Войната на жриците

Дина Заливът на трола

— По дяволите — изруга Управителят на пристанището.

Заливът на трола се извисяваше от двете страни на „Лястовицата“, а бреговете му бяха толкова високи и тъмни, че и водата между тях изглеждаше черна. На носа и на мачтата имаше постови, а кормчията бе целият нащрек, готов светкавично да изпълни инструкциите им. Заливът бе доста тесен, а подводните скали — опасни. Само че не това бе причината Управителят на пристанището да изругае.

Пред нас се полюшваше една бала вълна. Тя бе започнала да потъва, натежала от просмукалата се в нея вода, и ако бяхме закъснели само с половин час, нямаше да я видим.

— Не бях очаквал това от Гарвана — продължи Управителят. — Та той е изхвърлил товара!

Салан се усмихна.

— А най-хубавото е, че всичко е било напразно, защото вече е в ръцете ни.

„Лястовицата“ внимателно напредваше все повече и повече в Залива на трола. Той се разширяваше в края и образуваше малко естествено пристанище. А в него бе хвърлил котва „Сребърния вълк“. Веднага го познах по червените платна и вълчата глава на носа.

— Приберете платната — извика Управителят. — Пуснете котвата.

— Защо? — прошепнах на Салан. — Защо не влезем в пристанището?

Управителят очевидно чу въпроса ми, въпреки че говорех съвсем тихо.

— „Сребърния вълк“ е точно там, където трябва — рече той. — А ние… Ние сме запушили залива като тапа. Ако искаме да говорим с него, можем да отидем дотам с лодката.

— Ще говорим с него и още как — отвърнах. — Трябва да спасим Давин и Нико!

Салан кимна бавно.

— Да — каза той. — Ако мойм.

Какво имаше предвид? Естествено, че можехме. Нима Управителят не бе казал сам, че нямаше как да минат покрай нас?

Спуснаха малката лодка на „Лястовицата“, а Малвин метна една въжена стълба през перилата. Салан започна да слиза по нея и аз го последвах.

— Ти не — нареди той. — Ти оставаш тук.

— Ама аз мога да помогна. Нико ме слуша.

Нарочно не споменах Давин, защото много добре знаех, че последното нещо, което би направил, бе да послуша по-малката си сестра. Но Нико… той все още смяташе, че ни е длъжник, на мен и мама.

Салан се поколеба. След това кимна.

— Идвай тогава.

Прескочих перилата и се хванах за въжената стълба. Сега, когато висях от външната страна на кораба, осъзнах, че той бе доста по-висок, отколкото си мислех. А и стълбата се люшкаше заедно с него. Един от моряците я придържаше с кука за изтласкване, но това не помагаше особено. Щях да си отдъхна, когато стигнех до лодката и стъпех на една от летвите, които служеха като седалки. Хванах се здраво за перилата с една ръка. Хич не ме биваше с лодки. Предпочитах един кротък кон.

Роза веднага ме последва, а тя имаше доста по-голям опит с въжени стълби, лодки и така нататък. Салан й хвърли начумерен поглед, който сякаш искаше да каже: „На теб не съм ти разрешил“, но премълча. Двамата с Малвин хванаха греблата и ние се понесохме напред през тъмния залив към „Сребърния вълк“.

— Ехо — извика Управителят на пристанището, когато се бяхме приближили достатъчно, за да могат да ни чуят. — Ехо, „Сребърния вълк“.

Те, разбира се, ни бяха видели — два кораба с тези размери нямаше как незабелязано да се приближат толкова близо един до друг. Първоначално никой не прояви желание да отговори. Управителят трябваше да извика още три пъти, преди някой от екипажа на „Сребърния вълк“ да му обърне внимание.

— Какво искате?

Самият Гарван се надвеси над перилата и погледна надолу, към нас. Изпитото му лице бе напълно безизразно и в този миг приличаше повече на граблива птица, отколкото на гарван.

— Да поговорим с вас. Може ли да се качим на борда?

— Не — прозвуча краткият отговор на Гарвана.

— Слушай сега — рече Управителят. — Няма причина да проявяваш такава неучтивост.

Гарвана не отговори. Водата се плискаше в кораба, а тишината ставаше все по-напрегната.

— Приютил си няколко пътници на борда — поде Управителят отдалеч.

— Така ли? За първи път чувам.

— Престани. Държиш се глупаво. Нека се качим на борда и да поговорим като разумни честни хора.

Гарвана обаче изобщо не стана по-учтив.

— Това е Заливът на трола — рече той. — Тук няма управители и властимащи, не се плаща такса за престой в пристанището. Думата ти не тежи повече от крясък на чайка или плискането на вълна. Така че обръщай кораба си и се прибирай вкъщи, където думата ти се чува… Управителю.

След това Гарвана се дръпна от перилата и се скри от погледа ни.

Бе започнало да вали, малки жилещи студени капки, точно като градушка. Управителят постоя прав известно време, загледан сърдито в „Сребърния вълк“. Не му хареса особено да му говорят така. Накрая отново седна.

— Греби обратно — нареди той само.

Салан и Малвин обърнаха лодката и сториха, както им нареди.

Влязохме в кораба, за да се скрием от дъжда.

— Ами сеа? — попита Салан. — Няма да е лесно да преговаряме с него.

Управителят изръмжа.

— Той е в правото си да ни откаже достъп до палубата. Но… Но и ние сме в правото си да останем, където сме хвърлили котва в момента. Нека да видим на кой първи ще му омръзне тази игра.

Малвин, който с удоволствие поемаше ролята на корабен готвач всеки път, щом му се удадеше възможност, влезе с кана топло уханно вино и половин хляб.

— Колко време ще останем тука? — попита той. — Не разполагаме с кой знае колко провизии. Доста набързо потеглихме на път.

— Ша издържим няколко дни — рече Управителят. — А може Гарвана да се съгласи да говори с нас. Той все пак има да храни повече гърла.

— Няма проблем за няколко дни — рече Малвин. — Но ще трябва да се поограничим малко.

Салан се защура притеснено.

— Мауди не би възразила да плати храната — рече той. — Но не мойм да си позволим да платим на моряците за толкова време.

— Знам — рече Управителят на пристанището. — Но повечето от хората ми са от клана на Лаклан и ще сторят това, което е най-добре за него, даже и ако се наложи да работят без пари. Което обаче не може да се каже за екипажа на Гарвана.

— Благодаря — отвърна единствено Салан.

Денят се изниза. Ние спуснахме още веднъж лодката във водата, но този път Гарвана дори не благоволи да се покаже над перилата, така че ние се върнахме с празни ръце. Аз стоях на палубата и се взирах в „Сребърния вълк“, докато морето и небето съвсем притъмняха. Бе толкова странно да знам, че Давин и Нико са толкова близо, че щяха да ме чуят, ако извикам. Ала макар и да бях получила разрешение от Управителя да използвам бинокъла му, не бях успяла да ги зърна нито за миг. Те явно не се качваха на палубата, макар че не разбирах каква полза имаха от това, все пак ние знаехме, че са там. Може би се надяваха, че ще се предадем по-бързо, ако не ги виждахме. Непоколебимостта на Управителя обаче ми вдъхваше покой — той нямаше ни най-малко намерение да се откаже. Едно бе сигурно — той нямаше да позволи на Гарвана да го измами.

— Слезте долу и си легнете, момичета — рече Салан накрая, когато толкова се стъмни, че силуетът на „Сребърния вълк“ почти се сля със заобикалящите го скали. — Днес няма да се случи нищо повече.

— Не мислиш ли, че ще се опитат да се възползват от мрака и да минат покрай нас? — попитах.

Салан поклати глава.

— Дори и те не са толкова луди — отвърна ми той. — Ще заседнат в подводните скали, ако опитат.

Чу се тропот от удар, последван от дрънчене. По палубата над главите ни отекваха забързани стъпки.

— Не можете ли да стоите на едно място — промърморих. — Ние тук се опитваме да спим.

Доловихме сподавен вик и още по-силен удар.

— Какво става? — промърмори Роза сънено.

— Не знам.

Заслушах се в звуците, изпълващи нощта. Нямаше съмнение, че горе ставаше нещо.

Изведнъж гласът на Салан прокънтя в мрака.

— Тревога! — извика той. — Врагове на борда!

Врагове? Можеше да са само…

— Гарвана е — рече Роза със сподавен от страх глас. — Гарвана и хората му.

Спуснах крака от хамака и затърсих лампата. След това осъзнах, че това не бе кой знае колко умно. Спомних си носа на Гарвана, който напомняше клюн на граблива птица, и студените му черни очи. Нямах никакво желание да паля светлина и да му позволя да ме открие по-лесно.

Нещо докосна ръката ми. Стреснах се, но после видях, че бе Роза.

— Ще се качим ли горе? — попита тя. — Или ще се крием?

Изпитвах огромно желание да се скрия под леглото, ако тук имаше такова. Но „Лястовицата“ не бе особено голям кораб и рано или късно щяха да ни открият. Отгоре се чуваха удари, викове и стъпки, точно като при бой. Ако Гарванът и мъжете му победяха… Салан бе достатъчно разумен, а и имаше опит, но кой знае с колко мъже трябваше да се пребори. Две дванайсетгодишни момичета нямаше да могат да преобърнат нещата, ала все пак… Роза в миналото ни бе спасявала и с нож, и с тиган, а и аз не бях съвсем безпомощна, макар че оръжията ми не можеха нито да пробождат, нито да удрят.

— Хайде, да се качваме — прошепнах аз.

Промъкнахме се до стълбата. Бяхме стигнали до средата, когато някой се търколи тромаво надолу. Едно голямо тяло ме удари, аз се изпуснах и загубих равновесие.

— Надолу! — изръмжа Роза и аз я послушах. Строполихме се на куп в долния край на стълбата, Роза, аз и мъжът.

Бях останала без дъх и не можех дума да продумам. А туловището, което ни бе съборило, не искаше да се помръдне. Беше ме затиснало като огромен дънер. Леко го побутнах и ръцете ми се намокриха… с нещо лепкаво.

Той кървеше.

Роза се измъкна изпод мен и ранения.

— Дина? Дина, добре ли си?

Кимнах с глава, но тя не можеше да ме види в тъмнината.

— Да — успях да промълвя, макар ударът да ме бе оставил без дъх. — Но… той кърви.

— Кой? Кой е това?

— Не знам, нищо не виждам. Дано да не бе Салан или Управителя. Или… Дали Давин и Нико също бяха тук?

Мъжът се размърда и промърмори нещо. Не можех да чуя какво каза, но гласът му не ми бе познат. Може би беше някой от екипажа на „Сребърния вълк“. Успях да се измъкна изпод него и се изправих на крака.

— Не мисля, че е някой от нашите — прошепнах на Роза.

— Ще… Ще направим ли нещо? Искам да кажа, щом е ранен…

Да запалим свещи, да стоплим вода, да го прегледаме и превържем… Ала не сега, не и докато те се биеха горе на палубата.

— Ще трябва да почака — отвърнах. — Ела.

Никак не бе лесно да различим кой бе от нашите и кой бе враг. На палубата, точно до люка, се търкаляха двама мъже, които се душеха един друг, а макар тук да бе по-светло, отколкото долу, в каютите, не можех да видя кой кой е. Някога бях успяла да накарам стотици мъже да спрат да се бият насред разгорещеното сражение, да спрат да викат, да се борят, да се убиват и да умират. Така че вероятно щях да се справя и сега, когато насреща ми имаше само шепа хора?

— Престанете — извиках. — Престанете веднага!

В гласа ми обаче нямаше и следа от интонацията на Жрица на срама и никой не ми обърна внимание.

С изключение на Салан.

Той стоеше горе, при носа, обкръжен от цяла група вражески моряци, и се опитваше да се защити с едно гребло вместо тояга. Веднага го познах, защото… Трудно бе да го объркаш дори и в мрака.

— Слизайте долу! — извика той.

Говореше на нас. Не ни искаше тук, предпочиташе да останем скрити в тъмната каюта, докато всичко приключеше. Но тази секунда невнимание му струваше скъпо. Един от моряците на „Сребърния вълк“ се шмугна под греблото и го намушка с нещо, което държеше в ръка. Въпреки разстоянието, въпреки шумотевицата от стъпки, ревове и тропот от падащи или удрящи се едно в друго тела, насред целия хаос долових звука, който Салан издаде, когато острието го прониза.

— Не — извиках, но вече бе късно, а и никой не ме чу.

За един кратък миг Салан и другият останаха прегърнати в схватка, сякаш танцуваха, а след това всички останали се скупчиха върху Салан, който изчезна насред мелето от рамене, крака и летящи юмруци.

Изобщо не се замислих. Прескочих двамата мъже на палубата, изтичах до носа и започнах да ритам, дера и скубя който ми попаднеше, само и само за да ги махна от Салан, за да ги накарам да спрат да го бият.

— Престанете! Престанете!

Защо мама я нямаше тук сега! Тя щеше да успее да ги спре. Всяка добра Жрица на срама би се справила. Но не и аз. Преди щеше да ми е лесно. Но вече не. Сега бях повече дъщеря на баща си, отколкото на мама.

Един от мъжете замахна с лакътя си назад и ме удари по брадичката. Зъбите ми се удариха толкова силно едни в други, че челюстта ми изпращя и краката ми внезапно омекнаха. Седнах на мократа палуба и ми се стори, че корабът се клатеше още повече от обикновено.

Трябва да съм изгубила съзнание за малко. Във всеки случай всичко бе приключило, някак внезапно. Никой не се биеше вече. Но не ние бяхме победили. На голямата мачта бе закачен фенер, а Гарвана стоеше в жълтата му светлина и наблюдаваше плячката си: Салан, Управителя, Малвин и останалите шест човека от екипажа, Роза и мен. „Лястовицата“ бе попаднала във вражески ръце и сега никой не знаеше какво щеше да стане оттук нататък. Може би дори и Гарвана.

Нико бе ядосан.

— Без остриета — рече той със студен и режещ като нож глас. — Така се бяхме разбрали.

— Аха — отвърна Гарвана. — Може би трябваше да го обясниш малко по-добре на екипажа на „Лястовицата“, защото май не бяха разбрали.

От една страна трябваше да чувствам облекчение, че думата на Нико все още се чуваше, че не лежеше, например, окован някъде в търбуха на „Сребърния вълк“, както си бях представяла в моментите на отчаяние. Но въпреки това не почувствах облекчение. Бях измамена, излъгана и предадена.

Нико. Нико бе одобрил нападението над „Лястовицата“, дори бе участвал в планирането му. А сега Салан лежеше върху едно платно вместо матрак с неспирно кървяща рана. Дори не смеехме да го свалим долу. Никакви остриета? Вгледай се по-внимателно, Нико. Това не е резултат от удар с юмрук.

Лицето на Нико бе много бледо, почти бяло, като платната на „Лястовицата“. Той дори не можеше да се насили да погледне Салан. Аз обаче нямах време да го съжалявам. Нито пък желание. Как бе могъл? Как бе могъл да позволи на Гарвана да нападне един мирен кораб, как бе могъл да допусне този бой, пък бил той и „без остриета“? Изобщо ли не се бе замислил как би могло да се обърка всичко?

— Човек не може да гали подобни хора с перце — отвърна Гарвана. — Не можеш да свалиш на земята някой като Салан Кензи с една нежна милувка по бузата. Това ли очакваше всъщност?

Нико погледна разярено Гарвана, но не отговори. А Давин стоеше до перилата, втренчен в Гарвана, и бе съвсем пребледнял. Дали и той бе участвал в нападението? Явно да, макар че не го бях видяла да се бие. Сега обаче очевидно го измъчваха ужасни угризения на съвестта.

Моряците от „Лястовицата“ седяха или лежаха на палубата около нас. Повечето бяха завързани. Само Салан и приятелят на Малвин Хектор бяха толкова лошо ранени, че Гарвана не бе сметнал за необходимо да ги окове.

— Закарайте ги с лодката до сушата — рече Гарвана. — Достатъчно време изгубихме. Свалете ги на брега, потопете кораба и да продължим.

Управителят изрева. Въпреки че ръцете му бяха вързани, той успя да се изправи на крака.

— Да я потопиш? Искаш да потопиш моя кораб?

— Съжалявам — отвърна Гарвана. — За жалост не разполагам с достатъчно хора, за да плавам с два кораба. А ако го оставим непокътнат, съвсем скоро ще ни погнете отново.

— Ако потопиш „Лястовицата“, ще те преследвам, докато не те открия — закани се Управителят с такъв леден тон, че за малко и аз да се уплаша от него. Той не разясни какво възнамеряваше да направи после, но изобщо не ми се искаше да съм на мястото на Гарвана, когато го хванеше.

Гарвана се втренчи с безизразен поглед в Управителя.

— Някои се смятат за крале — рече единствено той. — Някои се смятат за крале, само защото са им позволили да управляват твърде дълго едно мизерно пристанищно градче. Ще потопя кораба ти, ако преценя, че се налага. Пък ако не си затваряш устата, ще заминеш на дъното с него.

Управителят изруга.

— Да не си я докоснал. Само да я одраскаш и…

Гарвана вдигна ръка, за да го удари, но Нико го спря.

— Не — рече той. — Трябва да потопим кораба, нямаме избор, но няма да стоя и да гледам как удряш завързан човек.

— Затвори очи тогава — изсъска Гарвана.

Нико обаче не се предаде. И накрая Гарвана свали ръка.

— Качете ги на лодката — нареди той. — Трябва да тръгнем преди прилива.

Страхувах се, че раната на Салан щеше да се отвори още повече. Той можеше да е жилав и висок като дъб, но за всеки бе опасно да загуби толкова кръв. Не исках дори да го свалим долу в каютата, а те възнамеряваха да го пуснат в лодката, която се поклащаше до „Лястовицата“, да го прекарат с нея по неспокойната черна вода и да го оставят на каменистия, неприветлив бряг на Залива на трола.

— Внимавайте — рекох на мъжете, които го спуснаха към лодката. — Внимателно!

Единият от тях ме погледна сърдито, другият изръмжа:

— Да, да — след което продължиха. Салан не каза нищо, макар че все още бе в съзнание.

Едва дишах от притеснение и ми се искаше да убия мъжа, който бе пробол Салан. Както и Нико. Може би не чак да ги убия, ала…

Не го разбирах. Нико, който винаги бе толкова внимателен и обмисляше всички детайли, за да постъпи по най-правилния начин; Нико, който мразеше мечовете и насилието. Какво се бе случило с него? Никога не го бях виждала такъв преди.

Толкова блед и решителен, толкова сериозен. Приличаше на обладан от дух. Сякаш виждаше нещо невидимо за останалите. Сякаш знаеше нещо повече от нас. Но каквото и да беше това, то го караше да върши неща, на които никога не бях подозирала, че е способен. Нападението. Салан. „Лястовицата“, която искаха да потопят. Ами ние? Какво щеше да стане с нас в Залива на трола, където нямаше жив човек, а пътят до най-близкия град бе дълъг, каменист и труден и щеше да отнеме няколко дни? Откъде щяхме да набавим храна и топли дрехи, как щях да успея да помогна на Салан? Мислеше ли Нико за тези неща?

Това бе най-странното от всичко. Сигурна бях, че той бе наясно с всичко и сърцето му се късаше. И въпреки това бе позволил на Гарвана и хората му да постъпят така. Гарвана обаче явно все още бе готов да изпълни поне част от нарежданията на Нико. Огниво, одеяла, малкото храна, която носехме със себе си. На Гарвана хич не му се искаше да ни остави тези провизии, но се подчини на Нико.

Най-странното обаче предстоеше. Когато бяха готови да отплуват към корабите, Нико кимна набързо с глава и изведнъж двама от хората на Гарвана хванаха Давин.

— Какво — понечи да възроптае той, но не успя да каже нищо повече. Внезапно полетя във въздуха, като размахваше ръце и крака и ругаеше, и се приземи в плитката вода на няколко стъпки от малкия бряг във вътрешността на залива.

Той се изправи и започна да се тръска като разярен котарак.

— На какво, по дяволите, прилича това!

— На уволнение — рече Гарванът с лека усмивка. — Благодаря за съдействието, но ти си дотук.

— Нико!

Ала Нико стоеше блед, отчужден и зареян и не искаше да погледне нито Давин, нито мен, а най-малко пък Салан.

— Не — рече той. — Не те искам с мен.

Мъжете вече се бяха заловили да плъзгат лодката по пясъка. Скоро щеше да е късно.

Взех решение.