Дина Една по-добра сделка

— Ти от гелтрите ли си? — попитах Кармиан, когато излязохме навън.

— Не — отвърна ми тя. — Ала познавах един от тях.

Това, което последва, бе неочаквано и мигновено като удар на камшик. Като глас, който чувах даже и да не исках.

„Казах, че трябва да внимаваш. Казах ти. Но не, ти просто трябваше да го направиш сам. Докато не те хванаха. Докато не…“

— Мъжът, когото са обесили? — попитах, обсебена от нейните мисли.

— Не бях аз виновна! — рече тя настървено. — Казах му, че не бива да е сам, но той… — тя спря да говори. — Откъде знаеш?

Не можех да й отговоря. Знаех, защото току-що бях прочела мислите й, благодарение на уменията на Жрица на срама, които внезапно се бяха възвърнали в тялото ми като неканен гост. Освен това бях дочула част от историята, когато подслушвах разговора й с Нико. Нито едно от тези обяснения нямаше да й се понрави.

Тя ме удари в гърдите, толкова силно, че паднах по дупе.

— Остави ме на мира! — рече Кармиан. — Нямаш право да се промъкваш тук в душата ми. Всичко вътре в мен — тя посочи гърдите си — е мое. Разбираш ли? Никой няма право да го вижда.

Така погледнато тя бе права.

— Не бе нарочно — рекох уморено. — Понякога…

— Не ме интересува дали е било нарочно или благодарение на хитрините на майка ти. Стой настрана от мен!

— Ако мога — рекох аз. — Невинаги мога да го контролирам.

— Ами научи се. Мейренът не се разхожда наоколо и не тормози всички хора с познанията си. Да, ако влезеш в колибата й, ще ти каже какво вижда. Всички са наясно с това. Ако не искаш да знаеш, не влизаш. А ти… Човек просто не може да се отърве от теб!

Бавно се изправих. В сърцето ми се бе промъкнало едно подозрение.

— Ти ли убеди Гарвана да ме продаде на Азуан? За да се отървеш от мен?

— Не — отвърна ми тя. — Говорихме само за флейтата. Казах му, че може да продаде флейтата. А когато мъжът от Колмонте я видя, живо се заинтересува откъде я имахме.

Не бях напълно убедена, че можех да й вярвам. Нико може и да бе казал, че тя има чест, но според мен тя бе напълно лишена от чувства. С изключение на въпросния мъж. Обесеният гелтер — към него бе изпитвала нещо.

— Кой е бил той? — попитах аз. — Приятелят ти гелтер?

Не очаквах, че ще ми отговори, ала тя го стори.

— Казваше се Яерин. Бе брат на мейрен.

Брат на мейрен? Нима Нико не го бе нарекъл Безшумния по време на разговора им на борда на „Сребърния вълк“ през онази нощ…? Човек можеше да остане с впечатлението, че той бе крадец или нещо подобно. Трудно ми бе да повярвам, че бе брат на такава умна жена. Не можех да разбера и защо тя и останалите хора от селцето продължаваха да се отнасят така приятелски с Кармиан. Но явно бе така. Явно не всичко ми бе ясно.

— Къде е Нико? — попитах.

— В къщата за гости — рече Кармиан. — Там.

Погледнах натам. Тази къща изобщо не бе малка, нито пък невзрачна, даже напротив. Гредите на фронтона бяха във формата на чапли, а вратата приличаше на истинска картина: патици, които се носеха по вода, сиви гъски в небето и още две чапли сред тръстиката и езерния камъш. Това се казваше гостоприемство. Защо обаче от двете страни на вратата стояха мъже, въоръжени с дълги копия?

— Къща за гости? — възкликнах. — Това не са ли стражи?

— Не се случва всеки ден някой граф да отсяда в тази къща — рече Кармиан сухо. Не можах да разбера дали смяташе, че стражите бяха поставени там, за да охраняват почетен гост или пленник? Може би дори самите гелтри не бяха сигурни? Каквато и да бе истината, ние минахме безпрепятствено покрай пазачите. Дори единият кимна приятелски на Кармиан.

Вътре в къщата имаше огнище. От двете му страни стояха два стола от кожа и нещо, което приличаше на кости. Кости от кит, може би? На единия стол седеше мъж с посребряла коса и брада, а на другия — Нико.

Той не приличаше на злощастен пленник. Бе се изкъпал — тъмната му коса бе все още влажна, а и гелтрите му бяха дали дълга вълнена роба с бродирани чапли. Освен това си бе обръснал брадата. Това не ми хареса. Да, той бе по-красив така, но и много повече си личеше, че бе графски син. Брадата му бе един вид маскировка. Дали това означаваше, че вече нямаше намерение да се крие?

Той се изправи, когато ме видя.

— Дина. Наред ли е всичко?

Много ми се искаше да го прегърна силно. Определено имах нужда от това. Но поне вече не ми бе ядосан. В тъмните му очи се четеше искрено притеснение.

— Добре съм — рекох. Което се доближаваше до истината. Във всеки случай се чувствах по-добре, отколкото няколко часа по-рано. Освен това вече бях свикнала с постоянните притеснения и страх.

— Добре дошла — рече гелтерът, който също се бе изправил. — Мейренът каза, че ти притежаваш няколко умения. Буревестник, може би? Който предвещава буря, но и ни помага да усетим вятъра на промяната.

Той със сигурност искаше да ми направи комплимент, но всички тези красиви думи ме накараха да се чувствам неудобно. Аз не бях буревестник, а малко момиче. Не знаех как да му отговоря. Нима мейренът бе знаела всичко за мен още преди да се срещнем. Или тя бе изключителна гадателка, или Нико й бе разказал.

Може би мъжът забеляза моето неудобство или пък се умори да чака отговор, който явно нямаше да последва.

— Казвам се Етлас — рече той. — Аз съм вожд през тази година.

— Както и през миналата, и по-миналата, и по-поминалата — промърмори Кармиан. — Те никога не избират друг.

Той я погледна остро, но се усмихна.

— Така е. Аз съм вожд в това селце вече седемнайсет години. Точно затова човек никога не трябва да приема ранга си за даденост, Кармиан.

— Гелтрите избират своите вождове — рече Нико, сякаш това бе важен и интересен факт. — Човек не се ражда такъв.

На мен ми звучеше странно.

— Аз съм Дина — рекох аз.

— Да, знам. Добре дошла, Дина. Гладна ли си?

Точно щях да кажа не, защото имах чувството, че стомахът ми се бе превърнал в студена тежка буца, но до ноздрите ми достигна уханието на пържена риба и изведнъж вече ми се струваше, че ще умра от глад.

— Да — отвърнах аз. — Гладна съм.

— Кармиан, би ли била така добра да помолиш Имма да приготви закуска за нашата гостенка?

Хвърлих скришом поглед на Кармиан. Тя едва ли бе особено щастлива, че щеше да й се наложи да ми сервира. Но по някаква неразбираема причина тя просто кимна и направи каквото я бяха помолили.

Изведнъж ми просветна, че тя се държеше различно тук. И пред мейрена, и пред Етлас. Не бе толкова войнствена. Не толкова рязка.

Кармиан излезе през вратата, ала се върна само след миг с глинен поднос, на който бяха наредени някакви печени корени и две малки пържени рибки. Имаше и чаша топло козе мляко, а не хляб или каша като вкъщи. Кармиан остави подноса на една дълга маса до огнището.

— Заповядайте, ваше височество.

Щеше ми се да не ме бе нарекла така. Но си премълчах. Просто седнах на пейката и излапах всичко, даже костите.

В началото не можех да чуя за какво си говореха Нико и Етлас. Нико явно го разпитваше за делата му като вожд. Личеше си, че това живо го интересуваше. Според мен бе скучно. Ала изведнъж, докато ядях втората риба, осъзнах защо Нико бе подел тази тема. Той не беше избрал да се роди графски син. А ако се случеше така, че на хората се предоставеше възможност да го изберат за граф, вместо да им се налага да търпят тези, които просто наследяваха трона… едно нещо бе сигурно… Нико никога нямаше да се кандидатира доброволно за такива избори.

Етлас отговаряше обстойно на въпросите му, ала предпочиташе да говорят за друго. За данъци, право на риболов и земи. Не разбрах всичко, но явно ставаше въпрос за отнетите им от магданите територии.

— Най-зле обаче е за децата — рече Етлас. В гласа му се появи нова нотка, която внезапно ме накара да се заслушам. Нотка, която по някакъв начин ми напомни за мама, когато говореше като Жрица на срама. — Не можем да продължаваме да живеем в страх. Как ще успеем да отгледаме децата си като свободни и силни хора, ако трябва да ги крием от хората на Дракан? Вече изгубихме шест в неговите така наречени училища.

Етлас произнесе думата с омраза.

— Вече не смеем да държим останалите тук, в селото, където принадлежат.

— Къде са те тогава? — попита Нико. Забелязах, че се бе поизправил и тялото му бе напрегнато като пружина. Не бе нужно да съм мейрен, за да разбера, че се беше сетил за учителите на Дракоис. Дали Дракан не бе създал същите училища като дядо си по майчина линия граф Артос? Цялата настръхнах, само като си го помислих.

— Няма да кажа къде са — рече Етлас твърдо. — Никой гелтер няма да ти разкрие местоположението им. Ако някой открие детското селище и ни отнеме и последните, какво бъдеще ни очаква? Как ще продължим да живеем?

— Но те са на сигурно място?

— Днес нищо не е сигурно. Дракан не ги е открил още. Повече не мога да кажа.

Нико се изправи.

— Право на земя и риболов — рече той. — Мога да ти дам писмено обещание, но не мога да гарантирам, че ще успея да го изпълня. Ала що се отнася до децата, това трябва да спре. Кълна се, че няма да му позволя да продължи да отнема вашите деца или които и да било други, дори това да ми коства живота.

В къщата за гости настъпи тишина. Кармиан, която до преди малко бе седяла и барабанила отнесено с пръсти по едното си бедро, изведнъж спря. А аз оставих бавно чашата с козе мляко на масата.

„Дори и това да ми коства живота.“

Не се съмнявах, че говореше сериозно. В последно време Нико бе започнал да цени твърде малко живота си. Но като си спомних как постъпваха учителите с децата… можех да го разбера.

— Значи ми даваш дума — рече Етлас. — Ще ти помогнем в делото ти, доколкото можем. Аз не мога да гарантирам, че и останалите поселища на гелтри ще се присъединят към нас.

Той наля някаква златиста течност в две метални чаши.

— Заповядай.

— Какво е това?

— Медовина. От мед и ферментирало козе мляко. Така скрепяваме договорите си. Нямаме нужда от пергаменти.

— Благодаря — рече Нико. — Но е добре да приготвим и някакъв документ за пред останалия свят.

— Ами ти?

Кармиан също се бе изправила.

— Ти? — попита Нико. — Мисля, че именно ти искаше това.

— Защо мислиш така?

— Ами, не знам — отвърна Нико сухо. — Може би, защото ме упои, уви ме в одеяло и успя да подлъжеш двама моряка да ме носят в продължение на мили през блатото, преди да се събудя.

Аз се поизпъчих. Ха, такава била работата… Сокът от мак на Кармиан. Това стопли леко сърцето ми въпреки всичките притеснения. Нико не ме бе оставил сама в беда. Не и доброволно, във всеки случай. Кой знае какво се бе случило с Матс и Лиам.

— Рискувах живота си заради теб — отвърна му Кармиан. — Как си мислиш, че ще постъпи Гарвана, ако някога ме види отново? Колко войници от Ордена на дракона ме търсят в момента? Ще свърша като Яерин, ако ме хванат.

„Вече няма да е толкова красива“ — бе казал Гарвана. А и беше права за войниците.

— Не мога да го отрека — рече Нико. — Ала ти взе всичко в свои ръце, нима не е така? Аз с удоволствие щях да те предпазя по-добре.

— Не трябва да ме закриляш, а да ми платиш.

— Да ти платя?

— След като вие двамата възнамерявате да пишете договори и така усърдно обсъждате цени, права и бъдещи планове, и аз искам да получа нещо.

— Какво?

— Обещание за брак.

Мисля, че всички зяпнахме от удивление. Аз със сигурност. Брак? С Нико? Та той бе…

— Не можеш да преговаряш за подобно нещо — рече Етлас тихо. — Добре го знаеш.

— Графските синове не се женят по любов — отвърна Кармиан с леден глас. — Не е нужно да ме обича. Просто искам да бъда някой. Искам да се изкача на върха, където никой няма да може да ме мачка повече.

Нико за миг изглеждаше съвсем стъписан.

— Това означава ли… Ти искаш… Значи искаш да бъдеш съпруга на графа?

— Да.

— И това е цената ти?

— Да. Нима това е по-различно от договор, предоставящ право на земя и риболов? Нима, ако баща ти бе жив, нямаше да вземе подобно решение един ден?

— Не забърквай баща ми в това — рече Нико леко сърдито.

— Защо не? Добре ми е известно, че той никога нямаше да одобри брак с такава като мен. Щеше да избере някой графски род, от който би могъл да извлече изгода. След дълго обсъждане, преговори и оформяне на документи за зестра и наследствено право най-накрая щеше да реши на кого да те продаде или не, извинявай, да те ожени. Не е ли такъв обичаят по твоите родни места?

Нико не можеше да отрече. Това вървеше ръка за ръка с благородническата титла.

— Добре — рече Кармиан. — Нещата леко са се променили. Баща ти е мъртъв, родът Рауенс е в изгнание, а и графините не се редят на опашка за ръката ти. Аз обаче мога да ти обещая нещо, което определено силно желаеш. Моята помощ и тази на гелтрите. Не е нужно да ми се отплатиш на мига. Само ако всичко приключи с успех. Може да съставим документ, в който да запишем, че се задължаваш да изпълниш обещанието си едва след смъртта на Дракан.

— Кармиан… Наистина ли желаеш това?

— Да.

— Без значение какво чувстваме един към друг?

— Любовта е за малки синеоки момиченца. Не ми трябва нищо друго, освен малко взаимно уважение, Нико. Може да не съм родена в царска постеля, но бързо се уча.

Видях, че Нико в действителност обмисляше тази възможност. Съвсем сериозно. Искаше ми се да се разкрещя и на двамата. На Кармиан заради пресметливостта й — графска съпруга, а! Тя, която… Да, тя изобщо не бе родена в царска постеля, по-скоро в кална канавка. И на Нико, той не можеше да е толкова глупав. Или пък можеше?

— Етлас? — той погледна въпросително вожда на гелтрите. — Какво ще кажеш ти по този въпрос?

Етлас не изглеждаше особено доволен от този неочакван развой на събитията.

— Ние дължим на Кармиан доста. Отпреди и заради сега. Но… Кармиан, обсъдила ли си това с мейрен?

— Да.

— И?

— Тя… Тя не ми забрани.

— Кармиан, мейрен никога не забранява нищо. Тя смята, че е наше право сами да изберем дали ще се впуснем в някоя лудост или не. Ти си напълно наясно с това. Какво ти каза тя?

— Само, че… че не познавам сърцето си.

По лицето на Кармиан се изписа такова изражение, сякаш й бе непосилно да го изрече. Ала това бе самата истина, което си бе жива изненада. Аз с ушите си бях чула мейрена да й го казва.

— Но си напълно наясно с желанията си и си сигурна, че искаш точно това?

— Да! — тя го погледна толкова ядосано, сякаш подобен въпрос бе проява на същинска арогантност. — Много добре знам какво искам.

Етлас поклати леко глава, но не я попита нищо повече.

— Ако е твърдо решена — рече той, — трябва да я подкрепим. Дължим й го.

Нико сведе глава за миг, сякаш се опитваше да скрие изражението си. След това отново се изправи и този път лицето му бе напълно безизразно.

— Добре, нека да приключваме тогава — рече той със странен, твърд глас. — Право на риболов, на земя и женитба. Етлас, мисля, че ти сключваш много по-добра сделка от нея.

Кармиан само го погледна ядно, но не каза нищо.

Аз се изправих.

— Дина? — рече Нико. — Къде отиваш?

— Никъде — отвърнах му аз. — Само ще изляза за малко навън.



Мъглата бе започнала да се вдига леко. Небето бе кристално синьо за първи път от няколко дни насам. Само аз бях мрачна като буреносен облак. Кармиан. Искаше ми се никога да не я бях срещала. Искаше ми се Нико никога да не я бе срещал. Да я вземеха дяволите с тази коса на русалка и пресметливия й мозък. Графска съпруга. Сякаш някой, който я познаваше, можеше… Сякаш някой, който я познаваше, щеше…

По бузите ми се затъркаляха топли сълзи, ала аз ги изтрих ядосано. Не исках да стоя тук и да плача. А ако все пак плачът надделееше, не си ли струваше да ридая заради нещо друго? Нещо по-важно от Кармиан. Заради Дракан например и децата на гелтрите. И тези, които бе отнел, и тези, които бяха скрити в блатото, вместо да живеят свободни и без страх със семействата си. Ала не. Плачех заради Кармиан с нейните отвратителни тънки сметки и контакти, и…, и…

— Дина?

Беше Нико. Не смеех да се обърна, не исках той да види сълзите ми.

— Дина, какво има?

Явно бе разбрал, може би бе видял потръпването на раменете ми или просто се бе досетил. Той бе доста проницателен.

Не можех да му отговоря. В гърлото ми бе заседнала голяма буца, а даже и да успеех да промълвя някоя дума, не знаех какво бих могла да му кажа.

Той докосна леко рамото ми. Това бе последната капка. Аз се разридах, но вече не само заради Кармиан, а заради всичко. Защото бе толкова трудно, заради Дракан, заради смъртта на баща ми, заради мама, която мразеше наследената от него дарба, която носех. Плачех заради постоянния страх, заради мисълта, че Салан лежеше там някъде, на косъм от смъртта, и че всички ние можехме да умрем. А и защото Кармиан имаше дълги златни къдрици като на русалка, а аз бях съвсем малка и плоска, с коса като конска грива. Ридаех заради всичко това наведнъж.

Той ме прегърна и аз продължих да плача, захлупила лице в робата му с чапли. А той за първи път остана мълчалив и не ми зададе повече въпроси, нито пък се опита да ме накара да спра да плача. Не ме увери, че всичко ще се оправи. Нито пък че на следващия ден ще се почувствам по-добре. Просто ме прегръщаше.

Мина известно време, преди да се успокоя. Бях отмаляла от умора, а и главата ме бе заболяла от плач. Но въпреки всичко се чувствах малко по-добре.

— Този пуловер мирише доста силно на риба — рече Нико, сякаш нямаше нищо по-нормално от това да стоя тук и да мокря робата, която му бяха дали да облече, със сълзите си. — Може би гелтрите ще намерят нещо по-подходящо и по-чисто. Няма да е зле и да се изкъпеш.

— Толкова ли ужасно мириша?

Той се разсмя.

— Не, не това имах предвид.

— Нико, ти още… Още ли си ядосан, че те последвах?

— Не — отвърна ми той. — Не съм ядосан. Просто… ми се иска да не го бе правила. Ще ми се да не бях забъркал и други хора, стига да бе възможно. Това е между мен и Дракан. Само че ми трябваше кораб и следователно помощта на Кармиан. После Давин реши да тръгне след мен, а когато най-накрая успях да се отърва от него, се появи ти и не искаше да си тръгнеш. А сега се оказа, че имам подкрепата на цял един народ.

— Гелтрите?

— Да. Бях чувал за тях и преди, макар че баща ми ги смяташе единствено за контрабандисти и отрепки, които не можеше да подчини. Но те се оказаха повече, отколкото предполагах. Мнозина са напуснали родните си места и живеят в крайбрежните градове, като се представят за други, но не са забравили произхода си. Поне така твърди Етлас. Когато разберат за уговорката ми с Етлас, също ще ни окажат помощ. Народ, който се е крил в продължение на стотици години, знае множество скривалища и тайни пътеки. Могат да разберат къде се намира Дракан в момента и могат да ми помогнат да го открия преди той да намери мен.

Аз се отдръпнах леко назад, за да мога да го погледна в лицето. Страните му бяха по-бледи на мястото на обръснатата брада.

— Нико… Сигурен ли си, искам да кажа, ти не обичаш мечове. А Дракан… Наистина ли мислиш, че можеш да го убиеш?

Той присви очи, като чу думите ми.

— Това е задачата ми — рече той. — И аз ще сторя всичко по силите си, за да не се проваля този път.

— Нико, ти ненавиждаш оръжия.

— Да.

— Ами тогава… Умееш ли да се дуелираш? С меч?

Знаех добре, че бе взимал уроци като дете и че с Давин бяха се упражнявали в последно време. Но Дракан бе далеч по-добър от него, когато се дуелираха онзи път, в двора на Оръжейната. И Нико оцеля само благодарение на Роза.

— Мнозина са по-добри от мен — рече Нико.

— Защо тогава не оставиш някой от тях да го убие?

О, само да можеше да го стори. Толкова ме бе страх, че нямаше да се справи. А още повече се страхувах, че сам щеше да загине, ей така, за едното нищо. Ала той поклати уверено глава.

— Крия се вече повече от две години. Положението непрекъснато се влошава, Дракан сее все повече смърт и опустошение. Всичко това нямаше да се случи, ако не се бях поколебал. Не мога да търпя повече. Искам да сложа край. Но без да предизвиквам голяма война, в която да загинат още повече хора. Трябва да го убия тихо, без много шум, стига да мога.

— Нико!

— Няма смисъл да използвам евфемизми. Нямам намерение да го предизвиквам на честен дуел. Просто искам той да умре и да сложа край.

За втори път използваше тези думи. Зачудих се дали нямаше предвид смъртта на Дракан, като казваше край.

— Нико, ти ще сториш всичко по силите си, за да оживееш, нали?

— Разбира се. Не ми се умира.

Не му вярвах напълно. Хората като него не бяха способни да убият друго човешко същество, пък дори това да бе Дракан, и след това да продължат да живеят спокойно. Сякаш нищо не се бе случило.

— Кога мислиш, че ще знаем повече?

— Може би след ден-два. Не по-късно, надявам се. Гарвана ще стори всичко по силите си, за да ни открие. А ако не успее, със сигурност ще се опита да получи част от наградата за главата ми, като разкаже каквото знае. А ако войниците на Дракан започнат да претърсват блатото… Не искам да причиня това на гелтрите. Нашата хубавичка уговорка може да им струва скъпо.

Значи не разполагахме с много време. Освен всичко друго, и Азуан се намираше някъде там навън. Той едва ли щеше да се откаже толкова лесно.

— Дина.

Изчаках малко, но той не каза нищо повече, просто ме погледна със странен уплашен поглед.

— Да? — рекох накрая, за да му помогна малко.

— Не искаш ли да останеш тук?

— Тук?

— Да. Не искам… Ще се чувствам ужасно, ако…

Той отново замлъкна.

Направих още една крачка назад и сложих ръце на кръста.

— Пак ли искаш да избягаш от мен?

— Не.

— Или пък да ме упоиш със сок от мак?

— Не. А и това не свърши работа.

— Но би предпочел да продължиш без мен?

— Да. Мейрен каза, че не бива да те насилвам. Че трябва да те оставя сама да направиш своя избор. Ала… не искаш ли да се откажеш? Просто ще съм много по-спокоен, ако знам, че си на сигурно място.

— Кармиан ще дойде ли?

— Кармиан? Да…

— Тогава и аз съм с вас.

— Дина, не е…

— Ако си мислиш, че ще ти позволя да търчиш наоколо съвсем сам с тази пресметлива жена, жестоко си сбъркал. Графска съпруга. Да, добре звучи. Да не мислиш обаче, че ако получи по-добро предложение, няма да те продаде като селянин, който иска да се отърве от крава, която вече не дава мляко.

— Не — отвърна ми Нико. — Не мисля.

— Значи й вярваш?

— Да.

Поклатих глава.

— Тогава няма какво да говорим повече.

— Дина…

— Не. Ако тя дойде, идвам и аз.

Той изглеждаше толкова нещастен, че чак ми стана жал за него. Аз обаче нямах намерение да се предам и той го разбра. Обърна се и се върна в къщата за гости. През остатъка от деня пи спокойно бокал след бокал медовина и ставаше все по-раздразнителен и тих. Когато Кармиан го попита дали не смяташе, че вече е пил достатъчно, той просто удари бокала силно в масата и излезе, без да продума.

Изминаха два дни. Два странни дни, през които Нико, Кармиан и аз живяхме в къщата за гости и се опитвахме да се караме колкото се може по-малко. Към края на първия ден Нико стоеше настрана от медовината, но въпреки това атмосферата бе доста напрегната. Малко след обяд на втория ден се видях принудена да изляза навън, макар да бе адски студ, защото бях толкова бясна на Кармиан, че не можех да понеса мисълта да деля един покрив с нея. Нико и мейрен бяха съвсем прави, като казаха, че с нея не се харесвахме особено.

Видях, че Етлас влезе в къщата за гости, но все още не се чувствах готова да го последвам. Опитах се да скрия, че зъзнех от студ и се престорих, че внимателно изучавам две от яретата на селцето, които яростно мереха сили. Те тичаха наоколо и се опитваха да се намушкат едно друго с малките си къси рогца.

Нико излезе след малко.

— Дина?

Вдигнах ръка и му направих знак да замълчи. Гласът му прозвуча странно, а и начинът, по който ме заговори, не предвещаваше нищо добро. Студ скова гърдите и сърцето ми. Нещо се бе случило. Отдалече си личеше.

— Какво има? — попитах. — Какво се е случило?

Нико спря на няколко крачки от мен.

— Дракан е навлязъл в Хьойландет — рече той тихо.

Втренчих се в него.

— Но… сега е зима — рекох тихо. Почти. — Той… не би могъл. — Всички знаехме, че щеше да го стори някой ден, но когато не последва нападение през есента, решихме, че… — Та пролетта още не е настъпила!

— Съжалявам.

— Какво? Какво е нападнал?

„Само не Баур Кензи“ — помолих се наум. Не и Кензи…

— Баур Лаклан. Но… той е повел половината войска със себе си, така поне се твърди. Дина, само въпрос на време е.

— Не могат ли да го спрат? — прошепнах аз. — Кланът Лаклан е доста голям. Голям и могъщ. Те би трябвало да могат…

В погледа на Нико се четеше толкова състрадание, че аз замлъкнах. Той разбираше много повече от мен от войски, войници и водене на война.

— Може би — рече Нико, но на мен ми стана ясно, че сам не си вярваше.

— Защо не? — попитах аз.

— Дина… Дракан разполага с повече от осем хиляди мъже. Колко мислиш, че може да мобилизира Лаклан? Две хиляди? В най-добрия случай три?

— Но ако и останалите кланове им помогнат…

— Да. Ако. Това обаче е доста голямо ако. Клановете предпочитат да пазят собствената си кожа, а някои от тях може да се окажат съвсем недалновидни и дори да злорадстват заради краха на Лаклан. Пък дори и да искат да помогнат, ще успеят ли да стигнат навреме? Никой не очакваше нападение в този момент.

— Салан ще ги накара да им помогнат. Салан може да събере — в този миг обаче си спомних всичко, което бях забравила за миг. Салан не бе в Баур Кензи и не можеше нито да събере войска, нито да я поведе. Той дори можеше и да не е жив.

Нико не каза нищо. Изпитваше толкова силни угризения заради случилото се със Салан, че заби поглед в земята, така че аз не виждах нищо друго, освен черната му коса.

Нещо студено и мокро се търкулна по лицето ми. Аз го изтрих.

— Тръгваме след няколко часа — рече той. — Ако побързаме… при добър късмет, по крайбрежието няма да има особено много войници. А и тези, които са останали там, ще са достатъчно заети да пазят хората и добитъка. Ще можем да пътуваме по-свободно.

— Към Баур Лаклан ли тръгваме? — попитах аз.

— Не — рече Нико. — Независимо колко бързо се придвижваме, Дина… Баур Лаклан ще падне много преди да успеем да стигнем.

Хелена Лаклан, която ми бе подарила Силке. Тавис и майка му. Ивайн, който се бе борил с Давин в Железния кръг. Баур Лаклан бе голям град за мащабите на Хьойландет. Наистина ли можеше той… Всички тези хора… Пред очите ми пробягаха страшни картини. Горящи сламени покриви. Паникьосани деца и животни… Ранени хора и мъртъвци. Аз премигнах с очи. Предпочитах да гледам Нико. Какво бе това в косата му?

Снежинка. Малки снежни кристали, които се топяха почти веднага. Погледнах нагоре и видях, че това бе само началото.

Яретата бяха престанали да се бият и наблюдаваха това непознато чудо, което се стелеше по площада.

— Виж — рекох аз. — Нико, сняг. Мислиш ли, че в Хьойландет вали?

— Може би. Зимата обикновено подранява там.

— Значи той трябва да се върне. Нали?

— Не. Ако той не бе подготвен да води война през зимата, изобщо нямаше да тръгне на път. Не мисля, че няколко снежинки могат да го уплашат.

Глупави снежинки. Гледах ги втренчено, сякаш те бяха виновни. Не можеха ли да паднат малко по-рано? Не можеше ли да падне толкова много сняг, че Дракан да се види принуден да отложи проклетата си война, преди изобщо да поеме на път?

Загрузка...