Войната на жриците

Дина Флейтата

Флейтата лежеше притихнала в тревата до мен. Аз не смеех да я докосна, а още по-малко — да я гледам, но едновременно с това… Едновременно с това не можех да устоя.

Баща ми беше мъртъв. Единственото, което ми остана от него, бе флейтата.

Накрая протегнах ръка към нея и докоснах черното й блестящо тяло. После я вдигнах.

В душата ми назряваше мелодия, която тръпнеше да излезе навън. Дива като писък на птица, тежка като дъждовен облак. Аз не можех да я пресъздам, но флейтата можеше.

Първите тонове се разляха по въздуха и се понесоха стремглаво над хълмовете. Имах чувството, че целият свят около мен притихна и се заслуша. Спрях за миг, после отново засвирих на флейтата, този път още по-силно, по-силно и по-диво. Напук на всичко.

Баща ми бе мъртъв, но на всички останали им беше безразлично. Повечето дори чувстваха облекчение. Но той бе част от мен. Бе ме търсил в продължение на дванайсет години, преди най-накрая да ме открие. Може и да не беше най-добрият баща на света, мама може би действително имаше основание да се страхува от него, може и невинаги да бе постъпвал добре, правилно и справедливо, но това не го правеше по-малко мой баща и не променяше факта, че той ме бе прегръщал и ми бе пял, когато се страхувах. Именно той отвори с мелодията си портата на крепостта „Сагис“ и помогна на Нико, Давин и всички останали пленници да избягат. Именно той бе пратил на всички поробени деца от Дома на Мъдростта сънища за свобода и промяна, които им вдъхнаха кураж да избягат от учителите. Нима трябваше да моля за позволение да скърбя за него? Кой можеше да ми попречи да свиря на подарената ми от него флейта, ако сама го желаех?

— Дина!

Викът ме стресна и флейтата се изплъзна между пръстите ми насред един тон. „Фууууиииии“ — изстена тя фалшиво, пискливо и уплашено.

Мама стоеше съвсем близо зад мен. Лицето й бе сурово като канара.

Не казах нищо. Само стиснах флейтата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха целите.

Накрая мама наруши тишината.

— Смятам, че трябва да оставиш флейтата настрана — рече тя.

Продължавах да мълча.

— Това не е играчка.

— Знам!

По-добре от всички останали. Бях видяла на какво бе способна тя, и когато твореше добро, и когато твореше зло. Бях слушала как с мелодията си изпращаше спасителни сънища на хората. Знаех и как звучеше гласът й, когато носеше смърт. Нима бих я имала за играчка?

Най-накрая мама изрече на глас това, за което и аз, и тя знаехме, че я бе измъчвало седмици наред.

— Не искам да свириш на нея.

Не го бе казвала в прав текст преди. Очакваше сама да осъзная, че това бе грешно, нездравословно и опасно за мен. Но сега тя най-накрая произнесе думите на глас, точно преди да реша, че съм излязла победител от тихата война между нас. Точно като в моментите, когато с Давин се надпреварвахме кой ще може да гледа другия в очите най-дълго, без да мигне. Това, разбира се, бе много отдавна, преди у мен да се пробудят уменията на Жрица на срама. След това никой не искаше да играе с мен на тази игра.

Само че никой не искаше да играе на тази игра и с мама. Тя впи очи в мен. Имах чувството, че ме прониза с поглед. Толкова сериозен и остър бе той. Леден и топъл едновременно. Поглед, пред който се чувстваш нищожен.

Аз обаче не се предадох и стиснах още по-силно флейтата. „Това решение не е твое“ — помислих си аз.

Мама обаче май така или иначе го разбра.

— Чуваш ли? — рече тя, този път с интонацията на Жрица.

В съзнанието ми започнаха да се изреждат картини, които бих предпочела да не виждам.

Сезуан седеше облегнат на една дюля. Сянката бе положил глава в скута му. Ала тялото му бе отпуснато и безжизнено, студено и бездиханно.

— Не! Не!

Не исках да мисля за това. Не исках да си спомням най-ужасната постъпка на баща ми, на която бях свидетел.

— Дина. Погледни ме.

Трудно можех да се противопоставя. Всъщност бе невъзможно. Погледнах мама в очите и в съзнанието ми заприиждаха картини, които се мъчех да прогоня.

Сезуан се изправи бавно на крака. Тръгна към мен, може би за да ме успокои и прегърне. Но аз виждах единствено ръцете му, изящните му красиви ръце на флейтист, които току-що бяха отнели човешки живот…

Не беше честно. Макар че не можех да спра картините, макар че не можех да спра да мисля за тази ужасна постъпка, знаех, че това бе илюзия.

Тя искаше да ме накара да се срамувам, че съм дъщеря на Сезуан.

Ала аз нямаше да се поддам.

Това бе илюзия.

Не знам как успях да го постигна. Когато майка ми говореше с интонацията на Жрица на срама, а очите й заблестяваха с онзи особен поглед, човек оставаше под нейната власт, докато тя не решеше да го освободи. Но въпреки това… Въпреки това аз вече не стоях пред нея като вкаменена. Отстъпих назад, препънах се и паднах, отново се изправих, след което се обърнах и побягнах.

— Дина!

Аз обаче не желаех да я слушам. Запуших ушите си с ръце, примижах с очи, така че едва виждах къде стъпвам, и продължих да бягам с все сила. Преминах хълма, спуснах се надолу, прекосих потока…

— Дина. Дина, спри. Важно е.

Чувах мама да вика след мен. От интонацията на Жрицата нямаше и следа. В гласа й звучеше единствено безсилие. Но аз не се обърнах. Просто продължих да тичам, докато съвсем не се изтощих.

Започна да се стъмва. Пръстите ми се бяха вкочанили от студ. Цялата бях премръзнала и скована. Седях облегната на една от огромните колони от Каменния кръг и гледах надолу към малката ни къща. Лампата светеше, а капаците на прозорците все още бяха отворени, така че светлината й рисуваше жълти правоъгълници по земята. Знаех, че така искаха да ми помогнат по-лесно да намеря пътя до вкъщи. Знаех, че мама седеше там, долу, най-вероятно в кухнята, и не бе на себе си от притеснение. Мели със сигурност бе питала за мен. Най-малко хиляда пъти. А Роза и Давин… Нямаше да ми е никак лесно да им обясня.

Мама бе ужасена от мисълта, че можех да стана като баща ми. Тя знаеше, че бях наследила дара на змията от него, точно както уменията на Жрица на срама от нея. Но не искаше да се превърна в черна магьосница.

Нещо, което и аз самата не желаех. Но… Но не знаех коя съм. Дъщеря на баща си, дъщеря на майка си или нито едно от двете.

Студът се просмука в цялото ми тяло. Тревата бе влажна от нощната роса. Ако останех да седя така цялата нощ, нямаше да ми се наложи да се тревожа за дарби, умения, бъдещето и тем подобни. Ако скоро не се изправех и не раздвижех скованите си крака… Бях наясно, че студът по тези места може да те приспи завинаги. Салан непрекъснато повтаряше едно и също:

— Открийте подслон. Накладете огън. А пък ако не мойте да се сгрейте по друг начин, ходете. Движете се. Ако седите, ша са простите с живота.

Можех и да се промъкна долу и да изведа Силке от конюшнята. Да избягам с нея. При клана Лаклан например. Там не подозираха за тъмната ми дарба. Или пък при семейство Аурелиус в Сагислок. Те ми бяха благодарни, че помогнах на малката Мира да се прибере у дома при семейството си. С удоволствие биха ме приели.

Роза. Мели. Давин. Мама.

Не можех да постъпя така.

Бавно се изправих. Краката ми бяха толкова сковани, че трябваше да се опра на тъмния, покрит с черни петна гранитен камък зад мен. Ходилата ми бяха две буци лед. Може би вече бях получила измръзвания? Започнах да пристъпвам тромаво около камъка, като се държах с едната ръка за него, за да не падна. Постепенно кръвта се раздвижи в ледените ми крака, а накрая и ходилата ми се сгряха. Но все още не усещах пръстите си.

Пътят надолу до Хвойновата къща и жълтеещите се в мрака прозорци се оказа доста дълъг. Когато най-накрая бутнах кухненската врата, бях посрещната единствено от Бел. Тя се втурна към мен като, както обикновено, пролайваше щастливо и въртеше опашка. Роза и Давин ме погледнаха така, сякаш се бояха, че съм на път да се разболея. Мели отдавна бе сложена да спи. А мама седеше до камината с гръб към мен, без да каже нищо. Тя не ме погледна. Нито пък аз нея.