Войната на жриците

Дина Цената на едно момиче

— Събуди се, момиче.

Някой ме друсаше за рамото доста силно. Отворих очи — над мен се бе надвесило остроклюното лице на Гарвана.

— Какво…

— Хайде. Ставай от леглото. Един човек иска да те види.

— Да ме види…

Той буквално ме издърпа от койката.

— Да. Тръгвай. Можеш да оставиш приказките за после.

Все още бях сънена и объркана, а и ме болеше глава заради застоялия въздух тук, долу. Но той ме бе хванал здраво за ръката, и преди да успея да се огледам, бях издърпана нагоре по стълбата и на палубата. Когато обаче понечи да ме замъкне към кея, се задърпах.

— Чакай. Какво ще… Къде е Нико?

— Той ни чака. Хайде, момиче.

Аз обаче не му повярвах.

— Какво ще правиш с мен? — попитах и си спомних приказките му за търговска стойност и пари. Да не би да бе намерил на кого да ме продаде?

Гарвана за миг се втренчи безизразно в мен. След това кимна леко с глава, едва забележимо, но това явно бе някакъв сигнал, защото изведнъж пред очите ми притъмня. Някой бе хвърлил одеяло върху главата ми. Аз се опитах да се съпротивлявам и да викам, но бе напълно безсмислено, защото одеялото заглушаваше всичко. Те ме увиха и овързаха, като че ли бях някакъв вързоп, току-що продаден пакет.

Къде беше Нико? Ами Кармиан? Нейната койка бе празна.

Вдигнаха ме във въздуха и ме положиха в нечии други ръце. Бедрото ми се удари в нещо твърдо, в перилата, както ми се стори. След това полетях така бързо надолу, че се уплаших да не ме бяха изпуснали. Накрая обаче някой ме метна през рамо. Едва ли това бе Гарвана, по-скоро — някой от екипажа му.

— Нико! — извиках колкото се може по-високо. — Къде си?

— Тихо — изсъска мъжът, който ме носеше. Гласът му прозвуча като този на Енок. — Да не искаш стражарите на пристанището да ни чуят?

Стражарите? За миг се зачудих дали да не закрещя още по-силно. Но се отказах, все пак не бе кой знае колко разумно. Ако не се бяхме запътили към замъка на Дракан, нямаше смисъл сама да си го изпросвам. Ала ако не искаха да ме продадат на Дракан, на кого тогава? И какво бяха сторили на Нико? Не можех да си представя той доброволно да се бе съгласил на това.

— Пусни ме долу — рекох. — Мога да ходя и сама.

— Капитане? Тя каза…

— Не — рече Гарвана остро. — Човек не може да вярва на подобна калпазанка. Само я дръж здраво.

Енок ме хвана още по-здраво за краката. Какво си мислеше? Че мога да отлетя?

Едно куче се разлая силно и злостно някъде наблизо, към него веднага се присъединиха още седем-осем.

— Проклетии — изръмжа Гарвана. — Колкото по-бързо стигнем, толкова по-добре.

Усещането бе ужасно. Да не виждаш нищо. Да си изпълнен със страх, а на всичкото отгоре и да не можеш да видиш какво се случва. Опитах се да измъкна едната си ръка от въжето, но моряшките възли не се развързват лесно. Чувах стъпките на мъжете, първо по дъски, а след това по чакъл и калдъръм. Чувах кучешки лай. Направи ми впечатление, че Енок се задъхваше все повече и повече. Явно му тежах. Ала нищо не виждах.

— Ще я вземеш ли за малко? — попита той изтерзано един от останалите.

— Толкова ли си хилав, че не можеш да носиш тази дребосъчка? — подиграха му се в отговор те.

— Тихо — сгълча ги Гарвана ядосано. — Пристигнахме. Дръжте си устите затворени и ме оставете да говоря. Това не са обикновени хора.

Чу се леко потропване, последвано от проскърцване на резе.

— Влизайте — прошепна нечий глас.

Мъжете се подчиниха. Някой залости вратата след нас.

— Сложете я да седне — рече Гарвана.

Енок изпълни нареждането му. Виеше ми се свят от дългото висене с главата надолу и едва се държах на крака.

— Покажете ми я.

Този глас бе нов, едновременно чужд и… познат.

Отпуснаха въжето и най-накрая махнаха ужасното одеяло. До огнището стоеше…

Сърцето ми подскочи и започна да удря толкова силно, че щях да припадна. Това бе невъзможно…

Но…

— Татко?

Думите се отрониха от устните ми съвсем несъзнателно. Той се приближи. В този момент осъзнах, че нямаше никакво чудо. Това не бе баща ми. Мъжът приличаше на него, толкова много, че сърцето ме болеше да го гледам. Ала макар ръцете му да докосваха умело флейтата, това не бяха ръцете на баща ми. Имаше и други разлики в устата, брадичката и носа. Не бе той. Той бе мъртъв. Знаех го добре, но в този момент имах чувството, че го губех за втори път.

— Казвам се Азуан — рече мъжът. — А ти трябва да си дъщерята на брат ми.

Очите му имаха същия зелен цвят като моите. И като тези на баща ми. Той нямаше обеца във формата на змия, ала сребърното копче на палтото му представляваше змия с два зелени скъпоценни камъка за очи. Явно бе истина. Това бе чичо ми. Братът на баща ми.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита ме той.

— Какво искаш да кажа?

Думите ми прозвучаха по-сопнато, отколкото исках. Не бях сърдита. Просто се чувствах така, сякаш някой ме бе ударил с мокър парцал по главата.

— Можеш да ми кажеш името си.

Това бе първият въпрос, който баща ми ми бе задал: „Как се казваш? Нищо няма да ти сторя. Просто искам да узная името ти.“

Само че ми бе сторил нещо. За зло и за добро, независимо какво мислеха всички останали.

— Казва се Дина — отвърна Гарвана, който явно реши, че отговорът ми се забави твърде дълго. — Дина Тонере. Тя е дъщеря на Жрицата на срама.

— Да — отвърна Азуан. — Непокорната Мелуссина. Добре си я спомняме.

Думата „спомняме“ прозвуча някак странно. Имах чувството, че целият му род надничаше иззад рамото му. Баща ми никога не бе постъпвал така, въпреки че не оставяше съмнение у хората относно произхода си.

В този момент започнах да се боя от Азуан.

Майка ми бе бягала презглава от баща ми, ала най-вече от рода му. Азуан ме гледаше жадно. Сякаш му принадлежах. Не, не лично на него, а на тях. На рода. Бях ги напуснала, още докато лежах в корема на мама. Сега обаче ме искаха обратно и със сигурност бяха готови да платят доста, за да си ме върнат. Достатъчно много, за да задоволят алчния Гарван.

Дали не възнамеряваше просто да ме купи и да ме вземе със себе си до… Колмонте или някъде другаде… Далеч оттук, независимо дали исках или не? Погледнах го. Погледнах лицето му, което приличаше толкова много на татковото, ала същевременно бе различно. Азуан не ме обичаше. Ни най-малко.

— Това е флейтата на баща ми — рекох, за да спечеля време.

— Да — рече Азуан просто.

— Може ли да я получа обратно?

— Значи той ти я е дал? — погледът му отново заблестя… Ала не от чисто любопитство, по-скоро от алчност и жажда. Точно като очите на котка, вперени в мишка.

Кимнах.

— Вече е моя.

Той се замисли. След това ми я подаде.

— Нека да чуем как свириш.

Беше ми ясно, че искаше да ме изпита. Искаше да провери дали притежавах дара на змията. Само че флейтата бе и оръжие, което възнамерявах да използвам. Приближих флейтата до устните си и изсвирих първите тонове.

В началото звучеше ужасно. Устата ми бе пресъхнала и не можех да издам устните си напред. Гарвана се изсмя подигравателно.

— Каква музикантка — рече той. — Ако я искаш заради този й талант, ще трябва да ти направя отстъпка.

Усетих как се изчервих, макар че изобщо не трябваше да ме интересува какво мисли Гарвана за свирнята ми. Стегнах се. Имах само един шанс. Не можех да си позволя да го изпусна.

Обвих устни около мундщука, както ме бе учил баща ми, и засвирих отново.

Не бе истинска мелодия. Приличаше по-скоро на… шумоленето на вятъра в комина. На пращенето на огъня.

— Топло е — пееше флейтата. — Топло и приятно. Струва си човек да поседне и да си почине малко.

Гарвана седна. Един от моряците се прозя.

— Късно е — рече флейтата. — Посред нощ. Представете си само колко прекрасно би било да се пъхнете в леглата…

Енок се облегна на каменната стена. Главата му клюмна на гърдите.

Тоновете зазвучаха все по-тежко, по-лениво и бавно. Точно като тяло, което се отпуска преди да заспи. Като забавеното биене на сърцето, като спокойното дишане.

Мъжете спяха. Те се свлякоха на земята, както си седяха или стояха, и сънят ги пребори.

Бавно запристъпих назад към изхода. Искаше ми се просто да се обърна и да се затичам, но това би било грешка, защото щях да разваля магията. Затова вървях, бавно и спокойно, като неспирно свирех монотонните си, приспивни тонове, един по един, като последните капки на излял се дъжд.

Надолу по тъмния коридор. Към вратата и навън, към свободата. Продължих да свиря на флейтата с една ръка, а с другата затърсих непохватно резето и го дръпнах.

Вратата обаче не се отвори. Тя не бе просто залостена, а заключена.

— Справяш се отлично — рече Азуан. — Баща ти добре те е научил.

Флейтата изсвири фалшиво и уплашено. Обърнах се. Той стоеше точно зад мен и очите му бяха съвсем будни. В едната си ръка държеше ключа.

— Къде е той? — попита Азуан.

Той не бе заспал. Което едва ли бе странно, като се има предвид, че той самият бе черен магьосник. Какво обаче искаше да каже с…

— Кой? — прошепнах аз.

— Ти не си глупачка. Стига си се правила на такава. Сезуан, Дина. Баща ти. Къде е той?

В този миг ми просветна. Той не знаеше, че Сезуан бе мъртъв.

Отворих уста, за да му отговоря.

— Той…

Но нещо ме спря. Непремислен план или внезапна мисъл. Просто чувството, че бе най-добре, ако Азуан не знаеше почти нищо.

— Не знам — рекох аз. — Доста време мина, откакто го видях за последен път.

— Колко дълго?

— Няколко месеца.

— Къде?

Погледнах нервно коридора, ала там все още нямаше никой друг, освен нас.

— Извинявай, но не е ли най-добре да се махнем оттук? — попитах. — Преди те да се събудят? Така ще спестиш доста пари.

Той дори се засмя, съвсем неочаквано дори и за самия него.

— Наистина си те бива — рече Азуан. — Дъщеря на баща си, така да се каже. Пък и си права. Така ще ми излезе по-евтино.

Той пъхна ключа в ключалката. Ала ме хвана здраво за рамото, преди отново да заключи вратата след нас и да залости Гарвана и хората му в къщата.