отново. — Звяр.

— Това е просто един дракон — рекох аз, като сам осъзнах колко глупаво прозвуча. — Виж, завързан е.

Наистина бе така — той бе привързан към една от здравите колони на Железния кръг с дебела верига. Чудовището съскаше по нас и не изглеждаше особено приятелски настроено, но точно в този момент не можеше нищо да ни стори.

На мен все още ми бе трудно да повярвам. Как бе успял да го доведе дотук, толкова далеч от Дунарк, и защо?

— Ей ти, с момчето, приближи се — извика един войник в ухото ми. Детето се уплаши още повече и нададе вик до бога. — И се върни в редицата.

Несъзнателно притиснах по-силно момченцето. В този миг обаче рицарят поведе своя сив жребец между дракона и групата уплашени деца, неспокойни коне и арлайнски рибари, които със сетни сили се опитваха да успокоят същите тези деца. Сивият кон изпръхтя и се опита да се обърне, но рицарят не му позволи.

— Спокойно! — извика той, а гласът му прокънтя сред стените на замъка. — Драконът е завързан. Нищо няма да ви стори. Не и докато се подчинявате на заповедите ми!

Това всъщност поуспокои малко тълпата. Децата продължаваха да хлипат и подсмърчат, а двама рибари лежаха на калдъръма. Единият имаше рана на крака, която обилно кървеше, а другият бе очевидно в безсъзнание. Не бях сигурен дали бе станал жертва на някой кон или копие.

— Тези, които не се подчиняват — рече рицарят, — ще станат храна на дракона. Тези, които ни служат вярно, имат запазено място в Ордена на дракона. И дори биха могли да се издигнат. До моя ранг например. Помислете си.

Никой не продума. Един от рибарите се изплю на земята и получи предупредителен удар с копие от един от войниците. На мен обаче тази песен ми бе ужасно позната. Напомни ми за крепостта „Сагис“, учителите и поученията на граф Артос. Послушанието бе всичко. Ако се подчиняваш, можеш да вечеряш редом до графа. Ако ли не… свършваш в тъмницата. Умреш ли там, ставаш храна на дракона. Да, Дракан бе научил нещо от дядо си.

— Децата ще бъдат настанени в отделна сграда. Първото хранене е подарък от графа на Ордена на дракона. След това трябва да изработите храната им. Децата, чиито баща, брат или чичо не служат на графа, ще плачат от глад.

Рибарите слушаха. Този, който се бе изплюл, изглежда вече съжаляваше за постъпката си. Зърнах за миг лицето на Обайн. Той изглеждаше по-скоро ядосан, отколкото непокорен. Дали Дракан постъпваше така с всеки новозавоюван град? В такъв случай не бе особено странно, че войската му се разрастваше със скоростта на светлината.

— Виждам, че вече сте доста по-смирени отпреди — продължи рицарят. — Умно постъпвате. Пуснете сега спокойно децата на земята и последвайте Балайн. Той ще ви покаже къде ще се храните и живеете в началото.

Мина известно време преди да можем да продължим. Най-малките деца се бяха вкопчили в бащите или братята си. Рибарите наистина бяха разбрали. А драконът лежеше зад рицаря, дълъг и люспест, напомняйки им какво ги очаква, ако не се подчиняват. И така Обайн обясни тихо на Маери, че не може да остане с нея и че тя трябва да последва войниците и да прави каквото й кажат. Допълни още, че драконът няма да я нарани, докато се държи добре. Повечето рибари дадоха всичко от себе си, за да потиснат гнева си и да не уплашат още повече децата. Аз самият махнах ръцете на момченцето от врата си и го побутнах леко в посока към останалите деца. А омразата ми към Дракан се засили още повече.

— Насам — реч Балайн. — Надолу по тази стълба.

Мъжете тръгнаха. Един помогна на ранения, а двама други внимателно вдигнаха мъжа, който бе в безсъзнание. Някои от по-големите деца хванаха по-малките за ръка, а едно момиче на годините на Дина бе прегърнало бебето като кукла.

— Не, ти не — рече рицарят, когато понечих да тръгна след останалите. — Ти оставаш тук.

Спрях.

— Аз?

— Да, ти. Ти, който се опита да ме излъжеш и измамиш. Да не мислиш, че съм забравил.

Оковаха ме до дракона към една от другите колони на Железния кръг, които приличаха на забити в земята мечове. Драконът се намираше вътре в самия кръг, а аз бях отвън. Делеше ни ръждива верига, толкова ниска, че даже дете можеше да я прескочи. Дали и един дракон щеше да успее?

Не вярвах, че можеше да ме достигне. Сигурно искаха единствено да ме сплашат. Рицарят бе казал, че Дракан иска да говори с мен, което нямаше как да се случи, ако чудовището ме изядеше. Така че те не би трябвало да ме оковат някъде, където чудовището можеше да ме стигне. Нали?

В началото драконът изобщо не ме забелязваше. Бе доста хладно и той, като всички останали влечуги, бе ленив и муден. Лежеше в двора на замъка, така че покрай него непрекъснато преминаваха хора и коне. Вероятно бе разбрал, че те не всички са храна. Постепенно обаче чудовището осъзна, че до него стоеше човек, който не си тръгваше. Който всъщност не можеше да си тръгне. Драконът вдигна глава.

Аз се дръпнах назад, доколкото веригата ми позволяваше. Може би така щях да го накарам да се откаже.

Само че не се получи. Той се изправи внезапно и направи няколко крачки към мен с кривите си дебели крака. Чух как ноктите му се забиваха в чакъла. Звярът се спря за миг, когато стигна до веригата на Железния кръг. След това просто легна по корем и запълзя по нея. Аз се опитах да пристъпя още назад, но веригата не ми позволи. Можех да преместя само левия си крак.

Дали наистина можеше да припълзи отдолу?

Не. Не съвсем. Раменете му бяха твърде високи.

Аз си отдъхнах, бях спрял да дишам от притеснение. Не. Не можеше да ме достигне.

Това не се хареса на дракона. Той зина с огромната си паст и изсъска. Явно смяташе, че щом стоях толкова близо, без да се преместя, трябваше да представлявам драконска храна. Бледожълтите му очи ме гледаха втренчено. Можех да усетя вонята на леш, която го обграждаше.

Не за първи път се намирах толкова близо до дракон. Беше ми се случвало и преди, когато с Маша искахме да спасим Герик от леговището на драконите в крепостта „Сагис“. Тогава обаче всичко бе протекло много бързо и не аз лежах окован и безпомощен, а Герик.

„Ситуацията тогава бе съвсем различна“ — казах си аз. Драконът на Герик не бе завързан. Можеше да го изяде като едното нищо. Това обаче не се отнася за моя дракон сега. Той лежеше на земята, изпънал шия под ръждивата верига, без да може да продължи.

— Не можеш да ме стигнеш — рекох му аз колкото се може по-уверено, сякаш за да успокоя и сам себе си.

Звярът изведнъж заби крака в земята и понечи да се изправи. Веригата над раменете му се опъна, а брънките й и тежките метални колони заскърцаха. Можех да видя как мускулите на дракона се стягаха и се издуваха и част от увереността ми се изпари. Дали можеше да скъса веригата?

Не. Не успя. Ала когато опита още веднъж, видях как една от колоните започна да поддава, като дърво, което се мъчеха да изтръгнат с корените. Драконът също усети, че усилията му бяха постигнали известен успех. Той се хвърли напред като впрегнат кон и се напъна колкото сили имаше. Едната колона се накланяше все повече и повече и накрая падна на земята, проскърцвайки силно като стара ръждива желязна порта, която се отваря. Драконът разтърси тяло, като мокро куче, така че веригата се плъзна надолу по люспестия му гръб. Чудовището излезе от Железния кръг.

Спомних си последният вик на Герик, безсловесен и изпълнен със страх.

— Драконът е свободен — изкрещя някой, но не и аз. Стоях като онемял и гледах втренчено чудовището, което направи две крачки към мен и после изведнъж спря.

То не бе напълно свободно. Около врата му все още имаше верига, точно като тази на глезена ми. Ала щом бе успял да измъкне цяла колона, със сигурност щеше да го направи отново. То се наведе напред и опъна веригата, като куче, което се опитва да се освободи от каишката си, и заби нокти в земята за по-добра опора. Аз се заоглеждах яростно за някакво оръжие, копие, остър клон или каквото и да било друго.

Нямаше нищо.

Двама мъже в униформи като тази на рицаря бяха изтичали откъм замъка. Те се втренчиха в дракона и мен.

— По дяволите, той е измъкнал кола — рече единият. — Масивния железен кол, толкова дебел, че човек не може да го обхване с ръце.

— Доведи гледача му — рече другият. — Той трябва да се оправи с това.

Първият кимна и изчезна обратно в замъка, тичайки.

Този, който остана при мен, ме гледаше странно, почти жадно, или поне така ми се стори.

— Страх ли ти е? — попита ме той.

Естествено, че ме беше страх. Какво си въобразяваше той? Хвърлих му един-единствен яден поглед, след което отново насочих цялото си внимание към дракона. Той вече беше на по-малко от две конски дължини разстояние от мен или на седем-осем стъпки, ако не бе окован. Ала беше. Разтърси ядосано глава и се опита да захапе веригата, която отнемаше свободата му. Но дори и драконските зъби не могат да прегризат желязо.

Мъжът с униформа на Ордена на дракона се бе приближил.

— Изглежда колоната ще издържи — рече той. — Жалко. Така му се иска да те стигне.

— Ти какво, да не би да го поощряваш? — изсъсках. — Човек направо би си помислил, че си на негова страна.

— Ами то си е така — отвърна мъжът. — Винаги.

Интонацията, с която го каза, ме накара да вдигна очи и да го погледна. Гербът на Ордена блестеше в черно, червено и златисто на гърдите и раменете му, а пелерината и панталоните му изглеждаха странно люспести, сякаш бяха направени от драконова кожа. Може и наистина да бе така, кой знае? Дина ми бе разказала, че самият Дракан имаше пелерина от драконова кожа. Бе много вероятно и рицарите му да носеха подобни.

— Сигурно ти доставя удоволствие да гледаш, докато той яде хора? — попитах.

Той ме гледаше съвършено спокойно със студените си тъмносини очи.

— Ти да не би да не ядеш месо? — отвърна на въпроса ми с въпрос. — Те не са много по-различни от нас.

Учителят Маунус би определил това като философски въпрос — какво различаваше човека от животните? Само че на мен не ми се философстваше в този момент. А и не ми се удаде такава възможност, защото само след миг усетих, че нещо дръпна веригата ми, толкова силно, че загубих равновесие и паднах на хълбок.

Какво?…

Беше драконът. Вместо своята верига, той бе захапал моята. Стоеше там разкрачен, със сведена глава и верига в устата. Явно още не бе осъзнал, че плячката му бе завързана в другия й край. Драконът разтърси силната си шия, разклати веригата и аз се приближих на още около метър към него. В този момент влечугото започна да осъзнава какво се случваше. То гледаше втренчено към мен и веригата, която ни делеше. След това я дръпна още веднъж.

Впих пръсти в чакъла и тревата и започнах да се съпротивлявам колкото сила имах, ала чудовището бе много, ама много по-силно от мен. Теглеше веригата със същата лекота, с която котка дърпа свободния край на кълбо прежда. Спаси ме единствено това, че му се наложи да пусне веригата, за да захапе мен. Аз се хвърлих назад, а звярът засъска от яд и бяс. Още веднъж захвана веригата със зъби и ме задърпа към себе си, без да мога да сторя нищо. Този път затисна веригата с крак преди да я пусне. Зина с паст и стрелна глава напред, като змия, готова да захапе. Челюстите му изтракаха на по-малко от лакът разстояние от крака ми.

— Направи нещо! — изкрещях на рицаря, който продължаваше да стои и да наблюдава сцената, сякаш това бе най-забавното, което бе виждал от месеци наред. Той имаше меч все пак, по дяволите. А може би бе говорил сериозно, като каза, че е на страната на дракона?

В двора на замъка се бяха появили още хора, но явно никой от тях нямаше намерение да се намеси. Опитах се да не мисля каква болка щях да изпитам, ако драконът успееше да захапе крака ми следващия път. Зъбите му бяха остри като бръснач. А и отровни на всичкото отгоре. Дина ми бе разказала, че ръката й бе изтръпнала на мига.

Драконът захапа веригата още веднъж. Дръпна я толкова силно, че се озовах между предните му крака. Можах да направя само едно. Преметнах веригата през муцуната му и я стегнах колкото сили имах. Той изпръхтя изненадано и замахна към мен с единия си крак. Два от ноктите му оставиха кървави ивици по ръката ми, ала ако отпуснех веригата, с мен бе свършено. Докато я държах стегната, поне не можеше да отвори уста. А това от своя страна означаваше, че…

Драконът отметна глава назад, като див кон, и аз загубих опора под краката си. Изпуснах веригата и полетях в дъга около врата му, докато веригата около глезена ми не се опъна. Паднах върху дракона, върху люспестия сиво-син гръб на чудовището, с лице към дългата му опашка. Забих пръсти между люспите му в опит да се хвана здраво за рамената му, ала люспите бяха остри и твърди, като малки костици, и бе почти невъзможно да се задържа за тях. Звярът дръпна веригата ми още веднъж и аз се плъзнах по шията му, към главата и зейналата му паст.

Ето я главата.

Ето ги очите.

Виждах поне едното от тях, жълто и гневно, точно под мен. Свих ръка в юмрук и го забих в окото на дракона, колкото сила имах.

Той изсъска толкова пронизително, сякаш извика. Забрави за всякаква хитрост. Започна да се хвърля от една страна на друга и да мята глава, риеше по земята първо с единия крак, а после и с другия. Вече не можех да се задържа отгоре му, всъщност нищо повече не можех да сторя. Той метна глава още един последен път, аз полетях във въздуха, извих се в полукръг, когато веригата ми отново се опъна и започнах да падам. Строполих се по гръб, а ударът бе толкова силен, че за миг ми причерня.

Не можех да движа ръцете си. Не можех да движа краката си. Ако звярът отново се опиташе да ме дръпне към себе си и да ме изяде, можеше спокойно да го стори. Не можех да се съпротивлявам повече.

В този момент обаче нещо се случи. Чух гласове. Някакви мъже си крещяха един на друг. Драконът изсъска гневно. Дали не се бе появил гледачът му с хората си?

Някой се наведе над мен. Аз отворих бавно очи. Бе рицарят, със студените и много тъмносини очи. Тези очи ми напомняха нещо. Напомняха ми за…

— Чуваш ли ме?

Кимнах леко. Бях останал без дъх и не можех да отговоря.

— Съветвам те да внимаваш следващия път, когато решиш да си играеш с някой от драконите ми. Много ще се ядосам, ако някой от тях пострада.

Моите дракони. Да не би да имаше предвид…

Изведнъж осъзнах защо очите му ми изглеждаха толкова познати. Приличаха малко на тези на Нико. Което не беше особено странно, като се имаше предвид, че те двамата бяха полубратя.

— Дракан — рекох аз с последни сили.

Той кимна.

— А ти трябва да си синът на Жрицата на срама. Големият брат на Дина. Казваш се Давин, нали?