Войната на жриците

Давин Бяла смърт

Три дни по-късно Дракан стигна до Скайарк с войската и дракона си.

Войниците му бяха толкова много на брой, че изпълниха целия проход, от скала до скала. Ако се опиташе да атакува с всички тях едновременно, нямаше да успее. Мястото бе твърде недостатъчно.

Стоях на най-външния назъбен парапет на бойната кула и ги видях да приближават. Краката ми все още бяха леко отмалели и се бях позатруднил, докато изкача всичките стъпала. Това обаче по-скоро се дължеше на температурата, а не на глезена ми. Той вече бе много по-добре.

Те спряха, докато все още бяха надалеч. В този момент бяха като едно цяло, огромна змия от хора, чернееща се на фона на снега. Едно нещо обаче си личеше ясно дори и на такова голямо разстояние — дългото, светлосиво тяло на дракона.

— За кво му е това чудовище? — попита Астор Ская почти сам себе си. — Ква полза има от него? Тоя звер го е забавил поне два дни вече. Да не би да мисли, че шъ се уплашим и побегнем, като го видим? — той се изхрачи в снега в долния край на стената. — Това е само едно животно. Може и да е голямо животно, но все пак е животно.

Аз, разбира се, бях наясно с една от причините Дракан да довлачи със себе си жив дракон през целия път от Дунарк, но нямах никакво намерение да я споделям. А преди да падне нощта, Скайарк узна и втората причина.

Всичко започна с пратеника, който Дракан изпрати при портата. Той обаче не бе сам. Пред него вървеше малка войска от…

Много дребни войници?

Не. Въпреки че всичко долу, на земята, изглеждаше малко, когато човек гледаше от толкова високо, то нямаше никакво съмнение.

— Та това са деца! — възкликна стрелецът с лък, който стоеше до мен. — Деца с оръжия. Да не би да иска да се бием срещу тях?

— Не мойм — рече този от другата ми страна. — Не мойм да стреляме по деца.

— Той вероятно на това разчита — намесих се аз.

Така беше. Малките войници там долу носеха оръжие, макар и да не бяха на повече от единайсет-дванайсет години. Лъкове, арбалети, копия, които се извисяваха високо над главите им. Един възрастен войник със стабилен меч щеше да ги помете, както селянин сноп жито. Ако решеше, разбира се.

Вече бяха толкова близко, че можехме да видим лицата им. Повечето бяха момчета, ала имаше и момичета. Сериозното изражение на лицата им и късо подстриганите коси ми бяха неприятно познати. Те приличаха на децата от Дома на знанието. Бяха като техни копия.

— Как е успял да ги накара да дойдат тук? — попита съседът ми по място. — Те би трябвало да знаят, че нямат шанс срещу един възрастен войник.

Как ли? Добре знаех как. Дракан може и да не разполагаше със Зала на шепота, но не се съмнявах, че сред войската му имаше няколко учители. А когато отделя децата от майките и бащите им…

— А имат ли друг избор? — попитах го аз с горчивина. — Погледни ги. Могат ли да се противопоставят на възрастния, който им дава храна и дрехи и им нарежда какво да правят?

— Скайарк! — извика пратеникът отдолу. Познах в него един от рицарите на Дракан, наричаха го Ворис.

— Кво искаш? — провикна се на свой ред Астор Ская отгоре. — Връщай се обратно при господаря си и му предай, че не е добре дошъл в земите на Ская!

— Моят господар, графа на Дунарк, Суларк, Ейдин и Аркмейра, а вече и на Баур Лаклан, Ская! Вече дори и на Лаклан! Моят господар, графът на Ордена на дракона, ти изпраща следното послание. Той води един дракон със себе си.

— Мойм и сами да видим! — извика Астор Ская. — Умът ми обаче не побира за какво му е този огромен глупав звяр.

— Драконът е гладен — продължи рицарят Ворис спокойно. — Ще изяжда по едно дете на ден.

— Кво?

— Всеки ден… Докато Скайарк не се предаде. Но няма да му даваме тези деца — децата на Дракона, те са добри деца. Вместо това ще получава вашите хлапета. Имаме достатъчно много от тях.

Той обърна коня си и се отправи назад към войската на дракона с малките войници по петите.

— Да забия ли една стрела в гърба на таз свиня? — попита един от стрелците с лък.

— Не — отвърна му Астор Ская. — От това разстояние може случайно да уцелиш някое от децата.

— Вярно ли е? — рече мъжът до мен. — Че има деца от Хьойландет, които да хвърли на дракона?

— Вярно е — отвърнах, като си помислих за тримата малчугани, които не бяхме могли да спасим от Баур Лаклан. А със сигурност имаше и други. Може и да не бяха от Хьойландет, но и те бяха деца, независимо откъде идваха.

— Той трябва напълно да се е побъркал.

Не бях сигурен дали съм на същото мнение. Че беше болен, нямаше съмнение. Ала… той много добре знаеше какво прави. Винаги използваше най-добрите средства при завземането на всеки нов град, независимо колко противни и гадни ги намираха останалите. В Суларк бе сипал отрова във водата, а в Аркмейра си бе играл на броилка. Едно, две, три, четири — ти ще мреш. Така бе убил една пета от мъжете. А сега очевидно бе решил, че пътят към вътрешността на крепостта Скайарк минаваше през… хм, какво бихме могли да кажем всъщност? Нашите глави или нашите сърца? Колко деца трябваше да убие, за да ни сломи? Тук не ставаше въпрос единствено за тези, които щеше да даде на дракона. Ами ако наистина изпратеше малките си войници срещу нас? Тогава и ние щяхме да се превърнем в детеубийци. Колко ли време щяхме да издържим, без сърцата ни да изгубят желание да се бият?

Добре знаех какво би казал Нико. Не трябва да се жертва животът на нито едно дете. Нито едно дете не биваше да умре. Ала как щяхме да успеем да го предотвратим?

— Дали не бихме могли да ги освободим? — попитах аз. — Децата.

— Ще трябва да опитаме — отвърна съседът ми. — Ала… Погледни тази войска. Та те са безчет. Безнадеждно е.

Изругах бавно и цветисто. След това се обърнах и закуцуках към стълбите.

— Накъде си тръгнало, момче?

— Ще поговоря с един познат.

Открих Барутлията точно където очаквах. В онзи край на ковачницата, който учителят Маунус бе превърнал в свой работен кът. Двамата стояха наведени над нещо в глинено гърне.

— Мой да се наложи да сложим още селитра — рече Барутлията.

— В никакъв случай, млади момко. Не теб искаме да убием.

— Ала, за да стане бързо…

— То ще си свърши работата, не го мисли. Въпросът е как бихме могли да го качим там горе. А, добър ден, Давин. Виждам, че отново си на крака.

— Какво майсторите вие двамата? — попитах.

Барутлията се разсмя.

— Нещо, което ша каже „бум“! — рече той.

— А да не би да може да убива и дракони?

Барутлията повдигна и двете си рижави като лисица вежди.

— Дракони? — изуми се той. — Дракан е довел със себе си дракони?

— Един, но това стига. Е? Ще свърши ли работа?

— Така мисля — рече учителят Маунус. — Ако успеем да го задействаме както трябва.

Лицето на Барутлията придоби замечтано изражение.

— Представете си само ако видим сметката на един истински дракон — рече той. — Страхотно, а?

— Да — рекох аз. — Много би ми се искало да успеем. Особено с този. Хайде, разкажете ми с какво всъщност се занимавате.

Учителят Маунус се прокашля.

— Чуй сега, млади Давин. Какво мислиш, че майката ти ще каже по този въпрос?

— Нямам си ни най-малка представа — отвърнах му аз с две думи. — А и не възнамерявам да я питам.

Изчакахме, докато се стъмни. Войската на дракона все още бе на същото място. Можехме да я видим, но не можехме да я стигнем. А драконът, който приличаше на дълга сива змия, бе най-отпред, заобиколен от огромни огньове, които да го топлят.

Учителят Маунус най-накрая обеща да не каже нищо на мама. Мисля, че желанието му да види дали творението му работеше, надделя над другото.

Освен това нямаше да му е особено лесно да открие други двама доброволци, достатъчно луди, за да сторят намисленото от мен и Барутлията.

— Сигурен ли си, че кракът ти ще издържи? — попита ме Барутлията. — Пък и не само той. Ти ще издържиш ли?

— Естествено. Иначе нямаше да го правя.

Той ме погледна.

— О, не, щеше и още как. Ти никога не знаеш кога да спреш.

— Добре съм, казвам ти.

Той вдигна рамене.

— Добре тогаз. Ала ако се проснеш насред пътя, недей да очакваш да те нося.

Аз се изправих.

— Накъде си тръгнал?

— Забравих ножа си.

— Побързай тогава. Скоро ще се стъмни.

Преминах през двора на крепостта до лечебницата. Вътре цареше сумрак и тишина. Можех да чуя дишането на Салан, бавно и спокойно. Това ми вдъхваше надежда, че той спеше. Аз се промъкнах до леглото, където спях, когато, разбира се, ми се случеше да спя. Тази нощ едва ли щях да стигна до него.

Пъхнах ръка под възглавницата. След това я вдигнах. После вдигнах и одеялата, а накрая и матрака. Развалих цялото легло, ала нямаше полза.

— Това ли търсиш? — попита ме Роза.

Подскочих и се извъртях. Тя седеше в ъгъла, при леглото на Салан. А в ръката й съзрях моето шишенце с драконова кръв.

— Дай ми го — рекох.

— То вони на дракон — рече тя. — Какво има в него?

— Нищо. Просто ми го дай.

— Не мисля, че искам. Каквото и да е то… според мен ти вреди.

Хвърлих възглавницата и завивките обратно на леглото. Защо винаги трябваше да поучава? Аз обаче се опитах да си сдържа нервите и спокойно й рекох:

— Престани, Роза. Не е кой знае колко важно.

— Давин, искам да знам какво е.

— Нещо, което получих от един… лакланец. Нали знаеш, да те топли.

Ала тя поклати глава.

— Лъжеш. И знаеш ли какво, Давин? Това изобщо не ти се удава. Винаги ти личи от няколко километра разстояние.

Не я чувах. Вече почти можех да я стигна. Още една стъпка… Аз се хвърлих напред и я хванах за китката. Шишенцето излетя от ръката й и се търкулна по пода. Трябваше да се просна по корем на пода, за да успея да го хвана преди да изчезне под леглото на Салан. От това раните по ръката ми отново ужасно ме заболяха. Те още не бяха зараснали напълно, но това нямаше значение. Шишенцето отново бе у мен.

— Кво става, момче? — попита Салан сънено. — Не мой ли вие двамата да идете да се карате некъде другаде?

Роза се изправи важно.

— Не се налага — рече тя. — Нямам намерение да се бия повече с него. Що се отнася до мен, той може да прави каквото поиска.

След това тя излезе от стаята.

Останах там, в полумрака, стиснал шишенце в длан. Само допреди миг исках единствено тя да ме остави на мира. Бях постигнал своето, ала това не ме зарадва.

— Кво си направил пак? — попита Салан.

— Нищо.

— Мда-а. И мислиш, че ша ти повярвам?

— Нали я чу? Няма да се караме повече.

Салан изръмжа.

— Слушай ся, момко. Не е новост вие двамата да се заяждате един с друг. Тва е напълно нормално. Когат спрете да се карате обаче, започвам да се притеснявам.

Отворих шишенцето в сянката на вратата, когато излязох от лечебницата. Не бе останало много. Изпих всичко и изхвърлих шишето на боклука. Изведнъж осъзнах, че ако с Барутлията успеехме с начинанието си, драконът скоро щеше да е мъртъв. С това и драконовата кръв щеше да свърши. Поне от тази страна на планината Скайлер.

Това ме накара да се разколебая, а сетне да изпитам срам от колебанието си. Защото, ако драконът оцелееше, Дракан щеше да започне да го храни с деца.

Срам. Съдържанието на шишенцето не бе достатъчно, за да ме ободри напълно, но това вече нямаше значение.

— Ето — рече Барутлията и ми подаде един бял чаршаф.

— За какво ми е той?

— Ще ти трябва, когато стигнем до снежните преспи — отвърна ми Барутлията. — Така няма да се виждаме толкова.

Може и да бе прав. Свих чаршафа и го пъхнах под ризата. Ако го сложех веднага, щях да приличам на призрак, който се разхожда по тъмната крепостна стена.

Там, разбира се, имаше хора. Стражи и тем подобни. Те обаче вече ни познаваха с Барутлията и ни извикаха едва когато започнахме да се катерим по скалата над крепостната стена.

— Ехо! Накъде сте тръгнали?

— Имаме малък подарък за Дракан и дракона му — отвърна Барутлията. — Но не казвайте на никого. Трябва да е изненада.

— За дракона? Момчета, вие изобщо не бива да се приближавате до това животно. Оня граф на Ордена на дракона със сигурност е оставил стражи, които да го пазят.

— Спокойно — отвърнах им аз. — Ще стоим надалеч.

Това си бе самата истина. А и трябваше да си едва ли не наполовина планинска коза, за да можеш оттук да се спуснеш надолу по скалите. Пък да се изкачиш обратно нагоре, би било направо невъзможно. Дори и в момента ни бе доста трудничко да се катерим напречно по скалната стена. Тук-таме имаше пътеки, където можехме да вървим изправени, стига да внимавахме, ала на други места ни се налагаше да се вкопчваме здраво в камъка с ръце и крака. За щастие Барутлията бе прибрал малкия ни подарък за дракона в раница, която се редувахме да носим. Ала и така хич не ни бе лесно. Аз обаче не можех да спра да се усмихвам.

— На какво се смееш? — попита Барутлията по някое време. — Не е кой знае колко весело.

— Така ли мислиш? Не ти ли се иска поне малко… да видиш изражението на дракона, когато се чуе трясъкът?

Барутлията се разсмя от сърце.

— Да — рече ми той. — Иска ми се. Ала ти обикновено… си толкова сериозен.

— Не и тази вечер.

— Не, виждам.

След това ние продължихме напред през снега, покрити с белите чаршафи, за да не ни видят пазачите на Дракан отдолу. Не бях сигурен дали биха могли да ни уцелят с арбалет от това разстояние, но нямаше смисъл да ги изкушаваме да опитат.

Студът хапеше ръцете и краката ни, а дъхът ни веднага се превръщаше в бяла пелена. Отвътре обаче ми бе топло и хубаво. Радвах се да съм с Барутлията сега, насред планинския склон посред нощ или по-точно по мръкване, и да знам, че тишината скоро щеше да бъде нарушена от страшен гръм. Чувствах се почти… като през онази нощ, когато яздех редом с рицарите от Ордена на дракона и ми се струваше, че всеки миг щях да полетя.

Това не бе приятен спомен, но…

Но сега нещата бяха съвсем различни. Не бяхме тръгнали да палим сламени покриви. Не ми се искаше да викам „Смърт за враговете на дракона“. Даже напротив. Щеше ми се да изкрещя „Смърт за дракона“.

— Скоро ли ще стигнем? — попитах аз.

Барутлията измери разстоянието с поглед.

— Кажи-речи, поне така мисля. Учителят Маунус каза… — той се огледа наоколо и посочи с ръка. — Там. При онази издатина на скалата, която малко прилича на заек.

Вдигнах очи. Според мен тя изобщо не приличаше на заек, но нямаше съмнение, че Барутлията имаше точно нея предвид.

Погледнах надолу към пропастта. Драконът лежеше между огньовете, почти под нас. Около него имаше пазачи — може би дори рицари. Все пак можеше да се надяваме.

— Ето — рече Барутлията. — Подръж за малко.

Той ми подаде раницата и аз инстинктивно я поех с болната си ръка, която в момента не ме болеше. Тя обаче все още бе твърде слаба, а кожените ремъци на раницата бяха омазнени и хлъзгави от потта на Барутлията, и аз ги изпуснах.

— Не!

Барутлията така извика, сякаш в раницата имаше пеленаче. Тя обаче не се изтърколи много далеч. Бе застанала малко по-надолу в снега върху една издатина…

— Ще отида да я взема — рекох аз.

— Не — възрази Барутлията. — Ти не си…

Аз обаче не дочаках да го изслушам. Скокнах напред и нагоре, спуснах се надолу… и се приземих точно до раницата.

— Давин!

Барутлията ме гледаше от ръба. Бе съвсем пребледнял.

— Да не си се побъркал! — сопна ми се той. — Какво щеше да стане, ако не бе уцелил къде да скочиш?

Аз му се изсмях.

— Да, ама уцелих.

— Подай ми раницата.

Протегнах я към него, но не можех да го стигна.

— Нищо — рекох му аз. — Ще си я сложа на гърба.

— Добре — отвърна ми Барутлията сухо. — Как обаче смяташ да се изкачиш обратно?

— Не би ли могъл да спуснеш ризата си през ръба на скалата? Само спокойно. Няма да ме теглиш. Просто ми трябва нещо, за което да се хвана.

Той опита, ала ризата би прекалено къса.

— Ами пробвай с панталоните тогава, по дяволите!

— Давин, ако си мислиш, че ще стоя по гол задник само защото ти…

— Барутлия, направи го. Трябва да видим сметката на дракона, нали?

Той въздъхна. Ала накрая спусна и панталоните си, и белия чаршаф.

— Само да си посмял да ми спретнеш подобен номер отново! — каза Барутлията, когато накрая успях да се изкача при него.

Аз му подадох кожените панталони и се разсмях в мрака.

— Кво сега? На кво се смееш?

— На теб. Не знам. Може би трябва да променим малко прякора ти. Може би трябва да започнем да ти викаме Голотията?

На лицето му се изписа такова изражение, сякаш му се искаше отново да ме бутне през ръба. Накрая обаче и той самият се разсмя. Седяхме на скалната издатина, насред мрака, и така се хилехме, че коремите ни заболяха. Това харесвам в Барутлията. Той всъщност е по-шантав и от мен.

Накрая се стегнахме и изкачихме последните метри до напомнящата на заек скална тераса. Барутлията внимателно извади две глинени гърнета от раницата. Те обаче ми се видяха някак малки.

— Сигурен ли си, че това е достатъчно? — попитах аз.

— Така каза учителят Маунус. А него го бива да смята.

Може и така да бе. Ала това, че сметката излизаше на хартия, не означаваше, че щеше да се получи и в действителност.

Барутлията извади няколко метални пирони, малък чук и навито въже. След това внимателно заби пироните в скалата и застопори здраво гърнетата. После извади от тях фитила. Той бе доста дълъг и миришеше на нещо, сякаш бе топен в смола.

— Готов ли си? — попита ме Барутлията.

— Да.

Извадих огнивото от кожената кесия, която носех на колана си, и успях да запаля фитила при втория опит. Малкият пламък заприпка бързо по него и започна да настъпва към гърнетата.

— Тръгвай — нареди ми Барутлията. — Колкото краката те държат.

Ние тичахме и се катерехме, колкото се може по-бързо, докато не се отдалечихме достатъчно много от скалната издатина. След това зачакахме.

— Колко време ще отнеме? — попитах.

— Още малко — отвърна ми Барутлията задъхано. — Мълчи сега!

Сякаш щях да проваля всичко, ако говорех. Той обаче сигурно се бе заслушал в тихото пращене на запаления фитил.

В този момент се сетих за нещо.

— Барутли?

Той въздъхна.

— Да?

— След като си имал въже в раницата, защо не го използвахме, когато имах нужда?

Той ме погледна със зяпнала уста.

— Въжето в раницата…

След това отново започна да се смее.

— Бях го забравил!

В този миг откъм гърнетата се чу гръм. Не бе толкова силен, колкото очаквах, и се почувствах леко разочарован. Това ли бе всичко?

После се чу пукот, последван от силен глух тътен, а земята под краката ни се разтресе. Снегът от половината склон се откъсна и се спусна надолу, към клисурата.

— Света Магдо… — прошепнах аз. — Гледай, гледай, Барутлия!

Бе като огромна вълна, огромна сиво-бяла вълна от сняг, мръсотия и скални отломки. Тя се търкаляше надолу, все по-бързо и по-бързо, а миниатюрните хора на дъното на пропастта нямаха време да избягат. Това се отнасяше и за дракона. Той вдигна глава, отвори паст и мисля, че изсъска. След това обаче лавината се стовари отгоре му и той на свой ред изчезна в търбуха на едно по-могъщо чудовище — бялата смърт.

— Вие ли сторихте това? — попитаха пазачите на стената, когато се върнахме. — Вие ли бяхте, момчета?

— Да — отвърна им Барутлията гордо. — Освен това мога да ви кажа, че драконът изглеждаше доста изненадан…

Аз си премълчах. Глезенът отново бе започнал да ме боли, ръката — също. Вече не можех да направя нищо по въпроса, не ми бе останала нито капка драконова кръв. А и вероятно никога вече нямаше да получа нова.

— Цялата клисура е пълна със сняг — рече един от пазачите. — Но едва ли може да се надяваме, че сте ги убили всички до един?

Поклатих глава.

— Най-много… около няколкостотин. Ала драконът е мъртъв, вече не би могъл да го използва. Освен това ще им се наложи да си проправят път през снега, за да продължат към нас. Спечелихме малко време, ако не друго.

— Да — рече ми стражът. — Така е. Два дни или дори три. Добра работа, момчета.

Отново ме втресе. Лежах в леглото и треперех, обливаше ме студена пот и сънувах кошмари. На няколко пъти дори чух гласа на Дракан: „Ако отпие сам, е мой“. Друг път пък не можех да прогоня мисълта, че той вероятно разполагаше с още драконова кръв, може би имаше поне едно малко шишенце? Тогава силно ми се приискваше да се втурна навън от крепостта Скайарк, да се промъкна в лагера му и да го отмъкна изпод носа му. Веднъж дори успях да стигна до вратата на лечебното крило, преди мама и Роза да успеят да ме спрат. А гласовете не спираха да шепнат в главата ми, по-силно от всякога.

… твоето име е Убиец…

… колко много си убил вече…

Тогава чувах собствения си глас, който казваше на пазача: „Най-много няколкостотин.“

Снегът ги погълна. Бялата смърт ги изяде, както и дракона. Може би не всички бяха рицари от Ордена. Може би някои бяха обикновени хора, като рибарите от Арлайн, които служеха на Дракан по принуда. Хора, чиито семейства ги чакаха някъде, които липсваха на своите деца, майки и съпруги. Бялата смърт, която им изпратихме, не правеше разлика между добро и зло, тя поглъщаше всичко по пътя си. Не бях сигурен дали в търбуха й не бяха попаднали и деца.

Може би войната не бе за мен, помислих си аз в един кратък миг на почивка между пристъпите. Може би съм като Нико. След това ме осени друга мисъл. Може би никой човек не го биваше да воюва, ала какво друго можеше да стори, когато войната все пак почукаше на вратата?

Температурата ми не спадаше. Мама ме наливаше с кани чай от брезова кора. С Роза тъпчеха сняг в калъфки, които нареждаха около мен, ала нищо не помагаше. Аз треперех ли треперех, и така се потях, че им се налагаше непрекъснато да сменят спалното ми бельо.

Коя нощ бе сега? Бях изгубил представа за времето. Във всеки случай знаех, че бе нощ и че мама бе застанала до ръба на леглото ми.

— Погледни ме, Давин.

Не използва интонацията си на Жрица на срама, ала въпреки това нямаше как да не й се подчиня.

— Това драконова кръв ли беше?

В този миг разбрах, че Роза ме бе изклюкарила. Не отговорих, ала мама прочете истината в очите ми.

Отпуснах клепачи. Знаех, че заслужавах цялата неприязън, която може би изпитваше в момента.

Мисля, че това се случи няколко часа по-късно. Лежах в полусън, когато внезапно чух гласа на мама.

— Дина?

Отворих очи. Стаята в лечебницата си бе същата. Както и леглото ми, и това на Салан, а и мама, която бе сложила стола си някъде по средата между двете. От по-малката ми сестра обаче нямаше и следа.

Мама се бе изправила и втренчила поглед в празното пространство пред себе си. Не можех да разбера какво гледаше.

— Къде си? — попита тя. Не говореше нито на мен, нито на Салан. Търсещият й поглед шареше наоколо. От начина, по който погледът й минаваше през мен, без да ме види… ме изби студена пот.

— Какво да направя? — попита тя.

Салан бе отметнал одеялото си и почти бе станал от леглото.

— Мелуссина? — рече той. — Мелуссина, какво има?

Мама обаче не го чуваше.

— Не съм сигурна, че мога — прошепна тя и се огледа несигурно наоколо. — Не те виждам.

Салан се приближи и я хвана за ръката.

— Тук съм — рече той.

Според мен обаче той много добре знаеше, че не говореше на него. Салан погледна към мен.

— Момче? Мойш ли да доведеш Роза?

— Ще се опитам.

Преди обаче дори да видя дали щях да успея да се задържа на крака, мама извика.

— Дина! Разбира се.

После затвори очи и след миг се строполи на пода. Колкото и да я викахме, тя не ни отвърна, нито се събуди.