Давин По-тежка верига

Върнахме се в Баур Лаклан посред нощ. Спящите коняри бяха събудени и издърпани от сламените легла, за да се погрижат за конете, които бяха подгизнали от пот и с пяна на уста след бясното яздене. Рицарите от Ордена на дракона се прозяваха, протягаха се и се потупваха един друг по рамената, докато вървяха през двора на замъка, олюлявайки се, като мъже, запътили се към леглата след запой.

— Какво да правим с него? — попита рицарят, който се казваше Урса, и посочи с глава към мен.

— Оковете го отново — отвърна Дракан.

— Тук ли?

— Ами къде иначе?

— Студено е.

— Дай му назаем наметалото си, щом си толкова загрижен за него.

Този път се наложи да поставят оковата на десния ми крак, защото левият бе толкова подут, че не можеха да я заключат. Възможно ли бе глезенът ми да бе счупен? Целият изстинах при тази мисъл. Имах нужда от два здрави крака, ако исках да избягам. Не можех просто да си седя така. Дали наистина щях да им разкажа всичко, което знаех, и безропотно да им се подчинявам, ако ми дадяха драконова кръв още веднъж?

— Ето — рече Урса и хвърли черното си наметало в скута ми. — Студът тук е толкова лют, че даже камък се пука, какво остава за човек.

Вдигнах учудено глава. Проява на състрадание от един рицар на Ордена на дракона? Или пък го правеше само защото щях да им проваля плановете, ако загинех преди да успея да им издам къде се намираше Нико?

Огънят бе догорял. Светеха само няколко последни факли.

Не можех да видя лицето му, а и той си тръгна, без да каже нищо повече.

— Е, значи той все пак ти даде наметалото си? — рече Дракан. — Виж ти. Явно е започнал да се размеква от старостта.

Хора, които бяха толкова зли като Дракан… Би трябвало да можеш да го разбереш, като погледнеш лицето им. Поне така смятах аз. Как иначе човек би могъл да ги различи от останалите? Той самият трябваше да е много по-едър и грозен. Не че съм очаквал да има рога, но все пак… Някак не се връзваше да е толкова обикновен. И да прилича на Нико.

— Какво искаш от мен? — попитах уморено.

— Не си ли малко неблагодарен? — отвърна ми той. — Дадох ти да отпиеш от безценната драконова кръв и така практически те превърнах в рицар на Ордена на дракона, а ти само лежиш и се оплакваш.

— Не искам да съм един от рицарите ти. Не ти искам драконовата кръв!

— Аха. Донесъл съм ти един малък подарък, ала щом не го искаш, можеш просто да го изхвърлиш.

Той метна нещо към мен и аз го хванах несъзнателно. Бе малко шишенце. Нямаше нужда да го отворя, за да знам какво имаше в него. Драконова кръв.

— Прави с него каквото поискаш — рече той. — Няма да те насилвам за нищо.

След като каза това, се обърна и си тръгна.

Аз дълго се взирах в шишето, ала не го отворих.

Но не го и изхвърлих.



Съмна се. Драконът бе легнал в останалата от огъня пепел, навярно защото земята там все още бе по-топла. Увих се в наметалото на Урса. Толкова ми бе студено, че чак треперех.

— Момче?

Нямах желание да говоря с никого, а още по-малко с някой от войниците на Дракан.

— Момче, будно ли си? Мойш ли да ме чуеш?

Някой ме побутна отстрани, доста нежно в сравнение с всичко, което бях преживял до момента. В този момент осъзнах, че гласът принадлежеше на планинец. Отметнах наметалото настрани и вдигнах очи.

Бе Ивайн Лаклан.

За миг си помислих, че халюцинирам. Ивайн, тук? Навярно ми се привиждаше, защото лежах насред Железния кръг, а Ивайн бе неразделна част от него, поне в моето съзнание. Всеки път, когато го поглеждах, си припомнях вкуса на кръв и чакал, примесен с горчивината от загубата. Затворих очи за няколко секунди, ала когато ги отворих отново, той все още стоеше пред мен. При това облечен в униформа на Ордена на дракона.

За миг се погнусих. Предател… Ала след това ме облада още по-силно чувство на отвращение. Аз може и да не носех подобна униформа все още, ала лежах под наметалото на Урса и бях яздил редом с рицарите, и бях викал в един глас с тях „Смърт за враговете на Дракона!“, докато те убиваха невинни селяни и изгаряха домовете им. Аз бях по-лош от Ивайн. Десет пъти по-лош.

— Какво искаш? — попитах го.

— Не мой да стоя тук и да си говоря с теб с часове — рече той. — Тъй че слушай внимателно. Днес ще се случи нещо, — точно по залез-слънце. Ако са освободиш от веригата по некъв начин, мой да избегаш с нас.

Да избягам?

— Оттук? Искаш да кажеш, че мога да им се изплъзна?

— Такава е идеята. Освен ако не ти харесва повече тук.

След това си тръгна.

Постепенно осъзнах, че Ивайн не бе предател. Униформата бе за маскировка. Някъде там все още имаше мъже от клана Лаклан, над които Дракан нямаше власт, а те планираха да го нападнат тази вечер.

Колко ли бяха?

Като се изключат Обайн и останалите рибари, не бях виждал други планинци тук. Това, разбира се, може и нищо да не означаваше. Дракан едва ли би ги оставил да се разхождат свободно наоколо на групи. Ала коняри, готвачи, огняри… те бяха нужни на Дракан и хората му, ако искаха да имат храна на масата и огън в камината, на който да се стоплят. Може да се каже, че всеки нов владетел ги получаваше като наследство от предишния след превземането на крепостта. Но в този случай не бе така.

Вгледах се внимателно в крепостните стени. Спомням си, че се бях позачудил, когато пристигнахме — по тях имаше твърде малко следи от огън или белези, свидетелстващи за яростен бой. Може би Лаклан не бяха пожертвали всички в опит да защитят крепостта. Може би бяха постъпили далеч по-хитро.

По-късно същата сутрин в двора влезе група ездачи.

— Нещо ново? — попита един от пазачите на портата.

— Сякаш са потънали вдън земя — отвърна му водачът им. — Това не е нормално. Тя не е ли стара жена на около седемдесет години? Не би могла да избяга чак толкова надалеч.

Вътрешно се надявах, че ставаше въпрос за Хелена Лаклан. Ако тя бе свободна и се криеше някъде в Хьойландет, това означаваше, че Дракан не бе победил клана Лаклан. И бе доста далеч от това.

„Днес ще се случи нещо“, така бе рекъл Ивайн. А ако успеех да се отърва от веригата…

Едно огромно ако. Какво си представяше той? Че щях да я скъсам с голи ръце? Не бях дракон, който можеше да измъква цели колони от земята. Бях съвсем обикновен човек, а на всичкото отгоре и не се чувствах добре. Целият треперех и бях сигурен, че имах температура. Глезенът ме болеше, както и ръката, в която драконът бе впил нокти, сякаш бе възпалена. Не стига това, ами и всеки път, когато затворех очи, ми се привиждаха още нови призрачни картини. Към бледото лице на Салан и прерязаното гърло на Валдраку се бяха присъединили пламъци, мрак, мъртви тела и един мъж от клана Лаклан, чието име не си спомнях. Чувах и собствения си глас, който крещеше: „Смърт за враговете на дракона“.

Отново усетих жажда.

— Ей — извиках на един от войниците. — Може ли да получа малко вода?

Той само ме погледна. След това продължи, без да каже нищо.

Нарочно ли постъпи така? Може би Дракан искаше да ме принуди да изпия съдържанието на шишето, което ми даде, изтерзан от жажда?

Но това нямаше как да се случи. По-скоро бих умрял.

Ала защо просто не изхвърлех шишето? Бях го прибрал под ризата си и усещах студенината му върху корема си. Ако отпиех от него, болката щеше да изчезне и от крака, и от ръката ми… А и от душата ми, поне за малко.

Но не.

Не.

Не исках да го правя.

Към обяд дойде Дракан, придружаван от двама рицари. Те застанаха пред мен и ме погледнаха.

— Е, къде е той? — попита Дракан.

— Кой? — отвърнах сърдито.

Дракан просто се усмихна. Добре му бе известно, че се опитвах единствено да проточа времето.

— Моят любим полубрат Никодемус Рауенс. Той все трябва да се намира някъде, не мислиш ли? В кой точно край на това забравено от Бога място се е скрил?

— Не знам.

— Не е пил от шишето — рече единият рицар.

— Инат — добави другият. — Да му помогнем ли малко?

— Не — отвърна Дракан. — Ако отпие сам… ще стане мой. Телом и духом. Представете си как ще реагира майка му, щом я открием заедно с Никодемус и малката. Как ще реагира, като разбере, че синът й се е превърнал в мой слуга и прави каквото му кажа. Това си струва чакането. Пък и не мисля, че ще ни се наложи да чакаме още дълго.

Ако имах сили, щях да го ударя с веригата или с голи ръце. Ала не бях сигурен дали изобщо можех да се изправя.

— Майка ми казва, че безсрамието ти е като заразна болест, която разпространяваш навсякъде, откъдето минеш — рекох. — Като болен от чума плъх.

Последното си бяха мои думи, ала не бе нужно той да го разбира.

Дракан ме погледна с ясните си тъмносини очи и дълбоко в тях съзрях ярост, ярост, която се опита да скрие.

— Щом я намерим, ще я изгорим — каза той бавно. — Като вещица, каквато всъщност е. Радвам се, че ми се изплъзна последния път. Горките ми дракони със сигурност щяха да се разболеят, ако я бяха изяли.

Погледах известно време дракона, след като те си тръгнаха. Той не се бе опитал да ме стигне днес. Може би играта на котка и мишка му бе дотегнала след последния безуспешен опит да ме изяде или пък бе отпаднал заради студа и загубата на кръв. Не знаех колко много бе бокал кръв за звяр с неговите размери.

Приближих се малко с пълзене. Той ме проследи с очи, но дори не вдигна глава от земята. Днес не ми се струваше и наполовина толкова опасен, колкото вчера. Ала причината за това не се криеше в дракона, той си бе съвсем същият. Вероятно се получаваше така, защото се бе появило нещо друго, по-страшно и ужасно.

Това да се превърна в един от тях.

Ако отпие сам… ще стане мой. Истина ли бе това?

Трябваше да се махна оттук. Даже и да се наложеше наоколо да се разхвърчат железни колони…

— Драконе… — извиках аз.

Той ме погледна сърдито.

— Глупав дракон… — вдигах един камък от земята.

— Глупави, стари зверове…

След това хвърлих камъка.

Първият път не последва реакция. Нито втория. Нито третия. Накрая драконът така се ядоса, че бе готов да ме изяде, само за да го оставя на мира. След четвъртия камък той пъхна глава под ръждясалата верига на Железния кръг, точно както целях. Чудовището се бореше с веригата, дърпаше, теглеше и мяташе, докато накрая желязната колона не започна да се накланя и падна.

Дръпнах собствената си верига. Другият й край все още не бе свободен! Ако драконът започнеше да я хапе и тегли като последния път…

Но той не го стори. Изсъска към мен няколко пъти, сякаш за да е сигурен, че съм разбрал посланието му. След това допълзя до старото си място и легна в пепелта.

Мина известно време, докато събера достатъчно смелост да пропълзя обратно до Железния кръг. Моята верига бе просто завързана около желязната колона. Не можех да я измъкна през горния й край. Ръждивата желязна верига на самия кръг пречеше. Имаше обаче още една възможност. Можех да я измъкна през долния й край, ако някой я повдигнеше.

Част от колоната обаче все още бе в земята.

Аз се огледах наоколо. Даже и някой да бе станал свидетел на опитите ми да раздразня дракона, бе избрал да не се меси, а и вероятно не бе отгатнал истинската ми цел. Ала ако сега започнех да ровя в земята, то пазачите трябваше да са невероятно глупави, за да не заподозрат нещо.

Поизправих малко колоната, за да не изглежда толкова наклонена, и седнах до нея. След това започнах да ровя с ръце, скрит под наметалото на Урса. Тъй като разполагах само с двете си ръце и веригата, напредвах много бавно. Ала до залез-слънце имаше все още доста време.



Дракан се появи отново чак следобед. Той постоя, загледан в мен известно време.

— Ако нямаш намерение да пиеш от шишето — рече той накрая, — то бих искал да ми го върнеш.

Едната ми ръка несъзнателно сграбчи шишето през ризата. Но не за да му го даде, а за да му попречи да го вземе. Той се усмихна.

— Така си и помислих — каза той. — Колко дълго време мислиш, че ще мине, преди да отпиеш?

Той се обърна, за да си тръгне, ала в този миг откъм портата се чуха викове и тропот на копита. Двама ездачи, или по-точно двама мъже на коне, влязоха в двора. Бе трудно да се каже, че и двамата яздеха, защото единият лежеше върху шията на коня и явно не можеше да седи изправен, затова другият водеше коня му за юздите.

— Драконът — рече задъхано раненият. — Трябва да говоря с Дракона.

Той, разбира се, нямаше предвид звяра в двора на крепостта. Неговият дракон ходеше изправен на два крака.

— Тук съм — рече Дракан. — Какво искаш?

Мъжът се опита да се поизправи, ала само се залюшка заплашително и едва не падна от седлото. Едната му ръка бе черно-червена от кръв и мръсотия, ала не можех да разбера колко обилно кървеше заради тъмния цвят на униформата му.

— Бяхме нападнати — рече той. — От засада. Планинци. Те убиха… почти всички и взеха пленниците и припасите със себе си.

— Къде?

— По пътя от Фарнес.

— Кои пленници?

— Тези от Фарнес — мъже и деца, и онези, които прибрахме от Залива на трола.

— Салан Кензи? Управителят на пристанището?

— Да. Тях двамата и останалите.

Дракан остана мълчалив известно време. Лицето му бе почти също толкова безизразно като това на дракона. Аз обаче ликувах. Душата ми ликуваше. От сърцето ми падна един огромен тежък камък. Салан и останалите не бяха попаднали в лапите на Дракан. Освен това някъде наоколо имаше хора, най-вероятно от клана на Лаклан, които оказваха съпротива и се бореха срещу войската на Дракан, макар и да бяха съвсем малочислени.

След това Дракан се врътна на пета и втренчи поглед в мен. Нещо в изражението на лицето му ме накара да застина. Изведнъж осъзнах защо драконът се бе предал предната нощ и му бе позволил безропотно да вземе кръвта му.

— Ти ги познаваш — рече Дракан.

— Кои?

— Тези хора. Организаторите на засадата. Знаеш кои са.

Всъщност не бе точно така. Знаех единствено, че са от клана на Лаклан. Ала нищо не казах.

— Изправи се.

Ако с това целеше да може да ме удари по-лесно, то бе по-добре да остана седнал. А и трябваше да мисля за колоната. Ако се изправех, щеше да забележи, че тя бе разхлабена.

Той се премести толкова бързо, че уморените ми очи не успяха да го проследят с поглед. Изведнъж усетих как в гърлото ми опря студено режещо острие. Меча на Дракан.

— Изправи се — повтори той. — Или ще те съсека още на мига.

Говореше напълно сериозно. Усещах решимостта му. Тя прозираше в стойката му, в начина, по който държеше меча. От него лъхаше режеща студенина, като тази на оръжието му.

Изправих се. Не че ми бе лесно, ала когато животът ти е в опасност, откриваш в себе си неподозирани сили, като например да стъпиш на почти счупения си глезен.

— Той има ли нещо общо с това? Той ли ги води?

— Кой? Нико ли?

— Ами кой иначе?

— Нико… Той не е роден водач.

Не че хората, и най-вече бунтовниците в долината, не искаха той да се превърне в техен предводител, ала Нико си беше Нико и вършеше всичко по свой начин.

Дракан ме измери с поглед, опитвайки се да разбере дали говоря истината. Ала явно ми повярва, защото свали леко меча.

— Не — рече той. — Прав си. Братовчедът Нико не би могъл да поведе дори рота от шивачки. И въпреки това… Въпреки това щяха да качат на трона този клоун вместо мен.

Прехапах устни, за да не кажа нещо в защита на Нико. Нико можеше и да не обича да командва, ала това не означаваше, че щеше да бъде лош граф. Или пък означаваше? Той във всеки случай нямаше да опустошава градове и села и да убива хора. Не и Нико.

Мечът отново опря до гърлото ми.

— Ако не обикаля наоколо и не си играе на разбойник, къде е тогава? Къде се крие?

Тая песен я бяхме чували вече, нали? Знаех отлично какво трябваше да отговоря.

— Не знам.

— Край на игричките, Давин. Дотегнаха ми диваците планинци, които изчезват в мрака всеки път, когато се опитаме да ги нападнем. Дотегна ми да слушам как войниците ми се оплакват от студа, походите и нападенията от засада. Има само една причина да се намирам сега в това забравено от бога място и това е той. Кажи ми къде е и ще оставя Хьойландет да гние на спокойствие през следващите сто години.

Сега бе мой ред да се опитам да разбера дали говореше истината. Но не. Не вярвах, че щеше просто да си тръгне и да ни остави да живеем на спокойствие тук, горе, даже и да му поднесях Нико на тепсия. Ала… може би бе добра идея да го заблудя, че му вярвам?

— Наистина ли?

— За какво са ми купища скали, рехав пирей и няколко овце? Никой нормален човек не би могъл да живее тук.

Престорих се, че обмислям положението.

— Ако ти кажа, накрая пак ще ме убиеш.

— И защо? — отвърна ми той. — Какво би ми навредило да те оставя жив?

Доста неща, надявах се аз. Поне ако зависеше от мен. Сега обаче не бе моментът да изричам подобни неща на глас.

— Дай ми малко вода — отвърнах. — И… ще ти кажа.

Отпуснах рамене и се престорих на съвсем отмалял. Не че бе особено трудно.

Дракан свали меча и се обърна към останалите мъже в двора. Един от пазачите на портата бе помогнал на ранения да слезе от коня и държеше чаша до устните му, за да може да отпие. Без да каже и дума, Дракан грабна чашата от ръцете му и ми я подаде.

— Ето — рече той.

По ръба на чашата имаше кръв. Аз я избърсах доколкото можах с ръкава си и отпих. Когато умираш от жажда, не си особено придирчив.

— Е?

— Може ли и малко храна? — реших да пробвам късмета си аз. — И един пуловер. Умирам от студ.

Той отново прояви такава бързина, че аз дори не успях да вдигна ръка, за да прикрия лицето си. Удари ме отстрани на главата. Залитнах назад, защото глезенът ми не можеше да ме държи повече, и се строполих до разклатената ми колона.

— Знаеш ли или не знаеш? — попита той и допря края на меча в гърдите ми, толкова силно, че ми остави рана.

Не знам как се получи така, но в следващия миг знаех какво трябваше да отговоря.

— Скайарк — рекох аз. — Той е в Скайарк.

Дракан се поколеба.

— Ако лъжеш… — рече той.

Само поклатих глава.

— Това е най-труднопревземаемата крепост на планинците — промълвих аз. — Къде би се скрил ти, ако бе на негово място?

Той се разсмя. Стоеше пред мен и наистина се смееше.

— О, да — каза Дракан накрая. — Разбира се. Сврял се е зад най-дебелите стени в околността. Типично в негов стил, страхливец.

След това се обърна, без да погледне нито мен, нито кола, нито ранения мъж, който внезапно бавно изстена и се строполи на земята.

— Нека го внесем вътре — рекоха пазачите на портата. — Докато съвсем не му е изтекла кръвта.

Те се запътиха навътре с ранения вестоносец. Аз бавно се поизправих. В двора нямаше никой друг, освен мен и дракона. Опрях здравия си крак на колоната и я ритнах колкото сила имах, един път, два пъти… Разклатих я като мишеловец, който размятва плъх. Най-накрая успях да я издърпам. Измъкнах веригата и се замислих какво можех да сторя оттук нататък. Дали можех да избягам сега, докато пазачите ги нямаше?

Не, имах нужда от помощ. Не можех да ходя, нито да се държа на краката си. Трябваше да изчакам Ивайн и хората му да сторят, каквото бяха намислили. Пъхнах отново колоната в дупката й доколкото можах, така че трябваше да си съвсем близо, за да видиш, че бях освободил веригата. Слънцето се бе снишило съвсем, така че нямаше да ми се наложи да чакам още дълго. За да убия времето, си представих какво щеше да се случи, когато Дракан нападнеше Скайарк. Спомнях си стените, укрепленията. Крепостта никога не бе превземана за всичките години, сто или повече, през които бе защитавала прохода Скайлер. „Нека се опита“ — помислих си аз. „Пък след това ще видим дали това няма да се окаже твърде костелив орех за зъбите на Дракона.“

Когато слънцето започна да залязва зад стените на Баур Лаклан, аз извадих шишето с драконова кръв от ризата си и се замислих какво да правя. Само една мъничка глътка. Само колкото да мога да стъпвам, без да припадна от болка. Ако не отпиех повече от глътка…

„Ако отпие сам… ще стане мой“.

Ако наистина бе така, то съдържанието на шишето щеше да се превърне в много по-тежка верига от тази, която току-що бях освободил с мъка от колоната. Не вярвах, че можеше да е толкова страшно. Страхувах се, че бягството ми щеше да се окаже невъзможно, ако не го сторех.

Отпих. Съвсем, съвсем мъничко. Само драконът ме видя да го правя.

Загрузка...