Войната на жриците

Давин Ужасна воня

Слънцето бе залязло. То не просто се спускаше надолу по небосклона, а съвсем се бе скрило. А нищо не се случваше.

Загърнах се по-добре с наметалото на Урса и тихо изругах. Защо ли не си опитах късмета? В онзи миг, когато пазачите бяха заети да помагат на ранения си приятел… Може би щях да успея да се измъкна. Да го вземат дяволите Ивайн и обещанието му, „че нещо ще се случи“.

Драконовата кръв кипеше в жилите ми. Вече не усещах студа, а и болката бе понамаляла. Ала ако стъпех внимателно, дали раненият ми глезен щеше да ме издържи. Как иначе щях да избягам? Може би с пълзене?

Тропот на копита. Какво бе това? Горе… при конюшнята. Някакъв прегърбен силует побягна с безшумни стъпки. След това вратата на конюшнята бавно се отвори. Изведнъж настана бъркотия и се чу тропот на копита. Един кон… Не, два коня… Не. Бяха повече, десет, може би петнайсет… Втурнаха се в двора в бесен галоп. Някой от пазачите изкрещя нещо и аз реших да отмъкна един от конете.

Стига да можех.

Животните се щураха уплашени из двора, а драконът ги стресна още повече, като се изправи и започна да съска срещу им. Стига само един от тях… Ето там. Успях да се хвана за гривата на един малък сиво-кафяв кон на жълти петна, оттласках се с помощта на здравия си крак и се метнах по корем на гърба му. Останах да вися така, без да мога да помръдна, а конят се втурна бясно напред и завлачи дрънчащата ми верига след себе си. Точно в този миг се чу гръм. Портата на крепостта се отвори широко и ужасените коне се хвърлиха напред към свободата.

Най-накрая успях да преметна крак и да възседна откраднатия си кон. Може и да бяхме напуснали крепостта, но все още се намирахме в Баур Лаклан. Конете галопираха през улиците, а войниците от Ордена тичаха във всички посоки, за да не бъдат стъпкани. Но… конете ставаха все повече и повече. А някои от тях имаха и ездачи. Ездачи от клана Лаклан. Един от тях бе Ивайн.

Те насочваха стадото коне по улиците, изведоха го от Баур Лаклан и спряха, едва когато се намирахме далеч навътре в пустошта.

— Е, момче, ти успя — рече Ивайн, когато най-накрая си отдъхнахме… — Браво.

— Това ли бе целта ви? — попитах аз, все още малко ошашавен. — Да откраднете стадо коне?

— Не — рече Ивайн, сякаш бях леко умствено изостанал. — Това бе за отвличане на вниманието на драконовата банда. Още не са открили най-важното, което се случи през тази нощ.

Най-важното?

— И какво е то?

— Имаше доста хора, изпаднали в беда, нали? Рибарите от Арлайн и още няколко. Трябваше да ги измъкнем. За щастие до крепостта водят няколко неизвестни на Дракан пътеки.

— Означава ли това… Спасихте ли и децата? В противен случай всичко е било напразно!

Сигурен бях, че поне Обайн с готовност щеше доброволно да се предаде в плен, ако Маери също не бе освободена.

— Това бе планът.

— Всички ли спасихте?

— Не съм гледачка, момче. Трябва да изчакаме, докато се срещнем с тях. Тогава ще разберем.

Това стана малко преди зазоряване. Хората от Лаклан бяха успели да освободят всички деца, без три.

А горе, в планината, Хелена Лаклан ги очакваше да ги приюти в скривалището си. Някои от рибарите решиха да последват децата. Ала други, сред тях, разбира се, бе и войнственият Обайн, се присъединиха към хората на Ивайн.

— Тоя дявол не мой да мисли, че ша му се размине леко — рече Обайн. — Само кажи. Кво мойм да сторим, за да му вгорчим живота.

— Дракан ще поеме към Скайарк — рекох на Ивайн. — Той мисли, че Нико е там.

— Така ли? — удиви се Ивайн. — И отде му е хрумнала таз мисъл?

— Ами аз му го казах.

Ивайн ме гледа дълго.

— Скайарк е доста голям залък дори и за един дракон — рече той накрая.

— Точно това си помислих и аз.

По загрубялото лакланско лице на Ивайн се разля злобна усмивка.

— Понякога, момче, понякога се оказва, че не си чак толкова глупав.

— Благодаря — рекох. — Но ще е още по-добре, ако предупредим Скайарк навреме.

— Да, мой и да си прав. — Ивайн се обърна към останалите лакланци: — Свайбен. Гевин. Тръгвайте напред в галоп. Предупредете Астор Ская, че Дракан е на път към крепостта. Ша му отнеме няколко дни, особено ако реши да замъкне дракона със себе си, но все някога ще стигне.

Двама от мъжете се метнаха на седлата и се втурнаха напред, сякаш самият Дракан ги гонеше. Което донякъде бе вярно. Ние, останалите, ги последвахме в малко по-спокойно темпо, което обаче бе доста бързо за насиненото ми тяло.

— Ами ние? — попитах. — Ние накъде отиваме?

— В Скайарк, разбира се — отвърна ми Ивайн. — Да не мислиш, че искам да пропусна веселбата?

Пътят бе труден дори за ездачи, които бяха силни, отпочинали и здрави. Успях да го издържа само благодарение на малкото шишенце на Дракан. Ако не отпивах от него, щях да се строполя от коня.

— На кво вони така? — попита един от лакланците, който яздеше близо до мен. — От тебе ли е, Обайн? Я кажи, да не си се търкалял в кози лайна, а?

Обайн му отвърна с още по-гадна обида, която накара всички останали да се разхилят високо. Аз обаче знаех, че не Обайн вонеше, а аз. Цялото ми тяло вонеше, от драконовата кръв.

Вече обаче не бе като първия път. Добре си спомнях онова диво чувство на свобода и арогантност. Сега обаче не бе така. Кръвта ми помагаше да продължа напред, ако отпивах по една малка глътка на всеки втори-трети час. Така спираше да ми се гади, а и болката намаляваше. Освен това в съзнанието ми настъпваше тишина. Това бе всичко. Не знам дали огромната разлика се дължеше на факта, че отпивах колкото се може по-малко от време на време, или просто защото не ми бе за първи път.

Яздихме през цялата нощ. На зазоряване направихме малка почивка, но само колкото животните да пийнат вода и да похапнат малко. След това отново се качихме на конете.

— Ще издържиш ли, момче? — попита ме Ивайн, който бе забелязал с колко усилия успях да се кача на гърба на пъстрия си кон.

— Да — само му отвърнах аз. Което си бе вярно, стига да отпиех още глътка от шишенцето.

— Какво пиеш? — попита Обайн любопитно. — Цоцаш от него като яре от шише. Мой ли да опитам?

— Няма да ти хареса — казах му аз. — Това е лекарство. От мама.

Бързо пъхнах шишето обратно под ризата си. Може би ще сметне, че бях пълен неблагодарник, като се има предвид, че той веднъж ми даде чорапите си. Ала Обайн не каза нищо повече и остави шишето ми на мира.

Следобед заваля сняг. На големи леки парцали, заскрежени и хрускащи. Ако отметнеш глава назад и погледнеш нагоре към сивото небе, направо можеше да ти се завие свят, докато ги гледаш как завихрено се стелят надолу. Трябваше да се хвана за гривата на коня, за да не падна. От това най-дълбоката рана от ноктите на дракона се отвори за стотен път. Устата ми горчеше, но не заради драконовата кръв. Тази горчилка бе от треска. Раната ми се бе възпалила, бях сигурен.

Минахме покрай пътя, водещ до Баур Кензи, ала не тръгнахме по него.

— Няма ли да ги предупредим? — попитах Ивайн. — Ако Дракан дойде насам скоро… мама и Мели. Мауди и останалите…

— Те вече знаят — отвърна ми той. — Мауди Кензи вече отведе клана си горе, в планината. Всички тръгнаха, и силните, и слабите. Тя знае, че Баур Кензи не би могъл да се защити от драконовата войска.

Това означаваше ли, че и мама бе поела нагоре? Да, сигурен бях, че е така. Тя вече бе станала част от клана, доколкото това бе възможно за някого, чиито прародители не бяха носили техните отличителни наметала и не бяха пасли овце с прародителите на Мауди.

Ние също бяхме тръгнали нагоре, по планините. Пътеката се издигаше ли издигаше, а и снегът все повече се засилваше. Навсякъде около Скайарк имаше сняг, огромни количества сняг. Снежната шапка по най-високите върхове не се стапяше никога, дори през лятото. А макар и проходът Скайлер да не бе на някой връх, той бе разположен доста високо и представляваше тесен пролом между две масивни планини — Орлов връх на север и Сивата вдовица на юг.

Планините се издигаха отвесно от двете страни на пътя. Пред нас се извисиха назъбените стени на Скайарк със синьо-жълтите знамена със златен орел, който се виждаше дори през снежната пелена. Истинските орли, иначе толкова много по тези места, се бяха прибрали по гнездата си и изчакваха снежната буря да отмине.

Крепостта Скайарк всяваше необичайно чувство на страх.

Бях идвал тук и преди, неведнъж. Спомнях си ясно какво бях изпитал първия път. Имах усещането, че съм ядка, попаднала между зъбците на лешникотрошачка. Никой не можеше да се измъкне невредим от желязната схватка на Скайарк. Напомних си, че бяхме на един и същи фронт в тази война и се надявах и Астор Ская да мислеше така.

— Кой е там? — извика пазачът на портата.

— Мъже от клана на Лаклан — провикна се Ивайн в отговор. — Мир между клановете, Ская! Пуснете ни да влезем в негово име.

— Добре, добре — последва някак рязко отгоре. — Идваме. Твоите вестители вече бяха тук.

Портата се отвори и ние влязохме вътре. Въпросът беше колко време щеше да измине, преди Дракан и войската му също да потропат на нея.

Множество хора. Това бе първото нещо, което се набиваше на очи, докато яздехме между стените на Скайарк. В този момент тук имаше много повече хора, отколкото последния път, когато бях в крепостта. Не само въоръжени мъже, макар и техният брой да бе наистина значителен, но и жени, деца и старци. И… сумата багаж — това бе точната дума. Каси, сандъци, дисаги… дори мебели. Накъдето и да се обърнеше човек, виждаше струпани дисаги. На някои места дори можеше да се види покъщнината от цял дом, прибрана под корабно платно.

Ивайн се намръщи.

— Това е лошо — изръмжа той. — Кво ша стане, ако започнат да ни обстрелват с огнени стрели? Астор Ская трябваше да ги държи по-изкъсо.

Едно малко момче, най-много три-четиригодишно, пребяга пред нас, заливайки се от смях. След него търчеше малко по-голямо момиче.

— Тули! Тули, ела тук!

Той едва не се блъсна в коня ми, който отметна шия. Отново ми се наложи да се хвана за гривата му, за да не падна. Наясно бях, че даже и шишенцето с драконова кръв вече не можеше да ми помогне кой знае колко. Бях останал съвсем без сили.

— Това тук е като разграден двор — въздъхна Ивайн. — Ехо! Къде можем да оставим конете?

В този момент зърнах две руси плитки, които ми се сториха познати.

— Роза?

Тя беше. Роза спря стреснато на място и така внезапно се извърна, че най-горният пласт от купчината пране в кошницата й за малко да падне на земята.

— Давин!

Само след седем крачки се озова пред муцуната на сиво-черния ми кон.

— Ти изглеждаш ужасно — рече ми тя. — Какво ще стане, като те свалим от горкото животно?

— Не знам — признах си аз. — Не мисля, че мога да ходя сам. Ами… Салан. Той… добре ли е?

— Добре е силно казано — отвърна ми Роза. — Но се пооправи. Мисля, че ще оживее. Ела, Давин. Дай да ти помогна, преди да си се строполил от само себе си на земята.

Тя остави кошницата и ме хвана за ръката. Аз се плъзнах надолу от седлото, като се постарах да стъпя на здравия си крак. Роза се шмугна под мишницата ми и ми помогна да се подпра на нея.

— Уф — рече тя. — Определено имаш нужда от баня.

— Вече не си спомням кога се къпах за последно. Ех, де една баня да можеше да премахне цялата воня.

След това стъпих с болния крак на калдъръма и за миг забравих за всичко останало.

— Давин, какво има?

Не можех да й отговоря. Наложи се да впрегна всички сили, за да не завия като ужилено от оса прасе.

— Кракът му е наранен — рече Ивайн. — А също и ръката. Момчето хич не е добре.

— Защо не сте направили нещо по въпроса? — попита Роза ядосано. — Та той едва се държи на крака.

— Трябва да се радва, че не свърши като войник от Ордена на дракона — рече на свой ред Ивайн. — Освен това нямахме време да спираме и да се любуваме на пейзажа. Обайн, помогни на момичето. Той вече хич не е малък.

Обайн скочи от коня и ме хвана от другата страна, след което ме завлачиха през двора на крепостта към мястото, което Роза нарече лечебното крило.

Лечебното крило. Салан. Означаваше ли това…

— И майка ти е тук — рече ми Роза. — Хайде, Давин, само още няколко крачки.

По-скоро ми се искаше да се върна обратно, да избягам на километри оттук. Мама. На това място. Сега. Почувствах облекчение при мисълта, че е на сигурно място, ако изобщо крепостта можеше да бъде наречена така, след като войските на Дракан бяха на два дни път оттук. Ала при мисълта, че трябва да се изправя лице в лице с нея…

— Слушай, момче — рече ми Обайн. — Няма да е зле да ни помогнеш малко и сам…

В сравнение с тълпата навън, в лечебното крило бе доста тихо и празно. Вече бяха наредили леглата, макар и все още да нямаше много болни и ранени, които да положат в тях. В края на едната редица лежеше Салан. Мама бе седнала до него и го държеше за ръката.

Мисля, че ни бе чула да идваме. Освен това си мисля, че нарочно не пусна ръката му. Искаше да ги видя. Когато обаче забеляза с колко усилия ме влачеха напред, веднага се изправи.

— Давин!

— Не е толкова зле — рекох аз, макар и да знаех, че скоро щеше сама да разбере, че имах температура и раната ми бе възпалена. — Само си ударих крака.

— И ръката — допълни Роза. — Освен това вони на пот като свиня. Извинявай, Давин, но е така.

Тя не спомена нищо за другата миризма.

— Сложете го да легне там.

Те ме завлякоха до леглото, точно срещу това на Салан. Мама бе застанала до ръба му и веднага ме измери с поглед.

— Имаш температура — рече тя.

— Да, така е.

— Роза, донеси малко топла вода. Парцали и бинт. И потърси малко дрехи, тази риза вече за нищо не става. Къде те боли най-много?

В този миг едва ли не се радвах, че бях пострадал. Това означаваше, че щяхме да отложим разговора за Дина, Нико и Салан за по-късно. Известно ми бе, че това примирие нямаше да трае дълго, но то бе добре дошло, колкото и кратко да продължеше.

— Нещо не е наред с глезена ми — отвърнах й аз. — Освен това… имам рана на ръката, която май е възпалена. — Не й казах от какво бе раната.

Тя кимна.

— Дай да погледна.

Тя махна от крака ми каквото бе останало от вълнения чорап на Обайн. Роза не можа да сдържи въздишката си. Нямаше кой знае колко за казване. Кракът ми бе ужасно подут и безформен, а на всичкото отгоре бе и синьо-черен.

— Какво си направил с него? — попита ме мама.

— Бяха ме оковали — рекох аз. — Освен това имаше един дракон, който реши да си поиграе с мен като с топка.

— Давин… — рече ми Роза с невярваща интонация.

— Ако не ми вярвате, попитайте Дракан — рекох сърдито. — Той стоеше и го поощряваше.

— Това поне обяснява миризмата — рече мама.

— Така ли вонят драконите? — попита Роза.

— Горе-долу — каза мама. Тя бе започнала да опипва глезена, а аз трябваше да стисна зъби, за да не изкрещя.

— Та той е изкълчен! — възкликна мама. — От колко време е така?

Трябваше да се замисля малко, защото бях изгубил представа за времето.

— Четири дни. Май.

Поне така си мислех.

— Тогава няма да е лесно.

Тя повиши глас:

— Аллин!

От всички хора, които познавах, само мама и Роза се обръщаха към Барутлията с истинското му име. Как се зарадвах само да видя луничавото му лице, когато той влезе на бегом в лечебницата.

— Давин — рече той, — с Лаклан ли дойде?

Ала преди да дочака отговор, той възкликна:

— Ау, как вониш!

— Благодаря — рекох аз. — Ти също не си кой знае колко чист, ако искаш да знаеш.

Едната му буза бе изцапана със сажди, а ръцете му изглеждаха така, сякаш ги бе намазал с гъша мас и ги бе зарил в пепелта, точно както постъпваха принцовете от приказките, когато искаха да се предрешат като просяци.

Той се разсмя.

— Помагам на учителя Маунус с едно нещо — каза ми Барутлията. — Изчакай малко, шъ са чуе.

Тези думи, казани от устата на Барутлията, не вещаеха нищо добро. Неслучайно му бяха лепнали този прякор.

Мама погледна ръцете му с неодобрение.

— Опитай се да не докосваш нищо тук, вътре — нареди му тя. — Аллин, имам нужда от силен мъж.

Барутлията гордо се изпъчи.

— На вашите услуги! — рече той и вдигна ръка за почест. От това лицето му получи ново саждено петно.

Видях как мама потисна напиращата към устните й усмивка.

— Някой, който е малко по-силен, Аллин — рече тя. — Кого познаваме?

Барутлията сякаш малко се посмали, като спукан свински мехур. Той погледна към Роза, за да провери дали му се смееше. Тя му бе слабост, но не само защото готвеше вкусно. Което определено имаше значение, ако се казваш Барутлията…

— Киллиан си го бива — рече той. — Салан е по-силен, ала… — Той хвърли бърз поглед към леглото, където лежеше Салан. Очите му бяха затворени. Мисля, че спеше.

— Ами доведи Киллиан тогава — рече мама само. — А, и Аллин…

— Да?

— Измий си ръцете, преди да се върнеш, става ли? Помещението, където човек се грижи за болни и ранени, трябва да е чисто.

— Дадено — успокои я той и отново изчезна. Аз му завидях за двата здрави крака, на които можеше да тича.

След малко при нас влезе Киллиан Кензи. Не знам дали Барутлията го бе предупредил, но и двете му ръце, и лицето бяха значително по-чисти, отколкото бях свикнал да ги виждам.

— Барутлията каза, че имате нужда от помощ.

Мама кимна.

— Глезенът на Давин е изкълчен. Някой трябва да го намести, а аз не съм достатъчно силна.

Ау. Ау и пак ау. Това звучеше… Това звучеше ужасно.

— Сигурна ли си? — попитах аз, макар и добре да знаех колко глупав бе този въпрос. — Може би само е навехнат?

— Давин, изкълчен е. И ако искаш някога отново да можеш да стъпиш на него, то Киллиан трябва да го намести.

Ох, какво ли не бих дал за глътка драконова кръв сега. Една голяма глътка. Но в същото време не можех да извадя шишенцето, без всички да видят, че го имам. Освен това не исках и да си помисля дори как щяха да реагират мама и Роза, когато откриеха какво съдържаше то. По-скоро бих понесъл болката от големите юмруци на Киллиан.

Така и стана. Не се гордея с това, но виках като момиче. Крещях толкова силно, че Салан се събуди. Накрая обаче… усетих как глезенът ми се намести. Човек дори можеше да го чуе. В същия миг като с вълшебна пръчка болката намаля. Все още я усещах, но вече бе съвсем поносима.

— Вече почти не ме боли — рекох удивено.

— Така е — каза мама. — Все още ли мислиш, че бе просто навехнат?

Промиването и превързването на раните от ноктите на дракона бе нищо в сравнение с наместването на глезена ми. Дори успях да скрия шишенцето под възглавницата, преди да ме измият. Всичко бе някак странно. Сякаш отново бях дете. Едно бе да ме миеше мама, но Роза… Не ми харесваше, че тя щеше да ме види толкова мръсен. Мама ми даде да изпия два различни вида чай. Единият бе от брезова кора, а другият бе букет от ужасни на вкус билки. След това се върна при леглото на Салан.

— Ще се оправи ли? — попита Салан.

— Да — отвърна му мама, — ако прави, каквото му кажа.

Нямаше съмнение, че последното изречение бе предназначено за моите уши.

— Добре — рече Салан, — щот когат и двама отново се изправим на крака, тоя гадняр ще получи такъв удар по главата, че ша си помисли, че мой да лети.

Спах през по-голямата част от деня. Ала сънищата ми не ме оставяха на мира. Един път се събудих от собствения си крясък, който все още ехтеше в стаята. Салан ме погледна от леглото си, ала нищо не каза.

Роза обаче…

Роза седеше до леглото ми и бе съвсем пребледняла.

— Ти си много болен, нали? — попита ме тя.

Да, така бе. Втрисаше ме през цялото време, въпреки че редом с леглото имаше голяма печка с въглища.

— Ще се оправя — рекох аз. — Само температурата да ми спадне.

— Да — промълви тя. След това внезапно, сякаш не можеше да мълчи повече, ми каза следното: — Знам, че винаги ти се карам.

Това пък какво означаваше?

— Ами… аз вече свикнах. Повече или по-малко.

Понякога тя бе доста хаплива и тогава хич не ми бе весело.

Тя кимна, сякаш бях казал нещо важно. Аз обаче не знаех какво. Веднъж Нико ми бе споменал за някакви големи книги, които ти помагат да учиш чужди езици. Книги, пълни с всички тези непознати думи. Иска ми се някой да можеше да напише подобна за езика на жените, защото през половината от времето аз нищо не им разбирах.

— Ти все още миришеш малко — рече тя. Ала едновременно с това хвана ръката ми.