Войната на жриците

Давин Нож в мрака

Не мина много време преди Нико да пристъпи към плана си. Всичко започна с посещението на търговката Катлин. Тя пристигна при нас с малката си ръчна количка и се оплака, че скоро поминъкът й съвсем щял да замре, защото на хората не им било останало нищо. И наистина бе така. Тя можеше да предложи на купувачите си само малко прежда и добре изпечени глинени съдове. Ние нямахме особена нужда от подобна стока, защото можехме да си я набавим сами. Но явно Катлин имаше нещо за Нико, защото го видях да й дава една пара, след което тя продължи по пътя си.

— Дръж го под око — рекох аз на Дина. — Намислил е нещо.

Оказах се прав. На следващия ден на Нико изведнъж му хрумна да отиде на пазар. Във Фарнес.

— Фарнес? — озадачи се мама. — Защо точно там?

— Това е горе-долу единственото място, където човек може да си набави добри продукти, а ние се нуждаем от хиляди неща — отвърна й той.

Имаше право. Вече бе почти невъзможно да си набавим пирони, а и въжетата бяха на свършване. Освен това Мауди не бе успяла да купи обичайните няколко бурета със солена херинга за през зимата. Най-страшен обаче бе недостигът на брашно. Бяха минали месеци от посещението на последния голям търговец и планинците бяха започнали да осъзнават, че това едва ли бе случайно.

— Това не може да продължава вечно — рече мама. — Не Дракан ще решава кой има право да търгува с хората от двете страни на планината!

Нико направи гримаса.

— Очевидно е успял да сплаши Сагислок и Лаклан и да ги принуди да спрат търговията си.

Дракан държеше градовете в толкова здрава хватка, че стените им не можеше да напусне дори бурканче сладко, а какво оставаше за буре с херинга. Това не бе кой знае колко голям проблем, докато получавахме продукти от Локлайн, но явно обстоятелствата се бяха променили и там, така че Хьойландет я очакваше гладна зима.

Определено си струваше да отидем до Фарнес за солена херинга, пирони и каквото друго ни трябваше, докато все още имахме възможност. Фарнес бе пристанищен град, един от малкото, които принадлежаха на хората от Хьойландет. Част от корабите, които хвърляха котва там, бяха изминали дълъг път. Те идваха от Бесония, Колмонте или от още по-далеч. Все градове, които още не бяха пострадали от твърдата ръка на Дракан, и затова не се бояха от него. Съмнителното в случая обаче бе, че Нико смяташе да замине сам за Фарнес.

С Дина се спогледахме през масата. Тя ми кимна едва забележимо — и тя се бе досетила за намеренията му.

— Може би ще е най-добре да тръгнем всички заедно — предложи Дина. — Така или иначе ще ни трябва каруца за буретата с риба и останалите покупки. А може и да продадем малко билки и цярове. Така пътуването няма да ни излезе твърде скъпо.

Мама погледна първо единия, а после и другия. Усети, че бяхме намислили нещо, но не знаеше какво. А по някаква причина тя избягваше да гледа продължително време Дина. Отношенията между мама и сестра ми бяха изострени. Не ми бе нужен магьоснически талант, за да го разбера. Не се съмнявах, че проблемът се коренеше в онази змия Сезуан.

— Ще ни се отрази добре да попътуваме малко — добавих аз. — Да си намерим някакво занимание.

Погледът на мама омекна. Тя сигурно си помисли за нощите, през които аз бягах ли бягах, защото не можех да издържа да лежа неподвижно и да слушам Шепота.

— Вървете тогава — рече тя. — Аз ще остана тук с Мели. Мисля, че така е най-добре.

Мели все още не се бе възстановила напълно от стремглавото ни бягство от Сезуан. Тя се сгуши силно в мама. В този миг изглеждаше съвсем мъничка, сякаш не бе на шест.

— Но Салан ще ви придружи!

Смръщих вежди.

— А теб кой ще те пази? — попитах. Салан Кензи бе закрилял мама, откакто заживяхме сред клана Кензи.

— Килиан или някой от другите. Ти реши, Давин. Или Салан идва с вас, или никой никъде няма да ходи.

Въздъхнах, но знаех, че нямаше какво да сторя.

— Добре, ще го вземем с нас — отвърнах.

Над нас неспирно валеше студен дъжд, който бавно, но упорито квасеше вълненото ми палто.

— Скоро ли ще пристигнем? — попита Роза и издуха една дъждовна капка от носа си. — Това пътуване изобщо не е приятно!

За малко да й кажа, че спокойно можеше да си остане вкъщи, но си замълчах, защото се радвах, че и някой друг, освен мен, щеше да държи Нико под око. А и бе права — изобщо не беше приятно да яздиш при тези условия и да усещаш как всичките ти дрехи са прилепнали към тялото ти като мокра, студена ципа.

— Има още доста път — рече Салан.

Фалк изпръхтя и разклати глава, така че юздите се приплъзнаха между пръстите ми. Той не обичаше дъжд.

— Хайде, приятелю — прошепнах му аз. — Всички сме еднакво мокри, а и скоро ще пристигнем.

Най-накрая успяхме да изкачим последната стръмна пътека. Добре, че в каруцата бяхме впрегнали два коня. Два яки работни коня, сив и черен, които бяхме взели назаем от Мауди. Тя искаше да е сигурна, че буретата с херинга ще стигнат до дома й.

Вече можехме да видим морето — съвсем сиво, точно като дъждовния облак, надвиснал над главите ни. Там долу, във вътрешността на тесния залив, лежеше Фарнес. Той се състоеше от около двеста къщи, а може би и малко повече. Не знам защо се сетих за сини миди. Може би защото стените на къщите бяха боядисани в същия цвят или пък защото самите домове сякаш се бяха прилепили върху скалите, подобно на миди. В пристанището имаше маса кораби. Даже на пръв поглед изглеждаше, че бяха повече от къщите.

Ние обаче не спряхме да се насладим на изгледа. Сега, когато от морето вече не ни делеше планина, усетихме силния солен вятър, а дъждът сякаш стана още по-студен. Роза зацъка с език и подкани двата коня да поемат надолу по стръмния каменист склон.

— Не забравяй спирачката — подсетих я.

— Ау, благодаря. Добре, че ми каза — отвърна ми Роза със сарказъм. Беше глупаво от моя страна да й напомням. Това все пак бе първото нещо, което човек научаваше, преди да се качи на каруца в Хьойландет. Но ако тя забравеше, тежката каруца щеше да набере голяма инерция и да се блъсне в конете, които я теглеха, а това можеше да ти струва живота. Всъщност исках единствено да я предпазя. Ама… Не знам защо се получаваше така, но накрая винаги започвахме да се джавкаме като две сърдити стари кучета-пазачи. Въпреки че харесвах Роза.

Като се вземе предвид, че тя нямаше голям опит с коне, все пак бе отгледана в Скиденстад, най-ниско разположения и мръсен квартал на Дунарк, където хората не можеха да си позволят подобно удобство, трябваше да й се признае, че се справяше отлично. Бе превела каруцата с двата коня през целия път от Баур Кензи до Фарнес, без да й мигне окото. Вярно, че конете бяха добродушни и мили, но все пак… Все пак Роза не бе израсла на село.

— Свърнете на север — нареди Салан. — Към дома на Управителя на пристанището. Той ми е познат. Ако той не мой да ни даде подслон, поне мой да ни насочи към някой друг.

Домът на Управителя бе един от най-големите в града. Имаше четири крила, голям, застлан с калдъръм двор с помпа и място за водопой за конете. Три от крилата на къщата бяха от насмолено дърво, а четвъртото бе от камък и имаше два етажа. Управителят излезе лично да ни посрещне. Той имаше голямо червендалесто лице и дълга сива коса, сплетена в тясна спретната плитчица.

— Добре дошъл, Кензи — поздрави той и подаде ръка за поздрав. Направи ми впечатление, че дланта му бе почти толкова голяма, колкото лапата на Салан. — Какво те води във Фарнес?

— Херингата — отвърна Салан и стисна ръката на Управителя. — Трябват ни и пирони. И брашно. И няколко други неща. Как върви търговията тук?

Управителят изръмжа.

— Търсенето е доста голямо. Но поне херинга може да получите. Нея я ловим сами. Влезте вътре на сушина и ще обсъдим въпроса.

След малко се настанихме в гостната на Управителя. Тя представляваше чудна смесица от кабинет, магазин и кръчма. Струваше ми се, че през цялото време прииждаха нови хора, които питаха за кораби и стоки или носеха таксата за престой в пристанището. Всички, които хвърляха котва във Фарнес, бяха длъжни да заплатят един вид данък на Управителя, който варираше от няколко шилинга за малките лодки до десет-дванайсет медника за големите търговски кораби. Съпругата на Управителя им поднасяше напитка, наричана пунш. Тя бе едновременно топла, сладка и силна. Никога не я бях опитвал преди, но бе вкусна, а и ме стопли. Явно не само на мен ми хареса. Повечето хора, които бяха дошли по работа при Управителя, изпиха по чаша, преди отново да излязат навън под дъжда.

Салан обсъждаше с Управителя продуктите, които искахме да купим — колко голяма бе вероятността да ги намерим, колко щяха да струват и дали някой не би се съгласил да приеме билките и мазилата на мама и Дина вместо част от парите. Направи ми впечатление обаче, че Нико почти не се намесваше в разговора, въпреки че пътуването бе негова идея. Погледът му шареше по голямата стая и се спираше на всеки новодошъл, който прекрачеше прага. И така, Нико наблюдаваше вратата, а аз наблюдавах Нико. Вече бях напълно убеден — Нико имаше план и явно трябваше да се срещне с някого във Фарнес.

Изведнъж той застина. Вече не гледаше към вратата. Вместо това заби поглед в пунша си, сякаш се боеше, че някой щеше да го открадне. Аз се огледах. Дали човекът, когото Нико очакваше, бе дошъл? Дали не бе последният пристигнал гост? Сигурно е онзи мъж там, с черната пелерина и голямата черна филцова шапка, която скриваше лицето му. Той не я бе свалил, въпреки че вече бе на сухо.

Побутнах леко Дина и й посочих мъжа скришом зад чашата с пунш, така че никой друг да не забележи. Тя кимна леко.

Мина малко време. След това Нико се изправи, ей така изведнъж.

— Къде отиваш? — попитах аз.

— Само ще се поразтъпча малко — отвърна ми той.

„Не на мен тия“ — помислих си аз, но си замълчах. Вместо това се престорих, че слушам внимателно разговора между Салан и Управителя.

Нико не отиде направо до масата на мъжа с филцовата шапка. Той обиколи малко из стаята, погледна през рамо към няколко играчи на карти, заслуша се в разговора между двама души, които договаряха разтоварването на вълна от някакъв кораб. Ако не знаех, че е намислил нещо, едва ли щях да забележа какво се случи, когато мина покрай мъжа с шапката и пелерината.

Аз обаче видях.

Когато Нико мина покрай него, те си размениха нещо. Не бях сигурен дали Нико подаде на непознатия лист хартия или обратното. Знаех само, че единият даде нещо, а другият го взе.

Но какво?

Мъжът с пелерината се изправи и излезе от помещението. Аз също станах.

— Къде отиваш? — попита ме Нико остро.

— Само ще се поразтъпча малко — отвърнах му аз с почти същата интонация, която той бе използвал преди малко. И преди да успее да ме спре, вече се бях проврял до вратата. Дъждът толкова се бе засилил, че капките отскачаха от калдъръма и ме мокреха и отгоре, и отдолу. А мъжът с пелерината явно бързаше, защото успях единствено да го зърна за миг как мина през портата и изчезна из улиците на Фарнес.

Последвах го. Поне сумракът и силният дъжд щяха да му попречат да ме забележи, а ако разберях кой е и откъде идва, щеше да ни е по-лесно да разгадаем плановете на Нико.

В началото изглеждаше така, сякаш мъжът се бе запътил надолу, към пристанището. Но внезапно пое в друга посока и тръгна нагоре по една от най-стръмните и тесни улици на Фарнес. Дъждовната вода се стичаше на кални потоци между къщите. Стъпките ни предизвикваха хор от кучешки лай. Надявах се мъжът да не забележи, че песовете продължаваха да джавкат дълго след като той ги подминеше.

Е-е-й. Къде изчезна? Дали не се скри зад някой ъгъл? Забързах крачка, въпреки че улицата бе толкова стръмна, че краката вече ме боляха. Къде, по дяволите, отиде?

Нещо ме удари в гръб, тежко и твърдо. Почти се претърколих и се озовах на четири крака насред един от калните потоци. В следващия миг получих още един, по-силен удар. Паднах по корем и се нагълтах с мръсна дъждовна вода. Бррр.

— Да не мислиш, че съм сляп? Или глух? Или глупав?

Той говореше съвсем тихо, мразовит шепот в мрака. Въпреки това го чувах съвсем ясно. Невероятно е как се изострят сетивата на човек, когато усети острието на нож, допряно до врата си. Аз се отблъснах с една ръка и се опитах да се претърколя и да се изскубна от хватката, но той натисна заплашително оръжието малко по-силно и ме спря.

— Лежи мирно, приятелю, ако не искаш да пострадаш.

— Кой си ти? — изсъсках аз. — Какво искаш?

— Това не е твоя работа, а и като цяло те съветвам, да не си вреш носа много-много в делата на другите хора. Можеш ли да броиш до сто?

Какво ли бе намислил сега?

— Какво…?

— Попитах дали можеш да броиш до сто?

Отново усетих бодването на острието — не го заби много силно, но явно достатъчно, за да ме нарани. Усетих как една топла струйка се стече по шията ми и се примеси със студената дъждовна вода.

— Да.

На какъв ненормалник бях случил?

— Ами давай тогава. Остани легнал на земята и преброй до сто преди да се изправиш. А ако отново се опиташ да ме последваш, ще те убия.

Той продължаваше да шепти, тихо и дрезгаво. Но ми даде ясно да разбера, че щеше да изпълни заплахата си, ако му се наложеше.

— Разбра ли, приятелю?

Опитах се да вдигна глава, но мъжът силно притисна бузата ми в камъните.

— Разбра ли?

— Да — промърморих аз и изплюх още кална вода. — Пусни ме!

— Искам да те чуя да броиш.

— Какво?

— Искам да те чуя да броиш. Високо, ясно и отчетливо. За да не ми се наложи да ти изпратя стрела в гърба.

Стрела? Та той и арбалет ли имаше? Сигурно го носеше скрит под пелерината. Или пък блъфираше?

— Брой!

Едно беше сигурно, той имаше нож. Това ми беше пределно ясно. Започнах да броя с неохота.

— Едно, две, три…

— Продължавай!

— Четири, пет…

Изведнъж ми олекна.

— Шест, седем, осем…

Чух стъпки в мрака. Поизправих се и седнах.

Фиуууу. Нещо дълго и черно падна на камъните на няколко длани от коляното ми. Той наистина имаше арбалет. Или съучастник с такъв. Колко човека бяха общо?

— За последен път те предупреждавам. Брой!

Докъде бях стигнал всъщност?

— Осем, девет, десет…

От някой мрачен ъгъл на улицата долетя приглушен смях. След това чух още един глас, подигравателен и мазен, съвсем различен от смразяващия шепот.

— Добро момче.

Това без съмнение бе жена. Следователно бяха минимум двама и единият имаше арбалет. И така аз седях под дъжда и броях — двайсет и осем, двайсет и девет, трийсет. Чувствах се като пълен идиот и не смеех да се изправя. Точно бях стигнал до шейсет и три, когато чух гласа на Нико зад мен.

— Давин, наред ли е всичко?

О, да, направо е прекрасно. Бях премръзнал, мокър и ядосан. Вратът ми кървеше и горях от желание да хвана Нико за гърлото и да го накарам да си признае с какви луди убийци се бе забъркал.

— Че какво да не е наред? — попитах сърдито и се изправих. — Просто си седя под дъжда и се упражнявам да броя до сто.

— Давин…

Аз обаче нямах желание да обсъждам случилото се.

— Не е ли по-добре да се приберем? Или поне да намерим сушина?

Нико ме погледна. Той нямаше нито шапка, нито връхна дреха. Явно веднага се бе втурнал след мен. Косата му бе прилепнала към челото на тъмни, сплъстени кичури.

— Това май не е лоша идея — рече той.

И така, ние се запътихме към дома на Управителя, сякаш нищо не се бе случило и нямаше никакъв мъж с черна пелерина, нито нож, нито арбалет.

Аз обаче не си въобразявах. Все още нямах представа кой бе непознатият или какво бе дал или получил от Нико. Само един от нас бе имал полза от случилото се — Нико вече бе наясно, че го държахме под око.

По-късно, когато се върнахме в дома на Управителя, Салан каза на Нико, че трябва да се срещне с няколко души. Аз се извиних под претекст, че трябваше да се преоблека, и най-голямата дъщеря на Управителя ни заведе до една стая на горния етаж, където щяхме да пренощуваме. Дина и Роза ни последваха. Веднага щом момичето, Маери, затвори вратата след себе си, те ме заразпитваха нетърпеливо какво бях научил. За жалост не можах да им кажа почти нищо.

— Нарани ли те той? — попита Дина притеснено, когато й разказах за засадата. — Нека да погледна.

— Нищо ми няма — троснах се аз раздразнено. Исках да забравя за нападението. Хващаше ме срам, като си помислех как лежах по корем в дъжда, с опрян във врата нож. Освен това раната не бе голяма, а и бе спряла да кърви.

— За жалост не успях да разбера нито кой, нито откъде идва. Така че пак сме там, откъдето тръгнахме.

— Не си напълно прав — възрази Роза.

— Какво имаш предвид?

Роза сви леко притеснено рамене и остави една намачкана хартийка на масата.

— Какво е това? — попита Дина.

— Бележката, която Нико получи от непознатия.

— Как успя да я вземеш?

Роза сведе поглед надолу и се изчерви леко.

— Ами, ами… не беше особено трудно.

Аз я стрелнах с поглед.

— Откога си станала толкова сръчна джебчийка?

— Пак ли започваш! — изсъска тя. — Колко пъти да повтарям, че не съм крадла.

— Не, но… — спомнях си добре какво се бе случило последния път, когато намекнах, че Роза тълкува по свой собствен начин отношенията „мое-твое“. Плесницата бе отекнала в цялата къща, а и аз си я бях заслужил, защото тя всъщност нищо не бе откраднала. Доста странно бе обаче, че бе успяла да вземе бележката от Нико, без той да забележи.

— Просто не всички…

— Искаш ли да видиш какво пише на нея или не? — попита ме тя враждебно.

— Разбира се, че искам.

— Тогава стига си питал!

Дина взе бележката и я разгърна.

— „Сребърния вълк“, вдругиден, преди зазоряване — прочете тя. — Какво пък ще рече това?

— Трябва да е място за среща — казах аз. — Може би кръчма.

— Или кораб — добави Дина. — Дали в пристанището има съд с такова име?

— Можем лесно да разберем — рекох аз. — Трябва само…

Роза замаха с ръце.

— Шшшшт — сопна се тя. — Дай ми това. Някой идва.

Тя бързо пъхна хартията в джоба на престилката си в последния момент преди Нико и Салан да влязат в стаята.

— Казвам ти, прекалено е скъпо — изръмжа Салан. Явно с Нико водеха някакъв спор.

— Винаги е така, когато продуктите не достигат — възрази Нико. — Мисля, че трябва да купим и дори да сме благодарни, че изобщо успяхме да намерим брашно.

Салан се почеса по врата.

— Мой и да си прав — рече той. — Но въпреки това е обирджийство!