Дина Рядка перла

— Кой е това? — попита Сася.

— Моят… моят чичо…

Дали не можех да се шмугна в кухнята и да изляза през задната врата?

— Няма нужда да бягаш от мен — рече Азуан. — Искам само да поговоря с теб.

Да бе, да! Все още имах синини по лакътя от последния път, когато „просто искаше да поговори с мен“.

— За какво искаш да говорим? — попитах и направих стъпка назад към кухненската врата.

— За баща ти, за майка ти и за теб.

Спрях неволно. За баща ми, за майка ми и за мен. Да, определено имах какво да кажа, ала не на някого, който се бе опитал да ме купи, сякаш бях куче. Защо трябваше да прилича толкова много на баща ми? Не бе честно. Усещах огромна празнина в душата си всеки път, щом го погледнех.

От друга страна… Може би не бе кой знае колко опасно да говоря с него тук, в хана на Биркене, пред всичките тези хора, които нямаше да му позволят просто да ме издърпа насила навън.

— Как ме откри? — попитах, за да спечеля малко време, докато премисля какво да правя.

— Поразпитах тук-там. Няколко човека си спомниха откъде идва Жрицата на срама. Помислих си, че с радост би се върнала у дома, ако ти се удадеше възможност, и познах.

Мда, как можеше да съм толкова глупава.

— Седни, Дина. Нищо няма да ти направя.

Сася стоеше и слушаше с ококорени очи, напълно онемяла. Тя не бе знаела, че имах чичо, нито пък баща. А и разговорът ни до този момент никак не бе обичаен.

— Да извикам ли татко? — попита тя.

Ханът не разполагаше с пазач. Бащата на Сася бе толкова едър, че спокойно се справяше с всичко, ако възникнеше проблем. Тази мисъл ме поуспокои. Не, Азуан нямаше нищо да ми стори. Не можеше. Не и тук.

— Не още — рекох, достатъчно високо, за да може Азуан да ме чуе. — Ала ако само понечи да ме докосне…

Сася кимна и се ококори още повече.

— Само кажи — рече ми тя.

Азуан слушаше с лека усмивка. Усмивка, която страшно напомняше тази на баща ми.

— Приключи ли с мобилизирането на силите? — попита ме той.

Не бях напълно сигурна какво искаше да каже с това.

— Можем да поговорим — отвърнах му аз. — Но не се опитвай да ме насилваш да правя каквото и да било и не очаквай, че ще дойда с теб.

Той леко се поклони, като продължи да се усмихва по същия начин.

— Както искаш — каза Азуан. — Желае ли госпожицата да седне?

Така и сторих.

— Какво искаш от мен?

— Първо — къде е той?

В началото си помислих за Нико и се зачудих паникьосано откъде знаеше Азуан, че съм с него. В следващия миг обаче си спомних, че ми бе задал същия въпрос и при първата ни среща, и че имаше предвид Сезуан.

— Той е мъртъв — рекох аз и усетих как сълзите занапираха да се търкулнат от очите ми. — Убиха го… в крепостта Сагис.

Азуан седеше неподвижно и не каза нищо в продължение на няколко минути.

— Кой го уби? — попита той накрая.

— Един от учителите на графа. Вердо. Той също е мъртъв.

Азуан кимна леко, сякаш това бе напълно нормално следствие от нещата.

— Значи трябва да се върна вкъщи без него — рече той. — Матриархът няма да остане доволен.

— Кой?

— Нейно височество всемогъщата Инезе Сина. Моята леля. Сестрата на баба ти.

Знаех, че баба ми бе мъртва и че сестра й бе станала глава на бащиния ми род. Ала досега не бях чувала името й.

— И аз не съм особено щастлива — допълних. — Но така се случи.

— Кога?

— Малко след празника на лятното слънцестоене.

Почти едновременно с Еллин, помислих си аз внезапно.

Колко странно бе само, че човек, който бе означавал толкова много за нас, си бе отишъл от този свят, без ние да разберем. Мелин все още не знаеше. Нито пък Давин. В техните мисли тя все още бе жива.

— И преди да умре ти даде флейтата си?

Кимнах.

— И те научи как да я използваш?

— Да, донякъде.

— Явно си отлична ученичка. Дори и мен за малко да приспиш в онази противна малка рибарска къща в Дунабара.

Аз го погледнах. Дори и него?

— Ти черен магьосник ли си? — попитах аз.

— Може и така да се каже — отвърна ми той. — Ала малко по-необикновен.

Бях срещала само един-единствен черен магьосник през целия си живот, така че нямах представа какво искаше да каже с това „малко по-необикновен“. Сезуан обикновен ли бе?

— Защо всъщност се страхуваш от мен? — попита той.

— Ти искаше да ме купиш — рекох аз.

— Да. Да те спася от ноктите на Садор. Или Гарвана, както явно го наричат. Хубаво ли ти бе с него?

Не, не можеше да се каже. Поклатих глава.

— Значи, всъщност се опитвах да ти сторя услуга.

— Ала ако ме бе откупил, щеше ли да ме пуснеш… на свобода?

— Няма да ми повярваш, ако кажа да.

Аз се замислих малко.

— Не, вероятно не.

— А защо? Защо очакваш, че ще ти сторя зло?

Заради онази жажда в погледа му и страха на мама от рода му. Ала тя се бе бояла и от Сезуан, може би повече отколкото бе необходимо.

— Колко много искаше? Гарвана.

— Осемдесет сребърника.

Кимнах. Толкова струваше по думите му изхвърленият товар. Всичко придоби нов смисъл.

— И ти щеше да му ги дадеш?

— Мисля, че си струва. Бих му дал дори повече.

Трябваше ли да се почувствам поласкана?

— Искаш да ме накараш да вярвам, че би платил толкова много пари за мен и би ме оставил да си тръгна?

Той поклати глава, но не в отговор, а по-скоро в израз, на почуда.

— Не те разбирам, Дина. Знаеш ли какво всъщност ти предлагаме?

Не, не знаех. Никога не бяхме го обсъждали.

— Палатът на матриарха е един от най-големите в Колмонте. Родът Сина притежава огромни богатства и земи. Ти ще бъдеш почитана и ценена заради способностите ти. Ти… ти си рядка перла, Дина. Човек с две необикновени дарби.

Осемдесет сребърника! Ти струваш много повече, ала хората тук не могат да го разберат. Чух как моряците говореха за теб. Сякаш си вещица или някакъв демон. Животът тук е белязан от опасности, бедност, подигравки, страх и презрение. А също от самота. Защо се боиш от това, което можем да ти дадем?

Не знаех какво да отговоря. Думите му прозвучаха така, сякаш съм някаква принцеса, която по необясними причини предпочита да се валя в калта, вместо да седи на трона си, облечена в коприна и кадифе. А и бе прав за страха и презрението. Въпреки че мама… Въпреки че мама се боеше от наследството, което баща ми ми бе оставил. От дара вътре в мен, независимо дали го исках или не.

— Ако човек купи нещо — рекох аз бавно, — то той би смятал, че може да го притежава.

Азуан изчака вежливо, сякаш очакваше да продължа да говоря. Сякаш не смяташе, че бяхме стигнали до същността на нещата. Когато осъзна, че това с „притежаването“ бе най-важното, отново поклати глава по онзи странен начин.

— Ние всички се притежаваме един друг — рече той. — Принадлежим на някого или на нещо. Гарвана смяташе, че си негова, ала ти му се изплъзна и добре, че успя, защото на една толкова низка персона не подхожда да притежава… Перла като теб. На мен обаче ми се струва, че ти всъщност принадлежиш на майка си. Така ли е?

— Аз… — продумах и замълчах. Исках да му отвърна, че сама си бях господар, ала не можех, защото не бе истина. — Тя не ме притежава — рекох аз. — Има разлика.

— Силните хора понякога сами могат да изберат на кого искат да принадлежат — рече той. — Мисля, че ти си достатъчно силна. Затова Гарванът не успя да те удържи. А може би и майка ти няма да успее. Така, като те гледам сега, ми се струва, че тя вече не те притежава напълно, а някой ден може и съвсем да се освободиш от нея. Ала внимавай. Този, който не принадлежи на никого, не може да бъде наречен истински човек.

При тези му думи ме обзе вледеняващ страх. Сякаш земята внезапно се разтвори под краката ми. Защото той бе прав. Исках да съм дъщеря на мама, но само в случай че тя приемеше онази част от мен, която ми бе дар от баща ми… Спомних си думите на мейрена: „Нишката се е разцепила на две, ала ти не можеш. Избирай, преди и двете нишки да са се скъсали.“ Означаваше ли това, че трябваше да избера дали да бъда само мамина или само таткова дъщеря, не можех ли да съм и двете? А и себе си плюс това?

— А ти на кого принадлежиш? — попитах аз.

Той отвърна, без да се замисли.

— На рода си.

— И… И това ти харесва?

— Дори съм горд. Дина, ние ще те ценим. Дори не можеш да си представиш колко много. Искаме да те научим да използваш способностите си, както тези на майка ти, така и тези на баща ти. И ще те почитаме заради това.

— Да, като ме затворите в клетка, може би. Точно като рядка птица? Валдраку без съмнение също щеше да ме цени и да се гордее с мен. Неговото малко послушно оръжие.

Чичо ми изглежда се разстрои.

— Съвсем не си права. Клетка! Какво си мислиш, че сме ние? Ще си напълно свободна и ще можеш да идваш и да си отиваш, когато пожелаеш.

— Дори и ако реша да ви напусна завинаги.

Той сведе глава.

— Това ще ни причина болка, но не смятам, че ти някога ще направиш този избор, Дина. Не и ако ни опознаеш.

Накрая той понечи да хване ръката ми, но се отказа. Все пак го бях заплашила, че ще извикам бащата на Сася, ако ме докоснеше.

— Дина, не разбирам как можеш да ни зачеркнеш, без дори да ни познаваш? Достатъчно ужасно е, че трябва да се върна вкъщи и да разкажа, че Сезуан е мъртъв. Ала ако им доведа теб и кажа: „Това е неговата дъщеря, която олицетворява всичко, което той бе, и дори нещо повече“… О, тогава, тогава те биха пели, танцували и празнували. Биха ликували и биха те почитали.

Сълзите отново занапираха в очите ми. Той говореше истината. Виждах, че бе така. А мисълта, че някой би ликувал при появата ми… Тя олицетворява всичко, което той бе, и дори нещо повече… Бях свикнала всички да бягат с викове, като ме видят. Или просто да преминават от другата страна на улицата.

— Не мога — прошепнах аз и усетих как сърцето ми се изпълва с непоносима тъга. — Не мога да дойда с теб.

Той ме изгледа изпитателно.

— Ти все още принадлежиш на майка си — рече той.

— Не. Или… Да, но не по този начин. Просто… Има хора, на които не мога да обърна гръб. — „Не му разказвай за Нико“, спрях сама себе си. Не е нужно да знае.

— Жалко — рече той. — Ала ти знаеш най-добре.

Сбърчих леко чело.

— Това означава ли, че просто ще си тръгнеш към вкъщи? — попитах аз. За малко да се почувствам оскърбена, че той се предаде толкова лесно.

— Не — отвърна ми той с онази леко крива усмивка, която така силно ми напомняше за баща ми. — Щом ти не искаш да дойдеш с мен, аз ще тръгна с теб. И ще чакам деня, в който ще бъдеш напълно свободна и ще можеш да направиш своя избор.

Зяпнах.

— Означава ли това… Означава ли това, че искаш…

„Да ме следваш по петите като куче“ — за малко да се изпусна и да го изрека, но осъзнах, че не бе особено учтиво.

— И просто ей така ще вървиш след мен? — попитах го аз вместо това.

— Да. Бих предпочел да вървим редом един до друг, но няма да се откажа, дори и да се наложи да вървя след теб. Все някой трябва да те закриля в тази варварска земя, в която една дарба се смята за проклятие и хората биват изпращани на кладата само защото са способни на чужди за останалите неща.

Бях напълно стъписана.

— Аз… аз не те искам с мен! — рекох заеквайки.

— Не ме искаш. Това е твое право, но не можеш да ми попречиш да бъда твоя сянка.

Това бе последното, което трябваше да каже. Учител и Сянка. Братът на баща ми, Назим… Който следователно бе и брат на Азуан. В този момент си спомних за него, за онова ненормално същество, което едва можеше да бъде наречено човек и все пак бе точно това. Човек с провален живот, който накрая си бе внушил, че баща ми бе откраднал душата и името му, така че от него бе останала само една Сянка. Аз не исках една такава сянка да ме следва по петите. В никакъв случай.

Изправих се рязко.

— Остави ме на мира — рекох аз и осъзнах, че гласът ми трепереше. — Стой настрана от мен. Не те искам.

Той ме погледна спокойно.

— Ти правиш своя избор, аз правя моя — рече ми той просто. — Не можеш да ме спреш.

— Дина, да извикам ли татко? — попита Сася, която през цялото време бе подслушвала тайно разговора ни. — Да го изхвърли ли?

— Не — отвърнах аз. — Не го закачайте. Аз си тръгвам.

След като произнесох тези думи, излязох, залитайки, от хана, като почти не усещах краката си, и се отправих напред в снега и мрака. Съвсем забравих за храната, която бях обещала да взема.

Моя собствена лична сянка?

Не и ако зависеше от мен.



Нико вдигна глава, когато влязох, и веднага забеляза, че нещо не бе наред.

— Какво има?

Аз се поколебах. Не исках да му разкажа за Азуан, защото разговорът ни можеше да се завърти около дара на змията, а все още не всички знаеха, че го притежавам, като например Рикерт и Кармиан. Ала ако Азуан наистина възнамеряваше да се превърне в моя сянка, то не можех да продължа да го пазя в тайна още дълго.

— Азуан е в Биркене — рекох аз. — Седи в хана и пие бира.

— Азуан? — Нико ме погледна с питащ поглед. Едва тогава осъзнах, че още не му бях разказала всичко, което се бе случило през онази нощ. Нощта, в която Гарвана се опита да ме продаде.

— Той е брат на Сезуан — рекох аз. — Или полубрат, във всеки случай.

Нико знаеше колко много мама се боеше от рода на Сезуан.

— Той опита ли се да ти стори зло… Дина?

Поклатих глава.

— Не. Не точно. Но… каза, че иска да ме следва. Че иска да ме пази. Ала аз не го искам.

Кармиан изсумтя.

— Явно така въздействаш на мъжете, малко съкровище. Те всички искат да те пазят.

Нико вдигна рязко глава.

— Не можеш ли просто да я наричаш Дина? — попита той. — Вместо всички тези прякори.

— Малко съкровище не е прякор.

— Но не е и истинското й име.

— О, Боже! Може би трябва да започна да те наричам граф Рауенс? Нали така се казваш?

— Кармиан, престани.

— Не. Така и така си започнал да ме учиш на етикет. А и ти едва ли искаш бъдещата ти съпруга да те излага.

— Кармиан…

— Има ли и други неща, които не бива да правя? Да се оригвам на масата? Да си облизвам пръстите? Само кажи. Аз уча много бързо.

Сега Нико вече се ядоса.

— Първо на първо — сряза я той с леден глас, който рядко го бях чувала да използва, — първо на първо, може би ще е добре да разбереш, че не всичко се върти около теб. Второ на второ, малко учтивост няма да ти се отрази зле!

Кармиан се бе изправила. Очите й святкаха. Така се бе разгневила, че пушек се вдигаше, почти като от димяща фурна.

— Нека негово превъзходителство графът ме извини — рече тя. — От сега нататък ще си знам мястото.

— Накъде си тръгнала?

— Навън. За да донеса вечеря на негово превъзходителство графа. Нали така правят добрите съпруги?

След като произнесе тези думи, тя се изстреля навън от ковачницата.

Рикерт бе слушал караницата с нарастващ интерес.

— Вярно ли е? — попита той. — Наистина ли ще се ожениш за нея?

— Да, ако някога успея да убия Дракан — рече Нико с такова изражение на лицето, сякаш в този момент обмисляше дали не бе по-добре да остави Дракан жив.

— Тя… не е като останалите — промърмори Рикерт.

— Не — рече Нико. — Определено не е.

Мина доста време, преди Кармиан да се върне. За сметка на това обаче тя донесе най-доброто ястие, което ханът предлагаше — печена гъска с глазура от мед и ябълки, и пай от сини сливи за десерт.

— Нима ги накара да пекат гъска? — попитах аз притеснено. — Можехме да хапнем агнешко задушено, като всички останали.

— Недей да се косиш — рече тя сухо. — Това им усилие бе богато възнаградено.

— Как? Ти нямаш повече пари от нас, останалите.

— Не — отвърна ми тя. — Ала твоят приятел Азуан има. А явно нищо не е достатъчно добро за неговата малка принцеса.

Изведнъж ми се отяде, колкото и вкусно да миришеше гъската. Ала аз хапнах от нея въпреки всичко.

Тази вечер сънувах Сянката. Грабещите му ръце и белещата му се кожа. Само че лицето му не бе същото. Вместо неговото, видях това на Азуан.



Изядохме остатъка от гъската на закуска. Явно Нико бе взел окончателно решение през тази нощ.

— Рикерт… Знаеш ли как бихме могли да се свържем с Лисиците?

— Да. Днес ли трябва да стане?

— Ако е възможно.

Рикерт кимна.

— Изчакай тук — рече ми той. — Ще видя какво мога да направя.

Загрузка...