Войната на жриците

Давин Драконова кръв

Тази вечер разбрах за какво му бе на Дракан драконът.

Бе се стъмнило. Насред Железния кръг бяха наклали буен огън, а драконът лежеше толкова близо до него, че пламъците се отразяваха в сивите му люспи и проблясваха в полуотворените му очи. Аз също се бях поприближил, макар и това да означаваше, че вече се намирах по-близо и до звяра. По-добре така, отколкото да умра от студ.

Глезенът ми бе толкова подут, че оковата почти се губеше, а ходилото ми пулсираше и туптеше от болка толкова силно, сякаш вътре се бе скрила цяла ковашка работилница. Ръката също ме болеше, онази с белезите от драконови нокти. Не това обаче бе най-лошото. Отново бях започнал да чувам шепнещите гласове в главата. Сега обаче думите им бяха придобили нова сила.

… Вината ти… вината ти…

Салан. Мъртъв или умиращ. Роза… как ли щяха да постъпят с момиче като нея? Тя се бе разхубавила постепенно, с русата си коса, красивите си крака и гърдите, които непрекъснато ми се набиваха в очи, даже и да не исках. Дори само от мисълта за това… че те може би…

… вината ти… вината ти…

Защо поне веднъж не се бях позамислил малко, преди да отворя уста? Защо не бях обмислил нещата? Заради Салан и Роза. Сега обаче бе твърде късно. Погледнах дракона. Може би щеше да е по-добре да ме бе изял. Тогава поне гласовете щяха да замлъкнат завинаги.

Не можех да им избягам. А и съдейки по болката в глезена ми, щеше да мине доста време, преди да мога да избягам от каквото и да било.

… вината ти…

Когато първите рицари излязоха от замъка, дори почувствах облекчение — най-накрая бе започнало да се случва нещо. Нямаше значение какво, стига да можеше да отклони мислите от гласовете в главата ми и пулсиращия глезен. Те закрепиха по стените факли, чиято трептяща светлина постепенно освети целия двор.

Тогава се появи и Дракан. Униформата му приличаше на тази на останалите, може би имаше единствено малко повече злато в герба на гърдите. Въпреки това обаче той веднага се набиваше на очи. Сякаш излъчваше… потисната сила и мощ. Обземаше те чувството, че те биха могли да изригнат всеки миг. Ако човек се намираше в стая с буре барут със запален фитил, също нямаше да откъсва поглед от него.

— Време е — рече той. Макар да не изрече тези думи особено високо, дори рицарите, поставили факли в най-далечния край на двора, веднага се приближиха и заеха мястото си в строя, който образуваше полукръг около лежащия край огъня дракон.

Бяха двайсет и четирима, плюс Дракан. Преброих ги. Опитах се да запечатам лицата им в паметта си, защото това би било полезна информация за планинците по време на войната, в случай че успеех да се измъкна жив.

Те пристъпиха напред един по един и се поклониха на дракона, сякаш бе граф или икона. Животното не се впечатли особено от този жест, ала мен ме побиха тръпки.

— Благодарим на дракона за дара, който ще получим — изрекоха те в един глас. Бе зловещо да чуеш толкова много хора да произнасят едно и също нещо едновременно с една и съща интонация, сякаш бяха обладани от един и същи зъл дух.

— Благодарим за силата на дракона.

Чу се силен звук от удар на кожа в кожа, когато те всички едновременно се удариха с юмрук в гърдите, точно до сърцето.

— Благодарим за смелостта на дракона.

Ново тупане.

— Благодарим за мъдростта на дракона.

Мъдрост? Какви велики мисли очакваха да получат от едно глупаво животно? Вярно е, че прояви по-голяма хитрост, отколкото бях очаквал, когато използва веригата, за да ме издърпа до себе си, но чак пък мъдрост?

Погледнах дракона. Бе се изправил и бе започнал да се клатушка ту наляво, ту надясно, като стъпваше ту на единия си преден крак, ту на другия. Шията му се люшкаше, главата му се тръскаше във всички посоки. Какво му ставаше на звяра? Ако знаех, че драконите можеха да изпитват подобни чувства, бих казал, че се страхуваше. Че бе нервен. Ала защо?

Дракан, двайсет и петият човек от групата, пристъпи напред от кръга. В едната ръка държеше златен бокал, а в другата — нож. Драконът започна да отстъпва назад, докато вече не можеше да продължи. Явно се боеше от Дракан също толкова много, колкото аз се бях боял от него по-рано същия ден. Отвори паст и изсъска като котка — уплашена котка.

Видях, че устните на Дракан мърдаха, но бе невъзможно да чуя какво казваше. Изглеждаше сякаш се опитваше да го успокои, точно както хората правеха с конете. Какво ли можеше да кажеш всъщност на един уплашен дракон? „Така, така, спокойно, добър дракон?…“

Каквото и да беше, явно вършеше работа. Търбухът на животното се спусна към земята и то склони глава някак странно и примирено.

Ножът проблесна на фона на светлината от факлите. Дракан заби острието му между две от люспите върху врата на животното, по блестящата стомана потече тъмна кръв и закапа в златния бокал, който държеше в другата си ръка. Драконът стоеше напълно неподвижно по време на целия ритуал. Наистина ли се страхуваше толкова много от него, че не смееше да помръдне? За малко да ми стане мъчно за чудовището, ала само за малко.

Когато бокалът почти се напълни, Дракан извади ножа. Люспите се прибраха и кръвта веднага спря да тече. Драконът поклати глава и се строполи на земята като уморен стар пес, който дори нямаше сили да изръмжи.

Кръгът от рицари започна да се затваря около него. Те продължаваха да се движат бавно и тържествено, ала стъпките им издаваха потисната превъзбуда. Първият коленичи в краката на своя граф и Дракан му подаде бокала.

— Пий — рече му той. — Силата, храбростта и мъдростта на дракона.

Мъжът хвана ръката на Дракан и долепи устни до ръба на бокала. После отпи от тъмната кръв.

Това бе едно от най-противните неща, които бях виждал, но въпреки всичко не можех да откъсна очи.

— Какво пиеш? — попита Дракан.

— Сила, храброст и мъдрост — отвърна му мъжът с дрезгав глас. След това се разсмя със странно ведър и безгрижен смях посред сериозния кървав ритуал. — Сила, храброст и мъдрост — повтори той. — И свобода!

И пак се разсмя.

Те коленичеха един по един и отпиваха.

Когато бокалът премина през всички, на дъното му все още се чернееше гъстата течност.

— Доведете момчето — нареди Дракан.

Момчето? Какво искаше да каже?

— Той не е посветен в тайнството на ритуала — възрази един от рицарите. — Той дори не е получил място в Ордена на дракона.

— Не — рече Дракан с лека усмивка. — Помисли малко. Това е синът на Жрицата на срама. Има ли по-красиво и подходящо отмъщение?

Какво искаше да каже? Отмъщение? Не исках да пия от противната му кръв. Ала даже и да успееха по някакъв начин да я изсипят в гърлото му, в какво се състоеше отмъщението?

Трима от тях се приближиха към мен. Единият отключи оковата около глезена ми. Той бе толкова подут, че едва успя да я свали. Другите двама ме хванаха за ръцете и ме изправиха. Такава силна болка прободе крака ми, че направо ми причерня. Едната от двете рани от ноктите на дракона на ръката ми се отвори и започна да кърви отново. Глезенът така ме болеше, че се наложи да ме носят.

— Доста зле изглеждаш — рече Дракан. Той се наведе над мен и продължи да ми говори почти нежно, както на дракона. — Спокойно. Само след миг ще се почувстваш много, много по-добре.

Той вдигна бокала пред лицето ми. Извърнах глава. Течността в него бе толкова тъмна, че не приличаше на кръв. Ала миризмата не можеше да сбъркаш — тежка и сладка, като на прогнило, точно като тази на дракона, само че още по-неприятна.

— Отказваш дара на дракона, така ли? — попита ме той. — Сам не знаеш какво е най-добро за теб. Хванете го.

Те ме ритнаха в свивките на коленете и ме накараха да коленича. Един ме хвана за косата и отметна главата ми назад. Аз се опитах отново да я извърна и стиснах устни, ала един от мъжете напъха острието на ножа си между зъбите ми и ме накара да отворя уста. Той дори ме поряза в крайчеца на устата, така че в гърлото ми накрая се стече смесица от собствената ми кръв и тази на дракона.

Не ме пуснаха преди да са сигурни, че съм глътнал противната течност. Плюех ли плюех, ала знаех, че бе късно. Тя бе в мен, в гърлото ми, в стомаха ми, в тялото ми. Искаше ми се да повърна.

— И така — рече Дракан със същия нежен тон като преди малко. — Скоро ще се превърнеш в един от нас.

Не знаех какво означаваше това. Ако смяташе, че щях да стана войник от Ордена на дракона или дори рицар, само защото бях пил от противната му драконова кръв, жестоко грешеше.

В този момент усетих, че нещо се случи. Нещо се случи с тялото ми. Сърцето ми започна да бие по-силно, а краката и ръцете ми се стоплиха. Болката в глезена ми внезапно отслабна. Не, чакайте малко, дори напълно изчезна. Прииска ми се да се разсмея. Не ме болеше!

— Започна да му става ясно — рече един от рицарите. — Вижте лицето му.

— Хайде да го вземем с нас — обади се друг. — Нека да види. Нека да опита сам.

— Точно това възнамерявам да направя — отвърна Дракан. — Да не би да мислите, че му позволих да вкуси от скъпоценния дар на дракона, само за да може да си лежи и да се усмихва насън?

Да ме вземат с тях? Къде?

В следващия миг обаче това вече нямаше значение, защото бях забелязал още нещо.

Гласовете вече ги нямаше.

Шептящите, натрапчиви гласове, които ми повтаряха, че съм зъл, че съм страхлив и че съм убиец… че бях виновен за всичко, че просто за нищо не ме биваше… нямаше ги. За първи път от месеци наред мълчаха, не, даже нещо повече, бяха изчезнали.

Този път не успях да се въздържа и се разсмях. Разсмях се гръмко, почувствал свобода и облекчение — това чувство бе толкова силно, че не можех да го задържа в себе си. Смехът ми бе толкова силен, че драконът замига изненадано с очи. Този смях бе див и неуместен, но не изпитвах никакъв срам. Чувството ми за срам бе изчезнало, точно като гласовете. От него не бе останала и следа.

Копитата на конете трополяха по замръзналата земя. Заобикаляше ни гъст мрак, изпълнен с още по-гъста мъгла, ала какво значение имаше това? Можех да виждам в тъмнината. Не ме бе страх. Бях най-умелият ездач на света. Най-добрият. Един от другите яздеше редом с мен и държеше юздите на коня ми, ала това изобщо не променяше нещата. Така или иначе пътят ни бе един — напред през мрака. Искаше ми се да отметна глава назад и да завия като вълк.

Защо ли пък да не го сторя наистина?

Така и направих. От гърлото ми се изтръгна силен и красив вой, който се вряза в нощта, като кучешки зъб в аорта. Доведете ми вълка, който би се справил по-добре! Конят загалопира напред, сякаш го бях ударил. Това ми хареса. По-бързо. По-свободно. Отново завих.

— Той е в пълен транс — извика някой.

— Нормално е — отвърна му рицарят, който държеше поводите на коня ми. — Първия път на всички ни се струваше, че всеки миг ще полетим.

Не разбрах напълно думите му. Ала може би бяха прави. Може би наистина щях да успея да полетя. Ако се изправех на гърба на коня и разперех ръце като птица… Набързо застанах на колене върху седлото. Оставаше само да стъпя…

— Ей, момче! Сядай долу!

Единият ми крак поддаде. Сякаш не можеше да издържи теглото ми. Полетях косо надолу и на спътника ми му се наложи да ме сграбчи здраво за ръката, за да успее да ме изправи отново на седлото.

— Внимавай малко — долетя някакъв глас от по-задните редици. — Не е добре да си счупи врата. Не и преди Дракан да приключи с него.

Аз се обърнах и им се изсмях. Как ли пък щях да си счупя врата? Не и аз. Не тук. Не сега.

Рицарите, които яздеха най-отпред, извикаха.

— Ето ги! Внимание!

Викът се разнесе по дължината на цялата колона, от мъж на мъж. Аз също извиках от съпричастност с останалите. Не знаех кои са „те“, нито пък защо трябваше да внимаваме, ала рицарят, който яздеше редом с мен, бе пуснал юздите на коня ми и бе извадил меча си.

— Ето, сега трябва за малко сам да се оправяш.

Грабнах поводите с облекчение. В този миг можех да дръпна коня единствено наляво, ако исках да го спра, ала това беше без значение. Защо изобщо ми трябваше да го спирам? Само че нямах меч. Това ме притесняваше леко. Защо ме бяха оставили без оръжие, след като всички останали имаха такова?

Някъде напред се чуха викове. Писък, ала не от мъж. След това в мрака внезапно проблеснаха факли. Няколко от тях полетяха във въздуха и паднаха върху…

Върху едни побелял от скреж сламен покрив.

Факли върху сламен покрив.

Това бе някак неприятно. Грешно.

— Цялата къща може да пламне — рекох на рицаря до мен. — Трябва да сме по-внимателни.

Той се разсмя.

— Няма страшно — отвърна ми. — Тук не живеят деца на дракона.

— А! — възкликнах аз. Деца на дракона? Ние такива ли бяхме? Вярно, че имаше някакъв дракон. Бях получил нещо от него. Затова се чувствах толкова добре сега. Може би и аз бях едно от децата на дракона? Беше ми малко трудно да разбера за какво ставаше въпрос, най-вече защото хората викаха ужасно около мен, и ме обгръщаше огън и мрак. Видях, че вече бяха развъртели мечовете. Защо не ми бяха дали един и на мен?

— Смърт за враговете на дракона — извика някой, след което към него се присъединиха и всички останали, всички мъже. Не направих изключение. Исках да съм съпричастен. Отново се замислих за факлите върху сламения покрив. Това не бе правилно, въпреки всичко.

Един мъж изникна точно пред муцуната на коня ми. Аз дръпнах юздите, за да го спра, но нещо с тях не бе наред. Успях единствено да извия шията на коня на една страна, той се спъна и падна на колене. „Сега ще видим дали мога да летя“ — помислих си аз и наистина се понесох във въздуха поне за малко, след това се блъснах в нещо твърдо, което не бе земята. Върху нея се строполих едва след това. Лежах объркан, облегнат на… някаква стена, много топла стена. Искрите се стрелкаха из мрака като светулки. Най-добре бе да се отдалеча от огъня. Исках да се изправя, но въпреки че явно можех да яздя и да летя, не можех да ходя.

Наложи ми се да пълзя на четири крака. Тръгнах напред. Нещо се стовари върху мен и аз паднах по корем, ала ми бе напълно безразлично. Беше ми много добре така, нищо че другият ме затискаше наполовина и че се намокрих. Нещо се стече по врата ми, надолу по ключицата ми и по гърдите. Аз се опитах да избутам мъжа и успях да го преместя малко. В този миг осъзнах, че го познавам. Ала не особено добре. Това бе един от хората на Хелена Лаклан, с когото си бяхме разменили по няколко думи. Веднъж бяхме търсили Дина и Тавис Лаклан заедно.

„Та той е мъртъв“ — помислих си аз. „След такава рана с меч в главата не се оживява.“ По косата му имаше кръв и костици, а искрата на живота в очите му бе угаснала.

Започнах да се ядосвам. Един добър човек да загине по този начин — на какво приличаше това? А и къщите, които горяха.

— Престанете? — извиках, колкото сила имах — още не бях успял да си поема дъх. — Има пострадали!

Никой не ме чу. Продължиха, докато в селото не остана жив човек и неизгоряла къща.

— Качете го на един кон — нареди Дракан, когато ме намериха. Не бях успял да стигна далеч, продължавах да виждам горящите къщи в селото зад гърба си. Не можех да ходя, а и целият треперех, сякаш ме втрисаше.

Те все още бяха двайсет и четирима плюс Дракан. Преброих ги. За пореден път се вгледах в лицата им. Двайсет и петима мъже бяха нахлули на коне в едно спящо село и бяха убили всички, които не бяха успели да избягат. Мъже, жени, деца. Навсякъде около нас имаше мъртви тела. Това явно не можеше да ги трогне особено. Те изглеждаха дори… доволни. Що за хора бяха това?

Хора, които пиеха драконова кръв.

Точно както бях сторил и аз.

Спомнях си отлично трескавото усещане, че си способен на всичко. Без болка, без срам. Свобода. Може би трябваше да съм благодарен, че не получих меч… В противен случай щях да яздя редом с тях, да викам заедно с тях…

— Смърт за враговете на дракона.

Ако разполагах с оръжие, дали щях и да убивам заедно с тях?

Дори сега, дори в този момент усещах лек копнеж да изпитам същия екстаз отново. Да почувствам свободата. Съжалявах за всичко. Бях толкова нещастен.

Дракан ме наблюдаваше със сините си очи, които приличах на тези на Нико.

— Изглеждаш ужасно — рече той.

Не отговорих. Какво ли можех да му кажа?

— Кажи ми сега. Къде е той, моят любим полубрат? Къде се крие Никодемус?

Да не би да мислеше, че щеше да успее толкова лесно?

— Не знам — отвърнах. Което отчасти си бе вярно. Кой знае къде бяха Нико и Дина сега? Дали бяха стигнали до Дунарк? А даже и да бяха, какво щяха да сторят, като откриеха, че Дракан го нямаше там?

— Отговори на въпроса на графа на дракона!

Зашлевиха ме така силно по врата, че паднах напред върху шията на коня. Ала не казах нищо повече. Само ги погледнах злобно.

— Спокойно, Урса — рече Дракан. — Нямаме бърза работа. Рано или късно ще ми разкаже всичко, което искам да знам. Само и само да получи следващия бокал.