Войната на жриците

Давин Войниците

По-добре ли бе да бъда спасен от войници от Ордена на дракона, отколкото изобщо да не бъда спасен? Не бях напълно сигурен. Салан щеше да загине, ако не се върнех с помощ, ала можех ли да я поискам от войник на Дракан? Мисля, че той нямаше да я приеме, особено когато това означаваше, че Роза, Управителят на пристанището и останалите също щяха да попаднат във вражески ръце. Аз обаче вече бях казал повече, отколкото трябваше.

— Този момък търчеше, сякаш дяволът го гони — рече войникът, който първи ме бе видял. — Приказваше за някакво корабокрушение и някой си Кензи.

Началникът му вдигна поглед. Лицето му бе обсипано с малки белези, където не растеше брада. Те се белееха на фона на грубата му кожа.

— Сам ли беше?

— Така изглежда.

— Как се казваш, момче?

— Дамиан — рекох аз в закъснял опит да скрия истината.

— Дамиан? — рече първият войник. — Стори ми се, че каза Давин?

— Не, Дамиан.

Двамата се спогледаха и аз видях, че войникът поклати глава.

— Не, рицарю — продължи той. — Момчето каза Давин, сигурен съм.

Рицарю? Значи това бе един от прословутите рицари на Дракан? Като се изключат белезите, той изглеждаше съвсем обикновен.

— Глупаво е да се опитваш да ме лъжеш — рече той съвсем спокойно. — Така единствено ще засилиш подозрителността ми. За какъв кораб става въпрос?

Понечих да кажа нещо, но премълчах. Вече се бях изпуснал веднъж като пълен глупак. Не, всъщност два пъти. Не ме биваше особено да играя театър, а и едва си стоях на краката. Целият треперех от умора и умирах от студ. Нямаше как да успея да наговоря убедително куп лъжи. Бе по-добре да си премълча.

— Може ли да получа малко вода? — попитах.

— Отговори ми. За какъв кораб става въпрос?

Сведох глава.

— Жаден съм. Може ли да получа малко вода?

Само да можеше другият…

Удариха ме по тила, не особено силно, но достатъчно. Не се опитах да се задържа на крака и се строполих на земята. Войникът се опита да ме изправи отново на крака, но нямах полза от това. И без това бях толкова уморен, че едва се държах на крака, така че бе доста лесно просто да се престоря, че не мога да се изправя.

— Не по главата, Балайн. Колко пъти да ти повтарям? — скара се рицарят.

— Не го ударих силно — защити се войникът.

— Ами следващия път го удари така някъде другаде. Не можем да разпитваме пленник, който е в безсъзнание.

Да, точно така беше. Аз също бях стигнал до този извод.

Войникът ме ритна отстрани, за да провери дали не се преструвам, ала аз вече не бях с гладък гръб. Бях получил своята доза бой с камшик в Двора на наказанията в крепостта „Сагис“, така че един лек ритник не можеше да ме накара да извикам от болка.

— Е?

— Извинявайте, рицарю.

— В безсъзнание ли е?

— Така мисля.

Чакълът точно до ухото ми изпращя. С ъгълчето на окото си видях ботуш точно секунда преди мъжът да ме хване за косата с една ръка и да вдигне главата ми във въздуха. Пред очите ми проблесна острие на нож и за секунда си помислих, че ще ми среже гръкляна на мига. Само че той не се целеше в гърлото ми. Острието на ножа проби кожата на лицето ми точно под лявото ми око. Очите ми.

Нямаше време за мислене. Извъртях се на една страна и ударих ножа с ръка. Не исках да ослепея.

Той пусна косата ми и ме ритна с върха на ботуша, така че се претърколих по гръб. Останах да лежа така и усетих, че по бузата ми се стече тънка струя кръв, точно като сълза.

— Явно не бе напълно в безсъзнание — рече рицарят сухо.

— Хитри боклуци — промърмори войникът и по лицето му се изписа такова изражение, сякаш искаше да ме ритне отново.

— Къде каза, че се намира корабът?

— В някакъв Залив на трола. На около половин ден оттук с кораб, така поне казаха местните.

— Добре. Вземи двама рибари от селото и една лодка, останалите може да изгорите, и отидете до Залива на трола. След като момчето полага толкова усилия, за да не каже нищо, значи пътуването си струва. Мога да ти дам, хм, да речем десет войници. Трябва да стигнат.

— Ами ако се окаже капан?

Рицарят се замисли за миг. След това поклати глава.

— Не е толкова умен — рече той.

Войникът ме погледна още един път като отровен.

— Какво ще правим с момчето? — попита той. — Да го вземем ли с нас?

— Не. Аз ще се погрижа за него. Може и да греша, но ми се струва, че нашият господар, графът на Ордена на дракона, ще се зарадва да го види.

Падах три пъти на земята през първите пет километра.

— Момчето е напълно изтощено — рече един от рибарите от Арлайн, който се бе опитал да ме държи на крака. — То не може да върви.

— Ами ще трябва да се научи — рече войникът, който стоеше най-близо до него. — Не можем непрекъснато да спираме за почивка, само защото той е твърде изнежен.

— И на децата им е трудно — рибарят явно не желаеше да мълчи. — Посред нощ е!

Войникът приближи коня си съвсем близо до рибаря.

— Как се казваш? — попита той.

— Обайн.

— Чуй сега, Обайн. Следващия път, когато си отвориш устата без позволение, ще ти отрежа ухото.

Упоритият рибар се втренчи ядосано във войника и понечи да каже още нещо, ала аз го дръпнах за рамото.

— Недей — рекох. — Той говори сериозно.

Рибарят, Обайн, продължи да гледа злобно войника, ала за щастие този път си замълча. Войникът кимна леко, доволен, че бе затворил устата на един непокорен пленник, и продължи напред покрай дългата върволица от хора, които вървяха с мъка през нощта.

Бяхме около четирийсет човека. Всички възрастни мъже от Арлайн, с изключение на двамата рибари, които бяха получили заповед да отплават към Залива на трола, и по едно дете от всеки дом. Най-малкото, едно момиченце, което висеше в чувал на гърба на баща си, не бе навършило годинка. То единствено от всички не се боеше.

На жените явно им бяха позволили да си останат у дома.

Друг въпрос бе обаче как щяха да оживеят без мъжете си и без изгорените лодки. За по-малко от осем часа войниците от Ордена на дракона бяха разрушили бита на жителите на Арлайн и променили живота им завинаги.

— По дяволите — промърмори Обайн, сякаш можеше да чуе мислите ми. — Проклети дяволи.

Краката ми пареха, сякаш горяха, ала останалата част от тялото ми трепереше от студ и изтощение. Коремните ми мускули също горяха, а и гърбът ми бе напълно изтощен. Скоро нямаше да остане нито един мускул в тялото ми, който да не ме боли.

Докато все още имах сили да говоря, попитах Обайн дали знае накъде ни водеха.

— Мисля, че в Баур Лаклан. Но има повече от един ден път до там, а с малките…

Баур Лаклан. Повече от един ден път. Помислих си, че все ще спрем някъде за почивка. Да поспим. Ех, сън. Само че войниците явно не възнамеряваха да ни позволят да отдъхнем, докато все още можехме да ходим. Защо бързаха толкова?

Или пък не бързаха. Може би им бе по-лесно да контролират изтощените мъже.

Когато паднах за пети път, дори войниците разбраха, че това не може да продължи. Един от тях ме ръгна с меча си и аз се опитах за последен път да се изправя, ала успях единствено да застана на колене. След това коремът ми се сви и се строполих отново.

— Рицарю!

Рицарят се върна назад с коня покрай колоната.

— Какво има сега?

— Не можем да го изправим на крака.

Рицарят спря сивия си жребец и ме погледна.

— Така ли? — рече той единствено. — Да не би отново да се преструва?

Войникът вдигна меч.

— Да?

— Не.

Сивият кон изпръхтя и рицарят го погали с ръка по шията, за да го успокои.

— Мисля, че графът иска да го види. Качи го на един от товарните коне. И го завържи добре. Не искам да изпадне някъде по пътя.

Събудих се и за миг помислих, че отново се намирам в Крепостта „Сагис“, в тъмницата с Маша и останалите. Сигурно защото цялото тяло ме болеше и бях толкова уморен, а и защото около крака ми имаше нещо, точно като веригите, с които ни оковаваха нощем.

Главата ми щеше да се пръсне от болка. Не ми бяха дали нищо да пия и гърлото ми бе толкова пресъхнало, сякаш бе висяло на тавана да съхне като риба треска.

Вода. Нямаше ли вода някъде наоколо?

Седнах с усилие. Не си спомнях как бях попаднал тук. Това бе обор или нещо подобно… Във всеки случай се намирах в една доста голяма стая. По пода имаше слама, на която можехме да лежим. В най-горния край на стените, точно под покрива, имаше няколко тесни… Човек не можеше да ги нарече прозорци, по-скоро — продълговати дупки. Можех съвсем ясно да видя късче небе, което точно бе започнало да просветляла.

Точно щях да се опитам да се изправя, когато си спомних, че кракът ми бе завързан. Затърсих с ръце в мрака. Около единия ми глезен имаше някаква дървена окова с много тънка верига. Леки вериги. „Колко удобно“ — помислих си аз горчиво. Така можеха да оковат населението на цял град, без да мъкнат със себе си няколко тона желязо.

Затворих очи за миг. Само главата да спреше да ме боли. А и останалата част от тялото ми. Не можех да мисля.

— Е, буден ли си?

Въпросът дойде от съседа ми, който явно бе забелязал, че се бях размърдал.

— Да. Има ли вода?

— Не. Дадоха ни по една чаша преди да заспим, но ти бе в безсъзнание.

Присвих очи и се опитах да различа чертите на лицето му.

— Обай?

— Да. А, и още нещо — благодаря. Този проклетник щеше да го стори.

В началото не можех да си спомня за какво говореше. Главата ми така туптеше от болка, че почти не можех да мисля за друго. След това обаче си спомних за войника и заплахата му.

— Със сигурност си по-красив с две уши — рекох аз. — А ако ще губиш кръв, най-добре ще е да е за нещо, което си струва.

— Ти не си от Хьойландет.

— Не.

Знаех, че си личеше по диалекта, на който говорех.

— Как се казваш?

— Давин. Давин Тонере.

— Аха. Момчето на Жрицата на срама, която живее с Кензи.

Кимнах, но осъзнах, че той не можеше да ме види в тъмното.

— Да. Но… Ще ти бъда благодарен, ако не го споменеш на войниците.

Той изсумтя.

— Можеш да си сигурен. Нема да кажа нито дума на тоя измет, преди да мога да са изплюя на гроба му.

Обайн бе войнствен мъж. Или поне в момента. Не можех да кажа дали е бил такъв и преди войската на Ордена на дракона да завземе града му и да раздели мъжете от жените им и семействата от домовете им.

Семейство…

— Имаш ли деца?

— Три — рече той. — Тези проклетници отведоха и най-голямата ми дъщеря. Маери. Тя е само на осем.

Маери. Внезапно си спомних, че и дъщерята на управителя на пристанището носеше същото име. Маери, която ми се бе усмихвала и ми бе наляла пълна чаша с пунш, макар да не можех да я платя. В този миг бях готов да разменя всичкия пунш на света за малко вода.

— Къде са децата? — попитах аз. Не можех нито да ги чуя, нито да ги видя.

— Не зная. Държат ги на друго място, а ако не слушаме… — Той се изплю, вместо да довърши изречението. — Проклетници. Само да носех ножа си за китове.

Слънцето едва се бе показало, когато те дойдоха и ни отведоха от обора. Изтощеното ми тяло започна яростно да недоволства, че отново трябваше да се раздвижи, но на мен ми бе напълно безразлично. Това означаваше, че най-накрая щях да получа нещо за пиене. Изгълтах три големи бокала преди да ме избутат от опашката при кацата с вода.

Все още бях бос и ходилата ми бяха жалка картинка. Бяха окървавени, подути и покрити с драскотини, които не си спомнях как бях получил. Но това не бе най-страшното. Не усещах няколко от пръстите си на краката. Знаех, че това говореше за измръзване, което в най-лошия случай можеше да доведе до гангрена и смърт. Салан често ни бе чел лекции за това, а и мама също. Студът в Хьойландет можеше да те убие.

Не разполагах дори с няколко парцала, които да увия около тях. Тънката ми риза едва смогваше да затопли премръзналия ми торс.

— Колко остава до Баур Лаклан? — попитах Обайн.

— Ден — рече ми той. — Ето. Вземи моите чорапи. Аз ще напълня обувките си със слама.

Бях толкова уморен, че за малко да се разридая като момиче. Човекът искаше да ми даде чорапите си. Това бе най-милото и хубаво нещо, което някой бе правил за мен откакто… Не знаех точно откога.

— Благодаря — рекох. — Няма да го забравя.

Той промърмори нещо — единственото, което чух, бе думата „проклетници“. При нормални обстоятелства щеше да отнеме години, преди мъж като Обайн да започне да гледа на мен като на нещо повече от обикновен жител на долината. Ала няма по-бърз начин да се сприятелиш с някого от общ враг.

Баур Лаклан се простираше в широката долина, точно както последния път, когато бях тук. Ала около него…

Бяха хиляди. Хиляди мъже, хиляди палатки, огньове, коне, фургони и оръжия.

— Да не би да са превзели града? — попита Обайн. — Можеш ли да видиш дали пушеците са обхванали и замъка?

Поклатих глава. Не се чуваше шум от битка, а и околността буквално гъмжеше от войници… Лаклан едва ли бе успял да окаже съпротива. А нашата малка уморена колона с белязания рицар начело премина напълно необезпокоявано през лагера, продължи напред през града и стигна до портата и двора, където през една ранна утрин се бях борил с Ивайн Лаклан, вярвайки, че бе подлъгал мама в засада и я бе пронизал със стрела.

Там спряхме, не защото някой се изпречи на пътя ни, а защото децата, които вървяха най-отпред, внезапно се разкрещяха и се опитаха да избягат.

— Кво става? — извика Обайн. — Маери, кво има?

Той си проправи път напред и клекна, за да избегне дръжката на копие, която точно щеше да се стовари отгоре му.

— Обайн, изчакай…

Той обаче не чуваше нищо друго, освен писъците на дъщеря си. Войниците започнаха да псуват, да раздават заповеди и да мушкат наоколо с копията си. Надявах се да използваха тъпата страна.

Аз също изкрещях най-грозните псувни, които знаех. Вече не виждах Обайн, но не можех да го оставя сам в беда. Той все пак ми бе дал чорапите си. Проправих си път напред, през неспокойната тълпа, минах покрай задницата на кон и един войник, който стоеше с гръб към мен.

— Назад! — нареди ми друг и замахна към мен с копието. Уцели ме в мишницата. Аз обаче се наведох и минах и покрай него.

— Обайн…

Едно уплашено малко момченце се удари в корема ми. Аз го хванах преди да продължи напред и да попадне под копитата на един кон и го вдигнах на скута си, както щях да постъпя със сестричката си Мели.

— Спокойно — рекох му аз. — Успокой се.

Той хълцаше, плачеше и се тресеше от страх.

— Звяр — изплака детето. — Там има звяр.

Звяр? Къде?

Там. Насред двора на замъка. Светлината от факлите падаше върху слабо сияещите люспи на едно огромно тяло, по-високо от това на кон и по-дълго от… по-дълго от цяла река. Поне така ми се стори в началото, ала туловището на звяра имаше начало и край — глава и опашка. И една воняща зейнала паст, пълна с остри зъби.

Знаех добре какво бе това, защото и преди бях виждал такива.

Насред двора стоеше един от драконите на Дракан.