Войната на жриците

Дина Нежелан пътник

Нико ме откри пръв.

„Сребърния вълк“ подскачаше и пореше вълните с пълна сила, а екипажът на Гарвана бе изцяло погълнат от въжета, платна и така нататък. Бях се спотаила зад едно буре с вода. Вече нямаше нужда да свиря на флейтата на татко, за да не ме открият. Трябваше единствено да седя мирно, да внимавам да не им се пречкам в краката и да изсвирвам по някой друг тон, когато някой погледнеше към мен.

Бе толкова лесно. Твърде лесно. Защо се получи така с мен? Когато срещнах Сезуан за първи път, изобщо не подозирах за съществуването на дара на змията. Никой не ме бе учил как да го използвам, освен ако не броим краткото пътуване от Сагислок до крепостта „Сагис“. Това бе единственото време, което някога прекарах с баща си, а точно в онзи момент си мечтаех само да се освободя от него. А сега… сега не знаех какво да правя.

Притежавах дара на змията и можех да създавам лъжовни за очите и ушите представи. Лъжа или сън. А може би и двете. Не можех да лъжа себе си, нито пък Нико, както се оказа накрая.

Самата аз не знам какво се случи. Беше ми студено, повдигаше ми се и ме гризеше съвестта, че бях изоставила Роза и Давин на плажа със Салан, без да се уверя дали помощта ще дойде навреме. Освен това бях и уморена. Не бях спала особено много през последното денонощие. Може би бях задрямала за миг. Не знам, но изведнъж видях Нико да стои пред скривалището ми и да ме гледа втренчено.

— Дина!

Изглеждаше така, сякаш ме мислеше за призрак. Светкавично вдигнах флейтата, но явно не бях достатъчно бърза. Нико посегна към блестящата черна дръжка и ме спря. Той все пак бе видял как Сезуан отваря врати и ключалки с мелодията й в нощта, когато влязохме в крепостта „Сагис“ и освободихме пленниците.

А сега я бе съзрял у мен.

Не ме попита как се бях качила на борда. Мисля, че знаеше. Вероятно се бе досетил в мига, в който видя флейтата на баща ми.

— Защо? — попита единствено той.

— Защото… защото не искам да те убият — рекох аз.

— Да не би това да зависи от теб? — отвърна ми той.

— Ако съм с теб, ще внимаваш повече — казах му твърдо.

Той затвори очи за миг.

— Никога ли няма да ме оставите на мира? — рече Нико. — Ти и майка ти. И инатливият ти брат. Знаеш ли колко студена бе водата? Той можеше да се удави. Всеки разумен човек би се отказал. Ала не. Семейство Тонере се е вкопчило в мен, сякаш съм овца, която отказвате да пуснете извън кошарата.

Очите му бяха кръвясали и миришеше на бира. Много мъже пиеха, разбира се, както и доста жени. Ако човек не бе сигурен, че водата ставаше за пиене, бирата бе чудесен заместител за утоляване на жаждата. Ала в случая с Нико… В случая с Нико това изобщо не беше добър знак. Бирата не му се отразяваше особено добре. А щом започнеше веднъж, не знаеше кога да спре. Така бе и с виното и ракията.

Не казах нищо. Той винаги изглеждаше така, сякаш… Не знам как точно да го определя. Така, сякаш нещо го болеше и се опитваше да го скрие. Ала същевременно… Преди първата ни среща ми бяха казали, че е убил трима души — един възрастен мъж, една жена и едно дете. Само майка ми вярваше в невинността му. Въпреки това обаче не ме бе страх от него. Или поне не много. Ала сега… Той се бе променил. А новият Нико… От него направо ме побиваха тръпки.

— Дай ми флейтата — рече той.

— И защо да го правя?

— Промъкнала си се на борда на чужд кораб без разрешение — отвърна ми той. — Ти си нежелан пътник, Дина, и първото нещо, което човек прави с такива хора, е да ги обезоръжи.

— Та това е само една флейта!

— Дина… И двамата много добре знаем, че тази флейта е и могъщо оръжие. Във всеки случай в ръцете на този, който знае как да я използва. А ти явно знаеш.

Едва успях да накарам пръстите си да пуснат флейтата. Сякаш ръцете ми я обичаха повече от мен и не искаха да я предадат.

— Изправи се.

Погледнах го колебливо.

— Какво ще правиш?

— Каквото се прави с нежелани пътници.

— И какво е то?

— Трябва да ги заключиш на сигурно място и да се погрижиш да не създават проблеми. Насам, медамина.

Той ме хвана за ръката, не много силно, това би било нетипично за него. Ала едно бе ясно — не искаше да рискува да успея да се измъкна от хватката му. А флейтата — отнасяше се с нея, сякаш наистина бе оръжие, с което можеха да те прободат или порежат. Внимателно и с уважение. А и не ми остави никакъв шанс да успея да се приближа до нея.

Гарвана сбърчи вежди и ме огледа недоволно.

— Каква е тая мърла, която си хванал?

— Дина Тонере — отвърна Нико рязко. — Сестрата на Давин.

— Да, виждам. Какво, по дяволите, прави тя тук? Тя не беше ли на плажа на Залива на трола заедно с останалите?

Видях, че Нико се поколеба.

— Явно не — отвърна той после, без да спомене нито дума за баща ми и дара на змията.

Гарвана ме гледаше втренчено. Очите му бяха мрачни като въглени.

— Как се качи на борда? — попита ме той.

Де да можех да го накарам да се замисли за нещо друго. Де да можеше да извърне поглед за миг… Ала флейтата бе у Нико, а той продължаваше да ме държи за ръката.

Стоях и мълчах, защото не можех да измисля никакво обяснение, което да не прозвучи като лъжа, магия или и двете едновременно.

— Е? Дай да чуем.

— Аз… Аз просто се качих по въжената стълба.

— Въжената стълба? Тя не е ли… — той погледна набързо към перилата на кораба. И я видя, въжената стълба, по която те самите се бяха качили на борда, все още си висеше там.

— Енок — извика той. — На какво прилича това?

Един от моряците остави набързо водната чаша и дойде, за да види какво имаше предвид Гарвана. Той погледна втренчено въжената стълба, която се поклащаше напред-назад в такт с движенията на кораба, а долният й край цопваше в морето всеки път, когато „Сребърния вълк“ се наклонеше.

— Съжалявам, капитане — промърмори той. — Явно съм я забравил.

Гарвана замахна силно с ръка и я стовари така здраво върху тила на мъжа, че той чак изпращя.

— Забравил я бил. Да не би да оставяш и вратата на дома си отворена, та всеки да може да влезе спокойно вътре? Виж сега до какво доведе твоята разсеяност.

Той ме посочи обвинително с показалец.

Морякът изглежда ме забеляза чак сега.

— Това е момиче — рече той.

— Да, момиче е. Едва се отървахме от брата и се натресохме на сестрата. Прибери стълбата преди и останалите членове на семейството да се качат на палубата.

— Да, капитане — рече морякът и веднага се залови да изтегли стълбата над перилата. Той изглеждаше леко объркан и аз много добре го разбирах. Но точно в този момент нямах време да го съжалявам, самата аз имах достатъчно проблеми. Дали обаче съвестта не ме гризеше леко — ако не бях използвала флейтата на баща си, за да се промъкна на борда, никой нямаше да разбере, че той бе „забравил“ стълбата, и Гарвана нямаше да го зашлеви през врата.

В момента обаче ме безпокояха други неща. Палубата се люшкаше под краката ми и това ми създаваше неприятно усещане. А Гарвана стоеше и ме гледаше с такова изражение на лицето, сякаш обмисляше дали да не ме хвърли зад борда.

— Защо си се качила на кораба? — попита той.

Не бях сигурна дали можех да му обясня. Вдигнах рамене и забих поглед в дъските на палубата.

— Просто много исках да дойда с вас — промърморих.

— Много искала да дойде с нас — повтори Гарвана подозрително. — Накъде си мислиш, че сме тръгнали? На разходка в гората ли?

Не казах нищо.

— Ценна ли е? — Гарвана погледна Нико.

— Какво имаш предвид? — попита го Нико.

— Знаеш какво. Може ли да я използваме за нещо или да я продадем на някого?

За миг лицето на Нико застина.

— Ние не продаваме хора — рече той тихо. — Все още не сме толкова зле. — След което добави със странно сериозно изражение: — Или поне не хора, които не са си го изпросили.

— Слушай сега — рече Гарвана. — Току-що изхвърлих товар за почти 80 сребърника заради теб. Така че ако мога да получа откуп за момичето, ще го направя. Независимо дали на негово височество му харесва или не.

Нико остана като вцепенен известно време. Усещах бушуващия в него гняв. Тялото му бе напрегнато като пружина. Той обаче успя да се сдържи.

— Да — рече Нико бавно. — Тя е ценна. Всъщност, доста ценна. Така че ако само се опиташ да направиш нещо подобно, уговорката ни отпада на мига. Опитай се да пресметнеш сам колко ще ти струва това.

Гарвана присви очи.

— Ясно. Щом така искаш.

— Така стоят нещата.

— Младият Господар ми дължи… доста голяма сума. Доста голяма.

— Ще си получиш парите.

Гарвана кимна бавно.

— О, да, и още как. Може да не се съмняваш… Ще ги получа, по един или друг начин.

Гледах неспокойно ту единия, ту другия. Тези приказки за пари. Гарвана определено бе от хората, за които всичко бе сребро, а Нико бе беден като църковна мишка. Какво щеше да прави, когато Гарвана поискаше възнаграждението си?

Нико вдигна рамене, сякаш това нямаше никакво значение.

— По един или друг начин — повтори той и кимна леко. — Това бяха условията, да. Но дотогава…

— Да, да, добре. Щом момичето означава толкова много за теб. Обаче искам да я свалиш долу и да се погрижиш да не създава проблеми.

— Кармиан ще я държи под око. С нея шега не бива.

Гарвана неочаквано се изсмя.

— Да, определено е така.

Кармиан? Коя по дяволите е Кармиан?