Войната на жриците

Дина Вледеняваща мъгла

Навън бе студено и аз почти веднага започнах да зъзна. Сламените покриви на малките рибарски колиби бяха съвсем побелели от скреж под лунните лъчи, а локвите бяха заледени. Азуан явно не усещаше студа, но той все пак бе облечен с дебело палто. Аз бях останала дори и без шала си. Той продължаваше да виси до койката ми в „Сребърния вълк“.

— Хайде — рече ми Азуан раздразнено, когато вече не можех да смогна на бързото му темпо и големите му крачки. — Едва ли ще спят през цялата нощ.

Не, нямаше. Но закъде се бе разбързал той самият? Осъзнах, че не вървеше към пристанището и корабите, а навътре към сушата, в посока към Дунарк.

— Къде отиваме?

— Просто ме следвай.

Свихме зад един ъгъл и излязохме от Дунабара. Пред нас се простираше равнинна блатиста местност, тревиста и песъчлива, прорязана от канавки и малки езера с полусолена вода, които проблясваха през мразовитата мъгла, когато луната ги осветяваше. В далечината се издигаше Дунарк, висок и мрачен, с назъбени крепостни стени, осеян с малки точки светлина от неугаснали фенери и недогорели факли.

Пътят от Дунабара до Дунарк бе достатъчно широк, за да може по него да преминават вагони и каруци. Освен това бе леко издигнат над блатото, като мост. Бяхме изминали половината, когато някой извика зад нас.

— Ето ги!

Откъм улиците на Дунабара се бяха появили четирима мъже, а дори и от толкова голямо разстояние нямаше как да сбъркаш високата, леко прегърбена фигура на Гарвана. Вероятно бяха разбили вратата, за да излязат от рибарската колиба и сега бягаха след нас.

— Недей да стоиш като истукана — просъска Азуан. — Използвай флейтата!

Не бях сигурна, че можех. Бе съвсем различно, когато хората стояха неподвижно и тоновете сякаш се просмукваха в тях, без те да заподозрат нищо. Но да спреш четирима ядосани мъже, които тичаха колкото им държаха краката… Баща ми може би би успял. Но не и аз.

— Не мисля, че мога.

Азуан явно бе достигнал до същия извод.

— Ами бягай тогава!

Аз обаче не помръднах от мястото си, затова той ме хвана за ръката и ме завлачи напред. Моите крака обаче бяха по-къси от неговите и от тези на Гарвана. Преследвачите ни бързо съкратиха преднината ни. Азуан хвърли поглед назад и изруга. След това ме бутна напред.

— Тичай! — рече той. — Аз ще се опитам да ги спра.

Да ги спре? С какво? Не бях забелязала да носи някакво оръжие със себе си. Но може би неговата дарба бе по-различна от моята.

Веднага осъзнах, че можех да сторя само едно нещо, ако не исках отново да попадна в ръцете на Гарвана. Завих внезапно надясно и скочих в канавката от едната страна на пътя. Тънката кора лед се пропука като стъкло и аз потънах във вода до средата на бедрата, но в този миг нямах време да мисля за това. Пролазих на четири крака по срещуположния бряг на канавката, като продължавах да стискам флейтата с ръка, и се затичах през блатистата местност колкото сили имах. Прескачах от туфа на туфа, когато можех, а през останалото време газех в калта. Напредвах бавно, но ако решаха да ме последват, едва ли щяха да се придвижат по-бързо от мен.

Гарвана явно нямаше намерение да хукне след мен. Вместо това извика на хората си:

— Енок, Кео, хванете момичето. А ние, останалите, ще се заемем с крадльото.

Хвърлих поглед през рамо. Енок стоеше на края на пътя и се опитваше да запази равновесие, очевидно не изгаряше от желание да си намокри краката. Същевременно обаче не смееше да не се подчини. Затова се засили и се опита да прескочи широката канавка. Опитът му не бе съвсем успешен. За секунда се задържа на ръба, размахвайки ръце, сякаш се опитваше да лети. В следващия миг изчезна от погледа ми.

Нямах време да стоя и да се наслаждавам на гледката. Кео, другият моряк, бе направил по-успешен скок и вече търсеше туфи, на които можеше да скочи, точно като мен. Изведнъж се сетих за един летен следобед, у дома в Биркене, когато Давин и момчетата на мелничаря бяха хванали по една жаба всеки, за да си направят състезание. Жабите не бяха особено очаровани от идеята и предпочитаха да скачат настрани, вместо напред към финалната линия, така че се получи едно доста странно и тромаво състезание. Точно като сега. Нямаше никакъв смисъл да се втурнеш право напред. Вместо това бе по-добре да подскачаш на зигзаг.

Никак не бе лесно да видиш къде стъпваш. Над блатото се спускаше лепкава мразовита мъгла, която бе най-непрогледна в най-ниското — при земята. Краката ми бяха съвсем премръзнали и напълно безчувствени, а полата бе прилепнала към тялото ми като лепкав, черен, кален компрес. На всичкото отгоре по гърба под блузата ми се стичаше пот и аз пръхтях като жадно куче.

Откъм пътя се чуваха викове, но не можех да видя какво се случваше. Мъглата бе доста гъста, а и трябваше да държа под око Кео. Той почти ме бе настигнал. Скачаше пъргаво и явно винаги успяваше да уцели някоя туфа. Дали не бе наполовина жаба?

Моите подскоци обаче ставаха все по-къси и тромави. Премръзналите ми крака скоро щяха да спрат да ме слушат. Умореното ми тяло започна да ми внушава предателски мисли, дали не бе най-лесно да спра? Може би бе най-лесно да се оставя да ме хване. Поне щеше да им се наложи да ме заведат на някое топло и сухо място, където да си почина малко… да поседна до камината, да получа одеяло и дори нещо за пийване…

Подхлъзнах се, препънах се и паднах, а флейтата отхвръкна от ръката ми. Изписа дъга във въздуха, превъртя се лениво един път, цопна в един гьол и изчезна.

Не!

Всички фантазии за огнища и топли вълнени одеяла се изпариха от съзнанието ми. Флейтата. Флейтата! Паднах на колене до локвата и пъхнах ръце в тъмната вода. Къде бе тя? Нищо не виждах. Повърхността на гьола блестеше като огледало, отразяващо лунната светлина, непроницаемо за човешките очи, които искаха да надникнат под него. Търсех на сляпо, но докосвах единствено хлъзгава тръстика, кал и камъни, но не и… Да. Чакайте малко. Ето я.

Търсещите ми пръсти се увиха около нещо твърдо. Тя бе. Извадих я от водата и я вдигнах на лунната светлина. Дали бе пострадала? Дали някога отново щеше…

Чух звук зад себе си. Цопване и изръмжаване.

Обърнах се назад.

Кео бе само на няколко туфи разстояние от мен. Два-три подскока и щеше да ме хване.

— Спри.

Не знам откъде се появи, гласът на Жрица на срама. Не това целях. Ала изведнъж думите се отрониха от устата ми с онази интонация, която караше хората да спрат и да се заслушат. Кео не бе изключение.

Той застина, докато се опитваше да се засили, и за миг застана с единия крак във въздуха, точно като щъркел, а мъглата се увиваше около коленете му като любвеобилна котка.

— Ако се приближиш само с още една крачка — рекох аз със странно студен глас, който ми бе съвсем чужд, — ще те превърна в камък.

Той се поколеба. Очите му блестяха в бяло под лунните лъчи, а устата му бе като черна дупка на лицето му. Можех да чуя задъханото му дишане, пуфтеше като ковашкия мех на Рикерт в Биркене.

— Мен не можеш да изплашиш — отвърна ми той.

Само че по гласа му пролича, че това бе лъжа. Вече му бях взела страха. Затова беше спрял. Всички знаеха, че аз бях дъщеря на Жрицата на срама. Освен това ги бях чула какво говореха за мен, когато ходеха напред-назад по палубата и си мислеха, че не съм там. Малка вещица, дяволско чедо, да, да, всички обиди ми бяха известни. Почти можех да прочета мислите му. Ако някой можеше да те приспи, само докато свири на флейта, защо да не може да те превърне в камък? Той не знаеше дали можех, но не бе напълно сигурен и че не можех.

Вдигнах флейтата.

— Върни се обратно — наредих му аз. — Кажи, че не си могъл да ме откриеш. Кажи, че съм паднала в блатото и съм се удавила. Кажи каквото искаш, но само си върви и ме остави на мира.

— Те могат да ни видят — възрази той.

Поклатих глава.

— Вече не.

Имах единствено предвид, че сме достатъчно далеч, за да могат да ни видят в мрака и мъглата. Но той ме разбра погрешно. Внезапно обърна назад глава и се огледа. И се уплаши, този път не на шега. Мъглата се стелеше над блатото като дебело вълнено одеяло, а луната току-що се бе скрила зад един облак. Пътят бе изчезнал. Той, разбира се, се извиваше на същото място, там някъде в далечината, но ние просто не можехме да го видим. Сякаш внезапно бяхме останали съвсем сами в целия свят.

— Сега сме само аз и ти — рекох аз, със същия студен, чужд глас, който плашеше и мен самата. — Но ако си тръгнеш сега, няма да ти сторя нищо.

Той продължаваше да се колебае.

Вдигнах леко флейтата.

Той несъзнателно сви ръка в юмрук. След това се обърна и побягна, ала вече не толкова умело и внимателно от туфа на туфа, а паникьосано, през локвите, през пълните с вода дупки и през черната кал, като овца, гонена от вълк. Дълго след като мъглата го бе погълнала, го чувах как цопа през блатото и пада, как се спъва и тича, с единствената цел да се махне колкото се може по-далеч.

Останах седнала на края на големия гьол, притиснала мократа флейта към гърдите си. Цялата треперех от студ и умора, колкото по-дълго седях, толкова повече мръзнех. По някое време чух гласове в мъглата, ядосани гласове — единият от тях бе на Гарвана. Но никога не се приближиха. Бях им се изплъзнала, и на Азуан, и на Гарвана, поне за момента. Това, разбира се, бе чудесно, само че не знаех как да продължа оттук нататък.