Давин Гроб на герой

Погребахме го два дни по-късно. Бе тих, ясен, студен ден, а мъглите вече ги нямаше. Жителите на крепостта бяха толкова тихи и неподвижни, че човек можеше да реши, че са каменни статуи, ако не бе дъхът им, който се виждаше така ясно на фона на студения въздух.

Носеха го шестима мъже. Аз с удоволствие бих бил един от тях, ала кракът ми все още не бе оздравял напълно и не можех да вървя, без да куцам. Най-отпред бяха Астор Ская и Ивайн Лаклан, подпрели носилото на ковчега на раменете си.

Бяха облекли Нико в броня и шлем. От едната му страна бяха положили меча му, а върху гърдите — измайсторения от Тано щит. По щита ясно личаха следите от меча на Дракан, останали от двубоя. Успях да зърна лицето на Нико, скрито наполовина от шлема, само за миг. То вече ми се струваше чуждо и непознато, сякаш не бе на Нико. Така силно ми се искаше да извикам и да кажа на всички, че това бе грешно. Че той не бе такъв. Че го бяха нагласили като войник, което би го изпълнило с омерзение, ако бе жив. Но така се погребваха герои, а Нико бе точно това: един мъртъв герой.

Въпреки това би възненавидял цялото шествие, фанфарите и барабаните, всички униформи. Мисля, че би му харесало единствено прощалното слово на Дина.

— Той ме помоли да ви споделя последната му воля — рече тя, а гласът й проряза въздуха, макар и да не викаше. — Родът Рауенс е лишен от наследник от мъжки пол. Няма граф, който да се възкачи на престола в Дунарк. Ала Нико искаше… Никодемус Рауенс сключи брак с Кармиан Гелтерс и волята му е тя да управлява крепостта Дунарк и намиращия се в нея град в ролята си на графиня. Това е записано на хартия — за онези, които могат да четат, и е подпечатано с личния му печат. Аз обаче моля всички тук присъстващи да станат свидетели, че казаното от мен е вярно.

Кармиан стоеше до Дина, облечена в черна рокля. За първи път я виждах с пола. И макар всички да бяха впили очи в нея, лицето й не трепна. Стоеше стройна като топола, с втренчен в нищото поглед, и според мен вече приличаше на истинска графиня, от онези, с които не би искал да си имаш вземане-даване. А и… Ако човек погледнеше Дина, веднага осъзнаваше, че всяка дума бе вярна, точно както и Нико бе казал.

— Ние сме свидетели — рече Астор Ская формално.

А част от мъжете от Ская, Кензи и Лаклан потропаха по щитовете си, за да изразят своето съгласие.

— Благодаря — рече Дина.

Видях, че в този момент се разплака, за първи път, откакто с мама излязоха от лечебницата, за да ни съобщят тъжната вест. След това тя каза, толкова тихо, че според мен я чуха единствено най-близко стоящите до нея:

— Ще ми липсва.



Имаше толкова много неща за оправяне. Както след всяка война. Хора, останали без дом, хора, останали без работа или роден град. Хора, загубили повече или по-малко, или почти всичко. Четиринайсет от рицарите на Дракан бяха оцелели, поне за тях знаехме със сигурност. Трима бяха избягали в суматохата, а останалите единайсет седяха затворени в тъмницата на Астор Ская.

Обайн се бе събрал със своята Маери и бе тръгнал на път към Арлайн. Управителят на пристанището получи обещание от Мауди Кензи, че кланът ще му помогне да построи нов кораб. По погледа, който Мауди ми хвърли, съдех, че аз ще съм един от корабостроителите. Кармиан и Главният стражар събраха колкото войници бяха останали от войската на Дракан и тръгнаха към долината. Това не стана съвсем мирно и кротко, но като цяло мъжете се радваха, че отново имаше кой да им казва какво да правят. Чух, че й бяха измислили прякор — Лъвицата, — и дори се хвалеха колко сурова можела да бъде. Мисля, че Нико излезе прав — от Кармиан щеше да излезе добра графиня. Нямаше да им е лесно с нея, но щеше да се справя добре. Може би дори по-добре от самия Нико.

Аз не можех да свикна с мисълта. Смятах, че бе несправедливо. Всички можеха да се върнат вкъщи, но не и той.

Изминаха още два дни, преди и ние самите да се отправим към Хвойновата къща.

— Рикерт ще дойде с нас — рече Дина. — И Тано също.

Рикерт, добре, това разбирам, ама Тано?

— Кой е този Тано?

— Чирак на Рикерт — рече Дина.

Но при тези думи се изчерви, и макар все още да ми бе доста трудно да разбирам момичетата и техния заплетен език, знаех какво означаваше това.

— Трябва да внимава как се държи с теб — рекох аз.

— Той това и прави — отвърна ми Дина и се престори, че нищо не е станало. — Давин…

— Да?

— Има и още нещо. Знам, че много ще се ядосаш. Ала трябва да обещаеш, че няма да кажеш нищо, абсолютно нищо, докато не се приберем у дома, в Хвойновата къща.

Това пък какво беше?

— Защо? — попитах подозрително.

— Обещай ми.

След това тя ме погледна, и макар да ми бе сестра и да бях живял с нея от люлката, не можех да й откажа при този поглед.

— Добре, обещавам. Какво има?

— Ела с мен.

Дина ме издърпа навън до шейната, която Астор Ская ни бе отстъпил, за да можем да се върнем у дома. Тя имаше нещо като покрив от корабно платно, за да не ги вали сняг пътниците. Един тъмнокафяв жребец, с който Дина се бе сдобила някъде по пътя, бе впрегнат в шейната и чакаше знак, за да тръгне напред.

— Обеща ли? — попита мама, която седеше на капрата.

— Да.

— Добре. Позволи му тогава да погледне вътре.

Не разбирах защо бе цялата тази тайнственост. Поне докато не дръпнах платното настрани.

На едната седалка, увит в одеяла и кожи, лежеше Нико. Изобщо не изглеждаше добре, но не бе и мъртъв.

В първия миг така се потресох, че ми се наложи да седна. След това побеснях.

— Как можахте да ме оставите да вярвам… Как можахте да излъжете…

— Ти обеща да не казваш нищо, преди да се приберем! — рече Дина.

— Но… Защо?

— Защото казах на майка ти, че предпочитам да умра… Отколкото да бъда граф на Дунарк до края на живота си — каза ми Нико с тънък и съвсем отмалял гласец. — Тогава… Тогава не бях на себе си.

— Понякога границата между живота и смъртта е съвсем малка — рече мама. — А ако на човек не му се живее, е много лесно да умре. Така че… Ние решихме, че Никодемус Рауенс трябва да умре. Обаче Нико може да продължи да живее.

— Но… Дина плачеше…

Тя продължаваше да изглежда доста тъжна.

— Той не може да остане тук, Давин. Веднага щом събере достатъчно сили, ще трябва да отпътува. Някъде, където никой не е чувал за Никодемус Рауенс и където никой не би го познал. Така че, когато казах, че ще ми липсва… Това бе пълната истина.

В този момент ми мина друга мисъл през ума.

— Но… Ние те погребахме. Видях го с очите си!

— Не — отвърна ми Нико. — Вие погребахте Дракан. Моя полубрат, който най-накрая получи хубав гроб и признание, че принадлежи към рода Рауенс — той се прокашля. — Това е един вид позакъсняла справедливост.

Не бях сигурен, че можех да се съглася. Особено като се замисля, че Астор Ская и Кармиан вече планираха издигането на истински гроб, подобаващ на герой, със статуи и така нататък…

Нико и Дракан. Дракан и Нико. Знаех добре, че бяха братя, знаех добре, че си приличаха.

А и Нико би възненавидял мисълта да лежи в подобен гроб. И май все пак така беше най-добре.

Загрузка...