Войната на жриците

Дина Мрежата на сенокосеца

В мъглата „Сребърния вълк“ не се различаваше по нищо от останалите кораби, хвърлили котва в пристанището на Дунабара — приличаше на мрачен остров с две голи дървени мачти, които се поклащаха леко в такт с прииждащите вълни.

Нямах никакво желание да се върна на този остров. Каютата на Кармиан си бе същински затвор за мен, макар че нямаше истинска врата. Освен това изобщо не исках да се сблъскам отново с Гарвана. Щях да съм много щастлива, ако никога не се доближахме на повече от 20–30 мили един от друг. Само че трябваше да открия Нико. Нямаше откъде другаде да започна.

Корабът бе съвсем притихнал по това време на нощта. Не защото всички спяха, а по-скоро защото повечето от моряците все още се опитваха да ме открият. Къде бе обаче Нико? Той никога не би одобрил малката сделчица между Гарвана и Азуан — ако изобщо бе запознат с нея или бе в състояние да се намеси. Ужасно ме бе страх, че Гарвана бе продал първо него, той все пак бе доста по-голяма златна мина от мен. Аз бях просто един вид допълнителен улов, това ми бе добре известно.

„Ще ти се наложи да се качиш на борда“ — рекох си твърдо. „Ще се качиш на борда, за да видиш дали не лежи окован в трюма или не му се е случило нещо друго“.

Долепих устни до флейтата и се опитах да вдъхна живот в премръзналите си пръсти. Тоновете се понесоха из мъглата почти безшумно, като котешки стъпки. Свирих, докато не ме обзе увереност, че дори плъховете бяха заспали, и се приготвих да се кача на „Сребърния вълк“ още един път.

Бяха прибрали мостика, но аз открих една стълба, която можех да използвам. Достатъчно се бях намокрила за тази нощ. Бях се видяла принудена да отмъкна един пуловер и чифт рибарски панталони от една колиба по пътя, за да не премръзна до смърт. В замяна им бях оставила мокрите си дрехи; там със сигурност не живееха момичета, но във всеки случай можеха да ги продадат, след като ги изперяха от калта. Плетеният вълнен пуловер бе твърде голям и миришеше прекалено силно на риба, но поне бе топъл. А и панталоните не ми падаха, след като пристегнах колана си малко повече от обикновено. Не бях сигурна на какво точно приличах. Ако някой ме видеше, в първия момент щеше да реши, че съм рибарски син, облякъл старите дрехи на баща си, и се надявах никой да не реши да се вгледа по-внимателно.

Изпълзях по стълбата и я бутнах обратно на кея. На някой можеше и да му се стори странно защо тук лежеше стълба, но не чак толкова, колкото, ако я видеха подпряна на перилата на „Сребърния вълк“. Това направо си миришеше на неканени гости.

Палубата се надигна бавно и отново се спусна надолу. Приливът бе настъпил — вълните повдигаха леко кораба една след друга. Спрях за миг и се огледах, но не видях никакви хора. Гарвана дори не бе оставил пазач, както бях предполагала. Люкът към трюма не бе нито заключен, нито залостен, но това не означаваше нищо. Ако Нико бе долу, със сигурност го бяха завързали. Макар и да не беше заключен, не можех да го помръдна. Наложи се да оставя флейтата на земята, да допра пети до ръба му и да дръпна с всички сили.

— Хайде — изсъсках аз тихо. — Проклет люк!

Чу се пукот и дрънчене, които със сигурност отекнаха до съседните кораби. Ала капакът най-накрая поддаде — толкова внезапно, че се претърколих назад заедно с него в прегръдка.

За миг останах да лежа съвсем неподвижно и се ослушах. Пръстите ми хванаха флейтата. Ако някой дойдеше…

Но това не се случи. Корпусът на кораба проскърцваше при всяка вълна и това бе единственият звук, който можех да чуя. Дори и плъховете не шумоляха. Може би тези чудесни животинки наистина спяха? Тази мисъл ме поблазни.

Нищо не виждах. Как, по дяволите, щях да открия Нико? Може би с пълзене? А ако не го откриех, дали това означаваше, че наистина не бе тук, или просто го бях подминала в мрака?

— Нико?

Не последва отговор. Но ако всички останали спяха, той също трябваше да се е унесъл в сън. Всичко бе безнадеждно. Трябваше ми светлина. Къде обаче можех да търся? Не носех нито кибрит, нито огниво със себе си.

Лампата от каютата на Кармиан. Можех да използвам нея.

Аз се върнах обратно до стълбата и се качих горе. За миг се спрях на най-горното стъпало, като полска мишка, която се оглежда на всички страни, преди да напусне дупката си. Кучетата на Дунабара отново бяха заети да лаят по някого или нещо. Не се чуваше нищо друго. „Сребърният вълк“ бе съвсем притихнал.

Претичах през палубата и се спуснах по стълбата, която водеше към каютата. В този миг до ушите ми достигна един звук.

Някой хъркаше.

Някой хъркаше тежко и силно иззад завесата.

Не звучеше като Нико. Не можех да си спомня дали някога бях чувала Нико да хърка, но не си го представях така. Тук ставаше по-скоро въпрос за някой по-голям и пълен мъж.

След миг видях ходилата му. Изпод края на завесата стърчаха десет мръсни пръста. Те със сигурност не принадлежаха на Нико. Много от моряците обаче ходеха боси, макар и навън вече да миришеше на зима, за да могат да се катерят по-лесно по мачтите.

Който и да лежеше там обаче, явно нямаше намерение скоро да се събуди. По хъркането му си личеше, че спеше дълбоко, макар и да бе избрал доста странно място. Аз внимателно дръпнах завесата встрани и се промуших покрай мъжа. Той лежеше по корем, облегнал глава на едната си ръка, и изпълваше почти целия под. Това бе единият от кормчиите на Гарвана. Останалите го наричаха Горго. Какво правеше той тук? Ако флейтата го бе приспала, явно го бях изненадала. Изглеждаше, сякаш се бе строполил, както си беше стоял.

Лампата бе запалена, ала гореше съвсем слабо. Освен това висеше от кука на тавана точно над главата му. Но ако успеех да се покача на койката и да се протегна…

— Горго! Мац!

Така се уплаших, че за малко да се изтърколя от койката. Бързо посегнах към лампата. Тя се наклони и по ръката ми се разля палещо масло, което след това се стече по тила на Горго.

— Какво… — изгрухтя той объркано. — Какво, по дяволите…

Загасих лампата. Гласът на Гарвана долетя още веднъж откъм кея.

— Дяволите те взели, Горго. Пусни мостика!

Не знам какво си мислеше Горго в този момент, може би нищо. Изглеждаше съвсем объркан. Аз се свих върху койката и се опитах да бъда колкото се може по-незабележима. В този миг не смеех да използвам дори флейтата.

— Идвам, капитане — изкрещя той.

Чух скърцане и няколко ругатни.

— Къде е Мац? — попита Гарвана.

— Не знам, капитане — по гласа на Горго си личеше, че все още не можеше да разсъждава трезво. — Няма го тук.

— Какво се е случило тук? Къде е момичето? Ами Лиам? Глутница нескопосани псета! Това сте вие! Не мога да обърна гръб дори и за миг, без да…

Гарвана замлъкна насред гневния си изблик. Гласът му се промени, стана студен и режещ като нож, направо можеше да те прониже.

— Къде е негово височество?

— А… В трюма. Нали капитанът ни нареди там…?

Гарвана обаче го прекъсна.

— Защо люкът е отворен?

Защото аз бях забравила да го затворя. Прошепнах няколко от ругатните, които Горго току-що бе използвал.

— Кео, подай ми фенера.

Защо не бях потърсила по-добре? Защо бях изгубила сума ти време да тършувам за лампи и тем подобни? Сега вече бе късно. Нямаше да успея да измъкна Нико от трюма, без да…

— Капитане! Няма го!

— Благодаря за информацията, Кео. И сам мога да видя.

Няма го?

Как бе възможно…

— Проклета жена — рече Гарвана с най-вледеняващата си интонация. — Хубаво ще я подредя, само да ми падне. След това изобщо няма да е толкова хубава.

За миг си помислих, че говори за мен. Само че той обикновено ме наричаше трол или сополанка и изобщо не ми се вярваше да ме смята за красива. Не аз бях предизвикала гнева му, а Кармиан.

Кармиан. Тя бе избягала заедно с Нико, вече ми бе ясно. Може би още преди Гарвана да бе тръгнал с мен към Азуан, за да ме продаде. Или междувременно. Да, това бе доста вероятно. Бяха се измъкнали, докато Гарвана го нямаше на кораба.

Как можеше Нико да постъпи така? Как можеше просто да побегне и да ме изостави съвсем сама? А на всичкото отгоре бе избягал с Кармиан. Никога нямаше да му го простя. Никога. Зарих лице в грубата завивка на койката и се опитах да заглуша напиращия от гърдите ми стон. В този момент ми бе все едно дали щяха да ме открият. Може би мястото ми наистина бе при роднините на баща ми. Явно никой друг не ме искаше.

Те не претърсиха кораба. А и защо ли трябваше да го правят? Нико и Кармиан бяха побързали да се отдалечат колкото се може повече от „Сребърния вълк“. Осъзнах, че тук, в гнездото на Гарвана, бях на по-сигурно място откъдето и да било другаде на сушата. Гарвана бе изпратил всички моряци да търсят Нико и Кармиан, а кучетата не спираха да лаят в Дунабара с неспирни виещи сола. Да, бе най-добре да остана тук, но докога?

Слязох от кораба на зазоряване. Бе кучешки студ, а въжетата на мачтите бяха покрити с дебел слой скреж и приличаха на опашката на настръхнала от страх котка. Оставих стъпки по мостика и кея, но се надявах никой да не ги забележи или поне да не се досети, че съм била аз.

Скрих се зад няколко бурета на кея и огледах внимателно най-близките улици. Не че имах някакъв ясен план. Просто не исках да попадна в лапите нито на Гарвана, нито на Азуан, нито на хората на Дракан. Тази цел бе достатъчно непостижима. Улиците бяха празни по това време или поне така изглеждаше. Така че аз пребягах през кея и продължих напред между къщите.

Пфу, как вонеше само. На повръщано, урина и мръсни дрехи. В сравнение с това миризмата на риба, която лъхаше от откраднатия пуловер, бе същински парфюм. Изгарях от желание да се върна назад. В този момент обаче не можех да си позволя подобни капризи. Нагоре по улицата и…

— Дина.

Тихият шепот ме накара да подскоча като котка. Кой…

— Седни преди някой да те е видял.

Малко по-нагоре покрай стената, скрита зад няколко прогнили дъски и друг боклук, седеше стара жена. Тя се бе загърнала в няколко шала, един от друг по-мръсни, а краката и ръцете й бяха увити в парцали, за да не измръзнат. Тя вонеше.

Но откъде ме познаваше?

— Дина. Седни. Или искаш отново да те заловят.

Чак сега ми просветна. Това не бе никаква старица, а Кармиан.

Така се потресох, че седнах от само себе си на земята.

— Какво…

— Тихо. Преметни това през главата си.

„Това“ се оказа един от нейните мръсни шалове.

— Той вони.

— Да, точно на това се надявам. Прави каквото ти казвам!

Откъм другия край на улицата се чуха стъпки и гласове.

Светкавично увих вонливия шал около главата си и се пъхнах при Кармиан.

— … Сякаш са потънали вдън земя — рече един мъжки глас.

— Гарвана сигурно е бесен — добави друг.

— Той смяташе да спечели пари от тях — продължи първият глас. — А сега и двете златни птички ги няма… Фу, каква воня. Търсихме ли тук?

— Да. Нямаше никой. Само някаква бездомна старица, която вони като престоял три дни мъртвец.

Те продължиха. Ние постояхме там още известно време, след като мъжете изчезнаха. После Кармиан бавно се изправи.

— Хайде — рече ми тя. — Най-добре да тръгнем, преди съвсем да се е развиделило.

— Кармиан… Какво… къде… — в главата ми се въртяха толкова много въпроси, че не знаех откъде да започна.

— Той не искаше да замине без теб — гласът й не прозвуча особено приятелски. Всъщност бе по-студен от белеещия се по покривите скреж. — В началото не искаше изобщо да ни последваш, а сега изведнъж не може да тръгне без теб. Мъже. Невъзможно е да им угодиш.

— Но… откъде знаеше, че…

— Че ще се върнеш на „Сребърния вълк“ като корабен плъх? Не знаех. Но ги чух да говорят, че си избягала, а ти си също толкова привързана към него, както той към теб. Вие двамата сте като увивни растения един спрямо друг, да знаеш.

Повървяхме мълчаливо известно време. Кармиан внезапно клекна и ми направи знак да сторя същото. След малко откъм ъгъла се появиха двама мъже, които дърпаха каруца. Те не бяха от хората на Гарвана и изобщо не ни удостоиха с поглед. Кармиан се изправи отново, когато те свиха зад следващия ъгъл.

— Защо трябваше да седим? — попитах аз. Задните ми части се бяха намокрили от скрежа по калдъръма.

— Аз съм твърде висока за старица — рече тя. — А и твоите ботуши са прекалено хубави. Дръпни шала малко по-надолу, за да скрие лицето ти. Най-добре е то да не се вижда.

Аз сторих както ми каза, но не бе особено приятно.

— Налага ли се да воним така? — попитах аз.

— Да — отвърна ми тя само.

— Защо?

Кармиан ме погледна остро.

— Винаги ли говориш толкова много, когато някой те преследва?

— Просто исках да знам…

— Това държи хората на разстояние. Те не изгарят от особено желание да гледат някой, който вони така. Все едно сме невидими. И млъкни, за да мога да чуя, ако някой се приближи.

Сторих, както ми каза. Разбрах какво бе имала предвид. Вършеше същата работа като флейтата, но по друг начин. Само че вонята бе ужасна.

Излязохме от Дунабара. Кармиан обаче не пое по хубавия равен път към Дунарк. Вместо това сви на запад, по една малка криволичеща пътека, която се извиваше през блатото подобно на змия. Понякога не можехме да я различим и на няколко пъти се наложи да скачаме от туфа на туфа, точно като Кео и мен по-рано. Влизахме все по-надълбоко и по-надълбоко в блатото, а мъглата се свиваше около нас като юмрук. Изведнъж пътеката свърши и се озовахме пред едно заблатено място. Зад последните туфи се разстилаше гладка черна водна повърхност. Не можех да видя другия бряг, ако изобщо имаше такъв, толкова гъста бе мъглата.

Кармиан явно възнамеряваше да продължи напред. Аз обаче спрях.

— Кармиан…

— Върви след мен — рече ми тя само. — Стъпвай в моите стъпки.

След тези думи тя тръгна право напред през блатото. Останах на място и я гледах със зяпнала уста. Тя не потъна. Водата стигаше до глезените й, но не по-високо.

Забеляза, че не я последвах.

— Хайде — рече ми Кармиан. — Нямаме цял ден на разположение. Както виждаш, няма да се удавиш!

Плъзнах поглед по блестящата черна повърхност. Ако не я виждах как стои там, сякаш притежаваше умението да ходи по вода, щях да съм напълно сигурна, че блатото пред мен е бездънно. Пристъпих внимателно напред. След това още веднъж. И внезапно осъзнах защо Кармиан не потъваше. Някой бе изградил мост тук, само че под водата. Така той бе невидим за вражески очи. Повърхността му бе хлъзгава и човек трябваше да е много внимателен. Аз обаче не можех да разбера как Кармиан успяваше да различи контурите му. Тя стъпваше уверено, без капка съмнение, така че нямаше за какво да се безпокоя, докато следвах стъпките й. Въпреки това си отдъхнах с облекчение, когато стигнахме на отсрещния бряг и стъпихме на твърда земя.

Слънцето вече се бе показало над блатото и сивата мъгла вече сияеше в бяло. Треперех от студ. Рибарският пуловер можеше и да е доста топъл, но това не помагаше особено, когато целите ти крака бяха мокри и вкочанени.

— Ще стигнем ли скоро? — попитах аз, след което прехапах устни и съжалих, че съм си отворила устата. Едно бе сигурно — не можех да очаквам състрадание от Кармиан.

Този път обаче не ми се сопна.

— Вече сме близо — каза тя и продължи напред.

Изненадах се, че не получих в отговор някой язвителен коментар от рода на „Нейно височество явно не е свикнала да ходи сама“, ала може би самата Кармиан вече бе уморена и премръзнала.

Откъм мъглата се появи нещо, което приличаше на малка горичка от върби и брястове, като остров насред блатото. Когато се приближихме обаче, видях, че дърветата растяха върху насип от пръст. Едва когато се изкачихме по него и пред погледа ни се откриха къщи, осъзнах, че там живееха хора.

— Какво е това място? — попитах аз.

— Селище на гелтри.

— Какво?…

Кармиан ме погледа с онзи поглед, който те прорязваше като бръснач. Острието му бе толкова остро, че ако те порежеше, щеше да мине доста време преди да осъзнаеш, че кървиш.

— Преди магданите да се заселят по тези места, земята принадлежеше на гелтрите. Те все още са тук. Селищата им са пръснати из блатото. Те не обичат особено магданите, нито пък династията Рауенс. Ала още по-малко обичат Дракан.

Изведнъж пред нас застана млад мъж. Подскочих, защото не го бях видяла да се приближава. Сякаш беше изникнал от самото блато.

Бе много слаб, ала не особено висок. Ако не бяха дългите му мустаци, щях да реша, че бе горе-долу колкото мен на възраст.

— Това ли е момичето? — попита той и ме посочи.

— Да.

— Ела. Мейрен иска да говори с теб.

Мейрен? Кой пък бе това? Младият мъж обаче не се впусна в обяснения. Просто ме поведе надолу към селището. То не бе кой знае колко голямо. Състоеше се най-много от петнайсетина къщи, а някои от тях приличаха повече на селскостопански постройки за животни. Въпреки малката площ, хората тук гледаха и кози, и кокошки. Някаква жена точно доеше една коза и непрекъснато й се налагаше да отблъсква голямо агне, което явно смяташе, че млякото принадлежеше единствено на него.

Насред селото се издигаше голям стар ясен, който приличаше на изсъхнал. Защо не го бяха отсекли? Сигурно за да не разрушат къщата, която буквално опираше в него. Мъжът с мустаците посочи към вратата й.

— Домът на Мейрен — рече той. — Влез.

Той явно нямаше намерение да ме последва вътре.

— Той няма ли да ни придружи? — прошепнах аз на Кармиан.

— Не може — отвърна ми тя кратко. — Той е мъж.

Аха, значи мъжете не можеха да влязат тук? Какъв беше този Мейрен?

Вътре бе доста мрачно на фона на греещото навън слънце и заскрежения бял пейзаж. Стаята, в която влязохме, не бе особено голяма, а стената над вратата бе странно наклонена, груба и покрита с чамове, които не бяха рендосани. Мина известно време преди да осъзная, че това не бе дело на някой нескопосан дърводелец, а че самото стебло на ясена служеше за стена.

В стаята седеше жена и тъчеше. Не можех да разбера как виждаше какво прави в тази тъмница, ала совалката се плъзгаше леко и умело по нишките, а жената не спря да работи, въпреки че бяхме влезли вътре.

— Седнете — рече тя само. — А и, Кармиан, хвърли тези дрипи навън.

Имаше само едно място, където можехме да седнем — на ниска пейка, допряна до стената при вратата. Забелязах, че в къщата нямаше огнище. Въпреки това бе доста по-топло, отколкото навън. Дадох шала си на Кармиан, която вече послушно бе започнала да сваля вонящите дрипи от себе си.

Мейрен бе на възрастта на мама. Нито млада, нито стара. Първото нещо, което човек забелязваше, бяха очите й. Или по-скоро кожата около тях. Тя бе черна и приличаше на маска. Не можех да разбера дали бе гримирана или татуирана. Косата й бе черна с по един снежнобял кичур над ушите. Очевидно бе, че не бе побеляла от само себе си. Така приличаше на язовец.

— Майка ти е Жрица на срама — рече тя. — А и ти също си била такава.

Кимнах. Явно Нико й бе разказал. Малко ме заболя, като чух последните й думи. Прозвучаха така, сякаш никога нямаше да възвърна уменията си.

— Ти обаче имаш и друга дарба — допълни тя. — Тази на сънищата.

Дарбата на сънищата? Не бях чула никой друг да я нарича така. Името обаче ми допадна и аз отново кимнах.

Совалката продължи да лети. Откъм нея се носеше странна, тиха музика, сякаш свиреше на арфа. Арфа с почти неми струни.

Кармиан бе смъкнала ужасните дрипи, изхвърли ги през вратата и седна на пейката до мен.

— Не знаеш какво си — рече Мейрен внезапно. — Това се отнася и за Кармиан. Тя почти не познава сърцето си.

Кармиан изсумтя.

— Аз нямам сърце. Ти добре знаеш.

Мейрен не обърна внимание на коментара й. Думите й обаче ме бяха боднали в сърцето. „Не знаеш какво си“. Не коя, а какво. Сякаш… не бях човешко същество. Потреперих, но не от студ.

— Ти, дъщеря на Жрица на срама с дарба на съня. Изправена си пред избор. Нишката се е разцепила на две, ала ти не можеш. Избирай, преди и двете нишки да се скъсат.

Косата ми настръхна. Прозвуча така, сякаш бе съвсем сигурна. Сякаш можеше да види неща, невидими за нас останалите. Почти като мама, но същевременно бе толкова различна.

— Ти да не си ясновидка? — прошепнах аз.

Бялото на очите й искреше още по-силно на фона на черните линии около тях. Тя поклати глава.

— Не, аз съм мейрен.

Кармиан се размърда притеснено.

— Не искам да съм неучтива — рече тя, — ала… Имаме много неща за вършене.

Жената отмести черно-белия си поглед от мен и го впери в Кармиан.

— Прекалено много бързаш — рече тя. — Винаги си била такава.

Вътрешно изтържествувах леко, съвсем детински, сякаш бях на пет години и току-що се бяха скарали на Давин вместо на мен. Ала жената сякаш го усети.

— Вие двете не се харесвате особено, а? — рече тя с лека усмивка и за миг заприлича много повече на обикновено човешко същество.

Кармиан сви рамене.

— Тя не ми е точно любимка — каза го, сякаш ме нямаше в стаята. — Малка разглезена госпожица Важност.

Според мен не бях нито разглезена, нито пък важничех. А тези мили думи доразвалиха и без това лошото ми мнение за Кармиан. Аз самата спокойно бих могла да я жегна с няколко подобни комплименти — пресметлива, студена… Не точно безсрамна, но почти. Не изрекох нито един от тези епитети на глас, но въпреки това ме облада странното усещане, че бях прозрачна като стъкло пред погледа й, точно както и за мама.

— Вашите нишки се преплитат — рече жената. — Ще си сторите и добрини, и злини. Вървете сега, след като толкова бързате.

Кармиан веднага се изправи. Аз се позабавих малко.

— Какво означава мейрен? — попитах аз. Тя не бе Жрица на срама, макар и да напомняше на такава. Не бе и черна магьосница.

Тя поклати глава.

— В този миг — просто жена, която тъче. Понякога й се предоставя възможност да зърне за миг фрагменти от една по-обширна картина.

Стомахът ми се сви. Да не би тя да тъчеше човешки съдби на стана?

— Какво точно тъчеш? — гласът ми трепереше леко.

Тя отново ме погледна с черно-белия си поглед. Сякаш можеше да прочете мислите ми.

— Риза за племенника ми — рече сухо. — Старата е съвсем захабена.